Лий Чайлд
Един изстрел (3)

3

Ричър се премести малко встрани и се облегна на стъклото. После се извърна така, че да вижда едновременно слушателите си и площада пред сградата.

— Този разговор поверителен ли е? — запита той.

— Да — отвърна Хелън Родин. — Това е среща с клиента. Нищо от това, което се каже, не може да се разпространява навън.

— А дали е етично или законно по принцип да се обявяват на нея утежняващи обстоятелства?

Останалите се спогледаха. Настана продължително мълчание.

— Смятате ли да дадете показания за обвинението? — запита накрая Хелън Родин.

— Не смятам, че при тези обстоятелства ще е нужно. Но ако се наложи, ще дам.

— Тогава нека все пак да чуем лошите новини. Ще вземем предварителни показания, така да се каже. За да се подсигурим срещу бъдещи изненади.

Отново мълчание.

— Джеймс Бар беше снайперист — каза Ричър. — Не от най-добрите, нито от най-лошите. Беше среден във всяко отношение.

Той замълча, обърна глава и погледна надолу, към площада. Към невзрачната нова сграда с Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро. Където приемаха всякакви желаещи за военна служба — в Сухопътните войски, Военновъздушните сили, Морската пехота…

— Във войската постъпват четири вида индивиди — каза той. — Първо, такива като мен, за които това е семейна традиция. Второ, патриоти, обзети от желание да служат на страната си. Трето, трайно безработни, които не могат да си намерят друга работа. И четвърто, има и такива, които просто обичат да убиват. Войската е единственото място, където могат да правят това законно. Джеймс Бар беше от четвъртия тип. Дълбоко в себе си той се е надявал, че като постъпи в армията, ще може да си убива на воля.

Роузмари Бар извърна лице встрани. Никой не продумваше.

— Само че така и не му се удаде възможност — продължи Ричър. — Когато служих във военната полиция, бях безкомпромисен следовател. Разрових случая му от начало до край. Научих всичко за него. Пет години се е обучавал в стрелба. Прегледах тренировъчните му ведомости. Имало е седмици, през които е изстрелвал по две хиляди патрона. И всичките по човешки силуети. Пресметнах, че за цялата си военна кариера е изгърмял близо четвърт милион патрона, от които нито един по реален враг. Не е бил в Панама през 89-а. Тогава армията ни беше многочислена, а за Панама трябваха съвсем ограничени окупационни сили, така че повечето военнослужещи пропуснаха шанса. Това явно го е съсипало. После, през 90-а, дойде „Пустинен щит“. Него го пращат в Саудитска Арабия. Но когато на следващата година започва „Пустинна буря“, отново не го включват. Цялата война я изнесоха главно бронетанковите дивизии. Джеймс Бар бил през цялото време на тренировъчен лагер в Саудитска Арабия, чистел пушката си от пясъка и изстрелвал по две хиляди патрона седмично. Едва след като приключва „Пустинна буря“, го пращат в Кувейт Сити да помага при разчистването на боклука.

— И какво е станало там?

— Човекът превъртял — каза Ричър. — Това е, което е станало. Съветският съюз междувременно се беше разпаднал, Ирак беше усмирен и той изведнъж си е дал сметка, че в близко бъдеще не му се очертават никакви други войни. След близо шест години обучение нито веднъж не бил стрелял по истински враг, а както вървели нещата, едва ли някога щял да стреля. Докато при всичките си тренировъчни стрелби Джеймс Бар си представял именно това. Виждал се как изравнява мерника с малкия мозък, в основата на черепа, как дърпа спусъка, как куршумът лети към целта; представял си червената струя кръв и мозък при изходното отверстие. През цялата си кариера на снайперист си представял именно това. Безброй пъти, отново и отново. Но така и не успял да го види на живо. Нито веднъж. Нито веднъж не успял да види заветната червена струя. А така му се искало…

В стаята цареше гробно мълчание.

— Така че един ден излязъл сам — каза Ричър. — В Кувейт Сити. Заел позиция и зачакал. И убил четирима души, докато излизали от някакъв жилищен блок.

Хелън Родин го гледаше с ням ужас.

— Стрелял от обществен гараж — продължи Ричър. — От втория етаж. Намирал се точно срещу входа на сградата. Жертвите, както се оказало, били американски подофицери. В градски отпуск, затова били с цивилни дрехи.

Роузмари Бар клатеше глава.

— Това не може да е истина — каза тя. — Просто не го вярвам. Той не би направил такова нещо. А дори и да го беше направил, нали щеше да иде в затвора? Вместо това накрая се уволни с почести. Веднага след войната в Залива. Получи и медал за участие в бойни действия. Така че няма как да го е направил. Просто не е истина.

— Затова именно съм дошъл — каза Ричър. — Защото тогава възникна сериозен проблем. Да си припомним последователността на събитията. Имахме четири трупа и започнахме разследването от тях. Накрая аз стигнах до брат ви. Но следата, която ме отведе до него, беше доста заплетена. С всякакви извивки и криволици, по които често стигахме в задънена улица. Докато при една такава извивка открихме нещо за четиримата убити. Нещо, което никак не ни зарадва. Понеже въпросните четирима се бяха занимавали с неща, с които не е било редно да се занимават.

— Какви неща? — запита Хелън Родин.

— Кувейт Сити е жестоко място. Гъмжи от богати араби. Там дори бедняците имат ролекс и карат ролс-ройс, и се къпят в мраморни бани със златни кранове. Повечето от местните богаташи се бяха евакуирали временно, докато отмине бурята. Като си бяха оставили всичко по домовете. Някои от тях дори не си бяха взели семействата. Съпругите и дъщерите им бяха там.

— Е, и?

— Нашите убити сержанти си бяха позволили неща, които отиват повече на завоевателна армия. Също като иракчаните преди тях. Може би наистина са се чувствали като завоеватели. Но за нас си бяха чисти престъпници. Насилници и крадци. Тъкмо това бяха вършили в онази жилищна сграда, преди Бар да ги очисти. Както и в много други сгради по-рано. В шкафчетата им в казармата намерихме достатъчно плячка, за да отворим местен клон на „Тифани“. Часовници, диаманти — всичко, което може да се носи. Също и бельо. Бяха събирали дамско бельо, сигурно за да броят по-лесно изнасилените съпруги и дъщери.

— И какво стана накрая?

— Проблемът бързо се политизира, което е неизбежно. Стигна до висшето командване. Войната в Залива беше замислена като голям успех, който да донесе слава на Американската армия. Всичко трябваше да е прекрасно, безкористно и стопроцентово чисто. Пък и кувейтците бяха наши съюзници и прочие. Така че накрая ни казаха да замажем онази история с четиримата убити. Да я покрием, все едно нищо не е било. Както и направихме. В резултат от което, за съжаление, и Джеймс Бар отърва кожата. Защото слухът за четиримата вече беше плъзнал и неговият адвокат щеше да го използва. Страхувахме се от изнудване, това е. Ако дадяхме Бар под съд, адвокатът му щеше да контрира, че той просто е изпълнил дълга си, като е наказал четирима престъпници. Че е защитил честта на пагона, макар и по груб и недотам законен начин. Като тайната за четиримата щеше окончателно да се разчуе. Така че се оказахме с вързани ръце. Нямахме печеливш ход.

— Може пък наистина Джеймс да е изпълнил дълга си — обади се Роузмари Бар. — Може през цялото време да е знаел какви ги вършат.

— Нищо не е знаел, госпожо. Много съжалявам, но не е имало как да знае. Тези типове изобщо не ги беше виждал преди. Нямаше представа кои са. Когато го залових, не каза нищо. Пък и отскоро го бяха пратили в Кувейт Сити. Не познаваше обстановката. Просто му се убивали хора. За удоволствие. Така поне ми призна, в личен разговор, преди всичко останало да излезе наяве.

В стаята отново настана мълчание.

— Така че ние потулихме историята и тихомълком го изведохме оттам — продължи Ричър. — Официалната версия беше, че ония четиримата са убити от засада от палестинци, което беше твърде правдоподобно за Кувейт Сити през 91-ва. Но в мен остана едно гадно усещане от тази история. Не че беше най-страшната, която съм виждал във войската, но не беше и най-приятната. Джеймс Бар отърва кожата, и то по една случайност, след като беше извършил четворно убийство. Затова, преди да си тръгне, аз наминах да го видя и го предупредих, че за да оправдае големия си късмет, от този момент нататък е длъжен да стане образцов гражданин и никога да не нарушава закона, докато е жив. Предупредих го, че ако дори само си помисли да извърши нещо нередно, ще го открия, където и да е, и ще му стъжня живота.

Този път мълчанието в стаята продължи няколко минути.

— И така, аз дойдох — обади се пак Ричър.

— Информацията ви сигурно е поверителна — каза Хелън Родин. — Имам предвид, че не може да се използва в съда. Иначе ще стане страхотен скандал.

Ричър кимна.

— Строго поверителна. Съхранява се в специалния архив на Пентагона. Затова попитах дали и този разговор е поверителен.

— Ако излезе от вас, можете здравата да загазите.

— И преди ми се е случвало да загазя. Тук съм, за да разбера дали си струва да загазя отново. Доколкото виждам, няма да се наложи. Мисля, че баща ви може и сам да тикне Джеймс Бар зад решетките. Но ако му потрябва помощта ми, винаги може да разчита на нея.

Едва тогава Хелън Родин разбра.

— Дошли сте, за да ми извивате ръцете — каза тя. — Така ли е? Да ме предупредите, че ако се натягам прекалено, ще ме сритате в кокалчетата.

— Дошъл съм, за да си изпълня обещанието — каза Ричър. — Онова, което дадох на Джеймс Бар.

 

 

Той затвори вратата след себе си и ги остави вътре — три мрачни, покрусени човешки фигури в тясната стая. Взе асансьора и се спусна до партера. На втория етаж вратата се отвори и Ан Яни отново се качи при него. За момент Ричър си помисли, че тя сигурно по цял ден се вози нагоре-надолу в асансьорите с надеждата някой да я познае. Да й поиска автограф. Той дори не я удостои с поглед. Слезе заедно с нея на партера и пое към изхода.

За момент се спря на площада пред сградата. Колкото да реши накъде да поеме. Състоянието на Джеймс Бар усложняваше нещата. Ричър нямаше никакво желание да го чака, докато дойде в съзнание. Той може би щеше да остане в кома със седмици. Или завинаги. А Ричър не обичаше да чака. Привличаше го движението. Не го свърташе на едно място повече от два дни. Само че нямаше голям избор. Не можеше да намекне каквото и да било на Алекс Родин. Не можеше да му остави телефонен номер: Обади се, ако има нещо. Първо, защото нямаше телефон. И второ, защото педант като Алекс Родин щеше да се хване за намека, да го човърка, върти и преобръща от всички страни, докато стигне донякъде. Във всеки случай връзката с Пентагона нямаше да му убегне. Ричър дори го бе попитал дали Хелън е получила името му от Пентагона. Това беше непростима небрежност. Рано или късно Алекс Родин щеше да се сети да рови и там. Щеше да си каже: Тук има нещо скрито-покрито и единствено от Пентагона мога да науча какво е. Там, разбира се, щеше да се сблъска с бетонна стена. Но Родин нямаше да се остави лесно. Щеше да се обърне към медиите. Може би към Ан Яни. Тя щеше с радост да се отзове заради поредната сензация. В крайна сметка Родин сам не си вярваше достатъчно, че може да спечели делото, ако не разровеше всичко, което имаше за разравяне. И нямаше лесно да се откаже от тази следа.

А Ричър за нищо на света не искаше историята да се разчува. Освен при крайна необходимост. Ветераните от Залива и без това се бяха напатили достатъчно с разните химикали и радиация, които бяха минали пред дробовете им. Сега им липсваше само позорът на Джеймс Бар. Хората щяха да си помислят: Всичките са такива. А самият Ричър знаеше прекрасно, че далеч не всички бяха такива. Армията в Залива беше като цяло добра. Затова той не искаше онази история да се разчува, освен при крайна необходимост.

Значи — никакви намеци пред Алекс Родин. Никакво оставяне на телефонни номера „за всеки случай“.

А тогава — какво?

Ричър реши да изчака още двайсет и четири часа. Може би през това време щеше да се оформи по-ясна прогноза за състоянието на Бар. Може би беше по-добре да се обади и на Емерсън, за да прецени от друг ъгъл уликите по делото. И тогава щеше някак по-спокойно да остави случая на Алекс Родин, който да го приключи на автопилот, единствено въз основа на криминологичната експертиза. Ако възникнеха допълнителни проблеми, може би щеше да прочете за тях във вестника на някой плаж или в някой бар и да се върне, за да довърши започнатото.

И така, очакваха го двайсет и четири часа в неголям град във вътрешността на страната.

Той реши да се разходи и да провери дали градът си има река.

 

 

Имаше наистина. Беше широка, но мудна и течеше в посока от запад към изток южно от центъра на града. Някакъв приток на могъщата Охайо, помисли си той. Северният й бряг беше регулиран и подсилен по протежение на триста метра с гигантски бетонни блокове, може би по петдесетина тона всеки един. Блоковете бяха отлети и положени един до друг със завидна прецизност. Образуваха нещо като крайбрежна дига. Или може би кей. В бетона бяха вградени дебели железни гъби за привързване на кораби. Каменната настилка по кея беше около десетина метра широка. По цялата му дължина бяха наредени в два реда дървени навеси, половината обърнати към реката, останалите към улицата. Самата улица беше покрита със старовремски паваж. Допреди стотина години тук сигурно са се разтоварвали шлепове, помисли си Ричър. Наоколо е гъмжало от народ. Чаткали са копита, конски каруци са се друсали по паважа. Докато сега нямаше нищо. Пълно мъртвило, ако не се смяташе ленивото течение на реката. От железните гъби се лющеше ръжда, между паветата беше покарала трева.

Някои от дървените навеси все още имаха надписи.

Смесен магазин „Макгинти“. Семена „Алънтаун“. „Паркър“ — селскостопански инвентар. Ричър измина цялата тристаметрова дължина на кея и ги огледа един по един. Всичко плачеше за ремонт. Който нямаше да закъснее. Един град, който си беше построил декоративно езерце с фонтан в средата на пешеходната зона, щеше да се погрижи и за крайбрежната улица. Това беше неизбежно. Целият град беше в строежи. Постепенно строителните машини щяха да слязат и на юг. Някой щеше да получи данъчни облекчения, за да отвори кафене. Или може би бар с оркестър. Три вечери в седмицата — от четвъртък до събота. И малко музейче, което да разказва историята на града.

Той се извърна да си ходи и едва не се сблъска с Хелън Родин.

— Не сте чак толкова неоткриваем — каза тя.

— Така изглежда — отвърна той.

— Всички туристи идват да видят доковете — каза тя. В ръцете си държеше кожено куфарче, каквито носят адвокатите. — Мога ли да ви поканя на обяд?

 

 

Тя го придружи обратно до благоустроената зона на север. Само след няколко разкопани преки градът се промени от стар, уморен и износен в обновен и ухаещ на прясна боя. Прашните витрини на семейните магазинчета с изложени пожълтели торби за прахосмукачки и рахитични маркучи за перални машини отстъпиха място на лъскави бутици с осветени от халогенни спотове рокли по за неколкостотин долара, кожени обувки, кафенета, в които се предлагаше капучино по четири долара, както и магазинчета за всякакви джунджурии, изработени от титан. След няколко подобни витрини Хелън Родин го въведе в някакъв ресторант. Беше от онзи вид заведения, които Ричър познаваше твърде добре и по възможност избягваше. Гладко белосани стени, нашарени тук-там с голи тухли; алуминиеви масички със струговани крака, столове от същия материал, смахнати салати от най-невероятни съставки. Налудничава смесица от стилове, материали, вкусове и епохи и всичко това с претенции за оригиналност.

Хелън Родин го заведе до една маса в най-отдалечения ъгъл. Веднага отнякъде се появи енергичен хлапак с две менюта. Хелън си поръча нещо с резени портокал, цели орехови ядки и синьо сирене. Плюс чаша билков чай. Ричър изобщо отказа да чете менюто и си поръча същото като нея, но вместо с чай, с кафе. Черно, без никакви добавки.

— Това е любимото ми ресторантче в този град — каза Хелън.

Той кимна. Вярваше й. Хелън изглеждаше като у дома си в такова заведение с дългата си права коса, черни дрехи и неподправено младежко излъчване. Докато той беше по-възрастен и идваше от друго време и място.

— Искам да ми обясните нещо — каза тя. После се наведе напред и отвори куфарчето. Измъкна отвътре стария касетофон. Положи го внимателно на масата. Натисна бутона и пусна записа. Ричър чу гласа на предишния адвокат на Джеймс Бар: „Нямаш полза да отричаш.“ И после Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“

— Това вече ми го пускахте — каза той.

— Но защо ли го е казал? — запита тя.

— Това ли искате да ви обясня?

Тя кимна.

— Не мога — каза той.

— Логично погледнато, вие бихте били последният човек на земята, когото би желал да види — каза тя.

— Така е.

— Не вярвам да се е съмнявал как ще реагирате — каза тя. — Дори и след четиринайсет години.

— И аз мисля така. Поне му го казах достатъчно ясно.

— Тогава защо му е било да иска среща с вас?

Ричър не отговори. Порциите им пристигнаха и двамата започнаха да се хранят. Портокали, ядки, синьо сирене, всякакви зелени листа и кълнове плюс малинов винегрет. Не беше лошо. Пък и кафето си го биваше.

— Я ми пуснете целия запис — каза той.

Тя остави вилицата и натисна бутона за връщане на лентата. Задържа ръка върху бутоните — по един пръст на всеки бутон, като пианистка. Имаше дълги пръсти. Без пръстени. Добре оформени нокти с безцветен лак. Пусна записа и отново хвана вилицата. Няколко секунди, докато се нави водещата лента, нямаше никакъв звук. После се разнесе фонов шум, като от затвор. Ехо от далечно захлопване на метални врати. После човешко дишане. После отваряне на врата и глух шум от сядане на стол. Краката на стола не застъргаха по бетона. В затвора столовете са завинтени за пода. Адвокатът заговори пръв. Беше стар и отегчен. Не желаеше да се занимава точно с това. Знаеше, че Бар е виновен. Започна с разни баналности, колкото да подхване разговор. Постепенно се изнерви от мълчанието на Бар. После, вече видимо ядосан, каза: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Настъпи дълга пауза, след която се чу гласът на Бар, развълнуван, близо до микрофона: „Не съм аз този, когото търсят.“ Каза го два пъти. Адвокатът не му вярваше, напомни му, че всички улики са против него, явно търсеше причината за неоспоримото. След това Бар поиска да му доведат Ричър, повтори го два пъти и адвокатът също два пъти го запита дали Ричър е лекар. Накрая Бар стана и си тръгна. Последният звук на записа беше от думкането му по вратата.

Хелън Родин натисна стопа.

— Защо? — запита тя. — Защо хем твърди, че не го е направил, хем иска да му доведат човек, който знае, че го е правил преди?

Ричър вдигна рамене и не каза нищо. Но по погледа на Хелън позна, че тя има отговор.

— Вие знаете нещо — каза. — Може би сам не съзнавате, че го знаете. Но положително имате някаква информация. Нещо, което той се надява да му помогне.

— Какво значение има? Човекът е в кома. Може никога да не се събуди.

— Има голямо значение. Ако се докаже, че е невинен, ще се отнасят по-добре с него.

— Нищо не знам.

— Сигурен ли сте? Да му е правена психиатрична експертиза?

— Изобщо не се стигна дотам.

— Да се е позовавал самият той на невменяемост?

— Не, по-скоро се гордееше с постижението си. Четирима убити с четири изстрела.

— Смятате ли, че е бил луд?

— Това са големи думи. Дали е лудост да застреляш четирима души за удоволствие? Безспорно. Но дали е бил доказано луд? Не, не беше.

— Вие положително знаете нещо, Ричър — каза Хелън Родин. — Сигурно е свряно някъде в гънките на паметта ви. Трябва просто да го изкарате оттам.

Известно време Ричър мълча.

— Вие всъщност виждали ли сте уликите? — запита накрая той.

— Виждала съм обобщения доклад.

— Колко е загазил?

— Ужасно. Няма съмнение, че той го е направил. Ние търсим смекчаващи обстоятелства, нищо повече. Става въпрос за душевното му състояние. Не мога да оставя един луд да бъде екзекутиран.

— Тогава изчакайте, докато дойде на себе си. Направете му изследвания.

— Изследванията няма да имат значение. Така или иначе, той никога няма да дойде напълно на себе си. Обвинението ще каже, че това е от удара по главата, получен при сбиването в затвора. Докато в момента на извършване на престъплението е бил напълно в ред.

— Баща ви справедлив човек ли е?

— Той живее, за да побеждава.

— И вие приличате на него, нали така?

Хелън не отговори веднага.

— Донякъде — каза тя.

Ричър си доизяде салатата. Известно време се мъчи да набоде последната орехова ядка на вилицата си, накрая се отказа и я хвана с пръсти.

— За какво си мислите? — попита Хелън.

— За една малка подробност — каза той. — Преди четиринайсет години случаят беше много труден за разрешаване, понеже нямаше почти никакви веществени следи, които да послужат за криминологична експертиза. Но той си призна. Докато днес уликите са железни, а той отрича.

— Какво ли означава това?

— Не знам.

— Помислете какво точно знаете — каза тя. — Моля ви. Сигурно знаете още нещо. Запитайте се защо се е сетил тъкмо за вас. Трябва да има причина.

Ричър не отговори. Хлапакът, който им беше сервирал, дойде да вдигне чиниите. Ричър посочи с пръст празната си чаша от кафе. Хлапакът направи още един тур до кухнята и се върна да му долее. Ричър вдигна чашата между двете си длани и помириса парата от кафето.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попита Хелън Родин.

— Зависи колко личен.

— Защо сте толкова труден за откриване? Обикновено хора като нашия Франклин могат да издирят всекиго.

— Може вашият Франклин да не е чак толкова добър, колкото си мислите.

— Най-вероятно е дори по-добър, отколкото си мисля.

— Не всеки може да бъде открит.

— Така е. Но вие специално нямате вид на неоткриваем.

— Бил съм в системата — каза той. — И то през целия си живот. После един ден системата се закашля и ме изплю навън. И аз си казах: след като съм извън играта, нека съм вън докрай. Толкова вън, че да няма накъде повече. Вън от всичко. Бях им се ядосал нещо, та може би съм реагирал незряло. Но постепенно свикнах.

— Било е нещо като игра, така ли?

— По-скоро като пристрастяване — каза Ричър. — Пристрастих се към това да съм извън всичко.

Хлапакът донесе сметката. Хелън Родин плати. После прибра касетофона в куфарчето си и двамата с Ричър си тръгнаха заедно. Поеха право на север, покрай строежите в края на Първа улица. Тя отиваше към кантората си, а той — да си търси хотел.

 

 

Един човек на име Григор Лински ги проследи с поглед, докато се отдалечиха. Беше излегнат назад в седалката на кола, паркирана до бордюра пред ресторанта. Лински знаеше къде обядва тя, когато някой й прави компания.