Лий Чайлд
Един изстрел (2)

2

Причината Ричър да е на път към тях беше жена. Беше прекарал петък вечер в един салса клуб с някаква танцьорка от кораб за презокеански екскурзии. Корабът беше норвежки, момичето — норвежка. Ричър си бе казал, че е може би твърде висока за балерина, но за всичко останало си беше тъкмо по мярка. Бяха се запознали на плажа още следобед. Ричър бе излязъл да поработи върху тена си. По-добре се чувстваше със загар. За нея нямаше представа върху какво работи. Просто изведнъж почувства сянката й върху лицето си, отвори очи и я видя как стои и го изучава. Може би разглеждаше белезите му. Колкото повече почерняваше кожата му, толкова повече те изпъкваха — белезникави, ясно очертани и набиващи се на очи. Самата тя беше със светла кожа и по бански. Черен и доста оскъден. Той я определи мислено като танцьорка много преди тя да му го каже. Нещо в стойката, в начина, по който се държеше, го накара да предположи това.

От дума на дума той я покани на късна вечеря, после отидоха в клуба. Ако беше сам, Ричър едва ли би избрал точно този клуб, но заради компанията си струваше. Норвежката беше забавно момиче. И страхотна танцьорка, разбира се. Пълна с енергия. Остави го без сили. В четири сутринта го заведе в хотела си, за да го доизцеди. Хотелът й беше неголяма сграда в стил „ар деко“, близо до морския бряг. Явно туристическата агенция, наела кораба, се грижеше добре за хората си. Във всеки случай като място за романтични срещи хотелът на танцьорката далеч превъзхождаше мотела на Ричър. Пък и беше по-близо.

Освен това в стаите имаше кабелна телевизия, докато в мотела на Ричър — не. Той се събуди в осем сутринта, събота, от шума на душа. Пусна телевизора и затърси спортния канал. Искаше да погледа избрани моменти от мачовете, играни предишната вечер. Така и не стигна до тях. Докато превключваше каналите, попадна на Си Ен Ен и изведнъж замръзна, защото чу шефа на полицията в някакъв град в Индиана да произнася име, което му беше познато: Джеймс Бар. На екрана показваха кадри от пресконференция. В неголямо помещение, осветено с ярки прожектори. В горната част на екрана имаше надпис: Материалът е предоставен от Ен Би Си. А в долната част — друг надпис, по-голям: Касапница в петък вечер. Шефът на полицията повтори името: Джеймс Бар. После представи детектива, разследващ убийството, който се казваше Емерсън. Детективът на име Емерсън изглеждаше уморен. Той потрети същото име: Джеймс Бар. После, сякаш усетил въпроса, който се оформяше в съзнанието на Ричър, изрецитира накратко биографията му: На четирийсет и една години, жител на щата Индиана, служил като пехотинец в армията на САЩ от 1985 до 1991 г., ветеран от Войната в Персийския залив, неженен, понастоящем безработен.

Ричър не отделяше поглед от екрана. Емерсън не беше от приказливите. Говореше кратко и ясно, без излишни увърталия. Приключи набързо изявлението си и без да отговори на въпроса на един от репортерите дали Джеймс Бар е казал нещо съществено при разпита, представи окръжния прокурор. Човекът се казваше Родин и за разлика от Емерсън съвсем не беше лаконичен. Краткото и ясно говорене не беше силната му страна. В продължение на десетина минути Родин се опита да си присвои всички заслуги на Емерсън за работата по случая. Ричър притежаваше достатъчно опит и знаеше как се прави това, за да има ефект. Самият той беше работил тринайсет години като полицай. Полицаите си скъсват задниците от работа, а накрая прокурорите обират цялата слава. Родин изрече още няколко пъти името Джеймс Бар, като не пропусна да добави, че щатът се гласи да го изпържи на стола.

За какво?

Ричър зачака да чуе.

На екрана се появи някаква местна журналистка на име Ан Яни. Тя обобщи накратко събитията от предишната вечер. Масово убийство със снайперска карабина. Безсмислено изтребване на мирни хора. Със самозарядно оръжие. От обществен гараж. В пешеходна зона. Жертвите се разотивали по домовете си в края на една напрегната работна седмица. Петима убити. Заподозреният бил арестуван, целият град бил в траур.

Ричър си каза, че Ан Яни би трябвало да скърби най-много. Успешното разследване на Емерсън я бе лишило от материал. Тя приключи репортажа си и Си Ен Ен мина на политическите събития. Ричър изключи телевизора. Танцьорката се появи на вратата на банята. Беше розова от душа, тялото й ухаеше приятно. Чисто гола. Бе оставила хавлията си вътре.

— Какво ще правим днес? — запита тя с широка скандинавска усмивка.

— Аз заминавам за Индиана — отвърна Ричър.

 

 

Той излезе навън в жегата и тръгна на север към автогарата на Маями. Разлисти гнусливо мазното разписание на автобусите и си определи маршрут. Пътуването нямаше да е от най-леките. Първата отсечка беше от Маями до Джаксънвил. После от Джаксънвил до Ню Орлиънс. От Ню Орлиънс до Сейнт Луис. И накрая от Сейнт Луис до Индианаполис. Оттам щеше да вземе местен автобус, който да го откара на юг, към вътрешността на щата. Пет отделни отсечки. Като часовете на прехвърляне не бяха добре синхронизирани. Едно на друго, цялото пътуване щеше да му отнеме повече от четирийсет и осем часа. За момент се изкуши да наеме кола или да вземе самолет, но нямаше много пари, предпочиташе по принцип автобусите, пък и си каза, че през почивните дни едва ли ще се случи кой знае какво.

 

 

Това, което се случи през почивните дни, бе, че Роузмари Бар се обади повторно на разследващия детектив на фирмата си. Каза си, че може би Франклин ще има донякъде самостоятелен поглед върху нещата. Свари го в къщи, в неделя, десет часа сутринта.

— Мисля, че трябва да наема други адвокати — каза тя.

Франклин не отговори.

— Дейвид Чапман смята, че Джеймс е виновен — продължи тя. — Не е ли така? Затова се е отказал да го защитава.

— Не мога да коментирам — отвърна Франклин. — Чапман ми е работодател.

Сега беше ред на Роузмари Бар да замълчи.

— Как беше в болницата? — запита Франклин.

— Ужасно. Той е в интензивното с цяла глутница надзиратели от затвора. Приковали са го с белезници към леглото. Та човекът е в кома, за бога! Как според тях ще се вдигне да избяга?

— Какво е правното му положение?

— Арестуван е, но още не са му предявени обвинения. Така че положението му е неустановено. Смятат, че сигурно е щял да бъде пуснат под гаранция.

— Може би са прави.

— При сегашните обстоятелства смятат, че на практика не е пуснат под гаранция. Затова още е в ръцете им. Някъде вътре в системата. В зоната на мрака.

— Какво искаш да стане?

— Да му свалят белезниците. И поне да го преместят във военна болница, като ветеран. Но за да се издейства това, трябва да намеря адвокат, който да е готов да се заеме сериозно със случая.

Франклин се замисли. После попита:

— А как си обясняваш доказателствата срещу него?

— Познавам брат си.

— Но се изнесе от къщата му, нали?

— Да, но по други причини. Не защото е побъркан убиец.

— Предварително си е запазил място в гаража — каза Франклин. — Това си е предумишлено убийство.

— Значи ти също го смяташ за виновен.

— Съдя по фактите. А фактите не са в негова полза.

Роузмари Бар не отговори.

— Съжалявам — каза Франклин.

— Можеш ли да ми препоръчаш друг адвокат?

— А ти можеш ли да вземеш решение? Имаш ли пълномощно от брат си?

— Мисля, че се подразбира. Той е в кома, аз съм най-близката му роднина.

— С колко пари разполагаш?

— Не са много.

— А той?

— Има дял от къщата.

— Нещата никак не изглеждат добре. А за фирмата ти това ще бъде голям шамар.

— Не мога да се притеснявам и за тях.

— Можеш да изгубиш всичко, дори и работата си.

— Аз тъй и тъй ще я изгубя, ако не помогна на Джеймс. Осъдят ли го, ще ме съкратят. Защото ще ги срамя като сестра на осъден убиец. Ще им тежа на реномето.

— Приспивателните ти са били у него — каза Франклин.

— Аз му ги дадох. Той няма здравна осигуровка.

— Защо са му били?

— Трудно заспиваше нощем.

Франклин замълча.

— Ти все пак го смяташ за виновен — каза Роузмари.

— Доказателствата са неопровержими — отвърна Франклин.

— А и Дейвид Чапман не прави нищо, нали така?

— Защо не допуснеш за момент, че Дейвид Чапман може и да е прав?

— На кого да се обадя?

Франклин помисли за момент.

— Пробвай с Хелън Родин — каза той.

— Родин ли?

— Тя е дъщеря на окръжния прокурор.

— Не я познавам.

— Кантората й е в центъра. Едва-що прохожда в професията. А понеже е нова, ще се старае.

— Дали е уместно да наемам дъщерята на обвинителя?

— Във всеки случай законът не го забранява.

— В съда ще се изправят баща срещу дъщеря.

— Иначе щеше да е Чапман срещу Родин, а двамата се познават много по-отблизо, отколкото Родин и дъщеря му. Нея дълго време я е нямало у дома.

— Къде е била?

— В колеж, в правния факултет, после стажуваше при някакъв съдия във Вашингтон.

— Дали я бива?

— Мисля, че от нея ще излезе юрист.

 

 

Роузмари Бар позвъни на Хелън Родин в кантората й. Искаше първо да я изпита. Една млада и амбициозна адвокатка би трябвало в неделя сутрин да си бъде на работното място.

Хелън Родин издържа теста. Когато телефонът звънна, тя беше на бюрото си и вдигна слушалката. Бюрото й беше купено на втора ръка и гордо стоеше в центъра на едната от двете стаи на малка кантора в същата стъклена кула, където на целия втори етаж се помещаваше местният клон на Ен Би Си. Наемът на кантората не беше висок, понеже отчасти се субсидираше от градската управа. Идеята беше да се привлекат корпоративни наематели за обновения градски център, които после с данъците си да спомагат за поддържането му.

Не беше нужно Роузмари Бар да описва надълго и широко случая на Хелън Родин, понеже всичко се бе разиграло под прозорците на кантората й. А онова, което не бе успяла да види с очите си, бе научила впоследствие от новинарските емисии. Бе успяла да изгледа всичките репортажи на Ан Яни, която вече познаваше по физиономия от случайните им срещи във фоайето и асансьорите на сградата.

— Ще помогнете ли на брат ми? — запита я Роузмари Бар.

Хелън Родин не отговори веднага. Ако беше достатъчно хитра, би трябвало да й каже: Изключено! Или още по-добре: Изключено, за нищо на света, вие луда ли сте да ме молите?! По две причини. Първо, защото макар да съзнаваше, че рано или късно я очаква сериозен сблъсък с баща й, тя не беше убедена, че тъкмо сега е най-подходящият момент. И второ, защото разбираше, че първите дела на един млад адвокат са определящи за по-нататъшната му кариера. Пътечката, по която щеше да поеме сега, постепенно щеше да стане коловоз, от който нямаше да има излизане. Хелън нямаше нищо против един ден да си спечели слава на последна надежда за отчаяни престъпници, от които всички други отдавна са вдигнали ръце. Но да започне кариерата си, защитавайки човек, когото целият град вече ненавижда — това беше самоубийствен ход, който лесно можеше да провали по-нататъшните й шансове. В края на краищата не ставаше дума за обикновено закононарушение. Стрелбата на площада, точно под прозорците на кантората й, си беше чиста касапница. Престъпление срещу човечеството, срещу обществената тъкан, срещу усилията на общината да обнови центъра и да възроди града, обида за самата й човешка същност на гражданка на щата Индиана. Сякаш изведнъж Лос Анджелис или Ню Йорк, или Болтимор се бе озовал в сърцето на този мирен щат и беше смутил покоя му. Да се опита да обясни и оправдае това злодейство, за един адвокат би означавало да зачеркне професионалното си бъдеще. С този свой акт тя щеше да се дамгоса веднъж завинаги и нищо нямаше да бъде в състояние да изтрие клеймото.

— Не можем ли да съдим затвора? — попита Роузмари Бар. — За това, че са допуснали да пострада?

Хелън Родин отново замълча. Още една причина да й откаже. Тази клиентка поставяше неизпълними задачи.

— Може би по-нататък — отвърна накрая тя. — Точно сега той няма шанс да получи достатъчно съчувствие като ищец. Освен това, ако и бездруго го чака смъртна присъда, много трудно е да се докаже основание за обезщетение.

— В такъв случай няма как да ви платя — каза Роузмари Бар. — Самата аз нямам много пари.

Хелън Родин се замисли за трети път. Поредната причина за отказ. Още й беше рано да се занимава с благотворителност.

Но… Но… Но!

Всеки обвиняем има право на защита. Така пише в Декларацията за правата. И се счита за невинен до доказване на противното. А ако уликите наистина се окажеха толкова тежки, колкото твърдеше баща й, тя просто щеше да упражни правото на съдебен надзор. Да се убеди, че доказателственият материал срещу него е събиран законосъобразно, а после да го посъветва да се признае за виновен срещу смекчаване на присъдата. И след това да го защитава срещу съдебен произвол, докато баща й го прекара през машината. Толкова. С което просто щеше да спази закона. И да изпълни конституционния си дълг. Поне така се надяваше да изглежда отстрани.

— Е, добре — каза тя.

— Той е невинен — каза Роузмари Бар. — Убедена съм в това.

Всички така разправят, помисли си Хелън Родин.

— Е, добре — повтори тя. После каза на своята нова клиентка да дойде в кантората й точно в седем на следващата сутрин. С което също искаше да я изпита. Една сестра, убедена в невинността на брат си, нямаше да откаже такава ранна среща.

 

 

Роузмари Бар се яви на срещата точно в указания час — седем в понеделник сутрин. Франклин също беше там. Той имаше доверие на Хелън Родин, а беше и готов да изчака със сметките, докато види накъде ще задуха вятърът. Самата Хелън Родин вече от час беше на бюрото си. Още в неделя следобед бе информирала Дейвид Чапман за направената промяна в защитата, като бе поискала от него записа на първоначалния разговор с Джеймс Бар. Чапман с готовност й бе предал всичко, доволен от внезапната възможност да се отърве от случая. В неделя вечер тя бе прослушала записа поне десетина пъти и още близо десетина тази сутрин. Касетата съдържаше цялата информация, получена за Бар до момента, а може би и изобщо. Така че тя я бе прослушала много внимателно, като вече си бе направила някои предварителни изводи.

— Слушайте — каза тя.

Касетата беше пренавита до началото и ги чакаше в стар касетофон с размерите на кутия за обувки. Тя натисна бутона и от древната машина се разнесе съскането на лентата, примесено с човешко дишане и шумове като от затворено помещение, а след малко и гласът на Дейвид Чапман: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Последва дълга пауза, през която се чуваше само съскането на лентата, е накрая гласът на Джеймс Бар: „Не съм аз този, когото търсят.“ Хелън се пресегна и превъртя летата напред, като следеше брояча. Отново се чу гласът на Чапман, който вече говореше на „ти“: „Нямаш полза да отричаш.“ И после пак Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“ Хелън превъртя още малко, до въпроса на Чапман: „Да не би да е лекар?“ След това до края на записа нямаше нищо, ако не се смяташе думкането на Бар по вратата на стаята за разпити.

— И така — каза Хелън, — според мен той искрено вярва, че не го е направил. Така поне твърди отначало, а после, когато вижда, че Чапман не го приема сериозно, се ядосва и прекратява разговора. Това поне е ясно, нали?

— Наистина не го е направил! — каза Роузмари Бар.

— Вчера разговарях с баща ми — каза Хелън Родин. — Уликите сочат точно обратното, мис Бар. Боя се, че той е извършителят. Трябва да приемете, че дори родната сестра може би не познава брат си толкова добре, колкото би й се искало. Или може би някога го сте познавали, но впоследствие той се е променил.

Настъпи продължително мълчание.

— Баща ви дали казва истината относно уликите? — запита Роузмари Бар.

— Длъжен е — отвърна Хелън. — Така или иначе, ние ще я научим. Има си установен процес на представяне на доказателствен материал. Ще се събират свидетелски показания. Той няма никаква полза да блъфира тъкмо сега.

Всички замълчаха.

— От което не следва, че не можем да помогнем на брат ви — продължи Хелън Родин. — Самият той вярва, че не го е направил. Убедена съм в това, след като изслушах записа. Явно в събота е бил в състояние на умопомрачение. Следователно можем да твърдим, че и в петък не е съзнавал какво прави.

— По какъв начин му помагаме с това? — запита Роузмари Бар. — Така или иначе, признаваме, че го е направил!

— Да, но последиците за него ще бъдат различни. Ако се съвземе, до началото на процеса ще иде в психиатрично заведение, където поне ще го лекуват. Което, ако питате мен, е доста по-добре, отколкото да лежи в строго охраняван затвор.

— Искате да го обявят за луд, така ли?

Хелън кимна.

— Най-добрият ни шанс е да изградим защитата си върху медицинска диагноза. А ако започнем отсега, брат ви има шансове да подобрят условията му на задържане.

— Може и да умре. Така поне казват докторите. Не бих желала брат ми да умре като престъпник. Искам да изчистя името му.

— Брат ви още не е изправен на процес. Няма присъда. От гледна точка на закона засега е невинен.

— Не е същото — каза Роузмари Бар.

— Права сте — отвърна Хелън. — Наистина не е.

Отново настъпи продължително мълчание.

— Нека да се видим пак тук в десет и трийсет — каза Хелън. — Ще си изработим стратегия. Ако целта ни е да го прехвърлим в друга болница, колкото по-рано започнем, толкова по-добре.

— Трябва да разберем и кой е този Джак Ричър — каза Роузмари Бар.

Хелън кимна.

— Дадох името му на баща ми и на Емерсън.

— Защо?

— Хората на Емерсън са претърсвали къщата на брат ви. Може да са открили адрес или телефонен номер. А пък е редно баща ми да знае, понеже искаме този човек да свидетелства в наша полза, а не за обвинението. Сигурно ще може да ни помогне.

— Може да осигури алиби на брат ми.

— По-скоро в най-добрия случай ще се окаже негов стар приятел от казармата.

— Не виждам как — намеси се Франклин. — Двамата са били много различни по чин и военен профил.

— Трябва да го открием — каза Роузмари Бар. — Джеймс поиска това, нали? Сигурно за него означава нещо.

Хелън отново кимна.

— Разбира се, че държа да го открием. Може да има какво да ни каже. Някаква оневиняваща информация или връзка с нещо, което можем да използваме.

— Само че никой не знае кой е и къде е — каза Франклин.

 

 

Всъщност Ричър беше на два часа път от тях, на последната седалка на автобуса от Индианаполис. Пътуването беше бавно, но недотам неприятно. В събота срещу неделя бе пренощувал в Ню Орлиънс, в някакъв мотел до автогарата. Неделя срещу понеделник бе прекарал в Индианаполис. Така че беше добре отпочинал, изкъпан, сит и свеж. През останалото време се бе подрусвал, поклащал и подремвал в автобусите, хвърляйки по някое и друго око на нижещите се покрай прозорците пейзажи, наблюдавайки разсеяно хаоса на провинциална Америка, прехвърляйки в съзнанието си избрани моменти от приключението с норвежката танцьорка. Целият му живот минаваше тъкмо така — като мозайка от мигове. Подробностите и контекстът постепенно избледняваха или се изкривяваха с времето, но усещанията за преживяното се преплитаха в пъстрата тъкан на спомените, в която нишките за добро и лошо бяха горе-долу поравно. Той още не можеше да реши към коя категория да причисли норвежката. За момента се задоволяваше да я разглежда като пропусната възможност. Но тя, така или иначе, скоро щеше да му се изплъзне и да поеме по своя път. Или той по своя. Намесата на съдбата в лицето на Си Ен Ен само бе ускорила процеса, и то в незначителна степен.

Автобусът се движеше с равномерна скорост от 90 км в час по шосе 37, в посока запад. Спря в Блумингтън и шестима пътници слязоха. Единият остави след себе си на седалката местния вестник на Индианаполис. Ричър се пресегна, взе го и отвори на спортната страница. „Янкис“ продължаваха да водят в шампионата на източните щати. Той прелисти напред и прегледа новините. Видя заглавие: Обвиняем в масово убийство ранен в затвора. Прочете първите три абзаца: Мозъчна травма. Кома. Прогнозата неясна. Авторът на статията видимо се разкъсваше между журналистическия дълг да порицае щатската управа на затворите за служебната немарливост и вътрешната си потребност да приветства нападателите на Бар за проявеното гражданско съзнание.

Това може да усложни нещата, каза си Ричър.

Следващите няколко абзаца предаваха накратко историята на престъплението с някои уточняващи обстоятелства плюс нови факти по случая. Ричър прочете всичко на един дъх. Сестрата на Джеймс Бар, която живеела при него, се била изнесла преди няколко месеца. Според автора на статията това било или причина за очевидната психическа нестабилност на арестувания, или последица от нея. А може би и двете.

Автобусът потегли от Блумингтън. Ричър сгъна вестника, облегна глава на прозореца и се загледа в пътя. Черната лента на асфалта беше мокра от наскоро падналия дъжд; жълтата осева линия се нижеше под колелата на автобуса като важно послание в морзов код, което Ричър така и не успяваше да дешифрира.

 

 

Автобусът спря под навеса на автогарата. Ричър слезе и се потопи в ярката слънчева светлина. На пет преки източно от мястото, където се намираше, се виждаше издигнат на колони шосеен надлез, който завиваше плавно зад старинна каменна сграда. Местен варовик, досети се той. Както и следваше да бъде. Сигурно е банка, каза си той, или окръжният съд, или може би библиотека. Зад нея се издигаше геометрична кула от черно стъкло. Времето си го биваше. Хем не беше толкова горещо, колкото в Маями, хем градът беше достатъчно южен, за да не се усеща студеният полъх на зимата. На Ричър нямаше да му се налага да променя специално гардероба си. Беше с бели памучни панталони без ръбове и яркожълта риза от грубо платно. И панталоните, и ризата бяха купени едва преди три дни. Той смяташе да изстиска още един ден от тях, преди да ги хвърли и да си купи евтини заместители. На краката си имаше кафеникави обувки с тънки подметки. Без чорапи. Беше облечен за разходка по крайморска алея и в град като този се чувстваше донякъде не на място.

Погледна часовника си. Девет и двайсет сутринта. Изправен на тротоара сред дизеловите пушеци, той се протегна и разкърши рамене, после се огледа. Градът беше безличен и същевременно типичен за вътрешността на страната — нито голям, нито малък; нито процъфтяващ, нито видимо западнал. Сигурно се гордееше с историята си. Може би беше възникнал като търговско средище. Царевица и соя най-вероятно. Или тютюн. Или добитък. Може би през него минаваше река или железопътна лишея, или и двете. Може би имаше някаква промишленост. От мястото, където беше застанал, Ричър различи неголемия градски център — на изток и право напред. Личеше си по по-високите сгради, някои каменни, други тухлени, с големи неонови реклами. Каза си, че геометричната стъклена кула сигурно е най-голямата местна забележителност. Къде другаде биха могли да я издигнат, ако не в центъра?

И той тръгна право към нея. Навсякъде в града кипеше строителство. Ремонтираха се сгради, издигаха се нови, уличното платно беше осеяно с дупки, затрупано под купчини баластра; във всички посоки пълзяха бетоновози. Той пресече под носа на един такъв бетоновоз и пое по странична улица, която го изведе до недовършеното ново крило на голям обществен гараж. Това му напомни за нещо, което бе чул в трескавия репортаж на Ан Яни. Вдигна глава и огледа бетонната конструкция, после се извърна и обходи с поглед площада пред нея. В средата на изпразненото езерце самотно стърчаха тръбите на неработещ фонтан. Покрай отсамния край на езерцето между две ниски стени минаваше тесен проход за пешеходци, по дължината, на който бяха наслагани букети цветя, снимки в найлонови калъфчета, плюшени играчки и свещи. По земята се виждаха следи от фин пясък. Сигурно го бяха насипали, за да попият кръвта, каза си той. На пожарните коли има монтирани метални сандъци с пясък за почистване при кървави инциденти. А също и лопатки от неръждаема стомана за събиране на части от човешки тела. Ричър се обърна и отново огледа гаража. Има-няма трийсетина метра, каза си той. Нищо работа.

Той застана неподвижно и се ослуша. Целият град изглеждаше притихнал и някак зашеметен, като боксьор след парализиращ удар. Пешеходната зона беше епицентърът на събитието. Мястото, поело удара. Сега приличаше на черна дупка, нагнетила в себе си емоцията от преживяното.

Той продължи напред. Старинната каменна сграда се оказа наистина библиотека. Това е добре, каза си той. Библиотекарите са приятни хора. Ако ги попиташ нещо, отговарят. Той влезе и попита къде се намира седалището на окръжния прокурор. Печалната жена на рецепцията го упъти с тих, немощен глас. Не беше далеч. В град като този нищо не беше далеч. Той закрачи на изток покрай някаква нова административна сграда, на която имаше табели на Държавната автомобилна инспекция и на наборното бюро за военнослужещи. По-нататък започваше улица с евтини на вид магазини, която стигаше до новата сграда на съда. Беше най-обикновена сграда с равен покрив, шаблонна до безличие, макар и леко поосвежена с махагонова дограма и гравирани стъкла на вратите. Можеше като нищо да бъде и храм на някаква шантава секта с много пари и малко въображение.

Ричър не влезе през главния вход. Вместо това заобиколи сградата, докато стигна до служебното крило. Откри врата с надпис: Окръжен прокурор. Под надписа, на отделна месингова табелка, се четеше името на Родин. Така е с изборните длъжности, помисли си Ричър. Името на човека е на отделна табелка, за да си спестят малко пари, ако не го преизберат през съответния ноември. Инициалите пред Родин бяха А. А. Имаше научна степен по право.

Ричър влезе през вратата и заговори рецепционистката на гишето. Поиска лична среща с въпросния А. А. Родин.

— По какъв въпрос? — запита рецепционистката тихо, но учтиво. Беше жена на средна възраст, добре поддържана, спретнато облечена в чиста бяла блузка. Имаше вид на човек, прекарал целия си живот зад подобно бюро. Завършен чиновник. Но някак странно напрегнат. Изглеждаше така, сякаш всичките неприятности на града изведнъж се бяха стоварили на раменете й.

— Относно Джеймс Бар — отвърна Ричър.

— Репортер ли сте? — запита тя.

— Не — отвърна той.

— Какво точно да предам на мистър Родин относно интереса ви към случая?

— Познавах Джеймс Бар навремето във войската.

— Сигурно е било доста отдавна — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Ричър.

— Мога ли да попитам за името ви?

— Джак Ричър.

Рецепционистката вдигна телефона пред себе си, набра номер и каза нещо в слушалката. Ричър предположи, че разговаря с някоя от секретарките вътре, защото Родин се споменаваше в трето лице, като нещо абстрактно. Дали ще приеме мистър Ричър във връзка със случая? Не „случая Бар“. Само „случая“. Разговорът продължи още известно време. Накрая рецепционистката покри слушалката, като я притисна към себе си, под лявата ключица, малко над гърдата.

— Някаква информация ли имате? — запита тя.

Сигурно секретарката горе чува как бие сърцето ти, помисли си Ричър. После отговори на въпроса:

— Именно — каза той. — Информация.

— От войската?

Ричър кимна. Рецепционистката вдигна отново слушалката до ухото си и продължи разговора. Беше дълъг разговор. Мистър А. А. Родин си беше подбрал добре церберите. Това поне беше ясно. При него не се влизаше току-така, без неотложна и уважителна причина. Това също беше ясно. Ричър погледна часовника си. Девет и четирийсет сутринта. Но нямаше смисъл да се бърза. Бар беше в кома. Можеше да чака и до утре. Или до другиден. Или пък, ако се наложеше, Ричър щеше да се опита да стигне до Родин чрез ченгето. Как му беше името? Емерсън.

Рецепционистката затвори телефона.

— Моля, качете се — каза тя. — Мистър Родин е на третия етаж.

За мен е чест, помисли си Ричър. Рецепционистката написа името му на временен пропуск и го мушна в найлоново калъфче. Той го зашила за ризата си и тръгна към асансьора. Натисна бутона за третия етаж. Озова се в помещение с ниски тавани и разклонени вътрешни коридори, осветени с луминесцентни тръби. Точно пред себе си Ричър видя три еднакви врати от боядисан шперплат, и трите затворени, и малко встрани една двойна врата от полирано дърво, широко отворена. Зад двойната врата се виждаше бюро със секретарка. Поредният цербер. Беше значително по-млада от жената на партера, но със сигурност по-старша по длъжност.

— Мистър Ричър? — попита тя.

Той кимна, секретарката излезе иззад бюрото и го поведе по един коридор, от който започваха кабинетите с прозорци. На третата врата по коридора имаше табелка: А. А. Родин.

— Какво означава А. А.? — попита Ричър.

— Сигурна съм, че мистър Родин ще ви обясни сам, стига да иска — отвърна секретарката.

Тя почука на вратата и отвътре й отговори мек баритон. Жената отвори и се дръпна встрани, за да направи път на Ричър.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — отвърна тя.

Ричър влезе в кабинета. Родин вече бе станал прав зад бюрото си, замислено любезен, готов да посрещне своя непознат посетител. Ричър веднага го позна от репортажите по телевизията. Беше около петдесетгодишен, в сравнително добра форма, с късо подстригана побеляла коса. На живо изглеждаше по-дребен, отколкото пред камерите. Малко под метър и осемдесет и малко под деветдесет килограма. Със сини очи. Беше с летен костюм от студена вълна, тъмносин. Отдолу със синя риза и синя вратовръзка. Явно синьото му беше любим цвят. Беше избръснат и ухаеше на одеколон. Имаше вид на подреден и добре гледан мъж. За разлика от мен, каза си Ричър. Двамата трудно биха могли да се различават повече. Застанал срещу Родин, Ричър приличаше на раздърпан великан. Беше близо педя по-висок и с двайсетина килограма по-тежък. Косата му беше с пет сантиметра по-дълга от на Родин, а дрехите с около хиляда долара по-евтини.

— Мистър Ричър? — каза Родин.

Ричър кимна. Кабинетът беше обзаведен казионно и пестеливо, но беше чист и подреден. Вътре беше тихо и прохладно. От прозореца нямаше изглед в истинския смисъл на думата. Виждаха се плоските покриви на евтините магазини по главната улица, в дъното сградата на Държавната автомобилна инспекция, а зад нея — черната стъклена кула. В небето грееше бледо слънце. Зад бюрото, перпендикулярно на прозореца, беше стената с трофеите на Родин — дипломите му и рамкирани снимки с различни политици. Плюс изрезки от вестници, също рамкирани, в които се разказваше за седем осъдителни присъди по негови дела. На една от другите стени имаше снимка на русоляво момиче с четириъгълна шапчица и академична тога, гордо стиснало в ръка навита на руло диплома. Беше хубавичка. Ричър се загледа в нея може би секунда повече, отколкото беше прилично.

— Това е дъщеря ми — каза Родин. — Тя също е юрист.

— А, така ли? — каза Ричър.

— Неотдавна си откри собствена кантора в града.

Тонът му беше равен и безизразен. Не се разбираше дали се гордее с дъщеря си, или я осъжда за стореното.

— Сигурно ще се запознаете с нея — продължи Родин.

— Така ли? — изненада се Ричър. — Защо?

— Тя е защитник на Джеймс Бар.

— Дъщеря ви? Това етично ли е?

— Във всеки случай не е забранено. Може да не е разумно, но не е и неетично.

Той натърти думата разумно, сякаш се опитваше да й придаде няколко значения. Не е разумно да се защитава доказан престъпник; не е разумно една дъщеря да се изправи срещу баща си; не е разумно, който и да било да застава срещу А. А. Родин. Мистър Родин имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се захващаш.

— Тя ви е включила във временния списък на свидетелите си — добави Родин.

— Защо?

— Защото смята, че разполагате с информация.

— А кой й е дал името ми?

— Не знам.

— Някой от Пентагона?

Родин вдигна рамене.

— Не съм сигурен. Все отнякъде го е взела. Вече ви издирват.

— Затова ли ме приехте?

Родин кимна.

— Именно. По принцип не насърчавам външни хора да влизат при мен.

— Служителките ви явно вземат присърце този ваш принцип — отбеляза Ричър.

— Надявам се да е така — каза Родин. — Моля, седнете.

Ричър седна на стола за посетители, а Родин зае мястото си зад бюрото. Прозорецът се падаше отляво на Родин и отдясно на Ричър. И на двамата слънцето не им блестеше в очите. Мебелировката беше подредена справедливо. За разлика от кабинетите на някои други окръжни прокурори, които Ричър бе виждал през живота си.

— Кафе? — предложи Родин.

— Да, благодаря — отвърна Ричър.

Родин натисна бутона и поръча кафе.

— Разбира се, бих желал да знам защо дойдохте най-напред при мен — започна той. — Искам да кажа, при обвинението, а не при защитата.

— Исках да чуя личното ви мнение — отвърна Ричър.

— По какъв въпрос?

— Доколко е издържан доказателственият ви материал срещу Джеймс Бар.

Родин не отговори веднага. Настъпи мълчание, през което на вратата се почука и секретарката влезе да сервира кафето. В ръцете си държеше сребърен поднос, отрупан с неща. Термос с дръжка, две чаши с чинийки, захарница, малка каничка със сметана, две сребърни лъжички. Чашите не бяха груби и керамични, каквито се полагаха на държавен служител, а от най-фин костен порцелан. Тоя Родин обича да си пие кафето както си му е редът, помисли си Ричър.

Секретарката положи внимателно подноса върху бюрото, точно по средата между госта и домакина.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — каза тя и си излезе.

— Заповядайте — каза Родин. — Моля, обслужвайте се.

Ричър натисна бутона върху капака на термоса и си наля чаша кафе, без да добавя сметана и захар. Кафето беше тъмно и гъсто и ухаеше приятно. Направено както си му е редът.

— Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен — каза Родин. — На практика неопровержим.

— Свидетели? — запита Ричър.

— Няма — отвърна Родин. — Но какво от това? Понякога свидетелските показания са подвеждащи. Аз лично дори се радвам, че няма свидетели. Вместо това разполагаме с изключително качествени веществени доказателства. А науката, както се знае, не лъже. Нея трудно можеш да я подведеш.

— Изключителни, казвате…

— Пълен набор от неопровержими улики, които ни позволяват да възстановим с точност цялото престъпление.

— Колко неопровержими?

— Толкова, че няма накъде повече. Най-добрите, които някога съм виждал. Нямам никакво съмнение.

— Чувал съм и преди прокурори да го казват.

— Да, но сега случаят е различен, мистър Ричър. Аз по принцип съм много предпазлив човек. Никога не поемам дела за убийство, ако не съм сигурен, че ще ги спечеля.

— Водите ли си сметка?

Родин посочи стената зад гърба си.

— Седем спечелени от седем заведени. Сто процента.

— За колко време?

— За три години. Джеймс Бар ще ми е осмото поред. Заведено и спечелено. Ако излезе от комата.

— Ами ако излезе, но с умствени увреждания?

— Ако изобщо мозъкът му функционира, делото отива на съд. Защото извършеното от него не може да бъде простено.

— Е, добре — каза Ричър.

— Кое му е доброто?

— Казахте ми всичко, което исках да знам.

— Вие самият казахте, че имате информация. От армията.

— Засега смятам да я запазя за себе си.

— Били сте военен полицай, ако не греша?

— Тринайсет години — отвърна Ричър.

— И сте познавали Джеймс Бар?

— Бегло.

— Разкажете ми.

— Още не.

— Мистър Ричър, ако разполагате с оневиняваща информация или с каквито и да било допълнителни данни по случая, длъжен сте да ми ги съобщите.

— Нима?

— Аз, така или иначе, ще ги получа. Дъщеря ми ще ги представи по делото. Тя ще се стреми към извънсъдебно споразумение.

— Какво означава А. А.?

— Моля?

— Инициалите ви.

— Алексей Алексеевич. Родът ми е от Русия. Но сме тук отдавна. Още отпреди Октомврийската революция.

— Като същевременно не сте забравили семейните традиции.

— Както виждате…

— Как се обръщат към вас близките ви?

— На Алекс, разбира се.

Ричър стана от стола.

— Е, благодаря ви, че ме приехте, Алекс. Също и за кафето.

— Сега при дъщеря ми ли отивате?

— Има ли смисъл? Изглеждате ми доста самоуверен.

Родин се усмихна разбиращо.

— Процедурата е такава — каза той. — Аз съм служител на закона, а вие сте в списъка на свидетелите. Трябва да ви напомня, че сте длъжен да се явите пред защитата. Иначе би било неетично от моя страна.

— Къде се намира тя?

— В онази стъклена кула, която се вижда през прозореца.

— Е, добре — повтори Ричър. — Може и да се отбия.

— Все пак трябва да получа информацията, с която разполагате — настоя Родин.

Ричър поклати глава.

— Не — каза той. — Изобщо не ви трябва да я знаете.

 

 

Ричър върна временния си пропуск на жената на рецепцията и излезе на площада. Застанал на средата на пешеходната зона под студеното зимно слънце, той бавно се обърна на 360 градуса, за да огледа цялото пространство. Всички градове си приличат, като същевременно всеки град е уникален. И всеки си има свой цвят. Някои са сиви. Този беше кафеникав. Ричър си помисли, че тухлите на сградите са направени от местна глина, от което бяха придобили цвета на разорана нива. Дори облицовъчният камък беше изпъстрен с жълто-кафяви жилки, сякаш в него имаше желязна руда. Тук-там в градския пейзаж се открояваха червеникави петна, напомнящи стари плевници. Като цяло градът излъчваше топлина и уют — не беше точно оживен, но в никакъв случай западнал. И скоро щеше да започне да се съвзема от преживяната трагедия. Във въздуха се долавяше жизнена енергия, динамика и оптимизъм. Толкова много ново строителство. Целият град беше една строителна площадка, по дължината на главната улица голяма част от бордюрите бяха от още незасъхнал бетон. Градът планираше, градеше и се благоустрояваше. Във въздуха имаше надежда.

Новопостроеното крило на обществения гараж маркираше северната граница на градския център. Разширението предполагаше очаквано разрастване на търговската зона.

Намираше се на юг и леко на запад от мястото, където бяха лежали труповете. Съвсем наблизо. Право на запад оттам и на двойно по-голямо разстояние зад сградата минаваше извивката на шосейния надлез. От нея се виждаха около трийсетина метра, след което шосето се скриваше зад градската библиотека. После, вече поизправено, минаваше зад новата стъклена кула, която се падаше право на север от пешеходната зона. Върху черна гранитна плоча до парадния вход беше гравирано логото на Ен Би Си. Работното място на Ан Яни, каза си Ричър, както и на дъщерята на Родин. На изток от пешеходната зона оставаше сивата административна сграда с Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро. Оттам бяха излезли жертвите. Всички до един бяха минали през онази врата. Как се беше изразила Ан Яни? Разотивали се по домовете си в края на една напрегната работна седмица. И както си ходели забързано, всеки към своята паркирана някъде наблизо кола или към автобусната спирка за вкъщи, попаднали в един кошмар. Сигурно тесният проход между двете ниски стени ги е накарал да забавят крачка и да се подредят в колона по един. Като мишени на панаирджийско стрелбище.

Ричър мина по цялата дължина на изпразнения фонтан, докато се изправи пред въртящата се врата в основата на стъклената кула. Влезе във фоайето и се огледа за етажен указател. В една стъклена витрина имаше филцово табло с набучени по него надписи от пластмасови букви. Студията на Ен Би Си заемаха целия втори етаж. Голяма част от офисите по останалите етажи се оказаха незаети, а и онези, които се наемаха, явно сменяха толкова често обитателите си, че управата на сградата беше въвела системата с филцовия фон и подвижните пластмасови букви. Ричър намери това, което търсеше, на четвъртия етаж: Хелън Родин — адвокатска кантора. Надписът беше леко накриво, интервалите между буквите неравни. Е, все пак тук не е Рокфелер Сентър, помисли си той.

Пред асансьора застанаха двама — Ричър и някаква руса хубавица. Докато се возеха нагоре, той я огледа, тя него също. После блондинката слезе на втория етаж и Ричър се досети, че това е Ан Яни. Позна я от репортажа по телевизията. Каза си, че сега остава само да срещне Емерсън от местния полицейски участък, и всички главни герои на драмата щяха да се подредят от плът и кръв.

Намери кантората на Хелън Родин в предната част на сградата, откъм площада. Сигурно от прозорците си беше видяла станалото. Той почука, чу отвътре приглушен отговор и влезе. Предното помещение беше празно, със секретарско бюро. Зад бюрото нямаше никой. Имаше вид на ползвано, но не и напоследък. Още няма секретарка, каза си той. Не й е дошло времето.

Той почука на вратата на кабинета. Отговори му същият глас. Влезе и видя Хелън Родин, седнала зад друго подобно бюро, също купено на старо. Позна я от снимката на стената при баща й. Само че отблизо изглеждаше още по-добре. Нямаше още трийсет, висока, но с крехки кости. Хем слаба, хем атлетична. Във всеки случай не страдаше от анорексия. Беше млада жена, която или бягаше за здраве сутрин, или бе играла футбол в колежа, или бе имала късмета да се роди с превъзходна обмяна на веществата. Русата й коса беше дълга, сините й очи бяха същите като на баща й. В погледа й се четеше интелигентност. Беше облечена в черен костюм с панталон, а под сакото й се виждаше тясна блузка, опъната на бюста. Ликра, каза си Ричър. Нищо не може да се сравнява с нея.

— Здравейте! — каза тя.

— Аз съм Джак Ричър — представи се той.

Тя го изгледа смаяно.

— Сериозно? Да не ме поднасяте? Наистина ли сте Ричър?

Той кимна.

— Откакто се помня.

— Невероятно!

— Защо да е невероятно? Всеки е някой.

— Искам да кажа, как разбрахте, че ви търсим? Никъде не можахме да ви открием.

— Гледах по телевизията репортажа на Ан Яни, в събота сутрин.

— Добре все пак, че има телевизия — каза тя. — И слава богу, че се отзовахте.

— Бях в Маями — каза Ричър. — С една танцьорка.

— С танцьорка ли?

— Норвежка — поясни той.

Пристъпи до прозореца и погледна навън. Кабинетът беше на четвъртия етаж на сградата, но самата сграда беше на хълм, така че оттук се виждаше как главната търговска улица се спуска право надолу. С надлъжната си ос фонтанът беше успоредно на нея. По-скоро се падаше продължение на улицата, която щеше да минава през него, ако не я бяха отбили заради пешеходната зона. Положително някой стар жител на града, завърнал се след дълго отсъствие, щеше да се изненада да открие продълговата водна площ там, където в миналото бе минавала улица. Погледнат отгоре, фонтанът беше значително по-дълъг и тесен, отколкото изглеждаше отстрани. Изпразнен от вода и само с тънък слой тиня по дъното, той имаше тъжен и запуснат вид. На отсрещния му край, леко вдясно, се издигаше новото крило на обществения гараж. Падаше се малко по-ниско спрямо площада. Разликата във височината беше около половин етаж.

— Вие бяхте ли тук — запита той, — когато се случи това?

— Да — отвърна тихо Хелън Родин.

— Видяхте ли всичко?

— Отначало не. Чух първите три изстрела. Прозвучаха много бързо един след друг. Първо един, после кратка пауза, после два почти едновременно. После отново пауза, малко по-дълга, но едва ли е била повече от секунда. Колкото да стана от мястото си и да погледна през прозореца. Беше ужасно.

Ричър кимна. Смело момиче, каза си той. Чува изстрели и вместо да се скрие под бюрото, отива да види какво става. После си повтори наум: Първо един, после кратка пауза. Сякаш опитен снайперист бе изчакал да види къде е попаднал първият изстрел, със студена цев. Толкова параметри определят попадението — студената цев, разстоянието, посоката на вятъра, улавянето на целта през мерника.

— Видяхте ли да умират хора?

— Двама — каза тя, застанала зад гърба му. — Беше ужасно.

— Двама с три изстрела?

— Веднъж е пропуснал. Или с четвъртия, или с петия изстрел. От полицията не са сигурни. Откриха куршума във фонтана. Затова е празен. Трябваше да източат водата.

Ричър не каза нищо.

— Куршумът е веществено доказателство — продължи тя. — Чрез него е идентифицирано оръжието на престъплението.

— Познавахте ли някого от убитите? — запита той.

— Не. Всички са случайни хора, струва ми се. Попаднали не там, където трябва.

Ричър отново не отговори.

— Видях изстрелите — продължи тя. — Ей там, в тъмното. Като малки ярки проблясъци.

— Дулен пламък — поясни Ричър.

Той се извърна от прозореца. Тя му подаде ръка.

— Хелън Родин. Съжалявам, че не ви се представих веднага.

Ричър пое ръката й. Беше топла и енергична.

— Просто Хелън? — запита той. — А не Алена Алексеевна или нещо такова?

Тя го погледна стъписано.

— Откъде, по дяволите, знаете това?

— Запознах се с баща ви — каза той и пусна ръката й.

— Така ли? Къде?

— В службата му. Току-що.

— Били сте при него? Днес?

— Оттам идвам.

— Но защо сте били в неговата служба? Вие сте мой свидетел! Той не е трябвало да ви вижда.

— Много държеше да поговорим.

— И какво му казахте?

— Нищо. Задавах му въпроси.

— Какви въпроси?

— Исках да разбера колко са силни уликите му. Срещу Джеймс Бар.

— Джеймс Бар е мой клиент. А вие сте свидетел на защитата. Трябвало е да говорите с мен, не с баща ми.

Ричър не каза нищо.

— За жалост доказателственият материал срещу Джеймс Бар е твърде солиден.

— Откъде знаете името ми? — попита Ричър.

— От Джеймс Бар, разбира се — каза тя. — Откъде другаде?

— От Бар?! Не мога да повярвам.

— Тогава чуйте това.

Тя се извърна, пресегна се съм бюрото си и натисна копчето на стар касетофон. Ричър чу непознат глас да казва: „Нямаш полза да отричаш.“ Хелън натисна бутона за пауза и задържа пръста си на него.

— Това е първият му адвокат. Вчера се сменихме.

— Как така? Той не беше ли в кома?

— Формално съм наета от сестрата на Бар. Тя му е най-близката роднина.

После Хелън вдигна пръст от паузата, чу се съскане, шумове като от затворено помещение и накрая един глас, който Ричър не бе чувал цели четиринайсет години. Но който веднага позна, защото си беше същият като тогава — нисък и плътен, леко дрезгав. Глас на мъж, който говори рязко. Гласът каза: „Доведете ми Джак Ричър.“

Ричър замръзна от изумление. Хелън Родин натисна стопа.

— Видяхте ли? — каза тя. После погледна часовника си. — Десет и половина. Ако изчакате малко, ще можете да участвате в срещата ми с клиента.

 

 

Тя го показа на гостите си като фокусник на циркова арена, който вади зайче от цилиндъра си. Първият, който влезе в кабинета й, беше някакъв мъж, когото Ричър веднага определи като бивш полицай. Казваше се Франклин частен детектив, който работел с правни кантори. Двамата се здрависаха.

— Вие сте почти неоткриваем! — каза Франклин.

— Грешите — каза Ричър. — Аз съм напълно неоткриваем.

— Бихте ли ми обяснили защо? — В погледа на Франклин се четяха и други въпроси. Чисто полицейски. Като например: Колко струва тоя тип като свидетел? Откъде се взе? Дали не е престъпник? Беглец от закона? Ще спечели ли доверието на съдебните заседатели?

— Това ми е нещо като хоби — отвърна Ричър. — Или по-скоро личен избор.

— Значи сте чист?

— Можете да ядете от шепите ми.

После влезе една жена. Някъде между трийсет и пет и четирийсетгодишна, облечена като невзрачна чиновничка, недоспала и видимо разтревожена. Но въпреки уплахата не беше грозна, още по-малко непривлекателна. Имаше вид на почтена, симпатична жена. Дори беше хубавичка. Сестрата на Джеймс Бар. Ричър я позна от пръв поглед. Същият цвят на лицето, косата и очите като на Бар, само че с по-меки, женски черти, плюс възрастовата разлика.

— Аз съм Роузмари Бар — представи се тя. — Толкова се радвам, че ни намерихте. Сякаш Господ ви прати. Сега наистина вярвам, че ще успеем.

Ричър не отговори.

Към кантората на Хелън Родин нямаше зала за съвещания. Ричър си каза, че и за това още не й е дошло времето. Дали щеше някога да дойде, бе трудно да се каже. Да, ако й провървеше в бизнеса. Така че всички влязоха в кабинета й. Хелън зае мястото си зад бюрото. Франклин приседна на единия ъгъл на плота. Ричър се облегна на рамката на прозореца. Роузмари Бар крачеше нервно напред-назад. Ако на пода имаше килим, щеше да отъпче пътека по него.

— И така — взе думата Хелън Родин, — обявявам стратегията на защитата. Като минимум, смятаме да пледираме невменяемост. Но крайната ни цел е нещо повече от това. Колко повече, ще зависи от редица фактори. И в тази връзка най-напред искам да чуем какво има да ни каже мистър Ричър.

— Не мисля, че ще се зарадвате — каза Ричър.

— Моля?

— Не мисля, че това, което имам да ви кажа, ще ви зарадва.

— Защо смятате така?

— Защото сте си направили погрешен извод.

— А именно?

— Защо, мислите, отидох най-напред при баща ви?

— Не знам.

— Защото не съм дошъл да помагам на Джеймс Бар.

Всички замлъкнаха.

— Дошъл съм да го унищожа.

Те седяха неподвижно и го гледаха онемели.

— Но защо? — запита накрая Роузмари Бар.

— Защото не му е за пръв път. А веднъж вече му стига.