Лий Чайлд
Един изстрел (10)

10

В този момент Ричър заспиваше на леглото в стая 310 на хотел „Мариот“. Лежеше по гръб, като мъртвец. Двамата с Хътън бяха разговаряли толкова дълго в кафенето, че тя замалко не закъсня за срещата си. В четири без пет се бе сетила да погледне часовника си и му натика магнитната си карта в ръката, като го помоли да качи чантата й в стаята. След това изхвръкна на улицата. Той си каза, че сигурно е редно да остави картата на рецепцията. Но не го направи. Не бързаше за никъде. Затова просто качи чантата й в стаята и остана да я чака вътре.

Стая 310 не го очарова особено. Беше на третия етаж, което я правеше трудна за бягство през прозореца. Номер осем в мотела беше къде-къде по-удобна. На нивото на земята, в един квартал с тесни, гъсто преплетени улички, тя предлагаше добри възможности за криеница. Отваряш прозореца, прехвърляш крак навън, търсиш с поглед близката сляпа уличка, някоя задна врата, друг нисък прозорец. Да, онази стая си я биваше. Докато тази — определено не. На третия етаж, това предполагаше дълго спускане. Или скок отвисоко. А и Ричър не беше сигурен, че прозорците на „Мариот“ изобщо се отварят. Може би не се отваряха. Може би юрисконсултите на хотела се бяха уплашили да не бъдат заринати със съдебни искове от роднини на самоубийци. Или бяха пресметнали, че цената на бравите и пантите за прозорци ще надвиши сметката за климатика. Каквито и да бяха причините, стаята беше гадна. Изобщо не му харесваше. Не и за дълъг престой.

Но за кратко време ставаше. Ричър затвори очи и се унесе в сън. Спи, когато можеш, защото никога не знаеш кога отново ще ти падне да се наспиш. Това беше старо правило във войската.

 

 

Планът на Емерсън беше прост и директен. Постави Дона Бианка на пост в стая номер седем. Заповяда на двамата униформени полицаи да скрият колата през три преки и да заемат позиция в номер девет. Разположи една допълнителна патрулна кола на две преки зад мотела, още една на четири преки северно от него, до автокъщата, и още една на две преки южно от мотела. Инструктира администратора да стои нащрек и да наблюдава през прозорчето и щом Хефнър се приближи, да позвъни веднага на Дона Бианка.

 

 

Айлийн Хътън се върна в „Мариот“ в четири и трийсет. Магнитната карта от стаята й не я чакаше на рецепцията. Нямаше и съобщение. Тя се качи с асансьора, проследи стрелките до номер 310 и почука на вратата. Изминаха няколко секунди, вратата се отвори и Ричър се появи на прага.

— Как е стаята? — попита тя.

— Леглото е удобно — каза той.

— Емерсън ми каза, ако те видя, незабавно да го уведомя.

— И ще го уведомиш ли?

— Не.

— Не само лъжесвидетелстваш, но и укриваш беглец — каза той. — Две престъпления за един ден.

Тя бръкна в чантата си и измъкна картичката на Емерсън.

— Ти си единственият им заподозрян. Даде ми три телефонни номера. Работата изглежда сериозна.

Ричър взе картичката от ръката й и я пъхна в задния си джоб, при салфетката с номера на Хелън Родин. Постепенно в джоба му се събираше цял телефонен указател.

— Как мина при Родин? — попита той.

— Делово — отвърна тя.

Той не каза нищо. Хътън тръгна да оглежда апартамента. Баня, спалня, дневна, малка кухничка. Вдигна пътната си чанта от пода и я премести прилежно до стената.

— Искащ ли да останеш? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не мога.

— Е, добре — каза тя.

— Но бих могъл да намина по-късно, ако искаш.

Хътън помисли малко.

— Става — каза тя. — Намини по-късно.

 

 

Алекс Родин се върна в кабинета си, затвори вратата и се обади на Емерсън.

— Хванахте ли го вече? — попита той.

— Въпрос на време — отвърна Емерсън. — Търсим го къде ли не. Наблюдаваме стаята му. Отседнал е в стария мотел, под фалшиво име.

— Интересно — каза Родин. — Значи, може и в „Метропол“ да е бил под фалшиво име.

— Ще проверя — каза Емерсън. — Ще покажа снимката му на рецепцията.

— Може тогава наистина да го спипаме — каза Родин и затвори. Представи си две вестникарски заглавия в рамки на стената на кабинета си. Едното за Бар, другото за Ричър.

 

 

Ричър излезе от апартамента на Хътън и вместо да вземе асансьора, тръгна надолу по стълбите. На партера заобиколи отдалеч главното фоайе и сви по един страничен коридор, който водеше към авариен изход. Бутна вратата, излезе навън и я задържа открехната с обувката си. Извади от джоба си картичката на Емерсън, скъса я по средата и сгъна половината с името на четири по дължина. Натисна с палец навътре езика на бравата и го блокира в прибрано положение със сгънатото парченце картон. Притвори полека вратата, докато се изравни с касата. После се обърна, заобиколи контейнера за боклук, мина през служебния паркинг, излезе на улицата и тръгна на север. Тротоарите бяха пълни с пешеходци, а платната бяха започнали да се задръстват от сутрешния трафик. Като се движеше с умерена крачка, той оглеждаше внимателно улицата и преките за полицейски коли или патрулни двойки по ъглите. Времето беше все така топло. Но отнякъде, крадешком, се задаваше буря. Студеният фронт беше съвсем наблизо. Небето беше надвесено над земята като стъклен похлупак, който задържаше във въздуха миризмата на влажна пръст и азотен тор.

Той стигна до надлеза на магистралата и тръгна на запад в сянката му. Платното минаваше върху пилони на дванайсет метра над земята. Отдолу кварталът беше разделен на неподдържани парцели — някои изоставени, потънали в боклуци и мръсотия, други с мръсни ненаселени къщурки със зеещи празни прозорци, трети с нови метални бараки, в които се помещаваха цехове за изчукване на каросерии, работилници за гуми и други подобни заведения. Заобиколи черната стъклена кула и следвайки сянката на надлеза, зави на юг, за да мине покрай библиотеката. Изведнъж се спря, наведе се и се престори, че си вади камъче от обувката. Погледна крадешком назад под мишницата си. Никой не го следеше.

Ричър продължи пътя си. След като подмина библиотеката, в течение на четирийсет метра теренът беше открит отвсякъде. Право на изток от него се падаше площадът с пешеходната зона. Той се спря за момент точно под мястото, където по изчисленията му бяха паркирали с Хелън Родин предишния ден и където би трябвало да е паркирал Джеймс Бар в петък. На дванайсет метра по-долу изгледът беше различен, но геометрията на терена си оставаше същата. Виждаха се повехналите букетчета цветя и разни предмети, оставени в памет на жертвите край бордюра на фонтана — малки, избелели цветни петънца сред сивия бетон. Право зад тях се падаше входът на сградата с наборното бюро. От нея поединично и на двойки излизаха хора. Той погледна часовника си. Пет без десет.

Излезе на откритото пространство и прекоси площада до ъгъла на Първа улица. Извървя разстоянието между две преки на юг и пресече три на изток, докато не излезе от западната страна на обществения гараж. Изкачи се по рампата за коли и различи обектива на охранителната камера — малко кръгче зацапано стъкло върху продълговата черна кутия, монтирана високо горе в пресечната точка на две носещи бетонни греди. Помаха му с ръка. Камерата беше поставена прекалено високо. Би трябвало да е по-ниско, на нивото на номерата на колите. Но пък, като се загледа, на тази височина бетонните колони бяха остъргани и нащърбени от преминаващите автомобили. По тях бяха останали парченца боя във всички цветове на дъгата. Шофьорите в тоя град караха небрежно. Ако беше монтирана по-ниско, камерата нямаше да изкара и един ден.

Той се качи по рампите до втория етаж. Отправи се към североизточния ъгъл на сградата. Гаражът беше притихнал, но пълен с коли. Мястото, откъдето бе стрелял Джеймс Бар, сега беше заето. В борбата за паркиране в пренаселения градски център нямаше място за излишни сантименталности.

Границата между старата част на гаража и новостроящото се крило беше обозначена с тройна маркировка — към обичайната за строежи жълта найлонова лента с надпис Внимание! Влизането забранено! бяха прибавени — по на една педя отгоре и отдолу — две сини ленти, на които пишеше: Полицейско заграждение! Да не се преминава! Той повдигна с лакът и трите наведнъж и с лекота се промуши отдолу. Нямаше нужда да се подпира на коляно. Нямаше нужда да отърква панталоните си в цимента. Да оставя по пода влакна от плата. Дори за мъж с една педя по-висок от Бар не беше проблем да се провре под полицейската лента, опъната на цяла педя по-надолу. Този човек съвършено съзнателно е оставил след себе си всички тези улики.

Ричър навлезе в неосветената част на сградата. Новото крило беше с правоъгълна форма. Около четирийсет метра в посока север-юг, на около двеста метра в посока изток-запад. За да стигне до североизточния му ъгъл, Ричър трябваше да направи точно трийсет и пет крачки. Той се спря на два метра от стената и погледна надолу и надясно. Оттам всичко се виждаше перфектно. Не беше нужно да се подпира с гръб на колоната. Не беше нужно да трие гърба си в нея като кон, който се чеше в лятна ливада.

Той застана неподвижно и се загледа към площада. Все по-големи тълпи хора се точеха от сградата с държавните учреждения. Цяла върволица. Някои още с излизането си на чист въздух спираха да си запалят цигара. Други поемаха право на запад — кои забързано, кои с бавна крачка. Всички, сякаш се бяха наговорили, заобикаляха покрай северния край на фонтана. Нито един не тръгна по пътя, по който бяха минали жертвите на Бар. Явно свещите и цветята ги възпираха. Напомняха им за станалото. Затова беше трудно да се прецени как е изглеждал площадът в петък следобед. Трудно, но не и невъзможно. Ричър наблюдаваше крачещите тълпи и мислено си ги представяше как се отказват от десния завой и продължават напред. Скоро щеше да им се наложи да забавят крачка, навлизайки в тясното пространство. Но нямаше съвсем да спрат на едно място. Само щяха да се струпат по-близо един зад друг. Тази комбинация от близост и умерена скорост щеше само да увеличи ъглите на отклонение. Да направи задачата му още по-трудна. Това беше основен принцип при използването на дългоцевни оръжия. Една птица, която лети в небето на сто метра височина, е лесна мишена. Същата птица, която прелита със същата скорост на два метра пред лицето ти, е невъзможна мишена.

Той си представи върволицата от хора, които бяха крачили от ляво на дясно точно под носа на Бар. Затвори едното си око, протегна ръка напред и изпъна показалец. Бум, бум-бум, бум-бум-бум! Шест прицелени изстрела. Четири секунди. Твърде бързо. При трудна геометрия на огъня. При напрежение, видимост, уязвимост на стрелеца.

Шест попадения, ако за попадение се смяташе и съзнателното пропускане на целта.

Изключителна стрелба.

Наученото не се забравя.

Ричър свали ръката си. В сянката на гаража беше усойно. Той потрепери. Въздухът беше влажен и хладен, миришеше на гасена вар. Докато в Кувейт Сити беше адски горещо. Въздухът трептеше от жегата и в него се носеше миризма на спечена глина и пустинен пясък. Застанал в тамошния гараж, Ричър се бе изпотил от горе до долу. Улицата под него беше обляна в ослепителна светлина и излъчваше топлина като фурна. Убийствена жега.

Жега в Кувейт Сити.

И четири изстрела.

А тук — шест.

Той стоеше и наблюдаваше върволицата посетители, излизащи от вратите на административната сграда. Започна да ги брои. Десет, дванайсет, петнайсет, двайсет. Всички свиваха вдясно и поемаха на запад, между фонтана и пауна на Ен Би Си. Между тях имаше разстояние. А ако бяха минали през тесния проход между фонтана и преградната стена, щяха да се съберат накуп.

Доста народ.

Шест изстрела за четири секунди.

Той се огледа за неподвижна човешка фигура. Такава нямаше. Никакви полицаи, никакви мъже в двуредни костюми с особена кройка. Ричър се обърна и закрачи обратно натам, откъдето беше дошъл. Повдигна лентата и се промуши отдолу. Слезе по рампите. Излезе на улицата и пое на запад, към сянката на надлеза. Към библиотеката.

Пресече четирийсетте метра открит терен и тръгна покрай стената на библиотеката. Влезе през входа за инвалиди. Налагаше се да мине покрай гишето за информация, но това не го притесняваше. Ако Емерсън бе решил да раздава листовки с образа му, най-напред щеше да почне от хотелите и баровете, а не от библиотеката.

Стигна безпрепятствено до главното фоайе и продължи към телефонните кабини. Извади сгънатата салфетка от джоба си и набра мобилния телефон на Хелън Родин. Хелън отговори на петото иззвъняване. Той си я представи как рови в чантичката си за апарата, как примижава, за да види номера на дисплея, как натиска копчето за разговор.

— Сама ли си? — попита той.

— Ричър? — каза тя.

— Да — потвърди той. — Сама ли си?

— Да — отвърна тя. — Но ти здраво си загазил.

— Кой ти каза?

— Баща ми.

— Ти вярваш ли му?

— Не.

— Идвам да те видя.

— Във фоайето има полицай.

— Така си и помислих. Ще мина през гаража.

 

 

Той затвори и се върна обратно по пътя си покрай гишето за информация, до страничния изход и оттам — на улицата. Мина под надлеза. Остана в сянката му и продължи нататък, докато на се озова зад черната стъклена кула. Точно срещу рампата за коли. Огледа се наляво и надясно и продължи право напред. Заобиколи фургоните с подвижните телевизионни станции, подмина мустанга, за който си бе казал, че е на Ан Яни, и стигна до асансьорите. Натисна бутона и зачака. Погледна часовника си. Пет и половина. Обитателите на сградата сигурно вече си тръгваха след работния ден. Асансьорите за надолу със сигурност спираха на партера. Асансьорите за нагоре — може би не. Така поне се надяваше.

Кабината слезе в гаража, трима души излязоха и тръгнаха съм колите си. Ричър влезе и натисна бутона за четвъртия етаж. Дръпна се назад, плътно до стената. На партера кабината отново спря. Вратите се плъзнаха встрани, като театрална завеса. Полицаят на пост се виждаше ясно — на метър и нещо от асансьора, обърнат с гръб. Леко разкрачен, с ръце на кръста. Ако Ричър протегнеше ръка, можеше да го пипне. В кабината влезе някакъв мъж. Не каза нищо. Само кимна — като човек, пътуващ с непознат в асансьора. Ричър му кимна в отговор. Мъжът натисна седем. Вратите не се затвориха. Полицаят гледаше към улицата. Мъжът натисна нервно бутона за вратата. Полицаят се размърда. Свали си фуражката и прокара пръсти през косата си. Вратите се затвориха. Асансьорът потегли.

Ричър слезе на четвъртия етаж и се провря през групичка хора, които чакаха да си тръгнат за вкъщи. Вратата на Хелън Родин беше открехната, готова да го приеме. Той влезе в кабинета й и тя бързо затвори вратата зад гърба му. Беше облечена с черна минипола и бяла блузка. Изглеждаше съвсем млада, приличаше на ученичка. Но имаше разтревожен вид. Като човек, който се бори със себе си.

— Би следвало да те предам на полицията — каза тя.

— Но няма да го направиш — отвърна той.

— Така е — каза тя. — Трябва да го направя, но няма.

— Истината е, че момичето ми беше симпатично — каза Ричър.

— Опитала се е да те вкара в капан — отбеляза Хелън.

— Не й се сърдя.

— На някого не е била толкова симпатична.

— Трудно е да се каже. Чувствата тук нямат отношение. Не им е трябвала повече. Била е консуматив. Средство за постигане на целта.

— Кукловодът наистина иска да те разкара.

Ричър кимна.

— Няма две мнения. Но не е познал, защото вече няма така леко да си тръгна. Той ме амбицира да остана.

— Дали е безопасно обаче?

— Не е чак толкова опасно. Но тая история с момичето ще ме забави. Ще се наложи повечето работа да я свършиш ти.

Тя го въведе в личния си кабинет. Седна на стола зад бюрото. Той застана далеч от прозореца. Приклекна до стената и се облегна на нея.

— Вече започнах да работя — каза Хелън. — Говорих с Роузмари и поразпитах съседите на Бар. После се върнах в болницата. Мисля, че трябва да открием един тип на име Чарли. Дребен, с остра черна коса. Интересува се от огнестрелни оръжия. Останах с впечатление, че не говори много за себе си. Струва ми се, че няма да ни е лесно да го открием.

— Откога е в играта?

— От пет-шест години, както изглежда. Единственият му стар приятел. Във всеки случай единственият, когото самият Бар нарича такъв.

Ричър кимна.

— Това ми се връзва.

— И още нещо: Бар не познава Джеб Оливър, освен това не взима наркотици.

— Ти вярваш ли му?

— Да, вярвам му — отвърна Хелън. — Наистина му вярвам. Този човек четиринайсет години се е опитвал да води нормален живот и сега сам не вярва какво е направил. Мисля, че той е най-разстроен от случилото се.

— Ако не броим жертвите.

— Не бъди жесток с човека, Ричър. Цялата тази история е доста мътна.

— Този Чарли дали знае за Кувейт Сити?

— Бар не ми каза. Но мисля, че да.

— Къде живее?

— Бар не знае.

— Не знае къде живее приятелят му?

— Оня просто от време на време идва при него. Когато той реши. Нали ти казах, няма да ни е никак лесно да го открием.

Ричър не отговори.

— А ти говори ли с Айлийн Хътън? — попита Хелън.

— Тя не ни заплашва. Армията ще потули историята.

— Разбра ли кой те е следил?

— Не — отвърна Ричър. — Не съм го виждал повече. Може да са го изтеглили.

— Значи доникъде не сме.

— Напротив, по-близо сме до целта. Вече се очертава формата. Замесени са поне четирима души. Единият е оня с костюма. Вторият е Чарли. Третият е някакъв много едър тип, левак.

— Как го определи точно такъв?

— Той е убил снощи момичето. Старецът е прекалено стар, а Чарли прекалено дребен. При това физическите улики говорят за удар, нанесен с лявата ръка.

— И четвъртият е кукловодът?

Ричър отново кимна.

— Който остава в сянка, чертае схеми и дърпа конците. Може да сме сигурни, че той не е извършил лично нито едно от тези неща.

— Но как можем да се доберем до него? Ако той е изтеглил оня, който те следеше, може да се предположи, че е изтеглил и Чарли. Те са се спотаили, докато мине бурята.

— Има и друг път. Широк и прав, като магистрала.

— Къде е той?

— Пропуснали сме нещо много очевидно — каза Ричър. — През цялото време се опитваме да търсим не там, където трябва. Засега успяхме да установим само кой е стрелял с пушката.

— А какво друго трябваше да установим?

— Трябваше най-напред да се замислим.

— За какво?

— В Кувейт Сити Джеймс Бар произведе четири изстрела. А тук шест.

— Е, и? — попита Хелън. — Стрелял е шест пъти. И какво от това?

— Само че не е — каза Ричър. — Не и ако погледнеш на случая отстрани. Истината е, че тук е изстрелял четири патрона по-малко.

— Това е абсурд. Шест са повече от четири. Няма как да е изстрелял четири по-малко.

— В Кувейт Сити беше ужасно горещо. По пладне жегата ставаше непоносима. Само луд би излязъл да се шляе по улиците. Наоколо не е имало жива душа.

— И какво?

— Ами това, че в Кувейт Сити Бар е избил всички, които са му били на мушката. Един, двама, трима, четирима — колкото, толкова. Четиримата убити са били единствените хора, достатъчно луди, за да се покажат навън в такава жега. Освен тях улицата е била пуста. И Джеймс Бар ги е проснал и четиримата. Вдигнал е мизата докрай. По онова време това ми се беше сторило логично. Човекът е искал да види розовата мъгла. Тогава си казах, че един път би трябвало да му стигне, но явно не е било така. Той просто е чувствал потребност да продължи да стреля, докато му се свършат целите. И в Кувейт Сити целите наистина му се бяха свършили.

Хелън Родин мълчеше.

— Но тук е имал цели колкото щеш — продължи Ричър. — По това време в тясното пространство между фонтана и стената са били наблъскани поне десетина-дванайсет души. Да речем, петнайсет. Във всеки случай минимум десет. При това Бар е имал карабина с десет патрона в пълнителя. Но е спрял да стреля след шестия патрон. Просто е спрял. В оръжието са останали четири патрона. Надлежно описани в доказателствения материал на Белантонио. Това е, което имах предвид. В Кувейт Сити той е изстрелял толкова патрони, колкото е могъл, при общо четири цели. Тук е разполагал с предостатъчно цели, а е изстрелял четири патрона по-малко, отколкото е имало в пълнителя. Което много затруднява психологическата оценка. Бар е решил да не вдига мизата докрай. Защо?

— Защото е бързал?

— Използвал е автоматична карабина. Записът от телефонната компания показва, че е изстрелял шест патрона за четири секунди. Десетте е можел да ги изгърми за по-малко от седем секунди. Три секунди повече или по-малко, какво значение има?

Хелън не каза нищо.

— Аз го попитах — продължи Ричър. — Когато бях при него в болницата. Попитах го как би го направил, теоретически. Все едно на инструктаж в казармата. Той се замисли. Познава добре района. Каза, че е щял да паркира горе на надлеза, зад библиотеката. Щял да свали прозореца и да изпразни пълнителя.

Хелън мълчеше.

— Само че не го е изпразнил — каза Ричър. — След шестия патрон е спрял да стреля. Просто така. Спокойно и хладнокръвно. Което променя цялата динамика на ситуацията. Бар не е някакъв луд, който се е хванал на бас, че може да тероризира града. Не е бил подтикнат към убийство само за забавление. Не е стрелял напосоки, Хелън. Просто така, колкото да си начеше крастата. Което променя гледната точка. Трябваше да го прозрем. Трябваше още отначало да разберем, че важни в случая са жертвите, а не извършителят. Тези хора не са просто някакви случайни минувачи, които са му кацнали на мушката.

— Стрелял е по предварително зададени цели?

— Внимателно подбрани — каза Ричър. — И веднага след като ги е повалил, той си е събрал нещата и си е отишъл. С четири патрона в пушката. Ако беше някой психопат, стрелящ наслуки в тълпата, едва ли щеше да постъпи така. Щеше да продължи да дърпа спусъка, докато изщрака на празно. Така че това не е стрелба наслуки. Това си е предумишлено убийство.

В кабинета настана тишина.

— Трябва да проверим кои са жертвите — каза Ричър. — Така ще разберем кой би могъл да желае смъртта им. Само по този начин ще стигнем до поръчителя.

Хелън Родин не помръдваше от мястото си.

— При това трябва да действаме бързо — каза Ричър. — Лично аз нямам много време, а вече изхабих близо три дни, за да тичам след оня, дето клати гората.

 

 

Грохналият трийсетгодишен лекар на шестия етаж в градската болница привършваше следобедната си визитация. Беше си оставил Джеймс Бар за най-накрая — отчасти защото не очакваше някакви сериозни изменения в състоянието му и отчасти защото изобщо не му пукаше за него. Да лекува разни крадци и дребни мошеници беше достатъчно досадно, но да се грижи за някакъв масов убиец — това вече беше абсурд. Двоен абсурд, понеже веднага щом лекарят го изправеше на крака, Джеймс Бар щеше да бъде повален отново по гръб, привързан с ремъци за болнична количка и оставен на друг лекар, за да му бие смъртоносна инжекция.

Ала лекарската клетва не се забравя лесно. Нито пък навикът. Както и неща като дълг, рутина и ежедневно разписание. Затова лекарят влезе в стаята на Бар и вдигна болничния му картон. Извади писалка. Хвърли един поглед на разните уреди. После на пациента. Беше буден. Очите му се движеха.

В съзнание, записа лекарят на картона.

— Доволен ли си? — попита го той.

— Не особено — отвърна Бар.

Реагира на чуждо присъствие, записа лекарят.

— Тъпа работа — отбеляза той и прибра писалката.

Веригата на дясната ръка на Бар тихо потракваше по рамката на леглото. Самата ръка потреперваше видимо, освен това пръстите бяха свити в шепа, а палецът и показалецът извършваха ритмични кръгови движения, сякаш месеха въображаемо топче пластилин.

— Престани — каза лекарят.

— Какво да престана?

— Да правиш така с ръката си.

— Не мога.

— Това отскоро ли е?

— От година-две.

— Не откакто излезе от комата?

— Не.

Лекарят погледна картона. Възраст: четирийсет и една години.

— Пиеш ли? — попита той.

— Не много — отвърна Бар. — Понякога сръбвам по глътка, за да заспя.

Лекарят не му повярва, естествено, затова прелисти картона до чернодробните показатели и токсикологичната картина. Но нямаше клинични данни за чернодробни увреждания, а токсикологията беше отрицателна. Не пие. Няма алкохолни изменения.

— В последно време ходил ли си на лекар? — попита той.

— Нямам здравна застраховка — отвърна Бар.

— Да чувстваш изтръпване в ръцете и краката?

— Малко.

— Другата ти ръка прави ли така?

— Понякога.

Лекарят отново извади писалката и надраска набързо в долната част на здравния картон: Наблюдава се тремор в дясната ръка, не посттравматичен, малко вероятно да е по причина на алкохолна зависимост, прояви на спорадично изтръпване в крайниците, вероятно начална фаза на ПА.

— Какво ми е? — попита Бар.

— Стига въпроси! — тросна се докторът. След това закачи картона на долната табла на леглото и с чувство за изпълнен дълг излезе от стаята.

 

 

Хелън Родин прерови кашоните с материали по делото и намери официалната формулировка на обвиненията срещу Джеймс Бар. Между различните формални нарушения на законите щатската прокуратура на Индиана бе изброила пет убийства, извършени при утежняващи вината обстоятелства, като в съответствие с процедурата бе посочила имената и личните данни на жертвите — пол, възраст, адрес, занятие. Хелън прочете внимателно страницата, като проследи с пръст колонките за адрес и занятие.

— Не виждам никаква очебийна връзка — отбеляза тя.

— Не твърдя, че всичките са набелязани цели — каза Ричър. — Най-вероятно целта е била само една. Максимум две. Останалите са за заблуда. Предумишлено убийство, маскирано като безразборна стрелба на психопат. Така мисля, че е станало.

— Залавям се за работа — каза Хелън.

— Ще ти се обадя утре — каза Ричър.

Вместо с асансьора той слезе по аварийното стълбище и се добра незабелязан до подземния гараж. Изкачи се по рампата на улицата и отново се скри в сянката на надлеза. Невидимият човек. Живот в сянка. Ричър се усмихна на себе си.

Изведнъж се спря. Трябваше му уличен телефон.

Намери го, долепен до страничната стена на малка бакалия, която се казваше „При Марта“, на две преки северно от магазина за евтина конфекция, откъдето си беше купил дрехите. Кабината гледаше към широка сляпа улица, която се ползваше за паркиране. И шестте очертани под ъгъл паркинг места бяха заети. Зад колите се издигаше тухлена стена, по горния ръб на която имаше зазидани остри стъкла. Зад бакалията уличката завиваше под прав ъгъл. Ричър си каза, че после отново завива и излиза на следващата пряка.

Тук е безопасно, помисли си той. Извади втората половина от картичката на Емерсън — онази, на която бяха останали телефонните номера — и набра този на мобилния. Облегнат на стената, той наблюдаваше едновременно и двете посоки по уличката, като същевременно слушаше сигналите в слушалката.

— Да — чу се гласът на Емерсън.

— Познай кой е! — каза Ричър.

— Ричър?

— Печелиш бонбонче.

— Къде си?

— Още съм в града.

— Къде точно?

— Близо.

— Знаеш, че те търсим, нали?

— Чух това.

— Трябва да се предадеш.

— Няма да стане.

— Тогава ние ще те открием.

— Мислиш ли, че можете?

— Много лесно.

— Познаваш ли един тип на име Франклин?

— Разбира се.

— Можеш да го питаш колко е лесно.

— Тогава беше различно. Можеше да си навсякъде.

— Мотела ли сте завардили?

Емерсън не отговори.

— Нека хората ти да чакат. Може и да се върна. А може и не.

— Ще те намерим.

— Няма как да стане. Не си достатъчно добър.

— Може в момента да проследяваме разговора.

— Ще те улесня. Намирам се до една бакалия на име „При Марта“.

— Трябва да се предадеш доброволно.

— Предлагам ти сделка — каза Ричър. — Първо открий кой е оставил конуса в гаража и тогава може да помисля дали да се предам.

— Бар го е оставил.

— Знаеш добре, че не е той. Вана му го няма на видеозаписите.

— Значи е ползвал друга кола.

— Бар няма други коли.

— Може да я е взел назаем.

— От приятел? Може би. А може и приятелят да е оставил конуса вместо него. Така или иначе, първо открийте приятеля и едва тогава ще помисля дали да се предам.

— На записите има стотици коли.

— Имате достатъчно хора.

— Не правя сделки със заподозрени — каза Емерсън.

— Мисля, че се казва Чарли — каза Ричър. — Дребен, с остра черна коса.

— Не правя сделки — повтори Емерсън.

— Не съм убил момичето.

— Ти ще кажеш!

— Не съм аз. Тя ми беше симпатична.

— Ах, недей! Сърцето ми се къса.

— Освен това знаеш, че снощи не бях в „Метропол“.

— Тъкмо затова си подхвърлил трупа там.

— Освен това не съм левак.

— Не те разбирам.

— Кажи на Белантонио да говори отново със съдебния лекар.

— Ще те намерим — зарече се Емерсън.

— Няма да можете — каза Ричър. — Досега никой не е могъл.

След което му затвори и тръгна по улицата. Пресече шосето, извървя още половин пряка на север и се скри зад купчина бетонни мантинели, струпани една върху друга в незастроеното пространство между две сгради. Зачака. Шест минути по-късно две патрулни коли спряха пред бакалията „При Марта“. С мигащи сини лампи, но без сирени. От тях слязоха четирима полицаи. Прегрупираха се на тротоара. Претърсиха страничната уличка, надникнаха зад ъгъла. Върнаха се, видимо разочаровани. Единият от четиримата вдигна радиостанцията до устата си и проведе кратък разговор, като се оправдаваше с жестове. Гърчене на рамене, вдигнати ръце с дланите нагоре. После полицаите се качиха в колите и потеглиха, а Ричър пое на изток, обратно към „Мариот“.

 

 

И на двете си ръце Зека имаше палец и по един от другите пръсти. На дясната това беше чуканът на показалеца, изкривен и почернял от премръзване. Навремето беше прекарал цяла седмица на открито през зимата, облечен в стара войнишка куртка, протрита от едната страна, върху десния джоб — там, където манерката на предишния собственик се беше търкала в плата. От такива наглед незначителни дреболии зависи понякога човешката съдба. Лявата му ръка беше останала невредима, но дясната беше осакатена от премръзване. Той бе усетил как пръстите му замръзват един по един, от кутрето навътре. Тогава бе извадил ръката си от джоба, на студа, за да се вкочани напълно. След което беше отхапал пръстите със зъби, преди гангрената да се разпространи. Още помнеше как ги бе изплюл на земята в краката си, като малки кафеникави пръчици.

На лявата му ръка, освен палеца, беше останало само кутрето. Липсваха трите пръста в средата. Двата от тях бяха отрязани от един садист с градинарска ножица. Зека беше ампутирал третия пръст сам с подострена лъжица, за да го пишат негоден за работа в някаква железарска работилница. Не си спомняше подробности, но сред лагеристите се говореше, че е по-добре да се лишиш от някой и друг пръст, отколкото да работиш в тази бригада. Нещо, свързано с характера на бригадира.

Сакатите му ръце бяха още един спомен от ония времена и места. Той вече не им обръщаше толкова внимание, както преди, но недъгът сериозно затрудняваше живота му. Например тези проклети мобилни телефони бяха станали толкова малки! Номерът на Лински се състоеше от десет цифри — докато го набра, си намрази живота. Зека често сменяше мобилните си апарати, което правеше излишно вкарването на номера в паметта. Пък и в неговото положение това би било истинска лудост.

След като успя да набере цифрите, той се съсредоточи и натисна бутона за връзка с кутрето на лявата си ръка. После загреба апарата с дясната си длан и го вдигна към ухото си. Не беше нужно да го притиска — слухът му се беше запазил, което само по себе си беше чудо.

— Да! — каза Лински.

— Не могат да го открият — каза Зека. — Не трябваше да ти казвам да престанеш да го следиш. Моя грешка.

— Къде го търсят?

— Навсякъде. Снощи е нощувал в мотела. Поставили са хора да го дебнат, но той със сигурност няма да се върне. Имат агент на пост в адвокатската кантора. Извън това се лутат в тъмното.

— Какво ще наредиш да направя?

— Искам да го намериш. Използвай Ченко и Владимир. Ще ти пратя и Раскин. Действайте заедно. Намери го още тази вечер и ми се обади.

 

 

Ричър се спря на две преки преди „Мариот“. Знаеше какво ще направи Емерсън. Самият той бе правил същото тринайсет години. Емерсън щеше да състави списък в главата си. Възможни убежища, вероятни съучастници. В този час от деня възможните убежища включваха заведения за хранене. Следователно Емерсън щеше да разпрати патрулни коли до всички ресторанти, закусвални и кафетерии в града, включително до бара с телевизорите и до любимото заведение на Хелън Родин — онова със салатите. Оттам щеше да се прехвърли на известните съучастници, които, кажи-речи, се изчерпваха с Хелън Родин. Щеше да нареди на полицая във фоайето да се качи на четвъртия етаж и да почука на вратата й.

В такъв случай можеше да рискува и да се обади на Айлийн Хътън.

И така, Ричър се спря на две преки преди „Мариот“ и се огледа за място, където да изчака. Откри такова зад един магазин за обувки, където в ниша, оградена от три страни с висок колкото човешки ръст тухлен зид, беше поставен контейнер за отпадъци. Ричър се вмъкна в нишата и констатира, че облегнат с гръб на контейнера, вижда една тясна ивица от главния вход на „Мариот“. Позата му не беше чак толкова неудобна. При това този контейнер съдържаше най-приятно миришещия боклук, до който му се беше налагало да се крие. На картон и обработена кожа. Добре, че не се беше случил зад рибен магазин.

Той си каза, че ако Емерсън е достатъчно бърз, няма да му се наложи да чака повече от трийсетина минути. Ако е много бърз — по-малко от двайсет. Средно бърз — час, час и нещо. Той намести гръб на контейнера и зачака. Макар да не беше късно, улиците бяха утихнали. Все по-малко хора се разхождаха на открито. Той наблюдаваше входа и чакаше. По едно време миризмата на кожа го разсея. Замисли се за обувки. Каза си, че не е лошо някой ден да се отбие и той в магазина и да си купи нещо. Изнесе крака си напред и погледна надолу. Кафеникавите му спортни обувки бяха леки и удобни, с тънки подметки. Особено подходящи за Маями. Но недотам за сегашната ситуация. Дошло беше време да се снабди с нещо по-стабилно.

Замислен, Ричър отново погледна надолу. Прибра крака си до другия, после повторно го изнесе напред. Отново го прибра и изнесе другия. В съзнанието му премина неясна мисъл. Нещо, свързано с доказателствения материал на Белантонио. Заровено сред стотиците страници.

С периферното си зрение усети раздвижване пред входа на „Мариот“ и вдигна глава. От мястото му се виждаше предният капак на патрулна кола. Колата тъкмо спираше, предницата й приклекна на пружините си и се изправи. В полезрението му се появиха двама полицаи — униформени, крачещи напред. Той погледна часовника си. Двайсет и три минути. Усмихна се. Емерсън беше добър, но не чак изключителен. Полицаите влязоха в хотела. Поне пет минути щяха да разговарят с дежурния на рецепцията. Той щеше да им даде без бой номера на апартамента на Хътън. По принцип хотелските служители в малките градове на Средния запад не бяха активисти на Движението за граждански права. Освен това гостите на хотела отсядаха по за ден-два и си отиваха, докато местният полицейски участък си беше тук завинаги.

И така, полицаите щяха да се качат в апартамента на Хътън. Щяха да почукат на вратата, тя щеше да ги пусне. Хътън нямаше какво да крие. Те щяха да се поогледат насам-натам и да си идат. Десет минути максимум.

Ричър отново погледна часовника си и зачака.

Двамата полицаи излязоха от хотела след осем минути. Спряха се за момент пред входа — дребни фигурки в далечината. Единият наведе глава надолу, каза нещо в микрофона на ревера си и може би получи указания къде да отидат след това. Към следващото вероятно убежище на беглеца. При следващия известен съучастник. Приятна вечер, момчета, пожела им мислено Ричър. Няма да е кратка, това е сигурно. Поне да е приятна. Видя ги как потеглиха, после изчака още минута и половина, за да не ги пресрещне случайно. После излезе от тухлената ниша и тръгна към Айлийн Хътън.

 

 

Григор Лински чакаше в колата си, спряна в платното за пожарни коли на паркинга пред някакъв супермаркет. Силуетът на автомобила се открояваше на фона на една осветена витрина, цялата облепена с огромна оранжева реклама за телешка кайма на много изгодна цена. Сигурно е стара и е почнала да се разваля, помисли си Лински. Или е червясала. Някога двамата със Зека биха убили човек за такава кайма. При това буквално. Лински не си правеше илюзии. Двамата със Зека бяха зли по рождение, а животът ги беше направил още по-зли. Страданията, които бяха преживели заедно, не бяха облагородили душите им, не бяха ги научили на човечност и доброта. Тъкмо обратното. В тяхното положение никой човек с мека, състрадателна душа не би издържал повече от няколко часа. Но те двамата със Зека бяха издържали, бяха останали живи, подобно на канални плъхове, лишени от всякакви скрупули и задръжки; бяха се сражавали с нокти и зъби, бяха мачкали по-слабите и мамили по-силните от тях.

Освен това се бяха учили от опита си. И знаеха, че онова, което им е помогнало веднъж, ще им помогне всеки път.

Лински погледна в огледалото и видя колата на Раскин, която се приближаваше към него. Беше „Линкълн“ — от старите, грамадна и квадратна, черна и покрита с прах, с омекнали ресори, наклонена на една страна като боен кораб с пробойна в борда. Колата спря точно зад неговата, вратата се отвори и Раскин слезе. Приличаше на треторазреден московски гангстер, какъвто си беше. С масивно телосложение, плоско лице, евтино кожено яке, празен поглед. Малко над четирийсетгодишен. Кръгъл глупак, мислеше си за него Лински, но глупак, някак си успял да оцелее след последната офанзива на Червената армия в Афганистан, което все пак значеше нещо. Много по-умни от Раскин изобщо не се бяха върнали оттам или поне не цели. Което означаваше само едно — Раскин не се даваше лесно, а за Зека това качество беше по-важно от всяко друго.

Раскин отвори задната врата и се вмъкна зад Лински. Не каза нищо. Само протегна ръка и му подаде четири сгънати екземпляра от листовката на Емерсън с издирвания Джак Ричър, които му пращаше лично Зека. Как самият той се бе сдобил с тях, Лински не знаеше със сигурност. Макар да се досещаше. Самите листовки бяха доста добре направени. Приликата беше забележителна. Щяха да свършат работа.

— Благодаря — каза учтиво Лински.

Раскин не отговори.

Ченко и Владимир пристигнаха след две минути с кадилака на Ченко, който шофираше. Ченко винаги караше сам колата си. Той паркира зад линкълна на Раскин. Три големи черни коли, една зад друга, като на погребение. При тази мисъл Лински се усмихна вътрешно. Ченко и Владимир слязоха от колата и тръгнаха напред — единият дребен и мургав, другият едър и рус. Двамата се качиха в кадилака на Лински — Ченко отпред, Владимир отзад до Раскин, така че по часовника се падаха Лински зад волана, до него Ченко, зад Ченко Владимир, а до Владимир, зад Лински — Раскин. Точно според йерархията, която инстинктивно спазваха. Лински отново се усмихна и им раздаде по един екземпляр от листовката. Последния задържа за себе си, макар че не му трябваше. Той вече няколко пъти бе виждал Джак Ричър на живо.

— Започваме наново — каза той. — От самото начало. Допускаме, че полицията не е догледала нещо.

 

 

Ричър отвори вратата на аварийния изход, извади от езика на бравата сгънатата половинка от картичката на Емерсън и я пусна в джоба си. Влезе и остави вратата да щракне зад гърба му. По страничния коридор стигна до асансьора и се качи на третия етаж. Почука на вратата на Хътън. Ситуацията му напомняше една реплика от филм, в който Джак Никълсън играеше някакъв нафукан полковник от морската пехота: Нищо не може да се сравни с жена, на която трябва да отдаваш чест на сутринта.

Хътън се забави, докато отвори вратата. Той си каза, че може би си почива, след като се бе отървала от двамата полицаи. Едва ли бе очаквала толкова скоро да бъде обезпокоена отново. Но вратата най-после се отвори и тя застана в рамката. Беше по халат, очевидно току-що си бе взела душ. Осветена отзад, косата й сияеше като ореол в полумрака. В сравнение с тъмния коридор стаята й изглеждаше уютна и подканваща.

— Ти се върна — каза тя.

— А ти какво си мислеше, че няма?

Той влезе в апартамента и тя затвори вратата след него.

— Ченгетата бяха тук преди малко — каза тя.

— Знам. Гледах ги през цялото време.

— Че къде си бил?

— До една боклукчийска кофа на две преки оттук.

— Искаш ли да се поизмиеш?

— Кофата беше чиста. Зад магазин за обувки.

— Искаш ли да излезем на вечеря?

— По-добре румсървис — отвърна той. — Не бива да се мотая излишно наоколо.

— Е, добре — каза тя. — Прав си. Значи поръчваме румсървис.

— Не още.

— Да се обличам ли?

— Не още.

Тя се замисли.

— Защо? — попита тя.

— Имаме недовършена работа — каза той.

Тя не отговори.

— Много се радвам да те видя — каза той.

— Нали ме видя преди три часа!

— Искам да кажа, изобщо. Днес. След толкова време.

После пристъпи към нея и взе лицето й в шепи. Зарови пръсти в косата й, както едно време, и прекара палците си по скулите й.

— Редно ли е да го правим? — попита тя.

— Не искаш ли?

— Минали са четиринайсет години.

— То е като карането на велосипед — каза той. — Някои неща не се забравят.

— Мислиш ли, че ще бъде същото?

— Ще бъде по-хубаво — каза той.

— Колко по-хубаво?

— Винаги ни е било хубаво — каза той. — Нали? Колко по-хубаво може да бъде?

Няколко мига тя остана неподвижна. После го прегърна през врата. Придърпа главата му, той се наведе и я целуна по устните. После пак, по-силно. После още веднъж, по-продължително. Сякаш в тези няколко кратки мига четиринайсет години от живота им се бяха стопили, изчезнали в небитието. Същото усещане, същият вкус. Същата възбуда. Тя издърпа ризата от панталоните му и припряно я заразкопчава, от долу на горе. Когато откопча и последното копче, положи длани върху гърдите му и започна да го гали по раменете, по гърба, надолу до колана, напред до токата. Обувките му се изуха без усилие. После чорапите. Той запрати с един ритник панталоните си в другия край на стаята и посегна към колана на халата й.

— По дяволите, Хътън — каза той. — Не си мръднала.

— Ти също — отвърна тя.

После двамата тръгнаха едновременно към леглото, залитайки, нетърпеливо и жадно вкопчени един в друг, като някакво тромаво четирикрако животно.

 

 

Григор Лински пое южната половина от града. Мина през заведението за сандвичи и салати и оттам подкара надолу, към доковете. След това обърна и пое обратно по тесните улички, като обикаляше всяко каре от три страни и на третия ъгъл спираше, за да огледа отдалеч тротоарите по четвъртата страна. Двигателят на кадилака работеше на бавни обороти. Помпите на сервоуправлението съскаха на всеки завой. Това беше бавна работа, изискваща търпение. Но градът не беше кой знае колко голям. Нямаше задръствания. Нямаше тълпи по тротоарите. Пък и никой не можеше да се скрие веднъж завинаги. Това Григор Лински го знаеше от собствен опит.

 

 

Отпусната в прегръдките му, Хътън бавно прекарваше върховете на дългите си пръсти по всяка част на добре познатото й тяло, сякаш за да се убеди, че всичко си е така, както го бе оставила навремето. Но не беше. Все пак оттогава бяха минали четиринайсет години. Не си мръднала, й беше казал той преди малко, а тя му бе отговорила: Ти също. Но и двамата знаеха, че това е пресилен комплимент. Никой не остава вечно какъвто е бил. Оня Ричър, когото бе срещнала в пустинята, беше по-млад, обжарен от слънцето, жилав, подвижен и едновременно с това грациозен като хрътка. Сегашният Ричър беше понаедрял, понатежал, с възлести мускули, корави като махагон. Белезите, с които го беше запомнила, междувременно се бяха загладили и избледнели, а на тяхно място се бяха появили нови. По челото му имаше бръчици. Също и покрай очите. Но носът му си беше все така прав и тънък. Предните му зъби също си бяха на мястото въпреки безбройните сбивания. Тя плъзна ръка надолу и опипа кокалчетата на ръцете му — едри и корави като орехови черупки, нарязани с безброй белези. Същият боец, помисли си тя. Готов да жертва ръцете си, за да запази лицето и зъбите. Пръстите й продължиха нагоре по гръдния кош. Там имаше дупка, вляво от центъра. Разкъсани мускули, вдлъбнатина, достатъчна да си вкара върха на палеца. Огнестрелна рана. Стара и зараснала, но нова за нея. Вероятно от куршум .38 калибър.

— В Ню Йорк — каза Ричър. — Преди години. Всички ме питат.

— Всички?

— Всички, които го видят.

Хътън се притисна към него.

— А колко са го виждали?

Той се усмихна.

— Искам да кажа, по плажовете и тъй нататък.

— А в леглото?

— В съблекалните… — продължи той.

— И в леглото — добави тя.

— Е, не съм монах — отвърна той.

— Болеше ли?

— Не помня вече. Бил съм три седмици в безсъзнание.

— Точно над сърцето ти е.

— Беше някакъв малък револвер. Със слаб заряд. По-добре да се беше целил в главата.

— По-добре за него, не за теб.

— Аз съм късметлия. Винаги съм бил, винаги ще бъда.

— Може би. Но все пак трябва да внимаваш повече.

— Ще се старая.

 

 

Ченко и Владимир тръгнаха заедно да обхождат северните райони на града, като гледаха да не се доближават до мотела. Там сигурно гъмжеше от ченгета. Затова първата им спирка беше барът с телевизорите. Двамата влязоха вътре и огледаха навсякъде. Вътре беше тъмно, но нямаше много хора. Най-много трийсетина души. От които нито един не отговаряше на рисунката. Ричър го нямаше. Владимир застана до вратата, а Ченко отиде да провери тоалетните. Вратата на една от кабинките беше затворена. Ченко изчака, докато човекът вътре свърши, пусна водата и излезе. Не беше Ричър. Ченко се върна при Владимир и двамата се качиха в колата. Започнаха да обикалят улиците — бавно и методично, минавайки по трите страни на всяко каре и дълго оглеждайки четвъртата.

 

 

Подпряна на лакът, Хътън се загледа в лицето на Ричър. Очите му си бяха същите като едно време. Може би малко по-хлътнали навътре, клепачите малко по-прихлупени. Но все така блестяха като два синкави ледника под яркото арктическо слънце. Като цветна снимка от космоса на две алпийски езера, изпълнени с вода от топящ се сняг. Ала погледът им се бе променил. Преди четиринайсет години бяха зачервени от пясъчните бури и замъглени от някакъв горчив цинизъм. Очи на професионален военен. На полицай. Тя си спомняше погледа му — ленив, бавно опипващ стаята, като откос трасиращи куршуми, който неумолимо се приближава към целта. А сега тези очи бяха станали по-бистри, по-млади. Някак по-невинни. Ричър беше остарял с четиринайсет години, но погледът му се беше подмладил.

— Наскоро си се подстригвал — каза тя.

— Тази сутрин — отвърна той. — В твоя чест.

— Наистина ли?

— Вчера приличах на някакъв дивак. Казаха ми, че идваш, та не исках да ме помислиш за клошар.

— Не си клошар значи.

— Е, в известен смисъл съм.

— В какъв смисъл?

— Ами клошар съм, но по собствена воля.

— Трябва да хапнем — каза тя.

— Добре звучи — съгласи се той.

— Какво предпочиташ?

— Каквото кажеш. Поръчай големи порции, ще си ги разделим.

— Можеш да си избереш нещо за себе си, ако искаш.

Той поклати глава.

— След по-малко от месец някакъв чиновник в Пентагона ще прегледа дневните ти. По-добре да види една порция вместо две.

— За репутацията ми ли се тревожиш?

— За следващото ти повишение.

— Няма да има такова. Ще си остана вечно бригаден генерал.

— Да, ама сега тоя Питърсън ти е лично задължен.

— Не отричам, че с две звезди е по-добре, отколкото с една.

— Аз също. За себе си мога да кажа, че доста пъти съм бил прецакван от генерал-лейтенанти. Ще ми е гот, ако поне веднъж аз съм прецакал генерал-лейтенант.

Тя направи гримаса.

— Да ядем — каза Ричър.

— Аз обичам салата — каза тя.

— Все някой трябва и салата да яде.

— Ти не ядеш ли салата?

— Поръчай салата „Цезар“ с късчета пилешко, а също и пържола. Ти ще изядеш салатата, аз пържолата. После някакъв солиден десерт. И най-важното, голяма кана кафе.

— Предпочитам чай.

— Не става — каза Ричър. — Има компромиси, които не бих направил. Дори за служител на Пентагона.

— Но аз съм жадна!

— Ще пратят вода с лед. Винаги пращат вода с лед.

— По-старша съм от теб!

— Винаги си била. Да си ме виждала някога да пия чай само защото си по-старша?

Хътън поклати глава и стана от леглото. Пристъпи боса до бюрото. Прегледа менюто и набра номера. Поръча салата „Цезар“ с късчета пилешко, половинкилограмова обезкостена пържола, ябълков пай и сладолед. И голяма кана кафе, равняваща се на шест чаши. Ричър я наблюдаваше усмихнат.

— След двайсет минути — предаде му тя. — Хайде да си вземем един душ.

 

 

Раскин пое центъра на града. Вървеше пеша, с портрета на Ричър в ръка, с мислен списък на ресторанти, барове, закусвални, заведения за сандвичи и бърза закуска, бакалии, хотели. Започна от „Метропол Палас“. Огледа фоайето, бара. Нищо. Продължи нататък към китайския ресторант на две преки от хотела. Влезе и излезе — дискретно, без да губи време. Помисли си, че много го бива за тези неща. Беше напълно обикновен на вид, дори безличен, със среден ръст, нормално телосложение и незапомняща се физиономия. Хората го гледаха, без да го виждат; погледите им минаваха през него като в празно пространство — което понякога го обиждаше, но в повечето случаи беше добре дошло.

Ричър не беше и в китайския ресторант. Нито в заведението за сандвичи, нито в ирландския бар. Раскин се спря на тротоара и след кратък размисъл реши да задълбае на север. Можеше да се отбие в кантората на адвокатката и оттам да продължи за „Мариот“. Понеже според Лински там се намираха двете жени. А пък личният опит на Раскин показваше, че онези мъже, през които женските погледи не минават като през празно пространство, прекарват повече време в компанията на жени.

 

 

Ричър си взе душ, изми си зъбите с четката на Хътън, среса се с гребена й, избърса се с хавлията й и обиколи стаята, за да си събере дрехите. Облече се и напъха ризата в панталоните си. В този момент на вратата се почука.

— Румсървис — обади се глас с чуждестранен акцент.

Хътън подаде глава през вратата на банята. Беше облечена, но още си сушеше косата.

— Иди ти да отвориш — каза той.

— Аз ли?

— Трябва да подпишеш сметката.

— Можеш и ти да напишеш името ми.

— Само след два часа ченгетата ще дойдат пак, понеже няма да ме намерят другаде. По-добре е да не попадат на някого долу, който да им каже, че не си била сама.

— Ти май никога няма да се отпуснеш напълно.

— Колкото по-малко се отпускам, толкова по-дълго ще живея.

Хътън поприглади косата си с ръце и тръгна боса към вратата. Ричър чу дрънчене на натоварена хотелска количка, тракане на чинии и скърцане на писалка по хартия. После вратата се затвори, той излезе във всекидневната и видя по средата подвижна масичка на колелца. Келнерът беше поставил до нея един стол.

— Един нож — отбеляза Хътън. — Една вилица. Виж, за това не се сетихме.

— Ще се редуваме — отвърна Ричър. — Така е по-романтично.

— Ще ти нарежа пържолата и можеш да си я изядеш с пръсти.

— Можеш ти да ми я подаваш в устата. Трябваше да поръчаме и грозде…

Тя се усмихна.

— Помниш ли Джеймс Бар? — попита той.

— Много вода е изтекла оттогава — отвърна тя. — Но вчера препрочетох досието му.

— Добър ли беше като стрелец?

— Не от най-добрите, не и от най-лошите.

— И аз така съм го запомнил — каза той. — Днес бях в гаража на оглед. Страхотна стрелба. Много впечатляваща. Не си спомням Бар да е бил чак толкова добър.

— Веществените доказателства са категорични.

Той кимна, но не каза нищо.

— Може пък междувременно да се е усъвършенствал — каза тя. — Бар има общо пет години военна служба, а са минали близо три пъти по толкова, откакто се е уволнил. Сигурно е от ония, които късно достигат апогея си.

— Може — съгласи се той.

Тя го погледна.

— Няма да останеш при мен, нали? След като се навечеряме, мислиш да си тръгнеш. Заради ченгетата. Понеже може да се върнат.

— Ще се върнат — отвърна той. — Слушай какво ти казвам.

— Ще им кажа, че не съм длъжна да ги пусна в стаята.

— В град като тоя ченгетата правят каквото си поискат. А ако ме открият при теб, ще загазиш.

— Не и ако си невинен.

— Ти нямаш законни правомощия да прецениш какъв съм. Това ще ти кажат те.

— Аз съм юрист по професия — каза Хътън.

— А пък аз съм бивше ченге — отвърна Ричър. — И познавам ченгетата. Те не обичат бегълците. За тях беглецът е дразнител. Ще те арестуват заедно с мен и ще те държат до изясняване на случая. Което може да отнеме и месец. А дотогава втората ти звезда ще иде на кино.

— Къде ще спиш тогава?

— Не знам. Но все нещо ще измисля.

 

 

Изходът откъм улицата в основите на черната стъклена кула беше затворен за през нощта. Раскин почука на вратата — веднъж, два пъти. Дежурният от охраната вдигна глава от пулта пред себе си. Раскин размаха рисунката в ръката си.

— Пощенска пратка — каза без звук той през стъклото.

Дежурният стана и тръгна към вратата, като подрънкваше с връзката ключове. Отключи и Раскин влезе.

— Родин — каза той. — Четвърти етаж.

Дежурният кимна. Този ден за адвокатската кантора на Хелън Родин вече се бяха получили много пратки. Кутии, кашони, цели натоварени колички. Една повече или по-малко нямаше значение. Дежурният се върна мълчаливо при гишето си, а Раскин се запъти към асансьора. Вратата се отвори и той натисна четвъртия бутон.

Първото нещо, което видя, като стигна на четвъртия етаж, беше униформеният полицай пред вратата на адвокатката. Раскин веднага разбра какво означава това — че кантората е под наблюдение като възможно скривалище. Което на свой ред означаваше, че точно в момента Ричър не е там, нито се е опитвал да проникне през изминалите часове. Раскин се огледа наоколо, сякаш се беше загубил, обърна се и тръгна към другия край на коридора. Огледа се и там и след кратко колебание се върна към асансьора. Сгъна портрета и го сложи в джоба си. Долу във фоайето махна на дежурния като човек, който си е свършил работата, и излезе навън в нощта. Зави наляво и тръгна на североизток към „Мариот“.

 

 

Шестте чаши кафе се опряха дори на Ричър. Той се отказа след петата. Хътън не възрази; каза си, че пет от шест възможни не е зле като постижение.

— Ела ми на гости във Вашингтон — каза тя.

— Ще дойда — отвърна той. — Когато имам път натам.

— И гледай да не те хванат.

— Няма да ме хванат. Не и тия.

После той замълча и около минута само я гледа. Сякаш за да я запомни завинаги. Да прибави нови късчета към мозайката. Целуна я по устните и тръгна към вратата. Излезе в коридора и тръгна към стълбището. На партера не мина през фоайето, а се насочи отново към аварийния изход. Вратата се затвори с отчетливо щракване зад гърба му, той си пое дълбоко дъх, излезе от сянката на сградата и закрачи по тротоара.

 

 

Раскин го забеляза веднага. На трийсетина метра, движеше се бързо откъм задната страна на „Мариот“. Най-напред в полумрака забеляза смътен отблясък от стъкло. Като на авариен изход, който се отваря. Оттам излезе едър мъж. Застана неподвижно. Вратата зад него се затвори рязко от хидравличния механизъм, едрият мъж се обърна назад, вратата щракна, но случаен лъч светлина, отразен от стъклото, пробяга за миг по лицето му. Нямаше и половин секунда, и една десета от секундата, като отблясък от далечна светкавица или от фарове на бързо преминаващ автомобил. Но за Раскин това беше достатъчно. Мъжът, излязъл от аварийния изход на хотела, беше мъжът от рисунката. Нямаше никакво съмнение — Джак Ричър. Същият ръст, същата форма на лицето, същото телосложение. Раскин си беше дал труда да запомни всичко.

Той се закова намясто. После се дръпна назад, в сянката, спотаи се и зачака. Ричър се огледа — първо наляво, после надясно, след което с бърза уверена крачка пое на запад. Раскин остана намясто, преброи до три: едно, две, три, излезе от сянката, прекоси паркинга и надникна зад ъгъла. Ричър беше на двайсет метра пред него. Вървеше спокойно и уверено като човек, който не се бои от нищо. Който не подозира, че е следен. С големи крачки, размахвайки небрежно ръце отстрани. Беше едър мъж. По това спор нямаше. На ръст беше поне колкото Владимир.

Раскин отново преброи до три и остави Ричър да се отдалечи на четирийсет метра. След това тръгна след него. Без да отделя очи от обекта, той бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Натисна бутона за Григор Лински. Ричър крачеше невъзмутимо четирийсет метра напред. Раскин вдигна телефона до ухото си.

— Да? — чу се гласът на Лински.

— Открих го — прошепна Раскин.

— Къде?

— В момента върви по улицата, западно от „Мариот“. Почти е наравно със съдебната палата, но на три преки северно.

— Къде ли отива?

— Чакай малко — прошепна Раскин. — Един момент.

Ричър се спря на следващия ъгъл. Погледна наляво и тръгна надясно, към сянката на надлеза. Все така невъзмутим. Раскин проследи с поглед главата и раменете му, които се подаваха над купчините боклуци в някакво незастроено петно.

— Тръгна на север — прошепна той.

— Къде отива?

— Не знам. Може би в бара с телевизорите.

— Е, добре — каза Лински. — Идваме при теб. Ще го причакаме на петдесет метра от бара. Обади ми се точно след три минути. Междувременно не го изпускай от очи.

— Добре — каза Раскин. После затвори, без да сваля телефона от ухото си, и пресече празното петно. Спря се до някакъв тухлен зид и надзърна зад ъгъла. Ричър беше все така на четирийсет метра пред него и пристъпваше с бърза крачка, размахал безгрижно ръце, по средата на тротоара. Самонадеян тип — помисли си Раскин. Може би прекалено самонадеян.

 

 

След като затвори на Раскин, Лински позвъни на Ченко и Владимир. Определи им среща на петдесет метра северно от бара с телевизорите, незабавно. После набра номера на Зека.

— Открихме го — каза той.

— Къде?

— Малко на север от центъра.

— Кой го наблюдава?

— Раскин. Следва го по улицата.

Зека помълча.

— Изчакайте, докато се спре някъде — каза той. — След това Ченко да повика полицаите. Има подходящ акцент. Може да мине за барман или хотелиер.

Раскин продължаваше да следи Ричър от четирийсет метра разстояние. Позвъни отново на Лински и остави линията отворена. Ричър крачеше все така спокойно и равномерно, с големи крачки. Тъмните му дрехи едва се виждаха в мрака. Вратът и ръцете му имаха загар, но се различаваха малко по-добре. Беше наскоро подстриган и кожата на тила му беше по-бяла от останалата, та Раскин не отделяше очи от тази светла ивица. Глупак, помисли си Раскин. Трябвало е да се намаже с боя за обувки. Както навремето, в Афганистан. После добави наум: Не че ние там имахме боя за обувки. Или изобщо се подстригвахме някога.

После той се закова намясто. На четирийсет метра пред него Ричър внезапно бе спрял. Раскин се дръпна настрани в сянката, докато Ричър този път погледна надясно и сви наляво в една пряка, като изчезна от погледа му.

— Тръгна отново на запад — прошепна Раскин в телефона.

— Все още към бара ли отива?

— Там, или към мотела.

— И на двете места е добре за нас. Намали дистанцията. Гледай тъкмо сега да не го загубиш.

Раскин се затича десетина метра и като стигна пряката, отново забави крачка. Притисна се до стената на сградата и надникна зад ъгъла. И изведнъж се сепна. Ричър го нямаше. Беше изчезнал. Проблем. Пряката улица беше широка и дълга, ярко осветена в далечния си край от стълбовете на широко шосе, което водеше на север към щатската магистрала. Всеки метър от нея се виждаше ясно. И именно тук беше проблемът — Ричър го нямаше никакъв. Беше изчезнал. Потънал вдън земя.