Лий Чайлд
По трудния начин (9)

9

Лошите новини докараха Едуард Лейн до ръба на нервна криза. Ричър не откъсваше поглед от него, докато той се бореше да не избухне. Крачеше из дневната, неволно свиваше ръце в юмруци и забиваше нокти в дланите си.

— Заключения? — попита накрая Лейн.

Звучеше по-скоро като ултиматум, отколкото като въпрос.

— Ще преразгледам предишните — отвърна Ричър. — Може би не са трима души. Може би са само двама. Единият стои при Кейт и Джейд, а другият идва сам в града. И той всъщност няма нужда да наблюдава как Грегъри се отдалечава по Уест Бродуей, защото и без това смята да използва задния вход. Вече се е скрил в алеята.

— Това е рисковано. По-безопасно е да се движи свободно по улицата.

Ричър поклати глава.

— Те са проучили всичко. Съседката е в своята сграда от седем и трийсет сутринта до единайсет и трийсет вечерта. Това обяснява часовете, които избраха похитителите. Седем часа тази сутрин, преди тя да се появи. Единайсет и четирийсет първата вечер, след като си е тръгнала. Единайсет и четирийсет е прекалено прецизно за уговорен час, не мислите ли? Трябва да има някакво обяснение, че са го избрали.

Едуард Лейн не отговори.

— Или пък е само един — продължи Ричър. — Сам. Не е невъзможно. Ако Кейт и Джейд са заключени в северния край на щата, той може да идва и сам.

— Заключени?

— Да. Може би и завързани, със запушена уста.

— По дванайсет часа? Докато той измине пътя в двете посоки?

— Те са отвлечени. Не са на санаториум.

— Само един?

— Не е невъзможно — повтори Ричър. — Може би дори не е бил в задната алея. Може би е чакал в самата сграда, готов за действие. Може би е чакал точно зад вратата. Може би Грегъри е пуснал ключовете направо в ръката му.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн. — Ще се обади ли?

— След четири часа отново ще започне същият спор както преди.

— И?

— Ти какво би направил?

Лейн не отговори. Вместо това попита:

— Ако е само един, с кого ще спори?

— Със себе си — отвърна Ричър. — Това е най-трудният от всички спорове.

Лейн продължи да крачи напред-назад. Но ръцете му се успокоиха. Все едно току-що му беше хрумнало и още нещо. Ричър го очакваше. Започва се, помисли си той.

— Може би си прав — каза Лейн. — Може би не са трима.

Ричър не отговори.

— Може би са четирима — продължи Лейн. — И може би ти си четвъртият. Може би точно затова си бил в кафенето първата вечер. Пазел си партньора си. Искал си да се увериш, че ще се измъкне без проблеми.

Ричър не отговори.

— Ето защо се кандидатира да наблюдаваш вратата тази сутрин — добави Лейн. — Знаел си, че там няма да се случи нищо. Вместо това трябваше да наблюдаваш колата. Трябваше да си на Шесто Авеню, а не на Спринг Стрийт. Знаел си и че ще поискат още пет милиона. Защото си един от тях, нали?

В стаята настъпи тишина.

— Два въпроса — каза Ричър. — Защо да се връщам в кафенето втората вечер? Втората вечер нищо не се случваше. И ако бях от лошите, защо изобщо да казвам на Грегъри, че съм видял нещо?

— Защото си искал да се промъкнеш сред нас и да ни насочваш в грешна посока. Знаел си, че ще изпратя някого да потърси свидетели. Това е очевидно. И ти си го чакал там като паяк в мрежата си.

Лейн обходи стаята с поглед. Ричър проследи погледа му. Цареше атмосфера на тихо отчаяние и прикрита заплаха — шестима ветерани от специалните части отвърнаха на погледа му, яки като стомана и изпълнени с враждебност към непознатия и с естественото подозрение на всеки истински войник към военните полицаи. Ричър огледа лицата им едно по едно. После сведе поглед към снимката на Кейт Лейн.

— Жалко — каза. — Съпругата ти е прекрасна, Лейн. Детето също. И ако искаш да си ги върнеш, аз съм единственият ти коз. Защото, както вече ти казах, твоите момчета могат да поведат война, но не могат да проведат разследване. Не могат да намерят онова, което търсиш. Познавам много такива момчета. Не могат да си намерят и задника, дори ако им дадеш огледало с дръжка.

Никой не каза нищо.

— Знаеш ли къде живея? — попита Ричър.

— Мога да разбера — отвърна Лейн.

— Не, не можеш — възрази Ричър. — Защото аз всъщност не живея никъде. Постоянно съм в движение. Тук, там, навсякъде. Така че, ако реша да си изляза оттук в този момент, никога повече няма да ме видиш, през целия си живот. Можеш да си сигурен.

Лейн не отговори.

— Същото важи и за Кейт — продължи Ричър. — Нея също няма да я видиш никога повече. В това също можеш да си сигурен.

— Само дето няма да излезеш жив оттук — каза Лейн. — Ако не реша да те пусна.

Ричър поклати глава.

— Тук няма да използваш огнестрелно оръжие. Не и в Дакота Билдинг. Сигурен съм, че ако го направиш, ще ти прекратят договора за наем. А аз не се притеснявам от ръкопашен бой. Не и срещу дребни момчета като твоите. Не си ли спомняш как беше в армията? Когато някой от вас създаваше проблеми, на кого се обаждахте? На Сто и десета специална част, естествено. За опасни хора трябват още по-опасни ченгета. Аз бях едно от тях. Няма проблеми пак да стана. Срещу всички едновременно, ако искате.

Никой не каза нищо.

— Не съм дошъл, за да ви насочвам в погрешна посока — каза Ричър. — Ако исках да го направя, тази сутрин щях да ви дам описания на двама измислени човека. Ниски, високи, дебели, слаби, няма значение. Ескимоси с кожени шапки. Африканци, облечени като племенни вождове. Щях да ви накарам да гоните вятъра из целия град. Но аз не го направих. Върнах се и ти се извиних, че всъщност все още не ви насочвам наникъде. Защото съжалявам за това. Наистина. Съжалявам за цялото проклето положение, в което си попаднал.

Никой не каза нищо.

— Но трябва да се държиш — продължи Ричър. — Всички трябва да се държим. Подобни неща никога не минават лесно.

В стаята беше все така тихо. После Лейн въздъхна. И кимна.

— Извинявам се — рече той. — От все сърце. Моля те да ми простиш. Напрежението си казва думата.

— Извинението се приема — отвърна Ричър.

— Един милион долара, ако намериш жена ми — обяви Лейн.

— За мен? — попита Ричър.

— Като награда.

— Предлагаш ми сериозно увеличение. Преди няколко часа бяха двайсет и пет хиляди.

— Ситуацията също е по-сериозна, отколкото беше преди няколко часа.

Ричър не отговори.

— Приемаш ли? — попита Лейн.

— После ще говорим за награда — каза Ричър. — Ако успея да направя нещо.

— Ако?

— Много съм изостанал от събитията. Успехът зависи единствено от това още колко време ще можем да протакаме.

— Ще се обадят ли пак?

— Мисля, че да.

— Защо спомена африканци?

— Кога?

— Току-що. Спомена африканци, облечени като племенни вождове. Като пример за измислено описание.

— Беше просто пример. Както ти сам каза.

— Знаеш ли нещо за Африка?

— Голям континент южно от Европа. Никога не съм бил там.

— Какво ще правим сега?

— Ще мислим — отвърна Ричър.

 

 

Лейн се прибра в кабинета си, а петима от хората му излязоха да закусват. Ричър остана в дневната. Грегъри остана с него. Двамата седнаха един срещу друг на две ниски канапета. Между канапетата имаше масичка за кафе. Масичката беше от полиран махагон. Канапетата бяха с шарена памучна тапицерия. По тях имаше и лилави възглавнички. Цялата стая изглеждаше прекалено украсена, нагласена и цивилизована предвид обстоятелствата. А портретът на Кейт Лейн доминираше в нея. Погледът й се усещаше навсякъде.

— Ще можеш ли да я върнеш? — попита Грегъри.

— Не знам — отвърна Ричър. — Обикновено такива ситуации не завършват щастливо. Отвличането е брутален бизнес. Обикновено е същото като предумишленото убийство, но с малко закъснение.

— Значи си песимист?

— Не, реалист.

— Има ли изобщо някакъв шанс?

— Може би да, ако сме по средата на играта. Може би не, ако сме в края. Все още не усещам нещата както трябва. Освен това във всяко отвличане накрая е най-трудно.

— Наистина ли мислиш, че са били в сградата, когато оставих ключовете?

— Възможно е. Изглежда ми логично. Защо да чакат отвън, когато могат да чакат вътре?

— Добре — рече Грегъри. — А какво смяташ за следното? Това е базата им. Те са вътре. А не в северната част на щата.

— Къде са колите?

— В гаражи под наем из целия град.

— Защо закъсняват с пет часа?

— За да създадат погрешно впечатление.

— Би било невероятен блъф — каза Ричър. — Те ни заведоха там. Дадоха ни точния адрес.

— Но все пак е вероятно.

— Не особено — сви рамене Ричър. — Но са се случвали и по-странни неща, предполагам. Така че наистина се обади на онези номера. Разбери каквото можеш. Ако е възможно, опитай се да намериш някой с ключ от сградата, който да ни посрещне. Но не точно пред входа. На ъгъла на Томпсън Стрийт. Там няма да ни видят, ако случайно са вътре.

— Кога?

— Веднага. Трябва да се върнем там, преди да се обадят със следващото искане за откуп.

 

 

Ричър остави Грегъри да работи с мобилния си телефон и се върна през кухнята до кабинета на Лейн. Лейн седеше зад бюрото си, но не правеше нищо полезно. Само поклащаше стола си напред-назад в миниатюрна дъга и вторачено гледаше двете снимки близнаци пред него. Двете му съпруги. Едната беше загубена завинаги. А може би и другата.

— ФБР откриха ли извършителите? — попита Ричър. — Първия път, с Ан?

Лейн поклати глава.

— Но ти знаеше кои са.

— Тогава не — отвърна Лейн.

— Но си разбрал по-късно.

— Така ли?

— Разкажи ми как.

— С разширяване на кръга от заподозрени — отвърна Лейн. — Кой би направил такова нещо? Отначало изобщо не можех да си представя някой да го направи. Но очевидно го беше направил, така че разширих кръга от възможности. Тогава пък изведнъж всички хора на света влязоха в него. Вече нищо не разбирах.

— Изненадваш ме. Все пак работиш в свят, в който отвличанията и заложниците не са непознати.

— Така ли?

— В чуждестранни конфликти — поясни Ричър. — Специални военни подразделения.

— Но това се случваше вкъщи — каза Лейн. — В центъра на Ню Йорк. И ставаше въпрос за жена ми, а не за мен или за някой от моите хора.

— Но ти все пак си ги намерил.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Не ме питаш дали смятам, че е възможно да са същите хора. Не разсъждаваш за това. Все едно знаеш със сигурност, че не са те.

Лейн не отговори.

— Как ги намери? — попита Ричър.

— Някой чул нещо, което някой друг казал на трети. Информационната мрежа на търговците на оръжия.

— И?

— Имаше четирима души, които бяха чули за една моя сделка, и си бяха направили извода, че имам пари.

— Какво стана с тях?

— Ти какво би направил на мое място?

— Бих се уверил, че никога повече няма да го направят.

Лейн кимна.

— Може да се каже, че съм абсолютно сигурен, че тези хора сега не са същите.

— Чувал ли си нещо ново? — попита Ричър.

— Нито дума.

— Конкурент в бизнеса?

— В този бизнес нямам конкуренти. Имам подчинени и младши партньори. Но дори да имах конкуренти, те нямаше да направят такова нещо. Това е самоубийство. Щяха да знаят, че рано или късно пътищата ни ще се пресекат. Би ли рискувал да ядосаш отряд от въоръжени мъже, с които има голяма вероятност да се срещнеш някъде извън обсега на радарите?

Ричър не отговори.

— Ще се обадят ли пак? — попита Лейн.

— Мисля, че да.

— Колко ще поискат този път?

— Десет — отвърна Ричър. — Това е следващата стъпка. Един, пет, десет, двайсет.

— Трябват две чанти — разсеяно въздъхна Лейн. — Не мога да събера десет милиона долара в една чанта.

Не показа никаква друга реакция. Вече е изгубил един плюс пет, помисли си Ричър. Плюс още един, който обеща на мен, плюс още десет. Това са седемнайсет милиона долара. Този човек току-що извади седемнайсет милиона долара и дори не му мигна окото.

— Кога ще се обадят? — попита Лейн.

— Време за път и време за спор — отвърна Ричър. — В късния следобед или привечер. Не по-рано.

Лейн продължаваше да поклаща стола си. Притихна. После на вратата се почука.

— Намерих го — каза Грегъри на Ричър, а не на Лейн. — Сградата на Спринг Стрийт. Собственикът е фалирал строителен предприемач. Един от хората на адвоката му ще ни чака там след час. Казах му, че се интересуваме да купим парцела.

— Добра работа — каза Ричър.

— Значи може би трябва да преосмисляш онова, което каза за огледалото с дръжка.

— Може би трябва. Може би един ден ще го направя.

— Да тръгваме тогава.

 

 

На бордюра на 72-ра улица ги чакаше друго ново беемве. Този път колата беше черна. Този път шофьорът остана зад волана, а Грегъри и Ричър се качиха отзад. Жената, която наблюдаваше сградата, ги видя и си отбеляза часа.