Лий Чайлд
По трудния начин (73)

73

Ричър несъзнателно вдигна карабината в ръцете си до положение за стрелба. Притисна приклада към дясното си рамо, свали предпазителя, постави десния си показалец на спусъка и насочи дулото на един-два градуса под хоризонтала. Дългите години обучение бяха абсорбирани от тялото му на клетъчно ниво, докато се превърнат в част от ДНК-то му. Инструкторите хиляди пъти бяха крещели в лицето му: „Няма смисъл изобщо да носиш оръжие, ако не е готово за незабавно използване!“

Ричър застана абсолютно неподвижно. Напрегна слух. Не чу нищо. Обърна главата си наляво. Заслуша се. Нищо. Обърна главата си надясно. Нищо.

Опита още веднъж с паролата, като този път почти я прошепна: „Канарчета.“

Отговор нямаше.

Лейн, помисли си той.

Не беше изненадан. Изненадата беше за аматьорите, а Ричър беше професионалист. Не беше и разтревожен. Преди много време беше разбрал, че единственият начин да овладееш страха и паниката е да се концентрираш върху конкретната задача. Така че той не изгуби време да мисли за Лорън Полинг или Кейт Лейн. Или за Джаксън и Тейлър. Или за Джейд. Не изгуби никакво време. Просто се върна назад и наляво. Като програмиран. Като машина. Движеше се тихо. Отдалечаваше се от къщата. Правеше от себе си по-малка мишена, като същевременно подобряваше зрителния си ъгъл. Провери прозорците. Всички бяха тъмни. Само от кухнята се процеждаше бледочервеникаво сияние. Жаравата от огъня. Предната врата беше затворена. До нея се виждаха смътните очертания на миникупъра, студени и сиви в мрака. Изглеждаше странно. Колата беше наведена напред, сякаш беше паднала на колене.

Ричър бавно се промъкна към нея в мрака. Приклекна откъм страната на шофьора до предната броня и протегна ръка към гумата. Гумата я нямаше. Вместо нея напипа само разкъсан каучук и жица. И парчета пластмаса от разбитата подложка на джантата. Нищо повече. Той тихо заобиколи малкия преден капак на колата до другата страна. Същото положение. Колелото се подпираше на земята само с джантата си.

Колата беше с предно предаване, значи беше напълно осакатена. И двете гуми. Едната не им беше достатъчна. Все пак имаше резервна гума. Затова се беше наложило да стрелят два пъти с автоматите. Да рискуват двойно повече да привлекат внимание. Макар че според опита на Ричър сериите от три изстрела с автомат МР5 звучаха по-невинно от единичен изстрел с такова оръжие. Човек не може да обърка звука от изстрел. Той се отличава. Има ясно начало и край. Докато един автомат МР5 е настроен да изстрелва 900 куршума в минута. По петнайсет на всяка секунда. Значи серия от три изстрела продължаваше една пета от секундата. А това не беше отличителен звук. Беше съвсем различен. Като кратко размазано бръмчене. Като шума от далечен мотоциклет, който чака на светофар.

Лейн, помисли си отново Ричър.

Но кога?

Преди седемдесет и пет минути той беше на осем километра оттам. Силата на звука се променя обратнопропорционално на разстоянието. На два пъти по-голямо разстояние, звукът се чува четири пъти по-слабо. На четири пъти по-голямо разстояние — шестнайсет пъти по-слабо. Той не беше чул нищо. Беше сигурен. В тази равна местност, в този гъст влажен нощен въздух трябваше да чуе серия изстрели от МР5 от няколко километра. Значи Лейн бе дошъл преди поне трийсет минути. Може би повече.

Ричър застана неподвижно и се ослуша напрегнато. Не чу нищо. Тръгна към предната врата на къщата. Беше затворена, но отключена. Той свали лявата си ръка от карабината и натисна дръжката. Бутна рязко вратата и вдигна оръжието. В къщата беше тъмно. Имаше чувството, че е празна. Провери първо кухнята. Вътре все още беше топло. В огнището мътно проблясваха тъмночервени въглени. Рисунките на Джейд все още бяха на стола, където той ги беше преместил. Чантата на Полинг все още беше на мястото, където я беше оставил, след като беше извадил фенерчето. Навсякъде се виждаха празни чаши за чай. В умивалника имаше чинии. Кухнята изглеждаше точно такава, каквато я беше оставил, само че сега вътре нямаше хора.

Ричър включи фенерчето и го притисна с лявата си длан към цевта на оръжието. По този начин провери всички останали стаи на първия етаж. Трапезарията — пуста, студена, тъмна, неизползвана. В нея нямаше никого. Стаята за гости, обзаведена като салона в „Бишъпс Армс“ — тъмна и неподвижна. В нея също нямаше никого. Тоалетна, гардероб, килер. Всички бяха празни.

Той пропълзя нагоре по стълбите. Първата стая, до която стигна, очевидно беше на Джейд. Забеляза лятната й рокличка на зелени райета, сгъната на един стол. По пода имаше рисунки. Старите играчки, които липсваха от Дакота Билдинг, бяха подредени по леглото, подпрени на стената. Плюшено мече в седнало положение, с едно око и проскубана козина. Кукла с едно отворено и едно затворено око и неумело начервена с маркер уста. Джейд беше спала в леглото. Възглавницата беше смачкана, а завивките бяха отметнати встрани.

От детето нямаше и следа.

Следващата стая беше на семейство Джаксън. В това нямаше съмнение. Имаше масичка, отрупана с английска козметика, четки за коса с дръжки от черупка на костенурка и ръчно огледало от същия материал. Имаше фотографии в рамки на момиче, което не беше Джейд. Мелъди, предположи Ричър. На отсрещната стена имаше легло с висока табла и шкафове за дрехи, пълни с мъжки и женски дрехи. На едно от нощните шкафчета Ричър видя каталог за багери. Четивото на Тони Джаксън за приспиване.

От самия Джаксън нямаше и следа.

Следващата стая беше на Кейт и Тейлър. Старинно двойно легло и нощно шкафче от дъбово дърво. Строга, подредена стая, като за гости. Фотографията беше подпряна на един шкаф. Кейт и Джейд заедно. Оригиналът. Без рамка. Двете лица светнаха под лъча от фенерчето. Любов, уловена на фотографска лента. Имаше и един празен сак. Багажът на Кейт. Парите не се виждаха. В единия ъгъл бяха натрупани три празни кожени чанти. Ричър беше носил една от тях в ръка — в асансьора на Дакота Билдинг, до черното беемве, докато Бърк неспокойно крачеше редом с него.

Той продължи, като търсеше килери и бани. Но после спря по средата на коридора на втория етаж.

Защото видя кръв на пода.

 

 

Беше малка, тясна следа, дълга около трийсет сантиметра и леко извита, като пръска от боя. Не беше локвичка. Не беше симетрична. Беше с динамична форма и означаваше бързо движение. Ричър отстъпи до началото на стълбите. Подуши въздуха. Долови лека миризма на барут. Освети края на коридора с фенерчето и видя отворена врата на баня. На отсрещната й стена, на височината на гърдите, се виждаше разбита плочка. Чиста серия, всички куршуми, от която бяха попаднали в плочката с размер петнайсет на петнайсет сантиметра. Бягаща цел, вдигнато оръжие, натиснат спусък, три изстрела, пробивна рана, може би в горната част на ръката. Стрелецът трябва да бе нисък, иначе ъгълът щеше да е по-скоро надолу. Разбитата плочка щеше да е по-ниска. Значи може би Перес. Перес, който е изстрелял първата от поне седем серии през тази вечер. Първата, в къщата. После още две за гумите на миникупъра. После четири за гумите на ландроувъра, със сигурност. Превозно средство със задвижване 4х4 трябваше да бъде простреляно във всички гуми, за да бъде напълно неизползваемо. Все пак някой отчаян шофьор можеше да го подкара и само с две.

Седем откоса с автомат, посред нощ. Може би и повече. Преди поне четирийсет минути. Джаксън беше казал: „Хората тук имат телефони. Някои от тях дори знаят как се борави с тях.“ Но този път не бяха използвали телефоните си. В това нямаше съмнение. Иначе ченгетата от Норич щяха да са пристигнали вече. За по-малко от четирийсет минути. Петдесет километра, пусти шосета, със светещи буркани и пуснати сирени. Можеха да стигнат и за двайсет и пет минути, дори по-малко. Значи никой не се беше обадил. Заради извънземния звук от изстрелите на МР5. Картечниците и автоматите в телевизионните и игралните филми по принцип бяха по-старомодни и много по-бавни. За да звучат убедително. Така че преди четирийсет или повече минути хората просто не бяха разбрали какъв е шумът. Бяха чули необяснимо размазано бръмчене като от шевна машина. Като ръмжене на човек, притиснал езика си към небцето. Ако изобщо бяха чули нещо, разбира се.

Значи така, помисли си Ричър. Имаме поне един ранен, а кавалерията не пристига.

Той се спусна надолу по стълбите и излезе в нощта.

Заобиколи къщата по часовниковата стрелка. Хамбарите бяха далечни, тъмни и притихнали. Старият ландроувър се беше отпуснал на джантите си, точно както предполагаше. С четири спукани гуми. Той го подмина и спря до южната стена на къщата. Изключи фенерчето и се вторачи в мрака, който обгръщаше алеята.

Как беше станало?

Той имаше доверие на Полинг, защото я познаваше, и имаше доверие на Тейлър и Джаксън, без дори да ги познава. И тримата бяха професионалисти. С опит, кураж и голям брой активни мозъчни клетки. Уморени, но активни. От гледна точка на нападателите означаваше дълго и рисковано приближаване. Нямаха никакъв шанс. Вместо това, което беше видял, трябваше да види четири надупчени тела и една разбита кола под наем. Точно в този момент Джаксън вече трябваше да пали двигателя на багера. Полинг трябваше да отваря бири, а Кейт — да пече филийки и да топли боб от консерва.

Защо не беше станало така?

Разсейване, сети се той. Както винаги отговорът се криеше в рисунките на Джейд. Животните в хамбарите. Кейт беше казала: „Не може да спи много добре. Заради часовата разлика.“ Ричър си представи как детето се буди, може би около полунощ, става от леглото и тича навън от къщата, под въображаемото прикритие на нощта, след нея тичат четирима възрастни, настава объркване и паника, започват да я търсят, а в същото време невидимите наблюдатели се надигат от тревата и нахлуват в периметъра. Лейн с рев подкарва тойотата по алеята към къщата. Тейлър, Джаксън и Полинг не могат да стрелят, за да не се улучат взаимно или да не улучат Кейт или Джейд.

Лейн, вече с включени фарове, натиска спирачката.

Лейн, вече с включени фарове, разпознава собствената си доведена дъщеря.

И собствената си жена.

Ричър потрепери веднъж — яростен, неволен спазъм. Затвори очи и отново ги отвори. Включи фенерчето и наведе лъча, за да осветява пътя в краката му, докато вървеше по алеята. Към пътя. Към неизвестното.

 

 

Перес вдигна очилата за нощно виждане на челото си и каза:

— Добре, Ричър се изнесе. Излезе оттам.

Едуард Лейн кимна. Остана неподвижен за секунда, после удари Джаксън по лицето с фенерчето си — веднъж, два пъти, три пъти, силни удари, докато Джаксън не падна. Грегъри отново го издърпа нагоре и Адисън свали скоча от устата му.

— Разкажи ми за менюто си — каза Лейн.

Джаксън изплю кръв.

— За кое?

— За менюто си. Какво ядеш. С какво те храни жена ти, която в момента отсъства.

— Защо?

— Интересувам се дали ядеш картофи.

— Всички ядат картофи.

— Значи в кухнята имате нож за белене на картофи, така ли?