Лий Чайлд
По трудния начин (71)

71

Точно зад странноприемницата паркингът беше ограден и превърнат в сервизен двор. Беше пълно с каси за бутилки, метални бъчонки за бира и големи контейнери за боклук. Виждаше се една разбита стара кола без колела, подпряна на тухли. Друга стара кола беше покрита със зацапан стар брезент. Зад нея беше задният вход на сградата — незабележим сред целия хаос и почти със сигурност отключен в работно време, за да се излиза лесно от кухнята на бунището.

Ричър не обърна внимание на вратата. Заобиколи сградата в тъмното, по часовниковата стрелка, на десет метра от стените, далеч от светлината, която се процеждаше през прозорците.

Малките ярко осветени стаи отзад очевидно бяха тоалетни и бани. Прозорците им блестяха със зеленикавата светлина, която се излъчва от евтини флуоресцентни тръби и се отразява от бели плочки. Зад ъгъла, от източната страна, изобщо нямаше прозорци — само гола тухлена стена. Зад следващия ъгъл, на фасадата източно от главния вход, имаше три прозореца — на бара. Ричър надникна вътре, без да се приближава, и видя същите четирима фермери, които беше видял преди две вечери. На същите столчета. Същият барман отново се занимаваше с наливната бира и кърпата си. Осветлението беше слабо, но въпреки това се виждаше, че в помещението няма никой друг. Нито една от масите не беше заета.

Ричър продължи огледа.

Главният вход беше затворен. На паркинга имаше четири коли, паркирани накриво една до друга. Нито една от тях не беше нова. Нито една не приличаше на автомобил, който лондонска фирма за коли под наем би дала на клиент, дори да бърза. Всичките бяха стари, мръсни и очукани. Без джанти. С изкривени брони. Изцапани с кал и тор. Фермерски коли.

Ричър продължи.

От другата страна на главния вход имаше още три прозореца, които гледаха към салона.

Преди две вечери той беше празен.

Но сега не беше.

Защото една маса беше заета.

На нея седяха трима мъже: Грум, Бърк и Ковалски.

Ричър ги виждаше ясно. На масата пред тях имаше остатъци от вечеря и половин дузина празни халби. Както и три халби, изпити наполовина. Масата беше правоъгълна. Ковалски и Бърк седяха един до друг от едната страна, а Грум седеше срещу тях. Ковалски говореше нещо, а Бърк го слушаше. Грум беше наклонил стола си назад и зяпаше в пространството. Зад него се виждаше горяща камина с почерняла от сажди решетка. Помещението изглеждаше светло, топло и уютно.

Ричър продължи.

Зад следващия ъгъл имаше един-единствен прозорец в края на западната стена и през него се виждаше същата картина, но от различна перспектива. Грум, Бърк и Ковалски на тяхната маса. Пиеха. Разговаряха. Убиваха времето. Бяха съвсем сами в бара. Вратата към фоайето беше затворена. Частно събиране.

Ричър отстъпи четири къси крачки назад и тръгна към фасадата на постройката под ъгъл от четирийсет и пет градуса, така че да не се вижда от нито един прозорец. Когато стигна до стената, падна на колене. Постави дясната си длан на тухлите, отмести се на север, протегна максимално лявата си ръка и много внимателно положи карабината на земята, точно под прозореца, който гледаше на запад. Постави я до основата на стената, където сенките бяха най-плътни. После се отмести на юг, изправи се, върна се под същия ъгъл и погледна назад. Оръжието не се виждаше. Никой нямаше да го намери, освен ако не се спънеше в него.

Ричър продължи да се отдалечава, докато излезе от обсега на светлината, после заобиколи през паркинга. Тръгна към главния вход. Отвори вратата и влезе във фоайето с познатите греди на тавана, килима на шарки и десетте хиляди месингови украшения. Видя старателно полираното дърво на рецепцията.

Той пристъпи натам. Отдясно чуваше дружелюбната тишина в бара. Фермерите пиеха, без да разговарят много. Барманът мълчаливо си гледаше работата. Отляво долиташе гласът на Ковалски, приглушен от затворената врата. Не можеше да различи отделните думи или да разбере за какво говори. Чуваше се само тихо ръмжене. От време на време повишаваше тон или излайваше нещо презрително. Най-вероятно разказваше глупавите си истории от армията, каквито е преживял всеки стар войник.

Ричър завъртя книгата на рецепцията на сто и осемдесет градуса. Книгата се плъзна леко — кожена подвързия по полирано дърво. Отвори я. Разлисти страниците, докато намери какво беше написал той самият преди две вечери. „Дж. и Л. Бейзуотър, 161 — ва улица, Бронкс, Ню Йорк, САЩ, «Ролс-ройс», «R34-CHR»“. После прегледа напред. На следващата вечер в странноприемницата се бяха регистрирали трима гости: К. Грум, А. Бърк и Л. Ковалски. Очевидно не бяха толкова предпазливи, колкото Ричър, когато трябваше да дават лична информация. Служебният им адрес беше истински: 72-ра улица, номер 1, Ню Йорк, САЩ, Дакота Билдинг. Марката на колата им беше тойота ландкрузър. Беше записан регистрационният номер — комбинация от седем букви и цифри, която не говореше нищо на Ричър, освен че колата най-вероятно е взета под наем от Лондон.

На паркинга нямаше тойота ландкрузър.

И къде бяха Лейн, Грегъри, Перес и Адисън?

Той прелисти назад и откри, че нито една вечер в „Бишъпс Армс“ не бяха регистрирани гости в повече от три стаи. Така че, ако Грум, Бърк и Ковалски имаха самостоятелни стаи, за останалите просто нямаше място. Те се бяха качили обратно в тойотата си под наем и бяха отишли някъде другаде.

Но къде?

Ричър хвърли поглед към вратата на салона, но тръгна към другата. Към бара. Барманът вдигна очи към него, а четиримата фермери бавно се завъртяха и го изгледаха с лениво любопитство, докато не го разпознаха. Тогава сдържано кимнаха за поздрав и отново се извърнаха към чашите си. Барманът продължи да го гледа, готов да го обслужи. Незабавно приемане в обществото на цена по-малко от трийсет долара.

— Къде изпратихте другите четирима? — попита Ричър.

— Кои? — попита барманът.

— Вчера тук са дошли седем души. Трима от тях са в странноприемницата. Къде изпратихте останалите четирима?

— Имаме само три стаи — каза човекът.

— Знам — каза Ричър. — Къде изпращате хората, за които нямате място?

— В „Мастън Мейнър“.

— Къде е това?

— От другата страна на Бишъпс Парджетър. На десет километра.

— Не видях друга странноприемница на картата.

— Това е частен дом. Но приемат и гости, ако си платят.

Един от фермерите се обърна и обясни:

— Семеен хотел със закуска. Много приятен. По-стилен от това място. Сигурно са се разпределили с жребий и тук са останали тези, които са изтеглили късата клечка.

Приятелите му се засмяха тихо. Чувството за хумор беше еднакво във всички барове по света.

— Там е по-скъпо — каза барманът отбранително.

— Заслужава си — каза фермерът.

— На това шосе ли се намира? — попита Ричър.

Барманът кимна.

— Направо през Бишъпс Парджетър, покрай църквата и магазина на Дейв Кемп, после продължаваш около десет километра. Няма как да го пропуснеш. Има табела. „Мастън Мейнър“.

— Благодаря — каза Ричър.

После излезе обратно във фоайето. Затвори вратата зад гърба си. Пристъпи по килима на шарки и спря пред вратата на салона. Ковалски продължаваше да говори нещо. Ричър чу гласа му. Отпусна ръка на топката на бравата. Постоя малко така, после завъртя топката и отвори вратата.