Лий Чайлд
По трудния начин (70)

70

Четиримата стояха на пост през целия ден. Цяла сутрин, цял следобед и до късно вечерта. Четиринайсет астрономически часа.

Лейн не се появи.

Редуваха се един по един, за да се хранят и да използват тоалетната. За разнообразие се сменяха на четирите наблюдателни поста около къщата, като се въртяха по часовниковата стрелка. Карабините им, които тежаха по четири килограма, започнаха да им се струват по четири тона. Джаксън се измъкна за малко, за да включи отново плашилото за птици. След това тишината периодично се разтърсваше от силни гърмежи на неравни интервали. Дори след като знаеха, че те ще продължат, и четиримата подскачаха и се снишаваха всеки път, когато ги чуваха.

Лейн не идваше.

Кейт и Джейд останаха скрити в къщата. Приготвяха храна, наливаха напитки и ги носеха до прозорците и вратите — чай за Тейлър и Джаксън, кафе за Ричър, портокалов сок за Полинг. Слънцето грееше, постопли се, а следобед отново захладня.

Лейн не идваше.

Джейд рисуваше. На всеки двайсетина минути донасяше нова рисунка до някой от прозорците и искаше мнение за нея. Когато беше ред на Ричър да дава оценка, той винаги накланяше глава, колкото да погледне листа. После отново се обръщаше навън и казваше само с ъгълчето на устата си: „Много добре.“ Рисунките обикновено заслужаваха този комплимент. Джейд не рисуваше зле. Беше преминала от прогнози за бъдещето към директен репортаж. Нарисува червения миникупър, Полинг с карабина в ръка, Тейлър с уста като разбита предна решетка на буик. Нарисува и Ричър — огромен, по-висок от къщата. По-късно през деня се отдаде на фантазиране и започна да рисува животните, които се криеха в оборите, макар да бяха казали, че семейство Джаксън нямат дори куче.

Лейн не идваше.

Привечер Кейт приготви сандвичи и Джейд обиколи всички прозорци по ъглите, за да попита дали вече може да излезе навън да разгледа двора. Всички поред й отговориха, че все още трябва да се крие. На третата обиколка чу как момиченцето промени малко молбата си и попита Тейлър дали може да излезе, след като се стъмни, а той й отговори: „Да, може би“, както правят всички уморени родители в такива ситуации.

Лейн не идваше.

Към осем и половина видимостта се стопи напълно, а Ричър беше стоял на крака в продължение на деветнайсет часа. Полинг — също. Тейлър и Джаксън бяха дежурили в продължение на двайсет и четири часа, с петчасова почивка. Всички се събраха в сгъстяващия се здрач пред вратата на къщата, като трепереха от умора и раздразнение, изнервени от безплодното очакване.

— Изчаква да се уморим — каза Тейлър.

— Значи ще спечели — отвърна Джаксън. — Не можем да издържим още много така.

— Имал е цели двайсет и седем часа — каза Полинг. — Трябва да приемем, че вече е въоръжен.

— Ще дойде утре призори — заяви Тейлър.

— Сигурен ли си? — попита Ричър.

— Не съвсем.

— И аз не съм. Три или четири сутринта ще свърши същата работа.

— Прекалено е тъмно.

— Ако са купили оръжие, може би са купили и уреди за нощно виждане.

— Ти как би го направил?

— Трима души заобикалят къщата, за да подходят от север. Останалите четирима идват по алеята — може би двама в кола, с изключени фарове, с голяма скорост, а другите двама пеш по фланговете. Ако седем души идват от две различни посоки и сами си избират седем прозореца, не можем да спрем всичките — поне трима ще влязат в къщата. Ще хванат някой от нас или Кейт и детето, преди да успеем да реагираме.

— Ти си голям оптимист, знаеш ли — каза Тейлър.

— Просто се опитвам да разсъждавам като тях.

— Ще ги спрем, преди да се доближат до къщата.

— Само ако и четиримата успеем да останем нащрек през следващите осем часа. Или през следващите трийсет и два часа, ако той реши да отложи атаката с още един ден. Или през следващите петдесет и шест часа, ако реши да я отложи с два дни. Може и така да направи. Не бърза за никъде. И не е глупав. Ако е решил да ни изчака да се уморим, защо да не го направи както трябва?

— Няма да мърдаме никъде — каза Тейлър. — Тази къща е като крепост.

— Триизмерно погледнато, няма грешка — отвърна Ричър. — Но битките се водят в четири измерения, не в три. Дължина, ширина, височина и време. А времето е на страната на Лейн, не на наша. Вече сме в състояние на обсада. Рано или късно ще ни свърши храната, а освен това рано или късно и четиримата ще заспим по едно и също време.

— Тогава ще намалим постовете наполовина. Един човек на север, един човек на юг и двама, които почиват, но са готови за действие.

Ричър поклати глава.

— Не. Време е да подходим агресивно.

— Как?

— Аз ще отида да ги намеря. Скривалището им трябва да е някъде наблизо. Време е да ги посетя. Те няма да очакват такова нещо.

— Сам? — каза Полинг. — Това е лудост.

— Тъй и тъй се налага — каза Ричър. — Все още не съм взел парите за Хобарт. Там има осемстотин хиляди долара. Не мога да ги загубя просто така.

 

 

Тейлър и Полинг останаха на пост, а Ричър извади подробната карта на местността от жабката на минито. Събра последните рисунки на Джейд от масата в кухнята, сложи ги на един стол и разтвори картата на тяхно място. После двамата с Джаксън я разгледаха внимателно. Джаксън знаеше толкова за местността, колкото може да се очаква от човек, живеещ тук от една година — по-малко, отколкото Ричър би искал, но все пак по-добре от нищо. Картата сама изясняваше повечето от въпросите му, свързани с терена, тъй като беше разчертана почти изцяло с бледи оранжеви линии на голямо разстояние една от друга и с много малко извивки. Равнинна местност, може би най-равната в цяла Великобритания. Като маса за билярд. Грейндж Фарм и Бишъпс Парджетър бяха приблизително в средата на един широк триъгълник, очертан на изток от шосето Норич-Ипсуич, а на запад от шосето за Тетфорд, по което Ричър и Полинг вече бяха минали три пъти. Във вътрешността на триъгълника се виждаха само криволичещи пътеки и отделни ферми. Тук-там случайността и историята бяха образували малки селища край кръстопътищата. На картата бяха нарисувани като ситни сиви квадратчета и правоъгълничета. Някои от правоъгълниците представляваха къси редици от къщи. Други — отделни по-големи постройки. Единствената сграда, която се намираше на сравнително близко разстояние от Бишъпс Парджетър, беше отбелязана с „БА“ и представляваше странноприемницата „Бишъпс Армс“.

Фермерът в странноприемницата беше казал: „На километри наоколо няма друга кръчма, приятел. Иначе защо ще е толкова пълно?“

— Как мислиш, дали са там? — попита Ричър.

Джаксън отговори:

— Ако първо са спрели във Фенчърч Сейнт Мери и после са продължили към Бишъпс Парджетър, трябва да са минали оттам. Но може и да са отишли на север. Към Норич има много мотели.

— В Норич не могат да си купят оръжия — каза Ричър. — Щом на теб ти се е наложило да ги търсиш чак в Холандия.

— Там няма нищо по-тежко от ловни пушки — съгласи се Джаксън.

— Значи вероятно са отишли другаде — каза Ричър.

Той си припомни автомобилния атлас. Град Норич беше показан като плътно петно в горния десен ъгъл на издутината, която представляваше Източна Англия. В края на пътя. Оттам не се отиваше за никъде.

— Според мен са отседнали наблизо — каза той.

— Значи може би са в „Бишъпс Армс“ — каза Джаксън.

Осем километра пеша, помисли си Ричър. Това означава три часа дотам и обратно. Ще се върна до полунощ.

— Ще отида да проверя — заяви той.

 

 

Той мина през килера и взе още два резервни пълнителя за G–36. Намери дамската чанта на Полинг в кухнята и взе малкото й фенерче. Сгъна картата и я прибра в джоба си. После застана до другите в тъмнината пред къщата, за да се уговорят за парола. Не искаше да го застрелят, докато се прибира. Джаксън предложи паролата да бъде „канарчета“ — прякорът на футболния отбор на Норич, който имаха заради жълтите си спортни екипи.

— Бива ли ги за нещо? — попита Ричър.

— Едно време ги биваше — отвърна Джаксън. — Преди двайсет и няколко години бяха страхотни.

И аз бях такъв, помисли си Ричър.

— Внимавай — каза Полинг и го целуна по бузата.

— Ще се върна — обеща той.

Тръгна първо на север, зад къщата. После зави на запад, като вървеше успоредно на пътя, на около един хвърлей разстояние от него. В небето се беше задържала малко остатъчна светлина от здрача. Последната. Виждаха се разкъсани парцаливи облаци, зад които светеха бледи звезди. Въздухът беше студен и малко влажен. Над земята се носеше килим от тънка мъгла, стигащ до коляно. Пръстта беше мека и тежка под обувките му. Ричър носеше карабината си за дръжката, в лявата ръка, готов веднага да я вдигне в положение за стрелба, когато се наложи.

Ричър, сам в тъмнината.

 

 

Границата на Грейндж Фарм беше очертана от ров, широк три метра и дълбок два. На дъното се виждаше кал — беше канавка за източване на водата от равната земя. Канавките тук не бяха чак толкова дълбоки като каналите в Холандия, но все пак не можеше просто да ги прекрачиш. Наложи му се да се смъкне по своя край, да мине през калта и да се изкачи по отсрещния. Само два километра след началото на прехода панталоните му вече бяха съсипани. Освен това щеше да му се наложи да инвестира време и в лъскане на обувки, когато се прибереше. Или да си приспадне цената на нов чифт обувки „Чийни“ от компенсацията на Хобарт. Можеше дори да мине през фабриката, където ги произвеждаха. Според автомобилния атлас Нортхамптън беше на около шейсет и пет километра западно от Кеймбридж. Вероятно щеше да убеди Полинг да направят двучасова експедиция за пазар. Все пак се беше оставил тя да го заведе в „Мейсис“.

След четири километра вече беше много уморен. И се движеше бавно. Изоставаше от графика. Затова промени курса и тръгна малко на югозапад. Доближи се до пътя. Намери коловоз, направен от трактор през нивите на съседната ферма. Огромните колела бяха отъпкали пръстта от двете страни на издутината по средата, по която растеше трева. Ричър избърса обувките си в тревата и тръгна малко по-бързо. При следващата канавка имаше импровизиран мост от стари железопътни релси. Щом издържаха трактор, щяха да издържат и него. Ричър вървя по коловоза чак докато следите от трактора не завиха рязко на север. После отново пое през полето.

След шест километра часовникът в главата му показа, че е десет и половина. Здрачът си беше отишъл напълно, но парцаливите облаци бяха изчезнали и луната светеше ярко. Звездите не се виждаха. Далеч вляво Ричър виждаше фаровете на отделни коли по пътя. Три от тях бяха отминали на запад, а две — на изток. Теоретично погледнато, двете коли в източна посока можеха да бъдат на хората на Лейн, но той се съмняваше в това. Десет и половина вечерта не беше добро време за атака. Той предположи, че по селските шосета в този час има нещо като час пик. Кръчмите затваряха, хората се прибираха по къщите си, след като са ходили на гости у приятели. Твърде много свидетели. Щом Ричър го знаеше, вероятно и Лейн го знаеше. А Грегъри — със сигурност.

Той продължаваше напред. Резервните пълнители в джоба му триеха кожата на хълбока му. В единайсет без пет забеляза светлината от табелата на кръчмата. Виждаше само електрическото сияние в мъглата, защото самият знак беше закрит от сградата. Подуши във въздуха дим от дърва, които горят в огнище. Заобиколи към светлината и миризмата, като стоеше далеч на север от пътя, в случай че Лейн е разположил часови. Продължи да върви през полето, докато не видя задната стена на сградата на около четиристотин метра пред себе си. Видя малки квадратчета, рязко очертани с бяла флуоресцентна светлина. Прозорци. Обикновени, без завеси. Значи бяха прозорците на кухните или баните, предположи той. Прозорци от матирано стъкло. През тях не се виждаше навън.

Той тръгна на юг, право към квадратчетата светлина.