Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hard Way, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Лий Чайлд. По трудния начин
Издателство „Обсидиан“, София, 2006
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN–13: 978–954–769–121–6
ISBN–10: 954–769–121–Х
История
- —Добавяне
7
Първа пристигна една мотриса от линия 9. Ричър се качи с картата, която си беше купил предишния ден, и се вози десет спирки в южна посока до станцията на Хаустън Стрийт. Там излезе на улицата и продължи на юг по „Варик“. Минаваше три сутринта и беше много тихо. Ричър знаеше от опит, че градът, който никога не спи, все пак понякога заспива — за час-два, в делнични дни. Понякога имаше кратка пауза, когато нощните птици вече се бяха прибрали по домовете си, а ранобудниците все още не бяха станали. Тогава градът замлъкваше, за да си поеме дъх, а по улиците се възцаряваше лъскав мрак. Това беше любимото време на Ричър. Обичаше да си представя спящите хора, натъпкани в сградите на височина двайсет, трийсет, четирийсет етажа, които понякога почти опираха главите си в главите на напълно непознати хора от другата страна на тънките стени на апартаментите. Те спяха дълбоко и не подозираха за съществуването на високия мълчалив мъж, който крачеше в сенките далеч под тях.
Той зави наляво по Чарлтън Стрийт, прекоси Шесто Авеню и Чарлтън Стрийт се превърна в Принс Стрийт. След три пресечки излезе на Уест Бродуей, в центъра на Сохо, една пресечка северно от Спринг Стрийт. Беше подранил с три часа и четирийсет минути. Пое на запад с небрежната походка на човек, който знае къде отива, но не бърза да стигне там. Уест Бродуей беше по-широка от улиците, които я пресичаха, така че той успя да огледа добре югозападния ъгъл на Спринг Стрийт, докато минаваше покрай нея. На ъгъла имаше тясна сграда с железни решетки на прозорците и врата в убито червено. Към нея водеха три стъпала. Фасадата на сградата беше издраскана с графити на нивото на улицата, а високо горе се виждаше сложната плетеница на аварийното стълбище. Прозорците на по-високите етажи бяха мръсни и покрити отвътре с тъмна материя. На приземния етаж имаше един-единствен прозорец, облепен с избелели разрешителни за строеж. На вратата имаше процеп за пощенската кутия — тесен правоъгълник с капаче. Беше направен от мед и сигурно едно време беше блестял, но сега беше потъмнял от корозията.
Тази е, помисли си Ричър. Не може да е друга.
След една пресечка той зави на изток по „Брум“ и се върна по Грийн Стрийт, покрай редица от бутици с капаци на прозорците, в които се продаваха пуловери, по-скъпи от самолетен билет за първа класа, и мебели, по-скъпи от семейни автомобили. Ричър зави за пореден път на запад по „Принс“ и завърши обиколката. Пак тръгна на юг по Уест Бродуей и намери един вход на източния тротоар. Пред него имаше малка покрита веранда, висока около половин метър. Той разчисти боклуците с крак и легна по гръб, отпуснал глава на скръстените си ръце, като заспал пияница, но полуотворените му очи се впиха в червената врата на двайсет метра оттам.
Кейт Лейн беше инструктирана да не помръдва и да не издава абсолютно никакви звуци, но тя реши да рискува. Очевидно не можеше да заспи. Нито пък Джейд. Как да заспи човек в тяхното положение? Така че Кейт тихо се измъкна от леглото, хвана го в единия край и го премести на няколко сантиметра встрани.
— Мамо, недей — прошепна Джейд. — Вдигаш шум.
Кейт не отговори. Пропълзя до другия край на леглото и също го премести с няколко сантиметра. С още три предпазливи маневри в двата края успя да го доближи до леглото на Джейд. После отново се пъхна под завивките и прегърна дъщеря си. Силно. Щом трябваше да будуват, поне можеха да го правят заедно.
Стрелките на часовника в главата на Ричър бавно пълзяха към шест часа. Дълбоко долу, в каньоните от тухли и желязо на Сохо, все още беше тъмно, но небето вече просветляваше. Нощта беше топла. Ричър се чувстваше комфортно. Беше прекарвал нощта и на по-лоши места. Много пъти. Понякога и за по-дълго време. Засега не беше забелязал раздвижване при червената врата. Но ранобудните хора вече бяха станали и се движеха около него. По улиците минаваха коли и камиони. И по двата тротоара вървяха хора. Но никой не го поглеждаше. Той беше просто един човек, легнал във входа.
Ричър се завъртя по гръб и се огледа. Вратата, която беше затиснал с тялото си, беше от сиво желязо. Нямаше външна дръжка. Може би беше авариен изход, може би товарна рампа. Ако имаше късмет, никой нямаше да го безпокои чак до седем сутринта. Той се завъртя настрани и отново се загледа на югозапад. Протегна се, все едно се беше схванал, и хвърли поглед и на север. Предположи, че който и да идваше, скоро щеше да застане на позиция. Очевидно не бяха глупаци. Щяха внимателно да планират изчакването. Щяха да проверят покривите, прозорците и паркираните коли за скрити ченгета. Може би щяха да огледат и входовете на сградите. Но никой никога не беше бъркал Ричър с ченге. На ченгетата, които нарочно се обличаха със стари дрехи, някак си винаги им личеше, че са маскирани. Ричър наистина се обличаше така.
Ченгета, помисли си той.
Думата се спря в ума му така, както някое клонче, понесено от течението, се спира до речния бряг. Постоя малко, завъртя се и отново се понесе по реката. После Ричър го видя — истинско ченге в кола, която бавно караше на север. Ричър се изправи до седнало положение и се подпря на сивата врата. Отпусна глава на студения, твърд метал. Спането в хоризонтално положение на обществени места по някакъв начин нарушаваше законите против скитници. Но човек явно имаше някакво конституционно право да седи. Когато ченгетата от Ню Йорк видеха някой да лежи във входа на сградата или на някоя пейка, надуваха сирената и го навикваха по високоговорителя. Когато видеха човек да спи седнал, просто го гледаха строго, но не го закачаха.
Патрулката отмина.
Ричър пак легна. Подложи ръце под главата си и остана с полуотворени очи.
На седем километра оттам Едуард Лейн и Джон Грегъри се качиха в асансьора на Дакота Билдинг и поеха надолу. Лейн носеше издутата кожена чанта. Синьото беемве ги чакаше до бордюра в сивата светлина на утрото. Мъжът, който го беше докарал от гаража, слезе от колата и подаде ключовете на Грегъри. Грегъри отвори багажника с дистанционното и Лейн пусна чантата вътре. Погледна я за миг, после затръшна капака на багажника.
— Не се прави на герой — каза той. — Просто остави колата, остави ключовете и си тръгвай.
— Разбрано — отвърна Грегъри.
Той заобиколи колата и седна на кормилото. Запали двигателя и пое на запад. После зави на юг по Девето Авеню. Предполагаше, че толкова рано сутринта движението няма да бъде натоварено.
В същия момент, но на седем километра южно оттам, един мъж зави зад ъгъла на Хаустън Стрийт и тръгна по Уест Бродуей. Вървеше пеша. Беше на четирийсет и две, бял, висок 178 сантиметра, 86 килограма. Беше със спортна фланела с качулка и дънково яке. Мина на западния тротоар и тръгна към Принс Стрийт. Очите му не спираха да се движат. Наляво, надясно, наблизо, надалеч. Оглед на терена. Основателно се гордееше с уменията си. Не пропускаше почти нищо. Никога не беше пропускал почти нищо. Представяше си погледа си като два неуморни прожектора, които пронизват мрака и разкриват всичко.
И ето какво разкриха сега: на четирийсет и пет градуса направо и наляво пред един вход беше проснат някакъв мъж. Едър, но неподвижен. Крайниците му бяха отпуснати в съня. Главата му също беше отпусната под характерен ъгъл.
Пиян? Припаднал?
Кой беше този?
Мъжът с качулката спря на пешеходната пътека на Принс Стрийт. Изчака зеленото, въпреки че нямаше коли. Възползва се от чакането, за да завърши огледа. Дрехите на едрия човек бяха боклук, но обувките му бяха хубави. Кожени, тежки, солидни, шити, а не лепени. Най-вероятно бяха английски. Най-вероятно струваха триста долара, може би триста и петдесет. Всяка обувка поотделно струваше два пъти повече от всичко останало, с което беше облечен.
Какъв беше този тип?
Скитник, който е откраднал чифт скъпи обувки? Или не?
Не, помисли си мъжът с качулката.
Той зави на деветдесет градуса и прекоси Уест Бродуей на червено. Тръгна право към входа.
Грегъри подмина едно малко задръстване на 42-ра улица и хвана зелената вълна чак до задната страна на пощата на 31-ва улица. Там светофарите и късметът му изневериха. Наложи се да спре беемвето зад един камион на чистотата. Зачака. Погледна часовника си. Имаше предостатъчно време.
Мъжът с качулката тихо се приближи на една крачка от входа. Затаи дъх. Лежащият в краката му продължаваше да спи. Не миришеше. Кожата му изглеждаше в добро състояние. Косата му беше чиста. Не изглеждаше недохранен.
Значи не е скитник с откраднати обувки.
Мъжът с качулката се усмихна на себе си. Този тип беше някакъв задник от някой апартамент за един милион долара в Сохо, който беше излязъл да се позабавлява, беше попрекалил със забавленията и не беше успял да се прибере.
Идеална жертва.
Той пристъпи още половин крачка напред. Пое си въздух и го изпусна. Фокусира прожекторите на погледа си върху джобовете на панталона. Сканира ги.
Ето го.
В предния джоб отляво. Любимата му апетитна издутина. Точно 6,5 сантиметра широка, 3 сантиметра дебела и 8 сантиметра дълга.
Сгънати банкноти.
Мъжът с качулката имаше богат опит. Почти свръхестествено зрение. В джоба сигурно имаше пачка чисто нови двайсетачки от банкомата, няколко стари петачки и десетачки, ресто от таксито и буца смачкани банкноти от два и един долара. Общо: сто седемдесет и три долара. Това беше предвиждането му. А неговите предвиждания обикновено бяха много точни. Съмняваше се, че ще остане разочарован. Но беше готов и да се изненада приятно.
Наведе се и протегна ръка.
С върховете на пръстите повдигна горния край на джоба, за да отвори малък тунел. После изпъна ръка с дланта надолу и полека плъзна показалеца и средния пръст в джоба на мъжа. Скръсти ги като ножица, все едно правеше знак против уроки. Показалецът му хлътна под парите. Средният му пръст мина над ръба, където бяха сгънати. Като щипци. Приложи лек натиск. Притисна парите с възглавничката на средния пръст към нокътя на показалеца. Дръпна едва доловимо, за да освободи повърхностното напрежение между хартията на парите и плата на джоба. И започна бавното, гладко изтегляне.
Тогава китката му се счупи.
Две гигантски ръце я хванаха и строшиха като изсъхнала клонка. С едно внезапно, разтърсващо движение. Светкавично. Отначало не почувства нищо. После болката го заля като цунами. Но тогава вече беше твърде късно да изкрещи. Една от гигантските ръце вече беше притисната към устата му. Все едно някой го беше ударил в лицето с бейзболна ръкавица.
— Имам три въпроса — каза тихо едрият мъж. — Ако ми кажеш истината, ще те пусна. Ако ме излъжеш, ще ти счупя и другата китка. Разбрахме ли се?
Едрият мъж почти не беше помръднал. Само ръцете му се бяха раздвижили — веднъж, два пъти, три пъти. Бързо, ефикасно и смъртоносно. Дори не се беше задъхал. От своя страна човекът с качулката изобщо не можеше да диша. Той отчаяно кимна.
— Добре, ето първия въпрос. Какво точно правиш?
Мъжът махна голямата си ръка от устата му, за да му позволи да отговори.
— Парите ти — отвърна човекът с качулката.
Гласът му беше задавен от болката и паниката.
— Не ти е за пръв път — констатира едрият мъж.
Очите му бяха полузатворени, сини и безизразни. Сякаш го хипнотизираха. Мъжът с качулката не беше в състояние да излъже.
— Викам му „сутрешна проверка“ — отвърна той. — Понякога намирам по двама-трима като теб.
— Не точно като мен — отбеляза мъжът.
— Не.
— Този път сбърка.
— Съжалявам.
— Втори въпрос. Сам ли си?
— Да.
— Трети въпрос. Искаш ли да си ходиш?
— Да.
— Тръгвай си. Бавно и естествено. На север. Завий надясно по „Принс“. Не тичай. Не се обръщай. Просто изчезни. Веднага.
Грегъри зави наляво от Хъдсън Стрийт, пое по Хаустън Стрийт и спря на светофара в края на Седмо Авеню. Осем минути преди уговорения час беше на една пресечка и половина от пожарникарския кран. Трябваше първо да паркира до бордюра, преди да излезе на Шесто Авеню. Искаше да е точен до секунда.
Пулсът на Ричър бързо се върна към нормалната си стойност. Той натика парите по-дълбоко в джоба си и отново пъхна ръце зад тила. Главата му се отпусна встрани, а очите му се притвориха. Не видя никого край червената врата. Не беше видял никой, който дори да я поглежда.
Мъжът с качулката подхвана счупената си китка и стигна до Принс Стрийт. Там се отказа да върви бавно и се затича на изток. Успя да измине две пресечки, после спря и повърна в канавката. Остана наведен известно време, задъхан от усилието, подпрял здравата си ръка на коляното и пъхнал счупената в джоба на фланелата, все едно беше бинтована.
Ричър не носеше часовник, но знаеше, че когато видя Грегъри, беше между седем и девет минути след седем часа. Под Хаустън Стрийт разстоянията между пресечките от север на юг стават дълги. Значи му трябваха осем-девет минути, за да дойде пеш от пожарния кран на Шесто Авеню. Така че Грегъри беше дошъл точно навреме. Излезе на Спринг Стрийт от запад. Крачеше енергично. Ръката му беше пъхната в джоба на сакото. Спря на тротоара пред червената врата, завъртя се с военна прецизност и изкачи трите стъпала — леко, без усилие, на пръсти. После ръката му изскочи от джоба и Ричър видя метален проблясък и черна пластмаса. Видя как Грегъри повдигна капака на пощенската кутия с лявата си ръка и натика ключовете вътре с дясната. Видя го как пусна капака, обърна се и си тръгна. Видя го как зави наляво по Уест Бродуей. Грегъри не се обърна. Просто продължи да крачи, като съвестно играеше ролята си и се опитваше да запази живота на Кейт Лейн.
Ричър не откъсваше очи от червената врата. Чакаше. Предполагаше, че ще чака три минути. Пет милиона долара са много пари. Ще има определен елемент на нетърпение. Веднага щом единият от тях потвърди, че Грегъри се е отдалечил на безопасно разстояние, другият щеше да отвори вратата. Щяха да пресметнат, че една дълга отсечка между две улици плюс една пешеходна пътека са достатъчно безопасно разстояние. Значи веднага щом Грегъри пресече на юг от „Брум“, първият щеше да се обади на втория.
Една минута.
Две минути.
Три минути.
Нищо.
Ричър лежеше по гръб, едновременно отпуснат и нащрек. Не показваше по никакъв начин, че се интересува от това, което ставаше. Нито пък че се тревожи.
Четири минути. Нищо.
Ричър стоеше с полузатворени очи, но така се беше вторачил във вратата, че подробностите се запечатаха в ума му. Драскотини, вдлъбнатини, ръжда и кал, графити. Имаше чувството, че дори след петдесет години ще бъде в състояние да нарисува вратата с фотографска точност.
Шест минути. Осем. Девет.
Нищо.
По тротоарите вече минаваха всякакви хора, но никой от тях не доближаваше червената врата. По улицата също имаше движение: спираха камиони, които зареждаха магазините, първите кафенета и пекарни вече отваряха. Минаваха хора с вестници и пластмасови чаши кафе, които отиваха към метрото.
Никой не изкачваше стъпалата към червената врата.
Дванайсет минути. Петнайсет.
Ричър се запита: Дали са ме видели? И си отговори: Да, естествено. Почти сигурно е, че са ме видели. Крадецът ме видя. А тези типове са много по-умни от всеки крадец. Те са от хората, които виждат всичко. Хора като тях, способни да обезвредят ветеран от английските специални части, докато чака пред магазина, със сигурност щяха да огледат улицата много внимателно.
После Ричър се запита: Разтревожили ли са се? И си отговори: Не, не са. Крадецът беше видял в него възможност за бизнес. Нищо повече. За тях хората във входовете бяха като контейнери за боклук, пожарни кранове или таксита. Част от пейзажа на улицата. Градско обзавеждане. А и той беше сам. Ченгетата или ФБР щяха да бъдат в група. В голямо количество. Щеше да има цяла тълпа, която не би трябвало да е там — хора, които се оглеждат потайно и държат радиостанции, неумело маскирани като бутилки алкохол в кафяви хартиени пликове.
Значи са ме видели, но не са се разтревожили.
Тогава какво ставаше тук, по дяволите?
Осемнайсет минути.
Пожарни кранове, помисли си Ричър.
Беемвето беше паркирано пред пожарен кран. Движението постепенно се сгъстяваше към първото задръстване за деня. Паяците на общината в Ню Йорк излизаха от гаражите и започваха работния си ден. Всички имаха квота за деня, която трябваше да изпълнят. Колко време трябваше да мине още, преди всеки нормален човек да премести неправилно паркирана кола с пет милиона долара в багажника от центъра на Ню Йорк?
Деветнайсет минути.
Ричър се отказа след двайсет минути. Просто се претърколи навън от входа и се изправи. Протегна се веднъж и бързо пое на север, после зави на запад по Принс Стрийт, стигна до Шесто Авеню и отново зави на север, където пресече Хаустън Стрийт, и спря до бордюра с пожарния кран.
Там нямаше нищо. Никакво беемве.