Лий Чайлд
По трудния начин (66)

66

Ричър веднага позна детето от несъвършеното копие на фотографията, което беше видял на бюрото в спалнята на Дакота Билдинг. Беше с около година по-голяма, отколкото на снимката, но със същата дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна, същите зелени очи и същата порцеланова кожа. Снимката беше впечатляваща, но оригиналът беше много по-хубав от нея. Джейд Лейн наистина беше красиво дете.

— Аз се казвам Лорън — представи се Полинг. — А той се казва Ричър.

Джейд кимна. Сериозно. Не каза нищо. Не се приближи. Беше облечена с лятна рокличка без ръкави, на зелено райе. Може би купена от „Блумингдейлс“ на Лексингтън Авеню. Може би беше от любимите й рокли. Може би беше част от набързо събрания й багаж. Беше с бели чорапи и сандали, покрити с прах.

— Искаме да говорим с големите — каза Полинг. — Знаеш ли къде са?

Джейд кимна от десет метра разстояние, без да отговори.

— Къде са? — попита Полинг.

На десет метра от отсрещната страна един глас каза:

— Една от тях е тук, госпожо.

Кейт Лейн излезе иззад другия ъгъл. Тя също изглеждаше почти по същия начин, както на снимката. Тъмна коса, зелени очи, високи скули, уста като цвете. Невероятно красива. Може би малко по-уморена, отколкото в студиото на фотографа. Може би малко по-напрегната. Но определено беше същата жена. Освен това, което портретът вече бе показал, сега се виждаше, че е висока около сто и осемдесет сантиметра, не повече от шейсет килограма, слаба като вейка. Точно както трябва да изглежда една бивша манекенка, помисли си Ричър. Носеше мъжка фланелена риза, която й беше по-голяма, очевидно взета назаем. Отиваше й. Но на нея щеше да й отива дори съдран чул.

— Сюзан Джаксън — представи се тя.

Ричър поклати глава.

— Не, не си Сюзан Джаксън, но много се радвам да се запознаем. Както и с Джейд. Нямаш представа колко се радвам.

— Аз съм Сюзан Джаксън — повтори тя. — А това е Мелъди.

— Нямаме време за театър, Кейт. А и акцентът ти не е много убедителен.

— Кой си ти?

— Казвам се Ричър.

— Какво искаш?

— Къде е Тейлър?

— Кой?

Ричър хвърли поглед към Джейд и пристъпи към Кейт.

— Трябва да поговорим. Може би малко по-нататък по пътеката?

— Защо?

— За да бъдем насаме.

— Какво е станало?

— Не искам да разстройвам дъщеря ти.

— Тя знае какво се случва.

— Добре — каза Ричър. — Дойдохме да ви предупредим.

— За какво?

— След нас идва Едуард Лейн. Може би с един час закъснение. Ако не и по-малко.

— Едуард е тук? — каза Кейт.

На лицето й за пръв път се изписа истински страх.

— Едуард е тук, в Англия? Вече?

Ричър кимна.

— И идва насам.

— Кой си ти?

— Той ми плати, за да намеря Тейлър.

— Тогава защо ни предупреждаваш?

— Защото току-що осъзнах, че всичко е нагласено.

Кейт не отговори.

— Къде е Тейлър? — попита отново Ричър.

— Навън — отвърна Кейт. — С Тони.

— Антъни Джаксън? Мъжът на сестра му?

Тя кимна.

— Това е неговата ферма.

— Къде отидоха?

— В Норич. Трябва да купят някаква част за багера. Казаха, че трябва да почистят канавките.

— Кога заминаха?

— Преди около два часа.

Ричър отново кимна. Норич. Големият град. Петдесет километра дотам и петдесет километра обратно. Около два часа. Той погледна на юг по пътя. Не видя никакво движение.

— Нека всички да влезем вътре — предложи той.

— Дори не знам кои сте.

— Знаеш — отвърна Ричър. — Точно в момента сме най-добрите ти приятели.

Кейт погледна към Полинг и вероятно се успокои от присъствието на друга жена. Примигна веднъж и отвори входната врата. Всички влязоха. Вътре беше тъмно и студено. Таванът беше нисък, с гредоред, а подът беше застлан с неравно разположени камъни. Имаше дебели стени, тапети на цветя и малки прозорци с матирано стъкло. Веднага ставаше ясно, че кухнята е центърът на този дом. Беше голяма правоъгълна стая. Виждаха се излъскани медни тигани, окачени по стените, канапета и кресла, камина, която беше толкова голяма, че човек можеше да живее в нея, и огромна старомодна кухненска печка. В средата на помещението имаше маса от масивно дъбово дърво с дванайсет стола и отделно чамово бюро, на което имаше телефон, листа и пликове, керамична чаша с химикалки и моливи, пощенски марки и ластичета. Всички мебели бяха стари, износени, удобни и миришеха на куче, въпреки че никъде в къщата не се виждаше домашно животно. Може би преди това бяха принадлежали на други хора. Може би бяха купили мебелите заедно с къщата. Може би мебелите бяха послужили, за да покрият разходите по фалита на предишните собственици.

— Мисля, че трябва да напуснете мястото, Кейт — каза Ричър. — Двете с Джейд. Докато видим какво ще стане.

— Как? — попита тя. — Те взеха пикапа.

— Ще вземете нашата кола.

— Никога не съм шофирала тук. Идвам за пръв път.

— Аз ще ви закарам — предложи Полинг.

— Къде?

— Където искате. Докато видим какво ще стане.

— Той наистина ли вече е тук?

Полинг кимна.

— Излязъл е от Лондон преди поне един час.

— Знае ли?

— Че всичко е измама? Още не.

— Добре — каза Кейт. — Закарай ни някъде. Където и да е. Веднага. Моля те.

Тя се изправи и хвана ръката на Джейд. Не взе нито дамска чанта, нито палто. Беше готова да тръгне веднага. Не изпитваше никакво колебание. Само чиста паника. Ричър подхвърли на Полинг ключовете на колата и излезе навън след тях. Джейд се мушна на задната седалка на малката кола, а Кейт седна до Полинг. Полинг нагласи седалката и огледалото, сложи си колана и запали двигателя.

— Чакай — каза Ричър.

На два километра на запад по пътя се мярна тъмнозелена кола, която бързо се движеше зад редицата от дървета. Проблясваше на слънчевата светлина. Чиста, полирана, блестяща повърхност. А не покрита с кал като джипа на фермата.

На километър и половина. Деветдесет секунди. Нямаше време.

— Всички обратно в къщата! — нареди Ричър. — Веднага!