Лий Чайлд
По трудния начин (59)

59

В техния хотел очевидно нямаше и намек за подобни услуги, така че Ричър и Полинг отидоха пеш до „Марбъл Арч“, за да намерят кола под наем. Ричър нямаше нито шофьорска книжка, нито кредитна карта, затова остави Полинг да се оправя с формулярите и продължи по Оксфорд Стрийт, търсейки книжарница. Намери една много голяма, в дъното на която имаше цяла библиотека от автомобилни атласи на Великобритания. Но в първите три, които провери, изобщо нямаше Бишъпс Парджетър. Не се виждаше нито на картата, нито в списъка на населените места. Прекалено е малко, помисли си той. Няма дори точка на картата. Лесно намираше Лондон, Норфък и Норич. С тези места нямаше проблем. Намираше и по-малките градове, и големите села. Но нищо по-малко от тях. Тогава забеляза и полицата с официалните карти на кадастъра. Бяха наредени ниско, до стената. Цяла серия. Картите бяха отпечатани на големи сгънати листове, с най-големи подробности, най-вероятно със средства на правителството. Ричър предположи, че ги използват за планински туризъм. Или ги купуват най-запалените почитатели на географията. Имаше богат избор от различни мащаби. Най-добрата се оказа огромна карта с такъв мащаб, че на някои места бяха показани дори отделни сгради. Ричър извади всички карти за графство Норфък и започна да ги проверява една по една. Намери Бишъпс Парджетър на четвъртата. Беше селце на кръстопът, на около петдесет километра югозападно от Норич. Кръстопътят беше на две селски шосета. На автомобилните атласи те дори не бяха отбелязани.

Ричър купи картата и най-евтиния атлас, по който да се ориентират за пътя дотам. После се върна в компанията за автомобили под наем, където Полинг го чакаше с ключовете за един миникупър.

— Червен — каза тя. — С бял покрив. Страхотно.

— Мисля, че Тейлър може би ще е там — каза Ричър. — При сестра си.

— Защо?

— Инстинктът му подсказва, че е най-добре да се скрие на някое усамотено място. Изолирано. А той е бил войник, така че почти несъзнателно ще търси позиция, която може да се защитава лесно. Местността е равна като билярдна маса. Току-що проверих на картата. Вижда се на десет километра във всички посоки. Ако Тейлър има пушка, става недосегаем. А ако има кола с висока проходимост, разполага и с триста и шейсет градуса спектър, за да побегне. Може просто да тръгне през полето, накъдето си иска.

— Човек не може просто така да убие двама души и да открадне повече от десет милиона долара, а после да иде на гости при сестра си.

— Той няма нужда да й казва цялата истина. Всъщност няма нужда да й казва нищо. Може би е временно убежище. Може би просто иска да се покрие за малко. В последно време му се е събрало доста напрежение.

— Говориш така, сякаш го съжаляваш.

— Опитвам се да мисля като него. Планирал е всичко толкова дълго време, а и последната седмица сигурно е била истински ад. Сигурно е изтощен. Трябва му място, където да се подслони и да си отспи.

— Да, но къщата на сестра му е твърде рисковано място. Всеки ще се сети първо да провери роднините му. И ние така направихме с Хобарт. Проверихме всички хора на име Хобарт в телефонния указател.

— Сестра му се казва Джаксън, а не Тейлър. Както и Грациано не се казваше Хобарт. А и Грейндж Фарм не е фамилното имение. Сестра му току-що се е преместила там. Всеки, който се опита да проследи родословното му дърво, ще се забие някъде в Лондон.

— Там има и дете — изтъкна Полинг. — Племенничката му. Мислиш ли, че ще изложи невинни хора на риск?

— Той току-що е убил двама невинни. Мисля, че съвестта му е малко закърняла.

Полинг залюля ключа от колата на пръста си, докато мислеше.

— Възможно е — каза накрая. — Нищо чудно. Тогава какъв е планът?

— Тейлър е работил за Лейн от три години — започна Ричър. — Значи не те е виждал, а мен пък със сигурност не е. Следователно нямаме нужда от план. Той няма току-така да застреля непознат човек само защото се приближава до къщата му. Не може да си го позволи. Трябва да бъдем нащрек, нищо повече.

— Отиваме направо в къщата, така ли?

Ричър кимна.

— Или поне толкова близо, че да я огледаме. Ако видим, че Тейлър наистина е там, ще се оттеглим и ще изчакаме Лейн. Ако го няма, ще влезем и ще говорим със Сюзан.

— Кога?

— Сега.

 

 

Човекът от агенцията за автомобили под наем изкара миникупъра от един гараж отзад, Ричър избута седалката до шофьора, докато опря в задната, и се настани. Полинг се качи на шофьорското място и запали двигателя. Колата беше симпатична. Червеният цвят много й отиваше. Но беше трудна за каране. Беше с ръчни скорости, от грешната страна на пътя, с волан отдясно, във вечерното задръстване на един от градовете с най-натоварено движение в света. Все пак се върнаха до хотела без проблеми. Паркираха на втора линия и Полинг изтича вътре, за да си вземе куфара. Ричър остана в колата. Четката му за зъби вече беше в джоба. Полинг се върна след пет минути и каза:

— Сега сме в Западен Лондон. Удобно, ако отиваш на летището. Но трябва да излезем от града от изток.

— От североизток — поправи я Ричър. — Магистралата е М–11.

— Значи трябва да мина през целия център в най-голямото задръстване.

— Не е по-зле, отколкото в Париж или Рим.

— Никога не съм ходила в Париж или в Рим.

— Е, сега вече ще знаеш какво да очакваш, ако отидеш там.

Да караш на североизток изглеждаше проста задача, но като всеки голям град в света, и Лондон беше пълен с еднопосочни улици и сложни кръстовища. На всички светофари чакаха дълги опашки от автомобили. Придвижиха се много бавно до един квартал, който се казваше Шордич, и там хванаха магистрала А–11, която отиваше право на север. Решиха, че ще могат да завият на изток по-късно, след като излязат от задръстванията в центъра на града. После попаднаха на М–25, която представляваше нещо като околовръстен път. Тръгнаха по нея в посока на часовниковата стрелка и малко по-късно вече караха по М–11, на североизток към Кеймбридж, Нюмаркет и Норфък. Беше девет вечерта и се стъмваше.

— Познаваш ли района, където отиваме?

— Слабо — отвърна Ричър. — Там има военновъздушни, а не пехотни бази. Предимно летища за бомбардировачи. Навсякъде е равно и просторно, а и е близо до Европа. Идеално място за тази цел.

Англия беше добре осветена. Всеки сантиметър от магистралата беше окъпан в ярки неонови светлини. И хората караха бързо. Ограничението на скоростта беше сто и трийсет километра в час, но почти никой не му обръщаше внимание. Обичайната скорост на колите изглеждаше по-скоро сто и петдесет, сто и шейсет километра в час. Шофьорите се движеха дисциплинирано, в своето платно. Никой не изпреварваше отдясно. Изходите от магистралата бяха ясно обозначени. Знаците се виждаха добре, бяха поставени достатъчно рано и платното за отбиване и намаляване на скоростта започваше отдалеч. Ричър беше чел, че катастрофите по магистралите на Великобритания са рядкост. Добрата инфраструктура осигуряваше безопасност.

— Как ли ще бъде в Грейндж Фарм? — попита Полинг.

— Не знам — отвърна Ричър. — На староанглийски „грейндж“ означава голям хамбар за зърно. По-късно са започнали да наричат така най-голямата сграда във фермата на един джентълмен. Така че сигурно ще видим една по-голяма къща и множество постройки около нея. Наоколо ще има ниви, може би стотина акра. Малко феодално.

— Много знаеш.

— Доста безполезна информация — отвърна Ричър. — За разпалване на моето въображение.

— Но не можеш да получиш удовлетворение?

— Никакво. Не ми харесва цялата тази история. Постоянно имам чувството, че нещо не е наред.

— Може би защото няма добри герои. Само лоши и още по-лоши герои.

— На мен всичките ми се струват еднакво ужасни.

— Значи ще действаме по трудния начин — каза Полинг. — Понякога нещата просто не са в черно и бяло.

— Не мога да се освободя от усещането, че правя някаква огромна грешка — каза Ричър.

 

 

Великобритания може би наистина беше малка страна, но Източна Англия беше една голяма и пуста част от нея. Изпитаха чувството, че шофират в някой от онези американски щати, където се простира прерията. Безкрайно движение напред, което не даваше почти никакви видими резултати. Малкият червен миникупър с ръмжене поглъщаше пътя. Часовникът в главата на Ричър бавно стигна до десет вечерта. И последната светлина на здрача се отцеди от света. Отвъд ярката лента на пътя се виждаше само черен мрак.

Подминаха един град на име Тетфорд. След това профучаха през друг град на име Фенчърч Сейнт Мери. Шосето се стесни и лампите изчезнаха. Щом видяха една табела, на която пишеше „Норич, 40 км“, Ричър извади другата карта и започна да търси изхода за Бишъпс Парджетър. Имаше достатъчно указателни табели. Но имената на градовете бяха написани с една и съща големина на шрифта, а, изглежда, имаше някакво ограничение колко дълги могат да бъдат самите табели. Така че по-дългите имена на градове се съкращаваха. Ричър видя една табела с надпис „Б’ш’пс П’тър“, но колата измина още двеста метра, преди да осъзнае какво е прочел. Така че Полинг рязко спря в самотния мрак, направи обратен завой и се върна. Спря за миг, после зави от главното шосе по един тесен път. Имаше и много завои, а настилката беше лоша. Отвъд светлината на фаровете цареше пълен мрак.

— Колко трябва да караме по този път? — попита тя.

Ричър измери разстоянието с палец и показалец на картата.

— Около петнайсет километра — отвърна той.

На автомобилния атлас между двете шосета, които излизаха на юг от град Норич, нямаше нищо друго освен бял триъгълник. Подробната карта показваше пътеки и съвсем малки селища. Ричър сложи показалеца си върху Бишъпс Парджетър. После погледна през прозореца на колата.

— Няма смисъл — каза той. — Прекалено е тъмно. Дори няма да видим къде е къщата, какво остава да проверим кой живее в нея.

Той отново се наведе над картата. На шест километра напред по шосето се виждаха няколко сгради. Едната беше означена с „ОС“. Той провери какво означава съкращението в легендата на картата.

— „Обществена сграда“ — каза Ричър. — Кръчма или странноприемница. Трябва да си вземем стая. Ще отидем да проверим къщата призори.

— Няма проблеми, шефе — отвърна Полинг.

Ричър осъзна, че тя е уморена. От пътуването, часовата разлика, непознатите пътища и стреса на шофирането в чужда страна.

— Съжалявам — каза той. — Претоварихме се. Трябваше да планирам нещата по-добре.

— Не, така е окей — отвърна Полинг. — Ще бъдем съвсем близо, готови за утре сутринта. Колко остава?

— До кръчмата остават шест километра, а утре — още осем до Бишъпс Парджетър.

— Колко е часът?

Ричър се усмихна, преди да отговори:

— Десет и четирийсет и седем.

— Значи можеш да го правиш и в други часови пояси?

— На таблото има часовник за шофьора — отвърна той. — Виждам го оттук. Все пак почти си ми седнала в скута.

След осем минути в мрака пред тях се появи бледо сияние, което се оказа светлината от табелата над входа на странноприемницата. Беше окачена високо и се полюшваше на вятъра. Казваше се „Бишъпс Армс“. Имаше асфалтов паркинг, на който бяха оставени пет коли, и редица светещи прозорци. Прозорците излъчваха топлина и уют. Отвъд тъмните очертания на сградата не се виждаше нищичко. Безкрайна равнина под огромното нощно небе.

— Може би преди тук са спирали дилижансите — предположи Полинг.

— По-скоро не — отвърна Ричър. — Този път не води за никъде. Сигурно е била за работниците от полето.

Полинг зави към паркинга и вкара миниатюрната кола между един мръсен ландроувър и един очукан седан с неясна възраст и марка. Изключи двигателя и с въздишка отпусна ръце. В колата нахлу тишина, която носеше на вълните си уханието на влажна земя. Нощният въздух беше студен. Ричър занесе куфара на Полинг до вратата на странноприемницата. Вътре имаше фоайе, стълбище от дясната страна, нисък таван с греди, килим на шарки и около десет хиляди месингови украшения. Точно срещу вратата беше рецепцията — от тъмно старо дърво, полирано старателно. Зад нея нямаше никого. Отляво имаше врата, над която пишеше „Салон“. Помещението зад нея изглеждаше празно. Вдясно, до стълбите, имаше друга врата с надпис „Бар“. Зад нея се виждаха един барман и гърбовете на четирима души, седнали на високите столчета. В далечния ъгъл имаше и още един човек, седнал с гръб. И петимата пиеха бира от халби.

Ричър пристъпи към празната рецепция и натисна звънеца. След известно време от една врата зад нея се появи барманът. Беше на шейсетина години, едър и червендалест. Бършеше ръцете си с хавлиена кърпа.

— Трябва ни стая — каза му Ричър.

— За тази вечер ли? — попита човекът.

— Да, за тази.

— Ще ви струва четирийсет лири. Но цената включва и закуска.

— Звучи добре.

— Коя стая искате?

— Коя препоръчвате?

— Искате ли да има баня?

— Да, с баня — обади се Полинг. — Нека да има баня.

— Добре тогава — каза човекът. — Ще имате баня.

Тя му подаде четири банкноти по десет паунда, а той връчи на Полинг месингов ключ с пискюл вместо ключодържател. После подаде химикалка на Ричър и завъртя регистрационната книга към него. Ричър написа в полето за името „Дж. и Л. Бейзуотър“. После отбеляза полето за служебен, а не за домашен адрес и написа адреса на стадиона на бейзболния отбор „Янкис“ — 161-ва улица, Бронкс, Ню Йорк, САЩ. Искаше такъв служебен адрес. Винаги си беше мечтал за това. На полето за марката автомобил, с която са пристигнали, написа „Ролс-ройс“. Предположи, че „регистрационна табела“ е английският израз за номера на колата, и написа „R34-CHR“. После отново се обърна към бармана.

— Може ли да получим нещо за вечеря?

— Опасявам се, че сте малко закъснели за вечерята — отвърна той. — Но има сандвичи, ако искате.

— Чудесно — отвърна Ричър.

— Американци сте, нали? Тук често идват американци. Искат да разглеждат старите летища. Където са служили във войната.

— Войната е свършила, преди да се родя — каза Ричър.

Барманът кимна мъдро и каза:

— Влезте да изпиете нещо. Сандвичите ви ще станат след малко.

Ричър остави куфара на Полинг до стълбището и влезе в бара. Към тях се обърнаха пет глави едновременно. Четиримата мъже на бара приличаха на фермери. С червени обветрени лица, груби ръце и безизразни, отегчени физиономии.

Петият човек, който седеше сам на масата в ъгъла, беше Тейлър.