Лий Чайлд
По трудния начин (47)

47

Въздухът в стаята беше горещ и задушен.

— Къде е тоалетната? — попита Адисън.

Ричър бавно се изправи и отвърна:

— Да не съм архитект?

Но погледна над лявото си рамо, към вратата на кухнята. Адисън проследи погледа му и пристъпи натам, а Ричър пристъпи в другата посока. Беше съвсем малка, психологически хореографирана стъпка, но заради малките размери на стаята беше достатъчна, за да размени относителните им места в нея. Сега Ричър беше по-близо до банята.

— Това май е кухнята — каза Адисън.

— Не знам — отвърна Ричър. — Провери.

Той застана на позиция в края на антрето и загледа как Адисън отваря вратата на кухнята. Адисън хвърли бегъл поглед, колкото да се убеди, че не е тоалетната, и отстъпи навън. После спря, сякаш се движеше на забавен кадър. И отново погледна в кухнята.

— Кога е заминал Хобарт за южните щати? — попита той.

— Не знам — отвърна Ричър. — Днес, предполагам.

— Много е бързал. На котлона има супа.

— Смяташ, че е трябвало да измие чиниите?

— Повечето хора биха го направили.

— Повечето хора с отрязани ръце?

— Тогава как изобщо е сготвил супата?

— Някой му е помогнал — обясни Ричър. — Не мислиш ли? Някой от социалните служби например. Линейката идва да натовари Хобарт и ти смяташ, че някой санитар на минимална работна заплата ще остане след него, за да почисти? Защото аз не вярвам.

Адисън сви рамене и затвори вратата на кухнята.

— Тогава къде е тоалетната? — попита той.

— Върви си вкъщи и използвай твоята — посъветва го Ричър.

— Какво?

— Някой ден Хобарт ще се върне тук с метални протези на ръцете, с които ще може сам да си разкопчава ципа на панталона, и тогава той няма да иска ти да си пикал в същата тоалетна чиния като него.

— Защо?

— Защото не заслужаваш да пикаеш в същата тоалетна чиния. Защото си го изоставил.

— Нямаше те там, за да знаеш.

— За което можеш да благодариш на щастливата си звезда. Защото, ако бях там, щях да те наритам и да те завлека до предната позиция за ушите.

Едуард Лейн пристъпи напред, за да се намеси.

— Жертвата беше необходима, за да се спаси целият екип.

Ричър го погледна право в очите.

— Жертвата и спасяването са две различни неща.

— Не оспорвай заповедите ми.

— И ти не оспорвай моите — отвърна Ричър. — Изкарай тези плъхове оттук. Нека да пикаят в канавката.

Настъпи дълга тишина. Лицето на Перес беше безизразно, Адисън се мръщеше, а Лейн го гледаше пресметливо.

— Името — каза накрая той. — Утре.

— Добре — обеща Ричър.

Лейн кимна на хората си и те излязоха в същия ред, в който бяха влезли. Първо Перес, после Адисън и накрая Лейн. Ричър чу как изтрополиха надолу по стълбите, входната врата към улицата се затръшна и той се върна в спалнята. Там ги проследи с поглед, докато се качваха в черния рейндж роувър и потегляха на север. Изчака една минута и когато прецени, че вече са минали светофара на Хаустън Стрийт, се върна в антрето и почука на вратата на банята.

— Тръгнаха си.

 

 

Ричър занесе Хобарт на канапето и го подпря да седне като парцалена кукла. Ди Мари отиде в кухнята, а Полинг сведе очи и каза:

— Чухме всичко.

— Супата още е топла — обади се Ди Мари. — Имахме късмет, че този човек не се доближи до нея.

— Той имаше късмет — отвърна Ричър.

Хобарт се намести на канапето и се обади:

— Не се заблуждавай. Те не са вчерашни. Без малко да пострадаш сериозно. Лейн не взема на работа добри хора.

— Взел е теб.

— Да, така е.

— Тогава?

— Аз не съм добър човек — отвърна Хобарт. — Вписвам се идеално.

— На мен ми се струваш добър.

— Само защото изпитваш съчувствие.

— Но защо да си лош?

— Уволнен съм дисциплинарно. Изритаха ме от морската пехота.

— Защо?

— Отказах да изпълня заповед. После пребих човека, който я беше издал.

— Каква беше заповедта?

— Да открия огън по цивилно превозно средство. В Босна.

— Звучи ми като неправилна заповед.

Хобарт поклати глава.

— Не, лейтенантът беше прав. Колата беше пълна с лоши. По-късно същия ден раниха двама от нашите. Аз бях сбъркал.

Ричър се обърна към него.

— Да предположим, че на онзи наблюдателен пост в Африка бяха останали Перес и Адисън. Щеше ли да ги зарежеш?

— Работата на морския пехотинец е да изпълнява заповедите — отвърна Хобарт. — А аз се бях научил по трудния начин, че понякога офицерите знаят по-добре от нас какво става.

— И все пак? Без заобикалки?

Хобарт зарея поглед в празното пространство, преди да отговори:

— Не, нямаше да ги оставя. По никакъв начин. Не си представям как някой изобщо е способен на такова нещо. Все още не проумявам как ме зарязаха, по дяволите. И ужасно съжалявам, че са го направили.

— Супа — обади се Ди Мари. — Стига си говорил, трябва да ядеш.

— Първо трябва да ви преместим — каза Полинг.

— Вече няма нужда — възрази Ди Мари. — Те няма да се върнат. Сега това е най-безопасното място в целия град.

— Така ще ви бъде по-лесно.

— Аз не търся лесното. Търся правилното.

Домофонът звънна и се чу глас с руски акцент. Беше домакинът от Шесто Авеню, който беше дошъл да поправи разбитата врата. Ричър го посрещна в антрето. Руснакът носеше чанта с инструменти и няколко дъски.

— Сега определено сме добре — каза Ди Мари.

Така че Полинг просто плати на руснака и двамата с Ричър си тръгнаха.

 

 

Докато вървяха по тротоара, Полинг мълчеше и беше леко враждебна. Не се доближаваше до Ричър и гледаше право пред себе си, сякаш не искаше дори да го вижда.

— Какво има? — попита той.

— От банята чухме всичко — отвърна тя.

— И?

— Ти се продаде на Лейн. Сега работиш за него.

— Работя за Кейт и Джейд.

— Можеш да го правиш и безплатно.

— Исках да го проверя — обясни Ричър. — Все още ми трябва доказателство, че този път отвличането е наистина. Ако не беше, Лейн щеше да се откаже. Щеше да каже, че вече не заслужавам парите, защото съм закъснял. Но той не го направи. Все още иска да пипне извършителя. Значи наистина има извършител.

— Не ти вярвам. Проверката е безсмислена. Както ти каза и Пати Джоузеф, Лейн блъфира. Прави демонстрация за пред хората си и залага на това, че е по-умен от теб.

— Да, но сега току-що откри, че не е по-умен от мен. Все пак намерих Хобарт преди него.

— Както и да е, въпросът е за парите, нали?

— Да — отвърна Ричър. — Точно така.

— Поне можеш да се опиташ да го отречеш.

Ричър се усмихна.

— Виждала ли си един милион долара в брой? — попита той. — Държала ли си един милион долара в ръцете си? Аз да, днес. Страхотно усещане. Толкова са тежки и плътни. Толкова могъщи. Сякаш бяха топли. Като миниатюрна атомна бомба.

— Не се съмнявам, че е било много впечатляващо.

— Аз поисках тези пари, Полинг. Наистина. И мога да ги спечеля. Тъй или иначе, ще намеря човека. Заради Кейт и Джейд. Нищо не ми пречи да продам името му на Лейн. Това не променя нищо в уравнението.

— Променя го. Така ставаш наемен войник. Точно като тях.

— Парите са голяма сила — настоя той.

— Какво можеш да си купиш с един милион долара? Къща? Кола? Нова риза? Не те разбирам.

— Аз често оставам неразбран — каза Ричър.

— Неразбирането беше изцяло мое. Харесвах те. Мислех, че си по-добър от тях.

— Ти също работиш за пари.

— Да, но много внимателно си избирам за кого да работя.

— Това са много повече пари.

— Мръсни пари.

— Струват също толкова, колкото и чистите.

— Е, харчи си ги със здраве.

— Така и ще направя.

Тя не каза нищо.

— Полинг, успокой се — каза Ричър.

— Защо?

— Защото смятам да платя на теб за времето, услугите и разходите ти и да изпратя Хобарт в Бърмингам или Нашвил, за да го оправят. Ще му купя резервни части за цял живот, ще му наема жилище и ще му оставя пари за харчене, защото предполагам, че точно в момента няма лесно да си намери работа. Поне не и със старата професия. А ако ми остане нещо, да, наистина ще си купя нова риза.

— Сериозно?

— Разбира се. Имам нужда от нова риза.

— Не, питам за Хобарт.

— Абсолютно сериозно. Той има нужда от тези пари. И ги заслужава. Няма никакво съмнение, по дяволите. И ми се струва съвсем честно точно Лейн да му ги даде.

Полинг спря. Хвана Ричър за ръката, за да спре и него.

— Съжалявам — каза тя. — Извинявам се.

— Имаш да ми връщаш.

— Как?

— Като работиш заедно с мен. Чака ни много работа.

— Нали каза на Лейн, че до утре ще му намериш името?

— Трябваше да му кажа нещо. Иначе нямаше да си тръгне.

— Ще се справим ли до утре?

— Не виждам защо не.

— Откъде започваме?

— Нямам представа.