Лий Чайлд
По трудния начин (46)

46

Ричър чу силното скърцане на стълбището. Трима, предположи. Чу как завиха на стълбищната площадка и продължиха да се изкачват към четвъртия етаж. Чу как спряха на върха на стълбите, изненадани от вида на разбитата врата. После чу вратата да се отваря. Прозвуча тихото метално скърцане на повредените панти и само стъпките им в антрето.

Пръв в хола влезе Перес — дребният латиноамериканец.

После Адисън, с белега от нож над окото.

А накрая и самият Едуард Лейн.

Перес пристъпи наляво и замръзна, Адисън пристъпи надясно и замръзна, а Лейн застана по средата на малката дъга от неподвижни човешки фигури и смаяно се вторачи в Ричър.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.

— Изпреварих ви — отвърна Ричър.

— Как?

— Както ти казах. Това беше предишната ми професия. Мога да ви дам огледало с дръжка и пак ще ви изпреваря с няколко часа.

— Къде е Хобарт тогава?

— Няма го.

— Ти ли разби вратата?

— Нямах ключ.

— Къде е той?

— В болницата.

— Глупости. Току-що проверихме.

— Не е тук. Или е в Бърмингам, щата Алабама, или в Нашвил, щата Тенеси.

— Откъде разбра?

— Трябва му специализирано лечение. От „Сейнт Винсънт“ са му препоръчали да отиде в някоя от големите медицински академии в южните щати. Дали са му проспекти.

Ричър посочи към масичката, Едуард Лейн се откъсна от хората си и пристъпи към нея, за да разгледа лъскавите брошури. Разлисти и двете и попита:

— В коя от двете?

— Няма значение — отвърна Ричър.

— Има, по дяволите — възрази Лейн.

— Хобарт не е отвлякъл Кейт.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

— Откъде?

— Трябваше да купите повече информация, а не само адреса му. Трябваше да попитате защо изобщо е бил в „Сейнт Винсънт“.

— Попитахме. Казаха, че е болен от малария. Приели са го за венозно лечение с антибиотици.

— И?

— И нищо. Маларията е нормална за човек, който току-що се е върнал от Африка.

— Трябваше да поискате цялата история.

— Която е?

— Първо — отвърна Ричър, — той е бил на системи в леглото, за да получи тези антибиотици, точно по времето, когато е отвлечена Кейт. Второ, има нелечим недъг.

— Какъв недъг?

Ричър премести поглед върху Перес и Адисън.

— Всичките му крайници са ампутирани — каза той. — Няма ръце, няма крака, не може да ходи, не може да кара кола, не може да държи оръжие или да набира телефонен номер.

Всички мълчаха.

— Станало е в затвора — продължи Ричър. — В Буркина Фасо. Момчетата от новия режим са се забавлявали. Веднъж годишно, всяка година. На рождения му ден. Първо левият крак, после десният, после лявата ръка, после дясната. С мачете. Клъц, клъц, клъц, клъц.

Никой не отговори.

— Станало е, след като вие сте избягали и сте го изоставили — добави Ричър.

Нямаше никаква реакция. Нито вина, нито съжаление.

Нито гняв.

Нищо.

— Ти не си бил там — каза Лейн. — Не знаеш какво стана.

— Да, но знам какво става в момента — отвърна Ричър. — Хобарт не е човекът, когото търсите. Физически не е способен да извърши това.

— Сигурен ли си?

— Вън от всякакво съмнение.

— Все пак искам да го намеря.

— Защо?

Отговор нямаше. Шах и мат, помисли си Ричър. Лейн не можеше да обясни защо, без да се върне в самото начало на историята и да признае какво е заповядал на Найт преди пет години, а нямаше как да го направи, без да се разкрие пред хората си.

— Значи пак сме на първо квадратче — каза Лейн. — Знаеш кой не го е направил. Страхотна работа, майоре. Голям прогрес, няма що.

— Не сме съвсем на първо квадратче — възрази Ричър.

— Как така?

— Близо съм — каза Ричър. — Ще ти намеря човека.

— Кога?

— Когато ми дадеш парите.

— Какви пари?

 

— Ти ми предложи един милион долара.

— За да намериш съпругата ми. Сега е твърде късно.

— Добре — каза Ричър. — Тогава няма да ти дам човека. Вместо това ще ти дам огледало с дръжка.

— Дай ми човека — каза Лейн.

— Плати ми цената.

— Пазариш се значи?

— Само глупаците си нямат цена.

— Висока цена.

— Заслужавам я.

— Мога да ти изтръгна признанието с бой — каза Лейн.

— Не, не можеш — отвърна Ричър.

От началото на разговора не беше помръднал. Седеше на канапето с отпуснати крайници, ръцете му бяха на облегалката, краката му бяха разкрачени, беше висок метър и деветдесет и три, тежеше сто и десет килограма и представляваше идеалното изражение на физическа сила и самоувереност.

— Само се опитай, и ще те сгъна на две, а после ще ти набия Перес в задника като пирон, като използвам главата на Адисън за чук.

— Не обичам заплахите.

— И това го казва човекът, който ми обеща да ме ослепи?

— Тогава бях изнервен.

— Тогава аз бях беден. И още съм.

В стаята за момент настъпи мълчание. После Лейн каза:

— Добре.

— Добре какво? — попита Ричър.

— Добре, един милион долара. Кога ще получа името му?

— Утре — отвърна Ричър.

Лейн кимна. Обърна се и каза на хората си:

— Да тръгваме.

И тогава Адисън се обади:

— Трябва да отида до тоалетната.