Лий Чайлд
По трудния начин (45)

45

Полинг вдигна на второто позвъняване. Или на втората вибрация, помисли си Ричър. Тя каза името си и Ричър попита:

— Имаш ли кола?

— Не.

— Тогава вземи едно такси и иди до апартамента на Ди Мари. Лейн и хората му са излезли да проверяват болниците, като търсят или Хобарт, или Найт. Все още не знаят кой от двамата се е върнал. Но е въпрос на време да стигнат до „Сейнт Винсънт“, да попаднат на името на Хобарт и да платят на персонала, за да разберат къде живее. Ще се видим там. Налага се да ги преместим.

После затвори и хвана такси от Девето Авеню. Шофьорът караше бързо, но движението беше тежко. Когато прекосиха Бродуей, стана малко по-добре. Но не много. Ричър се отпусна настрани на седалката и облегна глава на прозореца. Дишаше бавно и леко. Помисли си: Няма смисъл да се притесняваш за това, което не можеш да контролираш. А той не можеше да контролира уличното движение в Манхатън. Контролираха го червените светлини на светофарите. Приблизително седемдесет и два светофара между Дакота Билдинг и настоящия адрес на Хобарт.

 

 

Под 14-а улица „Хъдсън“ става еднопосочна от юг на север, така че таксито зави по Блийкър Стрийт, Седмо Авеню и „Варик“. После отново зави надясно, по „Чарлтън“. След малко Ричър го спря и измина оставащото разстояние пеш. Близо до блока на Ди Мари имаше три паркирани коли. Нито една от тях не беше скъп седан с номер „OSC“. Той хвърли поглед към колите на юг и натисна звънеца на апартамент 4Л. Полинг се обади по домофона, Ричър каза името си и тя го пусна да влезе.

Когато се качи на четвъртия етаж, вратата на апартамента все още висеше отворена на разбитите си панти. От дневната зад нея се чуваха гласове. Гласовете на Ди Мари и на Полинг. Ричър влезе, те млъкнаха и погледнаха зад гърба му, към вратата. Той знаеше какво си мислят. Тази врата не беше сигурна защита от външния свят. Ди Мари беше със същата памучна рокля, но Полинг се беше преоблякла. Сега беше с дънки и тениска. Изглеждаше добре. Колкото до Хобарт, беше там, където Ричър го беше оставил — на канапето. Той не изглеждаше добре. Беше пребледнял и болен. Но очите му светеха гневно.

— Лейн ще дойде тук? — попита той.

— Може би — отвърна Ричър. — Налага се да допуснем такава вероятност.

— И какво ще правим?

— Ще го изпреварим. Ще направим така, че да намери само един празен апартамент.

Хобарт не отговори. После кимна малко неохотно.

— Къде би трябвало да бъдеш? — попита Ричър. — От медицинска гледна точка?

— От медицинска гледна точка? — каза Хобарт. — Нямам представа. Предполагам, че Ди Мари е проверила.

— В Бърмингам, щата Алабама, или в Нашвил, щата Тенеси. В някоя от големите медицински академии. Имам рекламни брошури. Добри са.

— Защо не в „Уолтър Рийд“? — попита Ричър.

— „Уолтър Рийд“ са най-добрите, когато им карат ранените направо от фронта. Но левият му крак е ампутиран преди почти пет години. Дори дясната му китка е напълно зараснала. Накриво, разбира се, но все пак зараснала. Така че му трябват много предварителни процедури. Работа по костите и възстановяване. При това, след като го излекуват от маларията и туберкулозата. И недохранването, и паразитите.

— За една вечер не можем да го закараме в Бърмингам или в Нашвил.

— Изобщо не можем да го закараме там. Само операцията ще излезе над двеста хиляди долара. А протезите ще струват още повече.

Тя взе две брошури от една масичка и ги подаде на Ричър. Бяха с лъскави фотографии и графики. Синьо небе, зелени морави и сгради от червени тухли. Вътре имаше подробни хирургически програми и дизайн на протези. И още снимки. Грижовни мъже с бели коси и бели престилки държаха в ръцете си механични крайници с такава любов, все едно бяха бебета. Хора с един крак, облечени в спортни екипи, се приготвяха за състезание на стартовата линия, като използваха тънки титанови протези на мястото на другия си крак. Заглавията под снимките бяха изпълнени с оптимизъм.

— Добре изглеждат — каза Ричър.

Той върна брошурите на Ди Мари и тя ги остави на същото място на масичката.

— Мечтаем си — каза тя.

— Тази вечер ви трябва мотел — каза Полинг. — Някъде наблизо. Може би ще ви наемем кола. Ти караш ли?

Ди Мари не отговори.

— Приеми предложението, Ди — обади се Хобарт. — По-лесно е за теб.

— Имам шофьорска книжка — каза Ди Мари.

— Вероятно дори можем да вземем под наем инвалидна количка.

— Добра идея — каза Хобарт. — Стая на първия етаж и инвалидна количка. Ще бъде по-лесно за теб, Ди.

— Може да се настаните и в пансион — предложи Полинг. — С кухненски бокс. За да можеш да готвиш.

— Не мога да си го позволя — отвърна Ди Мари.

В стаята се възцари тишина и Ричър отиде до вратата, за да провери коридора и стълбището. Нищо. Той се върна и затвори вратата колкото можеше. Зави наляво, подмина банята и влезе в спалнята. Беше малка стая, почти изцяло заета от двойно легло. Ричър предположи, че Хобарт спи там, защото на нощната масичка бяха натрупани тубички с антисептичен крем и шишета с болкоуспокояващи, продавани без рецепта. Леглото беше високо. Ричър си представи как Ди Мари вдига брат си на гръб, занася го до леглото, обръща се и го пуска на матрака. Представи си как го нагласява и го завива. А после отива да прекара поредната нощ на канапето.

Прозорецът на спалнята беше с дървена дограма, а стъклото беше изцапано. Имаше износени завеси, отворени донякъде. На перваза имаше сувенири и цветна снимка в рамка, на която се виждаше ефрейтор от морската пехота. Вини, предположи Ричър. Загиналият съпруг. Разкъсан на парчета на шосето за Фалуджа. Убит намясто или пък не. На снимката беше килнал парадната си фуражка, а цветовете на снимката бяха ярки. Ричър предположи, че фотографията е направена извън поделението. Две такива снимки излизаха около една дневна надница, включително и картонените кутии за изпращане по пощата — една за майката на войника и една за съпругата или приятелката. Някъде по света имаше такива снимки и на Ричър. Преди правеше по една такава снимка всеки път, когато го повишат, и ги изпращаше на майка си. Тя никога не ги показваше, защото на тях Ричър не се усмихваше. Той никога не се усмихваше, когато го снимат.

Пристъпи до прозореца и погледна на север. Уличното движение се оттичаше като река. Обърна се на юг. Оттам идваха други коли.

Ричър видя черен рейндж роувър, който забавя ход и спира до бордюра.

Номерът му беше „OSC 19“.

Завъртя се и с три широки крачки излезе от спалнята. След още три вече беше в хола.

— Идват — каза той. — Сега.

За част от секундата настъпи мълчание. После Полинг каза:

— Мамка му.

— Какво ще правим? — попита Ди Мари.

— В банята — нареди Ричър. — Всички. Веднага.

Той пристъпи към канапето, хвана Хобарт за ризата и го вдигна. Занесе го в банята и леко го положи във ваната. Ди Мари и Полинг се натъпкаха зад него. Ричър ги избута, за да излезе навън.

— Не бива да стоим там — каза Полинг.

— Налага се — отвърна Ричър. — Иначе ще претърсят целия апартамент.

— Не бива да те виждат — каза тя.

— Заключи вратата — нареди Ричър. — Не мърдайте и не вдигайте шум.

Той застана в коридора, чу как ключалката на банята щраква и миг по-късно чу звънеца на домофона. Изчака секунда, натисна бутона и каза:

— Да?

Чу се шум от уличното движение, после един глас. Нямаше как да разбере чий е.

— Медицинска служба за военни ветерани — каза гласът.

Ричър се усмихна. Добре, помисли си той и отново натисна бутона.

— Качвайте се.

После се върна в дневната и седна да чака на канапето.