Лий Чайлд
По трудния начин (41)

41

За известно време малката стая потъна в мъртвешка тишина. Хобарт завъртя главата си наляво-надясно, за да отпусне напрежението във врата си. Ричър седна на един стол до прозореца.

— Дванайсет месеца по-късно, на следващия си рожден ден — каза Хобарт, — избрах десния крак, дълги панталони и „да“ на варела.

— И с Найт ли направиха същото? — попита Ричър.

Хобарт кимна.

— И преди се смятахме за близки приятели. Но някои неща сближават максимално.

Полинг се подпираше на прага на кухнята, бяла като платно.

— И Найт ти е разказал за Ан Лейн?

— Разказа ми много неща. Но не забравяйте, че бяхме в много тежък период. Бяхме болни и полумъртви от глад. Кръвта ни беше инфектирана. Бяхме заразени с малария и дизентерия. Понякога по цели седмици не бяхме на себе си.

— Какво точно ти разказа Найт?

— Че е застрелял Ан Лейн в Ню Джързи.

— Каза ли ти защо?

— Каза ми за много различни причини. Всеки ден беше различно. Понякога казваше, че е имал връзка с нея, тя поискала да скъсат и той се ядосал. Понякога казваше, че Лейн не можел да я понася и го накарал да я убие. Друг път заявяваше, че работел за ЦРУ. Веднъж дори ми каза, че тя била извънземно от друга планета.

— Отвлякъл ли я е?

Хобарт кимна бавно и мъчително.

— Закарал я до магазина, но не спрял. Просто извадил пистолет и продължил да кара чак до Ню Джързи. Там я застрелял.

— Веднага? — попита Полинг.

— Да, веднага — отвърна Хобарт. — Била е мъртва цяло денонощие, преди изобщо да чуете за нея. Не си допуснала никаква грешка в работата си. Той я е убил още на първата сутрин, а после се върнал до магазина и изчакал да мине известно време, преди да вдигне тревога.

— Невъзможно — възрази Полинг. — Датчикът на колата показваше, че този ден не е използвал мост или тунел.

— Глупости — каза Хобарт. — Просто трябва да свалиш датчика от стъклото и да го прибереш в изолиращото пакетче, в което го изпращат от компанията, и да минаваш по лентата, за която се плаща в брой.

— Ти наистина ли беше във Филаделфия? — попита Ричър.

— Да, наистина — каза Хобарт.

— А знаеше ли с какво се занимава Найт този ден?

— Не, наистина — отвърна Хобарт.

— Кой е имитирал гласа на Ан по телефона? — попита Полинг. — Кой е уредил мястото и часа на срещата?

— Понякога Найт казваше, че са били негови приятели. Понякога казваше, че Лейн сам се е погрижил за всичко.

— Кое от двете ти се струва по-вероятно?

Главата на Хобарт се отпусна на гърдите му и се наклони наляво. Погледът му се заби в пода.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Ричър.

— Не, просто разглеждам обувките ти — отвърна Хобарт. — И аз обичам хубави обувки. Поне преди беше така.

— Ще ти сложат протези. С тях можеш да носиш и обувки.

— Не мога да си ги позволя. Нито протезите, нито обувките.

— Каква е истината за Ан Лейн? — намеси се Полинг.

Хобарт отново вдигна главата си от възглавницата, за да може да я погледне в очите. После тъжно се усмихна.

— Истината за Ан Лейн? Много мислих за това. Стана ми като мания, честно. Превърна се в най-важния въпрос в моя живот, защото, общо взето, това беше причината за всичко, което преживявах. На третия ми рожден ден отново ме изведоха на двора. Този път вторият избор беше малко по-различен. Дълги или къси ръкави? Доста глупав въпрос, като се замислиш. Никой никога не си избираше къси ръкави. Кой би го направил доброволно, по дяволите? Видях там хиляди хора с ампутирани крайници, но нито един не беше избрал да му отсекат ръката над лакътя.

В стаята отново настъпи тишина. После Хобарт продължи:

— Странно е какво си спомня човек. Аз си спомням миризмата на кръв, варела с катран и купчината от отрязани ръце зад каменния блок. Имаше много черни ръце и една-единствена малка бяла ръка.

— Каква е истината за Ан? — повтори Полинг.

— Най-ужасното нещо беше чакането. Цяла година гледах дясната си ръка. Правех разни неща с нея. Свивах я в юмрук, разпервах пръсти, почесвах се с нокти.

— Защо Найт е убил Ан Лейн?

— Не са имали връзка. Не е възможно. Найт не беше такъв човек. Не казвам, че имаше скрупули. Просто беше малко смотан в женска компания. Справяше се добре с пияни момичета по баровете или с проститутки, но Ан беше от съвсем друга класа. Беше бляскава, интересна, енергична и знаеше колко струва. Беше интелигентна жена. Нямаше как да бъде привлечена от това, което можеше да й предложи Найт. Никога. А и Найт никога нямаше да предложи нищо, защото Ан беше съпругата на командващия офицер. Това е най-голямото табу за американския военнослужещ. Понякога по филмите стават такива неща, но не и в реалния живот. Просто не е възможно, а дори да беше, Найт щеше да бъде последният морски пехотинец на земята, който да се изкуши.

— Сигурен ли си?

— Познавах го много добре. Той нямаше такива приятели, които да се справят с имитирането на гласа. Със сигурност не и с женски глас. Той нямаше приятелки. Нямаше и никакви приятели, освен мен и хората от екипа. Не беше толкова близък с никого. Не и за подобна работа. Кой морски пехотинец има такива приятели? Точно по това го хванах, че лъже. Просто не познаваше човек, при когото да може да отиде и да му каже: „Слушай, искаш ли да ми помогнеш за едно фалшиво отвличане?“

— Тогава защо изобщо се е опитал да те излъже?

— Защото разбираше по-добре от мен, че двамата вече нямаме връзка с реалността. Вече нямаше нужда да правим разлика между истината и измислицата. Двете бяха с абсолютно еднаква стойност. Той просто си измисляше, за да се забавлява. Може би се опитваше да забавлява и мен. Но аз продължавах да анализирам всичко. Той ми даде цял спектър от причини, подробности, факти и версии и аз много внимателно ги проверих наум, една по една, в продължение на тези пет дълги години, и единствената история, на която наистина повярвах, беше, че Лейн е уредил всичко сам, защото Ан е искала да го напусне. Тя е пожелала развод и издръжка, а егото на Лейн не е можело да го понесе. Така че е уредил да я убият.

— Защо Лейн е уредил да убият и Найт, след като той само е изпълнявал заповедите му?

— Защото се е опитвал да потули всичко. Да покрие цялата история. И не е искал да дължи услуга на никого. Всъщност това беше най-главното. Беше единствената истинска причина. Егото на човек като Лейн не може да приеме, че се налага да благодари на някого.

Всички замълчаха.

— Какво се случи с Найт накрая? — попита Ричър.

— Дойде четвъртият му рожден ден — отвърна Хобарт. — Откача се от варела. Не искаше да продължава. Този страхливец просто ме остави сам и умря. И това ми било морски пехотинец.