Лий Чайлд
По трудния начин (40)

40

— Найт лично ли ти призна? — попита Полинг.

Хобарт не отговори. Само махна с чуканчето на дясната си ръка — слаб, неясен жест, сякаш отговорът нямаше толкова голямо значение.

— Найт ти е признал за убийството на Ан Лейн?

— Призна ми за около сто хиляди различни неща — отвърна Хобарт и тъжно се усмихна. — Няма как да го разберете, ако не сте били там. Найт не млъкна цели четири години. През последните три от тях беше абсолютно побъркан. Сигурно и аз съм полудял.

— Как беше? — попита Полинг. — Разкажи ни.

— Не искам да го слушам отново — каза Ди Мари Грациано. — Не мога да го слушам отново. Ще изляза.

Полинг отвори дамската си чанта и извади портфейл. Отдели част от пачката банкноти, които носеше. Не ги преброи. Просто подаде парите на Ди Мари.

— Ето, да купиш нещо. Храна, лекарства, каквото ти трябва.

— Признанието му не се продава — каза Ди Мари.

— Не се опитвам да го купя — каза Полинг. — Просто се опитвам да помогна.

— Не обичам да ме съжаляват.

— Свиквай — каза Ричър. — Брат ти има нужда от всичко, което може да получи.

— Вземи парите, Ди — обади се Хобарт. — Гледай да купиш нещо и за себе си.

Ди Мари сви рамене и взе парите. Пъхна ги в джоба на роклята си и излезе. Ричър чу как входната врата се отвори. Пантите, които беше повредил, изскърцаха. Той излезе в коридора.

— Трябва да повикаме дърводелец — обади се Полинг зад него.

— Звънни на онзи руснак, домакина от Шесто Авеню — отвърна Ричър. — Изглежда свестен и със сигурност работи на черно.

— Смяташ ли?

Ричър сниши гласа си.

— Той е бил в Червената армия в Афганистан. Можем да сме сигурни, че няма да откачи, когато види човек без ръце и крака.

— За мен ли говорите? — подвикна Хобарт.

Двамата се върнаха в хола и Ричър каза:

— Извадил си късмет, че имаш такава сестра.

Хобарт кимна. Същото бавно, мъчително движение, което вече бяха виждали преди.

— Не й е лесно — каза той. — С банята и така нататък. Налага й се да вижда неща, които една сестра не трябва да вижда.

— Разкажи ни за Найт. Разкажи ни цялата проклета история.

Хобарт отпусна глава на възглавницата на канапето и зарея поглед към тавана. Сега, когато сестра му не беше тук, сякаш се успокои.

— Беше уникален момент — започна той. — Изведнъж осъзнахме, че сме съвсем сами, двама срещу десет хиляди, посред нощ, във военната зона на една държава, където изобщо не биваше да стъпваме. Човек си мисли, че е преживял много ужасни ситуации, но изведнъж осъзнава, че няма абсолютно никаква представа колко ужасна може да бъде една ситуация всъщност. Отначало не направихме нищо. Просто стояхме и се гледахме. Това беше последният миг, в който почувствах някакво спокойствие. Просто се спогледахме и без да говорим, се съгласихме да не се даваме без бой. Решихме, че е по-добре да умрем. Човек все някога трябва да умре, а този момент изглеждаше съвсем подходящ. Така че започнахме да стреляме. Предположихме, че просто ще ни засилят с мини от минохвъргачките и ще се свърши. Но не стана така. Те не спираха да се доближават към нас, по десет и по двайсет, а ние не спирахме да стреляме и да ги сваляме един по един. Със стотици. Но те продължаваха да прииждат. Сега вече си обяснявам, че е било тактика. Но тогава започнаха проблемите с екипировката. Цевите на автоматите прегряха. Започнаха да ни свършват амунициите. Все пак имахме само толкова, колкото бяхме донесли със себе си. Те усетиха какво става и се втурнаха в атака. Тогава аз си помислих: „Добре, дайте да видим.“ Куршуми или щикове от упор не беше по-лошо от минохвъргачки от разстояние.

Хобарт затвори очи и в малката дневна се възцари тишина.

— Но? — каза Ричър.

Хобарт отвори очи.

— Но не стана така. Те стигнаха до ръба на окопа и просто спряха. Виждахме ги ясно на лунната светлина. Стояха и ни гледаха как търсим още пълнители за автоматите. Не намерихме. Тогава тълпата се раздели и между хората премина някакъв офицер. Той ни погледна и се усмихна. Черно лице и бели зъби на лунната светлина. Едва тогава наистина разбрахме какво става. Преди си мислехме, че сме в гадна ситуация, но истинската гадост едва сега започваше. Току-що бяхме избили стотици от техните хора, а те ни бяха пленили живи.

— Как мина?

— Отначало мина учудващо добре. Веднага откраднаха всичко, което имаше някаква стойност. После ни понабиха малко, но не беше нищо особено. Ял съм по-голям бой от инструкторите в казармата. На униформите имахме малък знак с американското знаме и аз си помислих, че сигурно заради него се отнасят по-специално с нас. Първите няколко дни беше пълен хаос. През цялото време стояхме с белезници, но това беше по-скоро по необходимост, отколкото от жестокост. Те нямаха затвор. Нямаха нищо всъщност. Живееха в джунглата от години. Нямаха никаква инфраструктура. Но ни хранеха. Отвратителна храна, ала и те ядяха от същото, така че жестът беше по-важен. След една седмица се разбра, че държавният преврат е бил успешен, така че те влязоха в самия О-Таун и ни преместиха в градския затвор. Държаха ни в отделно крило около четири седмици. Предположихме, че може би преговарят с Вашингтон. Хранеха ни и не ни закачаха. Чувахме ужасяващи викове и шумове от други части на сградата, но явно ние бяхме по-специални. Така че, общо взето, първият месец си беше като отпуска в сравнение с това, което стана после.

— Какво стана после?

— Очевидно се отказаха да изнудват Вашингтон и да ни смятат за специални, защото ни извадиха от отделното крило и ни хвърлиха при останалите затворници. А там беше гадно. Ужасно гадно. Невероятно натъпкано и мръсно, всички бяха болни, нямаше чиста вода и почти никаква храна. За един месец заприличахме на скелети. За два месеца заприличахме на животни. През първите шест месеца дори не съм лягал, толкова беше претъпкана килията. Стояхме до глезените в лайна, буквално. Имаше и червеи. През нощта излизаха и пълзяха навсякъде. Хората постоянно умираха от болестите и глада. След това ни осъдиха.

— Били сте на съд?

— Предполагам. Вероятно за военни престъпления. Нямам представа какво говореха.

— Не говореха ли на френски?

— Не, той е само за членовете на правителството и дипломатите. Останалите говорят на племенните си езици. За мен си беше два часа неразбираем шум, а след това ни обявиха за виновни. После ни върнаха в затвора и разбрахме, че дотогава сме били във ВИП секцията. Прибраха ни при обикновените престъпници, където беше много, много по-зле. След още два месеца реших, че съм ударил дъното. Но бърках. Защото дойде рожденият ми ден.

— Какво стана на рождения ти ден?

— Дадоха ми подарък.

— Какъв подарък?

— Избор.

— Какъв избор?

— Изведоха навън десетина души едновременно. Сигурно всички бяхме родени на тази дата. Изкараха ни на двора. Първото нещо, което видях, беше един варел с катран, който се топлеше на газова горелка. Катранът беше на мехури. Адски горещ. Спомних си миризмата от мястото, където живеех като дете, когато асфалтираха пътищата. Майка ми вярваше на някакво старо суеверие, че ако детето подуши миризмата на катран, няма да се разболява. Така че ни пращаше да тичаме след камионите. Веднага познах тази миризма. После видях до варела голям скален къс, почернял от кръв. Един едър пазач взе мачете и започна да крещи на първия затворник от редицата. Нямам представа какво му говореше. Човекът до мен знаеше малко английски и ми преведе. Каза, че имаме избор. Дори три възможности. За да отпразнуваме рождения си ден, щяхме да изгубим по един крак. Първият избор беше дали да бъде левият или десният крак. Вторият избор беше дали искаме дълги или къси панталони. Като шега. Дали да ни отрежат крака над коляното или под него. Ние избираме. Третият избор беше дали ще използваме варела с катран, или не. Ние избираме. Ако веднага пъхнеш чуканчето във врящия катран, артерията се затваря и раната се запечатва. Ако не искаш, губиш много кръв и умираш. По избор. Но пазачът каза, че трябва да избираме бързо, за да не бавим опашката.

В малката дневна настъпи тишина. Никой не проговори. Не се чуваше абсолютно нищо, освен далечният слаб звук от полицейските сирени, които никога не спираха да вият в Ню Йорк.

— Аз избрах левия крак, дълги панталони и да използвам варела.