Лий Чайлд
По трудния начин (34)

34

— Как е първото му име? — попита Ричър.

— Клей — отвърна Полинг. — Клей Джеймс Хобарт.

— Адрес?

— Чакаме отговор от регистрационната служба на ветераните.

— Значи пак да се хващаме за телефонните указатели.

— Аз връщам старите телефонни указатели за рециклиране. Не пазя архив. Със сигурност нямам издания отпреди пет години.

— Може би има роднини в града. При кого иначе да се върне?

В телефонния указател имаше седем души на име Хобарт, но единият се повтаряше. Беше зъболекар и имаше два различни телефонни номера на два различни адреса — вкъщи и в кабинета.

— Обади се на всичките — каза Ричър. — Кажи, че работиш в службата на ветераните и имаш проблем в документацията.

Полинг включи телефона си на говорител и попадна на два телефонни секретаря с първите две обаждания и на фалшива тревога с третото. Там вдигна някакъв старец, който ползваше привилегии като военен ветеран и се притесни да не му ги отнемат. Полинг го успокои и той каза, че никога не е чувал за човек на име Клей Джеймс Хобарт. Четвъртото и петото обаждане също бяха безполезни. Шестото обаждане беше в кабинета на зъболекаря. Той беше на почивка в Антигуа. Секретарката му ги увери, че и той няма роднини на име Клей Джеймс. В гласа й не се долавяше съмнение, което пък накара Ричър да се усъмни дали не е нещо повече от секретарка. Въпреки че, от друга страна, не беше в Антигуа със зъболекаря. Може би просто отдавна работеше при него.

— И какво сега? — попита Полинг.

— По-късно пак ще се обадим на първите два номера — отвърна Ричър. — И отново се връщаме на плана да остареем заедно.

 

 

Оказа се, че приятелят на Полинг от Пентагона е набрал инерция. Единайсет минути по-късно мобилният й телефон отново звънна, защото той се беше добрал до допълнителна информация. Ричър проследи как Полинг записа всичко с бърз неравен почерк на един бележник, но не можа да го прочете на обратно от такова разстояние. Полинг запълни две страници с бележки. Разговорът продължи дълго. Толкова дълго, че когато затвори, Полинг провери индикатора за батерията на телефона си и го включи да се зарежда.

— Адресът на Хобарт? — попита Ричър.

— Все още не — отвърна тя. — От регистрационната служба се опъвали от съображения за конфиденциалност.

— Адресът му не е от същата категория като медицинска диагноза — отбеляза Ричър.

— Точно в това ги убеждавал и моят приятел.

— Тогава какво ново е научил?

Полинг обърна на първата страница от бележките си.

— Лейн е в официалния черен списък на Пентагона — обяви тя.

— Защо?

— Запознат ли си с операция „Справедлива кауза“?

— В Панама — отвърна Ричър. — Срещу Мануел Нориега. Преди повече от петнайсет години. Аз също бях там за малко.

— Лейн също е бил там. Тогава още е служел в армията. И се е справял много добре. Точно там са го повишили в полковник. Но после е заминал за Първата война в Залива, където се е уволнил при съмнителни обстоятелства. И все пак не чак толкова съмнителни, че от Пентагона да не го наемат като частен служител и след това. Изпратили са го в Колумбия, защото след операция „Справедлива кауза“ се е ползвал с репутацията на специалист по Централна и Южна Америка. Той събрал някои от хората, които са в основата на сегашния му екип, за да се бие срещу един от кокаиновите картели. Взел пари от нашето правителство, но когато пристигнал там, взел и още от набелязания картел, за да не унищожи него, а конкуренцията. От Пентагона не се притеснили чак толкова, защото за тях всички кокаинови картели и без това са еднакво неприятни, но след тази случка вече не можели да се доверят на Лейн, така че никога повече не го потърсили.

— Хората му казаха, че са били в Ирак и Афганистан — отбеляза Ричър.

Полинг кимна.

— След единайсети септември всякакви хора са били къде ли не. Включително и екипът на Лейн. Но само като подизпълнители. Тоест Пентагонът наема някого, на когото има доверие, а той на свой ред предава част от работата на Лейн.

— И това вече се смята за приемливо?

— Правилата не се нарушават. След първия фал в Колумбия Лейн така и не е получил нито един чек на свое име директно от Пентагона. Но по-късно станало така, че са имали нужда от всички квалифицирани хора и са си затваряли очите.

— Той явно не стои без работа — каза Ричър. — Има сериозни приходи. Живее като цар, а повечето от африканските пари все още си стоят опаковани.

— Това само показва какви мащаби има бизнесът като цяло. Моят човек твърди, че след Колумбия Лейн живее само от трохите, които падат от масата на останалите. Няма друг избор. Отначало са били едри трохи, но после са ставали все по-малки. Вече има сериозна конкуренция. Явно е забогатял от онзи удар в Африка, но в момента практически не разполага с друг свободен капитал, освен със спестеното оттогава.

— Той се представя за голямата работа. Каза ми, че няма нито конкуренти, нито равностойни партньори в бизнеса.

— Значи лъже. Или, погледнато от друг ъгъл, казва самата истина. Защото той е в дъното на хранителната верига. Строго погледнато, наистина няма равностойни партньори. Всички са над него.

— Дали в Буркина Фасо пак е работил като подизпълнител?

— Сигурно — отвърна Полинг. — Иначе защо не присъства в докладите като основен играч?

— Нашето правителство участвало ли е там?

— Възможно е. Моят приятел от властта малко се стяга, когато стане дума за това.

Ричър кимна.

— Всъщност той точно затова ни помага, нали? Не защото е военен полицай, който иска да помогне на колегата си. А защото е бюрократ, който се опитва да контролира ситуацията. Опитва се да затвори кранчето, от което изтича информация. Подава ни сведения тайно, за да не объркаме нещо в разследването и да не вдигнем много шум наяве.

Полинг не каза нищо. После телефонът й отново звънна. Тя се опита да говори, без да го изключва от зарядното, но кабелът беше твърде къс. Полинг го откачи и вдигна капачето. Слуша в продължение на петнайсет секунди, после обърна нова страница на бележника си, написа знака за долар, две числа и шест нули. Накрая прекъсна връзката и завъртя бележника, така че и Ричър да види какво е написала.

— Двайсет и един милиона долара — каза тя. — В брой. Толкова е изкарал Лейн в Африка.

— Права беше — каза Ричър. — Едри трохи. Не е зле за подизпълнител.

Полинг кимна.

— Цялата сделка е била на стойност сто и пет милиона. Американски долари в брой, от валутния резерв на тяхното правителство. Лейн е получил двайсет процента от тази сума, за да осигури половината от личния състав и да свърши повечето от работата.

— На харизан кон… — започна Ричър и спря. — Добре — каза той.

— Какво е добре?

— Колко е половината от двайсет и едно?

— Десет и половина.

— Точно така. Откупът за Кейт е точно половината от сумата за Буркина Фасо.

Двамата замълчаха.

— Десет и половина милиона долара — продължи Ричър. — От самото начало ми се струваше твърде странна сума. Но сега донякъде се връзва. Лейн вероятно е прибрал петдесет процента за себе си. Така че, когато Хобарт се е върнал, е решил, че заслужава толкова за страданията си, колкото е изкарал самият Лейн.

— Звучи логично — каза Полинг.

— На негово място щях да поискам повече — каза Ричър. — Щях да поискам всичко.

Полинг прокара показалец по дребния шрифт на страницата с буквата „Х“ в телефонния указател и отново включи говорителя на телефона, за да пробва първите два номера. Отново се свърза с два телефонни секретаря. Затвори. В малкия й кабинет настъпи мълчание. После мобилният й телефон пак звънна. Този път тя първо го откачи от зарядното, преди да отвори капачето. Каза името си, заслуша се за момент, отвори на нова страница бележника си и записа само три реда.

После затвори телефона.

— Имаме адреса — каза тя.