Лий Чайлд
По трудния начин (31)

31

Домакинът заведе Ричър и Полинг в собственото си жилище — преустроено помещение на приземния етаж в дъното на сградата. Отвори шкафа и извади договора за наем на апартамент номер пет. Договорът беше подписан точно преди една седмица от човек на име Лерой Кларксън. Както се очакваше, името беше очевидно фалшиво. „Кларксън“ и „Лерой“ бяха имената на първите две пресечки на Уест Сайд Хайуей на север от Хаустън Стрийт, съвсем наблизо. В далечния край на „Кларксън“ имаше стриптийз бар. В далечния край на „Лерой“ имаше автомивка. Между тях имаше ресторантче, в което Ричър се беше хранил веднъж.

— Не проверяваш ли документи за самоличност? — попита Полинг.

— Само ако искат да платят с чек — отвърна домакинът. — Този човек плати в брой.

Подписът не се четеше. Номерът на социалната осигуровка беше написан четливо, но без съмнение беше произволна комбинация от девет нищо незначещи цифри.

Домакинът направи прилично описание на външния вид на човека, но не им помогна особено, защото описанието съвпадаше с това, което и самият Ричър беше виждал два пъти. Човек на трийсет и няколко, може би четирийсет години, бял, среден на ръст и килограми, чист и спретнат, гладко избръснат. Дънки, синя риза, бейзболна шапка, кецове — стари и удобни.

— Как ти се стори със здравето? — попита Ричър.

— Извън факта, че не можеше да говори ли? — отвърна домакинът. — Изглеждаше добре.

— Каза ли дали е отсъствал от града през последно време?

— Нищо не каза.

— За колко време плати?

— За месец. Това е минималният период. Има възможност за подновяване на договора.

— Той няма да се върне — каза му Ричър. — Можеш направо да се обадиш във вестника. Кажи им пак да пуснат същата обява.

— Какво стана с твоя човек от Червената армия? — поинтересува се Полинг.

— Оживя — отвърна домакинът. — Не беше щастлив, но беше жив.

 

 

Ричър и Полинг излязоха от синята врата, направиха три крачки на север и спряха да пият кафе. Седнаха на крайната маса на тротоара и Ричър се настани на същото място, където вече беше седял два пъти.

— Значи не е бил сам — каза Полинг.

Ричър не отговори.

— Защото не може да се обажда по телефона — продължи тя.

Ричър мълчеше.

— Кажи ми какъв глас чу — каза тя.

— Американски — отвърна Ричър. — Машината не можеше да скрие думите, интонацията и ритъма. Освен това беше търпелив глас. Интелигентен глас на човек, който е господар на положението и не се тревожи за нищо. Познаваше добре Ню Йорк. От някои фрази може да се предположи, че е военен. Поиска Бърк да му каже името си, което означава, че или познава хората от екипа на Лейн, или е искал да настрои детектор на лъжата с неоспорим факт. Всичко останало са само предположения. Промяната на тембъра беше силна, но все пак останах с чувството, че не е възрастен. В гласа му имаше лекота. Някаква пъргавина. Може би е дребен човек.

— Като ветеран от специалните части?

— Възможно е.

— Впечатлението за господар на положението означава, че е по-скоро основният играч. А не помощник.

— Именно — кимна Ричър. — Наистина, с такова впечатление останах от гласа му. Все едно той дава нарежданията. Или поне е равностоен партньор.

— Тогава кой е той, по дяволите?

— Ако твоят човек от Пентагона не ни беше казал друго, щях да предположа, че и Хобарт, и Найт са се върнали, все още са живи и работят заедно.

— Да, но не е така — каза Полинг. — Моят човек от Пентагона не може да греши за толкова основен факт.

— Значи този, който се е върнал жив, си е намерил нов партньор.

— На когото може да се довери — продължи тя. — При това си го е намерил много бързо.

Ричър се загледа в пожарния кран. Гледката се закриваше от колите, които спираха и отново потегляха, задържани от светофара на „Хаустън“.

— Дали дистанционното работи от такова разстояние? — попита той.

— За кола ли? — каза Полинг. — Може би. Сигурно зависи от колата. Защо?

— След като Бърк остави чантата, чух звук като от заключване на автомобилни врати. Предполагам, че човекът го е направил от стаята си. Наблюдавал е всичко оттам. И не е искал да оставя парите в незаключена кола нито секунда повече, отколкото е необходимо.

— Звучи разумно.

Ричър помисли за миг и продължи:

— Да, но знаеш ли кое не звучи разумно? Защо изобщо е бил в стаята?

— Знаем защо е бил в стаята.

— Не, имам предвид защо той е бил в стаята, а не другият? Имаме двама души, от които единият може да говори, а другият не. Защо точно човекът, който не може да говори, трябва да сключва договор за наем? Всеки домакин, на когото се наложи да се разбере с него, ще го запомни. И за какво изобщо служи наблюдателният пост? За командване и контрол. Докато ситуацията се развива пред очите му, наблюдателят би трябвало да осигурява поредица от заповеди и адекватни промени в плана. А този човек дори не може да се обади по мобилен телефон. Според нас какво точно е станало първите два пъти с Грегъри? Човекът е горе и вижда как Грегъри паркира. И после какво? Дори не може да се обади по телефона и да каже на партньора си да застане в готовност на Спринг Стрийт.

— Есемеси — каза Полинг.

— Какво означава това?

— Можеш да изпращаш текстови съобщения по мобилния телефон — обясни тя.

— Това пък откога?

— От години.

— Добре — каза Ричър. — Човек се учи, докато е жив. Но продължавам да не разбирам защо са изпратили човека, който не може да говори, да се оправя с домакина.

— И аз не разбирам — съгласи се Полинг.

— И защо точно той трябва да стои на наблюдателния пост. По-логично е да остане на другия край на линията. Не може да говори, но поне може да слуша.

Двамата помълчаха малко.

— Какво следва? — попита Полинг.

— Да опитаме по трудния начин — отвърна той. — Навита ли си?

— Искаш да ме наемеш?

— Не, искам да замразиш останалите случаи, с които се занимаваш, и да кандидатстваш доброволно. Защото, ако се справим с това както трябва, ще разбереш точно какво е станало с Ан Лейн преди пет години. И вече ще можеш да спиш спокойно.

— Не и ако разбера със сигурност, че това, което е станало преди пет години, не е било случайно. Тогава може би никога няма да мога да заспя спокойно.

— Да живееш означава да поемаш рискове — отвърна Ричър. — Иначе нямаше да е толкова интересно.

Полинг замълча за дълго. После каза:

— Добре. Кандидатствам доброволно.

— Тогава иди да потормозиш още малко нашия приятел от Съветския съюз — каза Ричър. — Вземи стола. Купили са го някъде през последната седмица. Ще го занесем на битпазара на Бауъри Стрийт и ще разберем откъде се е появил там. Може би новият партньор го е купил. Може би някой на битпазара го е запомнил.