Лий Чайлд
По трудния начин (26)

26

Докато вървеше обратно към Дакота Билдинг, стана седем часът и зората се превърна в истинско утро. Небето беше бледо, лъскаво синьо. Нямаше облаци. Беше прекрасен ден от късното лято в столицата на света. Но вътре, в апартамента на петия етаж, въздухът беше спарен и тежък, а завесите все още бяха спуснати. Нямаше нужда да пита дали телефонът е звънял. Очевидно не беше. Присъстващите бяха разположени по същия начин, както преди девет часа. Лейн седеше изправен на стола. Грегъри, Грум, Бърк, Перес, Адисън и Ковалски също бяха там, до един мълчаливи и сериозни, с отворени или притворени очи, загледани в празното пространство, и дишаха незабележимо като влечуги.

Без медали. Уволнени по канален ред. Лоши момчета.

Лейн бавно обърна глава, вторачи се в Ричър и попита:

— Къде беше, по дяволите?

— На закуска — отвърна Ричър.

— Доста дълга закуска. Къде закусва, в „Четири сезона“?

— В една закусвалня — отговори Ричър. — Но не биваше да ходя там. Сервитьорката беше много мудна.

— Плащам ти да работиш. Не да ходиш навън и да се тъпчеш.

— Ти изобщо не ми плащаш — възрази Ричър. — Все още не съм видял и цент.

Лейн продължаваше да седи неподвижно, а главата му беше обърната на деветдесет градуса встрани. Приличаше на раздразнена морска птица. Очите му бяха тъмни, влажни и блестящи.

— Това ли ти е проблемът? — попита той. — Парите?

Ричър не отговори.

— Този проблем може да се реши веднага — каза Лейн.

Без да откъсва очи от лицето на Ричър, той се подпря на облегалките на стола; кожата на ръцете му беше бледа като пергамент, нашарена с вени и сухожилия, и изглеждаше призрачна в жълтеникавата светлина. Изправи се с усилие, сякаш ставаше за пръв път от девет часа насам, което най-вероятно беше точно така. Олюля се за момент, после затири крака към антрето като болен старец.

— Ела — нареди той.

Прозвуча като команда. Все едно говореше някогашният полковник. Ричър тръгна след него към спалнята. Отново видя голямото легло, гардероба и бюрото. Снимката. Лейн отвори гардероба. По-тясната от двете врати. Зад нея имаше плитка ниша и още една врата. От лявата страна на вътрешната врата имаше панел с цифри. Беше същият модел като онзи, който Лорън Полинг беше инсталирала пред входа на кантората си. Лейн набра кода с лявата ръка. Свит показалец. Изпънат безименен пръст. Изпънат среден пръст. Свит среден пръст. 3785, помисли си Ричър. Или е тъп, или е разсеян. Алармата бипна веднъж и Лейн отвори вътрешната врата. Пресегна се и дръпна един шнур. Лампата освети малко пространство: около метър на два. Беше натъпкано с големи квадратни пакети, опаковани в дебел найлон. Найлонът беше покрит с прах и надписи на чужд език. Отначало Ричър не осъзна какво вижда.

После се сети: надписът беше на френски и гласеше Banque Centrale.

Централна банка.

Пари.

Американски долари — опаковани на пачки, наредени на купчини и обвити в найлон. Някои от пакетите бяха непокътнати. Един беше отворен и от него се бяха посипали пачки. По пода се търкаляше накъсан найлон. Беше толкова дебел, че сигурно трябваше да го дърпаш много силно, за да се скъса. Първо трябваше да го пробиеш с палец, после да пъхнеш пръсти в дупката и да опъваш настрани. Щеше да се разтегли. Накрая неохотно щеше да се скъса.

Лейн се наведе и изтегли отворения пакет в спалнята. После го вдигна и го метна така, че да се приземи на пода в краката на Ричър. Пакетът се плъзна по блестящия паркет и от него изпаднаха две пачки банкноти.

— Ето — каза Лейн. — Първата ти заплата.

Ричър не каза нищо.

— Вземи ги — каза Лейн. — Твои са.

Ричър продължи да мълчи. Просто отстъпи към вратата.

— Вземи ги — нареди Лейн.

Ричър застана неподвижно.

Лейн отново се наведе и вдигна една от падналите пачки. Претегли я на ръка. Десет хиляди долара. Сто банкноти по сто долара.

— Вземи ги — повтори той.

— Ще говорим за плащане, ако постигна някакъв резултат — каза Ричър.

— Вземи ги! — изкрещя Лейн.

После метна пачката право в гърдите на Ричър. Тя го удари над гръдната кост — плътна, твърда и изненадващо тежка. Отскочи и падна на пода. Лейн взе още една паднала пачка и я хвърли. Парите удариха Ричър на същото място.

— Вземи ги! — изкрещя отново Лейн.

После се наведе, зарови ръце в пакета и започна да дърпа нови и нови пачки. Хвърляше ги напосоки, без да спре и да погледне къде ги мята, без да се прицели. Парите заблъскаха Ричър по краката, стомаха, гърдите и главата. Като диви боксови удари, всеки от които струваше по десет хиляди долара. В настървението, с което ги хвърляше Лейн, се усещаше истинско отчаяние. По лицето му се стичаха сълзи и той крещеше като обезумял, задъхваше се, хлипаше и повтаряше:

— Вземи ги! Вземи ги!

После думите му се смениха с нещо друго:

— Върни я! Върни я!

И накрая:

— Моля те! Моля те!

Във всеки стон имаше ярост, болка, мъка, страх, гняв и ужас.

Ричър стоеше, леко зашеметен от многобройните удари, гледаше стотиците хиляди долари, пръснати в краката му, и си помисли:

Не може да е толкова добър актьор. Това е нещо истинско.