Лий Чайлд
По трудния начин (20)

20

Бърк помълча още малко. После каза:

— Отивам да се разходя малко.

— Добре — каза Ричър.

Бърк не отговори нищо на това.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Ричър.

Бърк хвърли поглед към екрана на компютъра. После сведе очи към отворените чекмеджета.

— Ще дойда с теб — каза Ричър.

Бърк само сви рамене. Двамата излязоха през кухнята. През фоайето. Лейн за малко вдигна поглед към тях от дневната, твърде зает със собствените си мисли, за да им обърне внимание. Не каза нищо. Ричър и Бърк излязоха в коридора. Мълчаливо се спуснаха с асансьора. Излязоха на улицата и завиха на изток, към Сентръл Парк. Ричър погледна към прозореца на Пати Джоузеф. Беше тъмен. Значи беше сама. Той си я представи на стола до прозореца, в полумрака. Представи си как химикалката й драска по бележника. „22:37 ч., Бърк и Венти излизат от ДБ пеша и тръгват на изток към Сентръл Парк.“ Или само „СП“. Човек, който пишеше „ДБ“ вместо Дакота Билдинг, със сигурност съкращаваше и името на парка. А може би вече не използваше „Венти“, а истинското му име. Нали й го беше казал. Значи вероятно беше написала „Бърк и Ричър излизат от ДБ“.

А може би просто спеше. И тя трябваше да спи като всички хора.

— За онзи въпрос, който ми зададе… — започна Бърк.

— Кой въпрос? — попита Ричър.

— Кой е знаел, че мисис Лейн обича да пазарува в „Блумингдейлс“.

— Е?

— Беше добър въпрос.

— Какъв е отговорът?

— Има и още един въпрос — продължи Бърк.

— Какъв?

— Кой е знаел, че тя ще ходи там точно онази сутрин?

— Предположих, че всички сте знаели — отвърна Ричър.

— Да, сигурно е така. Горе-долу.

— Значи не е кой знае колко добър въпрос.

— Мисля, че е замесен вътрешен човек — каза Бърк. — Някой е подсказал нещо на някой друг отвън.

— Ти ли беше?

— Не.

Ричър спря на светофара на „Сентръл Парк Уест“. Бърк спря до него. Беше черен като брикет и дребен, горе-долу с размерите и телосложението на бейзболен играч от старата школа. Играч от Залата на славата. Като Джо Морган например. Излъчваше същата физическа увереност, когато се движеше.

Светна зелено. Вдигнатата червена ръка изчезна и на нейно място се появи бялото човече, устремено напред. Ричър съжаляваше, че са сменили старите символи на светофара за пешеходци: думите „WALK“ и „DONT WALK“. Когато имаше избор, той винаги предпочиташе думите пред пиктограмите. Като дете много се възмущаваше от сбърканото изписване. По десет хиляди липсващи апострофа в „don’t“ във всеки американски град. Чувстваше го като малка, но вълнуваща тайна — нещо, което той знаеше по-добре от целия свят.

Тръгна да пресича.

— Какво стана след случая с Ан?

— С четиримата, които я отвлякоха ли? — попита Бърк. — По-добре да не знаеш.

— Предполагам, че и ти си помагал.

— Не коментирам.

— Те признаха ли си?

— Не — отвърна Бърк. — Твърдяха, че нямат нищо общо със случая.

— Но вие не им повярвахте?

— Какво друго да кажат?

Двамата стигнаха до отсрещния тротоар. Паркът се издигаше пред тях тъмен и пуст. Музиката беше замлъкнала.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Няма значение — отвърна Бърк. — Просто исках да поговорим.

— За вътрешния човек?

— Да.

Завиха на юг и тръгнаха към Кълъмбъс Съркъл. Тук имаше светофари и натоварено движение. По тротоарите се движеха тълпи.

— Кой е бил според теб? — попита Ричър.

— Нямам представа — отвърна Бърк.

— Значи разговорът ще бъде съвсем кратък, не мислиш ли? — каза Ричър. — Искаш да поговорим, но нямаш нищо за казване.

Бърк замълча.

— А кой е бил външният човек? — попита Ричър. — Не този, който е предал информацията, а този, който я е получил. Според мен това е по-важният въпрос. Мисля, че точно това искаш да ми кажеш.

Бърк продължи да крачи мълчаливо.

— Ти почти ме измъкна навън насила — продължи Ричър. — И то не защото се притесняваш, че не се движа достатъчно на чист въздух.

Бърк продължи да мълчи.

— Да не искаш да си играем на въпроси и отговори? — попита Ричър.

— Може би това ще бъде най-добрият начин — отвърна Бърк.

— Окей — каза Ричър. — За парите ли става въпрос според теб?

— Не — отвърна Бърк.

— Значи парите са просто за заблуда?

— В най-добрия случай те са само половината от уравнението. Или може би паралелна цел.

— А другата половина от уравнението е причиняване на наказание?

— Точно така.

— Според теб става дума за човек, който мрази Лейн?

— Да.

— Един човек ли?

— Не.

— А колко?

— Теоретично погледнато, могат да бъдат стотици — отвърна Бърк. — Или хиляди. Може би цели народи. Объркали сме живота на доста хора, на всякакви места.

— А реалистично погледнато?

— Повече от един човек — отвърна Бърк.

— Двама?

— Да.

— Защо го мразят?

— Кое е най-лошото нещо, което един човек може да причини на друг?

— Зависи на кого го причинява — отвърна Ричър.

— Точно така — каза Бърк. — И кои сме ние?

Ричър си помисли: Тюлени, делти, разузнавачи от морската пехота, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.

— Войници от специалните части — отвърна той.

— Точно така — повтори Бърк. — И какво не правим ние?

— Не оставяте никой от своите загинали на бойното поле.

Бърк не отговори.

— А Лейн го е направил — продължи Ричър. — Изоставил е двама.

Бърк спря от северната страна на Кълъмбъс Съркъл. Навсякъде около тях ръмжаха коли. Светлините на фаровете се мятаха като камшици. Вдясно се виждаше високата сребриста кула на един нов небостъргач. Широк в основата си, той заемаше цялата 59-а улица, а над нея се издигаха две еднакви кули.

— И какво е станало? — попита Ричър. — Те са имали братя или синове? Някой е излязъл от анонимност и е потърсил отмъщение? След толкова време? Заради тях двамата?

— Не е задължително да са братя или синове — каза Бърк.

— Приятели?

— Не е задължително да са приятели.

— Кой тогава?

Бърк не отговори. Ричър го изгледа невярващо.

— Господи — каза. — Изоставили сте двама живи?

— Аз не съм изоставял никого — поправи го Бърк. — Никой от нас не е. Лейн го направи.

— И ти мислиш, че те най-сетне са успели да се приберат у дома?

— Сигурен съм, че са положили всички усилия.

— Хобарт и Найт — каза Ричър.

— Знаеш как се казват?

— Очевидно.

— Откъде? С кого си говорил? В онези папки, които проверяваше, не пише нищо за тях. Нито пък в компютъра. Те са изтрити, все едно никога не са съществували. Все едно са малки мръсни тайни. Каквито са всъщност.

— Какво точно стана с тях?

— Били са ранени. Така каза Лейн. Ние изобщо не ги видяхме. Двамата бяха на предни наблюдателни постове, когато чухме изстрели от малокалибрено оръжие. Лейн отиде да провери, върна се и съобщи, че са тежко ранени и няма как да оживеят. Каза, че не можем да ги върнем. Че ще загубим твърде много хора, ако се опитаме. Затова просто ни заповяда да се изтегляме. И ние ги изоставихме.

— Какво е станало с тях според вас?

— Предположихме, че ще ги задържат като пленници. А оттам следваше изводът, че им остава около минута и половина живот.

Според мен Лейн е направил така, че да не се върнат.

— Къде се случи? — попита Ричър.

— Не мога да ти кажа — отвърна Бърк. — Ще вляза в затвора.

— Защо остана след това? Толкова дълго?

— А защо не?

— Защото останах с впечатлението, че не си доволен от начина, по който са се развили нещата.

— Аз се подчинявам на заповеди. Оставям офицерите да решават вместо мен. Винаги съм бил такъв и такъв ще си остана.

— Лейн знае ли, че са се върнали?

— Не ме слушаш — каза Бърк. — Никой не знае, че са се върнали. Никой дори не знае дали са живи. Просто предполагам. Гледам какво се случва и предполагам.

— Биха ли го направили те двамата? Хобарт и Найт? Биха ли наранили жена и дете, за да си отмъстят на Лейн?

— Питаш ме дали е оправдано? Естествено, че не. Но дали биха го направили? Разбира се, по дяволите. Войниците са прагматични хора и правят това, което върши работа. Особено след онова, което им е причинил Лейн.

Ричър кимна.

— Кой може да бъде вътрешният човек? — попита той.

— Не знам.

— Те какви бяха?

— Морски пехотинци.

— Като Картър Грум?

— Да — отвърна Бърк. — Като Грум.

Ричър не каза нищо.

— Морските пехотинци мразят това — каза Бърк. — Особено техните разузнавачи. Мразят някой да изоставя човек на бойното поле. Повече от всички останали войници.

— Тогава той защо е останал?

— По същата причина като мен. Ние не разсъждаваме, а изпълняваме. Това също е основно правило.

— Може би да, когато служиш в армията — каза Ричър. — Но не е задължително да го правиш в някаква измислена частна компания.

— Не виждам никаква разлика.

— А би трябвало, новобранецо.

— Внимавай какво говориш, приятел. В момента ти помагам да изкараш един милион долара. Ако намериш Хобарт и Найт, ще намериш Кейт и Джейд.

— Мислиш ли?

— Залагам долари срещу понички. Милиони долари срещу понички. Така че внимавай какво говориш.

— Няма да внимавам — каза Ричър. — Щом продължаваш да изпълняваш правилата, значи аз все още съм офицер. Така че мога да си говоря каквото искам, а ти ще слушаш и ще ми козируваш.

Бърк се извърна от бурната река на уличното движение и тръгна обратно на север. Ричър го остави да се отдалечи на пет крачки, после го настигна и тръгна редом с него. Не си казаха нищо повече. След десет минути завиха по 72-ра улица. Ричър вдигна поглед наляво. От прозореца на Пати Джоузеф бликаше ярка светлина.