Лий Чайлд
По трудния начин (17)

17

Първото нещо, което направи Ан Лейн, беше да каже на Ричър, че греши.

— Виждали сте снимката й у Лейн — каза тя.

Ричър кимна.

— Двете много си приличаме — каза тя.

Той отново кимна.

— Ан ми беше сестра — обясни тя.

— Съжалявам — отвърна Ричър. — Съжалявам, че ви зяпнах така. И съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви — каза жената.

— Близначки ли бяхте?

— Аз съм с шест години по-малка — отвърна тя. — Така че точно в момента съм на възрастта на Ан по времето, когато е правена снимката. Нещо като виртуална близначка.

— Изглеждате точно като нея.

— Полагам усилия да е така — отвърна жената.

— Приликата е поразителна.

— Полагам много сериозни усилия — отвърна тя.

— Защо?

— Защото така имам чувството, че тя остава жива. Защото не успях да я опазя, когато все още можех да го направя.

— Как можехте да я опазите?

— Трябва да поговорим — отвърна жената. — Казвам се Пати Джоузеф.

— Джак Ричър.

— Ела с мен — предложи жената. — Трябва да се отдалечим. Не бива да оставаме толкова близо до Дакота Билдинг.

Тя го поведе на юг през парка, към изхода на 66-а улица. Прекосиха на отсрещния тротоар. После отново тръгнаха на север и влязоха във фоайето на една сграда на „Сентръл Парк Уест“ 115.

— Добре дошъл в „Маджестик“ — каза Пати Джоузеф. — Най-доброто място, на което съм живяла. Само почакай да видиш къде е моят апартамент.

Ричър го видя след пет минути, един коридор, един асансьор и още един коридор. Апартаментът на Пати Джоузеф беше на седмия етаж на „Маджестик“, от северната страна на сградата. Прозорецът на дневната гледаше към 72-ра улица, точно към входа на Дакота Билдинг. Пред прозореца беше поставен стол, все едно первазът беше бюро. На перваза имаше бележник. И химикалка. И фотоапарат „Никон“ с дългофокусен обектив, както и бинокъл „Лайка“ 10х42.

— С какво се занимаваш тук? — попита Ричър.

— Първо ти ми кажи какво правиш там — отвърна Пати.

— Май нямам право.

— За Лейн ли работиш?

— Не.

Пати Джоузеф се усмихна.

— Знаех си. Казах и на Бруър, че не си от тях. Не приличаш на тях. Не си бил в специалните части, нали?

— Откъде знаеш?

— Прекалено си едър. Нямаше да издържиш на първоначалното обучение. Едрите мъже винаги отпадат.

— Бях военен полицай.

— От армията ли познаваш Лейн?

— Не.

Пати Джоузеф отново се усмихна.

— И аз така си помислих. Иначе нямаше да дойдеш тук.

— Кой е този Бруър?

— От полицейското управление на Ню Йорк.

Тя махна към бележника, химикалката, фотоапарата и бинокъла. Широк жест, с който обхвана всичките.

— Занимавам се с това вместо него.

— Наблюдаваш Лейн и служителите му? За ченгетата?

— Най-вече за себе си. Но им докладвам.

— Защо?

— Защото надеждата умира последна.

— Надежда за какво?

— Че той рано или късно ще се подхлъзне и ще го пипна.

Ричър пристъпи към прозореца и хвърли поглед на бележника. Беше изписан с прегледен почерк. Последната бележка гласеше: „20:14 ч. Бърк се връща сам, без чанта, в черно беемве и влиза в ДБ.“

 

— Какво означава ДБ? — попита Ричър.

— Дакота Билдинг — отвърна Пати. — Това е официалното съкращение по картите.

— Засичала ли си Йоко Оно?

— Постоянно я срещам.

— Как така познаваш Бърк по име?

— Бърк вече работеше там по времето на Ан.

Предпоследната бележка гласеше: „18:59 ч. Бърк и Венти излизат от ДБ в черно беемве, с чанта. Венти се крие отзад.“

— Венти? — попита Ричър.

— Така те наричам. Кодово име.

— Защо?

— Венти е най-големият размер кафе, който продават в „Старбъкс“. В най-голямата чаша.

— Аз обичам кафе — каза Ричър.

— Мога да ти направя.

Ричър се обърна към стаята. Апартаментът беше малък, с една спалня. Обикновен, подреден и чист. Най-вероятно струваше повече от петстотин хиляди долара.

— Защо ми показваш всичко това? — попита той.

— Наскоро го реших — отвърна тя. — Реших да следя за появата на нови хора, да ги причаквам в засада и да ги предупреждавам.

— За какво?

— За Лейн. Какво представлява и какво е направил.

— Какво е направил?

— Ще ти приготвя кафе — каза Пати.

Беше неудържима. Шмугна се в малката кухня и започна да се занимава с кафе-машината. Скоро Ричър усети уханието на кафе. Не беше жаден. Току-що беше изпил цяла бутилка вода. Но той обичаше кафе. Реши, че нищо няма да му струва да остане за една чаша.

— Без сметана и без захар, нали така? — подвикна Пати.

— Откъде знаеш?

— Доверявам се на инстинктите си — обясни тя.

Аз също, помисли си Ричър. Но съвсем не беше сигурен какво точно му подсказват в момента.

— Предлагам да говориш по същество — каза той.

— Добре — отвърна Пати Джоузеф. — Така и ще направя.

После добави:

— Преди пет години Ан не беше отвлечена наистина. Беше само за прикритие. Всъщност Лейн я уби.