Тери Пратчет
Морт (10)

— А какъв беше предишният ви пост?

— МОЛЯ?

— С какво си изкарвахте хляба? — попита слабият млад мъж зад бюрото.

Фигурата срещу него се размърда неудобно.

— ВЪВЕЖДАХ ДУШИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ. АЗ БЯХ КРАЯТ НА ВСИЧКИ НАДЕЖДИ. АЗ БЯХ ПОСЛЕДНАТА РЕАЛНОСТ. БЯХ УБИЕЦЪТ, СРЕЩУ КОГОТО НИКОЯ КЛЮЧАЛКА НЕ ДЪРЖИ.

— Да, разбрах ви, но имате ли някакви по-конкретни умения?

Смърт помисли.

— ПРЕДПОЛАГАМ ИЗВЕСТНИ ПОЗНАНИЯ НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ ОРЪДИЯ? — опита той след малко.

Младият мъж твърдо поклати глава.

— НЕ?

— Това е град, господин… — той погледна надолу и още веднъж изпита леко безпокойство, което обаче не можеше да определи точно, — господин… господин… господине, и полетата малко не ни достигат.

Той остави химикалката си и се усмихна с такава усмивка, която говореше, че го е научил от книга.

Анкх-Морпорк не беше достатъчно напреднал, за да притежава трудова борса. Хората се хващаха на работа, защото бащите им освобождаваха място за тях, или пък защото природният им талант им откриваше такава ниша, или пък от дума на дума. Но имаше недостиг на прислужници и черноработници, а и с разрастването на търговските части на града, слабият млад мъж — някой си господин Лиона Кийбъл — беше измислил професията на брокер по заетостта и, точно в този момент, си мислеше, че тя хич не е лека.

— Скъпи ми господин… — той хвърли поглед надолу, — господине, при нас в града идват много хора отвън, защото, уви, те вярват, че тук животът е по-богат. Моля да ме извините, че го казвам, но ми приличате на джентълмен, изпаднал в беда. Бих си помислил, че вие ще предпочетете нещо по-изискано от… — той отново хвърли поглед надолу и се намръщи, — някаква хубава работа с котки или китки.

— СЪЖАЛЯВАМ. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА.

— Можете ли да свирите на някакъв инструмент?

— НЕ.

— Разбирате ли от дърводелство?

— НЕ ЗНАМ, НИКОГА НЕ СЪМ ОПИТВАЛ — Смърт заби поглед в краката си. Започваше да се чувства дълбоко засрамен.

Кийбъл запрелиства хартията по бюрото си и въздъхна.

— МОГА ДА ВЪРВЯ ПРЕЗ СТЕНИ — осмели се да каже Смърт, давайки си сметка, че разговорът е стигнал до задънена улица.

Кийбъл вдигна поглед оживен.

— Бих искал да видя това — рече той. — Това може да се окаже добра квалификация.

— ДОБРЕ.

Смърт отмести стола и се запъти уверено към най-близката стена.

— УХ!

Кийбъл го гледаше с очакване.

— Давай, де — рече той.

— ХМ. ТОВА Е ОБИКНОВЕНА СТЕНА, НАЛИ?

— Предполагам. Не съм специалист.

— КАТО ЧЕ ЛИ СЪМ ИЗПРАВЕН ПРЕД ОПРЕДЕЛЕНИ ТРУДНОСТИ.

— Така изглежда.

— КАК СЕ НАРИЧА ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ МНОГО МАЛЪК И ЧЕ ТИ Е МНОГО ГОРЕЩО?

Кийбъл премяташе химикалка.

— Нищожество?

— ЗАПОЧВА С П?

— Притеснение?

— Да — каза Смърт, — ИСКАМ ДА КАЖА, ДА.

— Изглежда, че не притежавате абсолютно никакво полезно умение или талант — каза той. — Замисляли ли сте се да станете учител?

Лицето на Смърт представляваше маска на ужас. Е, то винаги си беше маска на ужас, но този път беше нарочно.

— Нали разбирате — учтиво каза Кийбъл, като остави химикалката и събра длани, — много, много рядко се налага да търся нова кариера за… как се казваше още веднъж?

— АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ.

— О, да. Какво точно е това?

На Смърт му беше дошло до гуша.

— ЕТО ТОВА — каза той.

За един миг, само за един миг, Господин Кийбъл го видя ясно. Лицето му стана почти толкова бледо, колкото и това на Смърт. Ръцете му заподскачаха конвулсивно. Сърцето му се запъна.

Смърт го наблюдаваше с мил интерес, после измъкна един пясъчен часовник от дълбините на робата си, вдигна го на светлината и го разгледа критично.

— СПОКОЙНО — каза той, — ИМАШ ОЩЕ ДОСТА ГОДИНИ.

— Бббббббб…

— МОГА ДА ТИ КАЖА КОЛКО ТОЧНО, АКО ИСКАШ.

Кийбъл, борейки се за дъх, успя да поклати глава.

— ТОГАВА ИСКАШ ЛИ ДА ТИ ДОНЕСА ЧАША ВОДА?

— ннН… ннН.

Звънецът на магазина издрънча. Кийбъл завъртя очи. Смърт реши, че дължи нещо на човека. Не биваше да се допуска да губи клиентела, което явно беше нещо, високо ценено от хората.

Той отмести настрана мънистената завеса и излезе важно в магазина отвън, където една дребна дебела жена, която приличаше по-скоро на сърдит самун хляб, биеше по тезгяха е някаква риба.

— За оная работа като готвач в Университета — каза тя. — Вие ми казахте, че е добра работа, а то си е чист позор, номерата, дето ги играят студентите, и аз настоявам… искам вие… аз не съм…

Гласът й заглъхна.

— Ей — рече тя, но си личеше, че това не и харесва много, — ама ти не си Кийбъл, нали?

Смърт се облещи срещу нея. Никога по-рано не му се беше случвало да си има работа с недоволен клиент. Не знаеше какво да нрави. Най-накрая се предаде.

— ДА ТЕ НЯМА, ТИ ЧЕРНА, СРЕДНОЩНА ВЕЩИЦЕ — каза той.

Малките очи на готвачката се свиха.

— На кого викаш среднощна вещица, ти бе? — обвинително каза тя и отново удари с юмрук по тезгяха. — Погледни това. Снощи си ми беше грейката, а днес сутринта е риба. Тебе питам.

— ВСИЧКИ ДЕМОНИ ОТ АДА ДА РАЗКЪСАТ ДУХА ТИ, АКО НЕ ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТОЗИ МАГАЗИН НАЧАСА — опита Смърт.

— За това не знам, но какво ще кажеш за грейката ми? Там горе не е място за почтена жена, те се опитаха да…

— АКО БЛАГОВОЛИШ ДА СИ ОТИДЕШ — отчаяно заговори Смърт, — ЩЕ ТИ ДАМ ПАРИ.

— Колко? — попита готвачката, със скорост, която би изпреварила нападаща гърмяща змия и би изненадала гадно дори и светкавица.

Смърт извади кесията си и натрупа една купчина зеленясали и потъмнели монети на тезгяха. Тя ги изгледа с дълбоко подозрение.

— А СЕГА НАПУСНИ НА МИГА — каза Смърт и добави: — ПРЕДИ СУХИТЕ ВЕТРОВЕ НА ВЕЧНОСТТА ДА СА ОПЪРЛИЛИ НЕНУЖНИЯ ТИ ТРУП.

— Съпругът ми ще разбере за това — мрачно каза готвачката, докато излизаше от магазина. На Смърт му се стори, че нито една негова заплаха не би могла по никакъв начин да бъде толкова ужасна.

Той мина отново през завесата. Кийбъл, все още отпуснат на стола си, издаде някакво сподавено гъргорене.

— Истина е било! — каза той. — А аз си помислих, че си бил кошмар!

— БИХ МОГЪЛ ДА СЕ ОБИДЯ ОТ ТОВА — каза Смърт.

— Ти наистина си Смърт? — попита Кийбъл.

— ДА.

— Защо не каза?

— ХОРАТА ОБИКНОВЕНО ПРЕДПОЧИТАТ ДА НЕ ГО ПРАВЯ.

Кийбъл зарови сред документите си, като се кикотеше истерично.

— И искаш да правиш нещо друго? — попита той. — Да прибираш зъбчетата изпод възглавниците на децата? Или да ги приспиваш, като им хвърляш прашец в очите? Да станеш воден дух?

— НЕ СТАВАЙ ГЛУПАВ. АЗ ПРОСТО… ЧУВСТВАМ, ЧЕ ИСКАМ ПРОМЯНА.

Бясното ровене на Кийбъл най-после откри документа, който търсеше. Той се изхили маниакално и го ръгна в ръцете на Смърт.

Смърт го прочете.

— ТОВА Е РАБОТА? ПЛАЩА СЕ НА ХОРА ДА ПРАВЯТ ТОВА?

— Да, да, иди го виж, ти си точно този, който трябва. Само не му казвай, че аз съм те изпратил.

 

 

Бинки се движеше в стабилен галоп през нощта, а Дискът се разгъваше далече долу под копитата му. Сега Морт откри, че сабята може да стигне по-далече, отколкото си беше мислил — стигаше чак до звездите, и той замахна с нея през дълбините на пространството и в сърцето на едно жълто джудже, което доста задоволително се превърна в нова звезда. Той се изправи на седлото, завъртя острието около главата си и се засмя, когато синият пламък се разнесе през небето, оставяйки следа от тъмнина и жарава.

И не спря. Морт се заопъва, когато сабята разсече хоризонта, като смля планините, пресуши моретата, превърна зелените гори в прахан и пепел. Зад гърба си чу гласове, а когато се обърна отчаяно — и кратките писъци на приятели и роднини. Прашни бури се завиха от мъртвата земя, когато той се опита да отпусне собствената си хватка, но сабята гореше леденостудена в ръката му и продължаваше да го влачи в някакъв танц, който нямаше да свърши, докато има още нещо живо.

И това време дойде, и Морт стоеше съвсем сам, с изключение на Смърт, който рече:

— Чудесна работа, момче.

А Морт каза:

— МОРТ.

— Морт! Морт! Събуди се!

Морт изплува бавно, като труп в езеро. Бореше се срещу това, стиснал здраво възглавницата си и ужасите на съня, но някой настойчиво го теглеше за ухото.

— Ммммм? — каза той.

— Морт!

— Ккк’ввв?

— Морт, татко!

Той отвори очи и се вгледа с празен поглед в лицето на Изабел. После събитията от предишната нощ го удариха като чорап, пълен с мокър пясък.

Морт пусна крака от леглото, все още обгърнат от остатъците на съня си.

— Да, хубаво — каза той. — Ще ида веднага да го видя.

— Той не е тук! Албърт ще се побърка! — Изабел стоеше до леглото и дърпаше носна кърпичка между ръцете си. — Морт, мислиш ли, че му се е случило нещо лошо?

Той я погледна с празен поглед.

— Не ставай толкова глупава — каза той. — Той е Смърт.

Почеса се. Беше му горещо, сухо и го сърбеше.

— Но той никога не е отсъствал толкова дълго! Дори и когато беше онази голяма чума в Псевдополис! Искам да кажа, той трябва да бъде тук сутрин, за да подреди книгите и да разчете точките на пресичане на орбитите и…

Морт я сграбчи за ръцете.

— Добре, добре — каза той, възможно най-успокояващо. — Сигурен съм, че всичко е наред. Само се успокой, ще ида да проверя… защо си си затворила очите?

— Морт, моля те, облечи си някакви дрехи — каза Изабел със сдържан нисък глас.

Морт погледна надолу.

— Съжалявам — хрисимо рече той, — не знаех… Кой ме е сложил да си легна?

— Аз — отвърна тя. — Но гледах на другата страна.

Морт си нахлузи панталона, намъкна се в ризата си и забърза към кабинета на Смърт, с Изабел по петите. Албърт вече беше там и подскачаше от крак на крак, като патица в тиган. Когато Морт влезе, изражението върху лицето на стареца можеше да се нарече почти благодарност.

Развеселен, Морт видя, че в очите му има сълзи.

— Не е сядано на стола му — захленчи той.

— Извинявай, но това важно ли е? — попита Морт. — Дядо ми не се връщаше вкъщи с дни, ако е имал добра продажба на пазара.

— Но той винаги е тук — каза Албърт. — Всяка сутрин, откакто го познавам, седи тук на бюрото си и работи върху точките на пресичане. Това му е работата. Не би я пропуснал.

— Предполагам, че точките на пресичане могат да се погрижат сами за себе си ден-два — каза Морт.

Охлаждането на температурата му подсказа, че е сбъркал. Той погледна лицата им.

— Не могат ли? — попита той.

Двете глави се заклатиха.

— Ако точките на пресичане не се разчетат правилно, целият Баланс се нарушава — каза Изабел. — Може да стане всичко.

— Той не обясни ли? — попита Албърт.

— Всъщност не. Аз всъщност вършех само практическата част. Той каза, че ще ми обясни за теоретичната част по-късно — рече Морт. Изабел избухна в сълзи.

Албърт взе ръката на Морт и с доста драматично мърдане на веждите посочи, че трябва да поговорят малко насаме в ъгъла. Морт се помъкна с неохота след него.

Старецът затършува из джобовете си и най-после измъкна смачкано пликче.

— Ментово бонбонче? — попита той.

Морт поклати глава.

— Той никога не ти е казвал за точките на пресичане? — попита Албърт.

Морт отново поклати глава. Албърт смукна ментовото си бонбонче; звучеше като тапата във ваната на Бог.

— На колко си години, момче?

— Морт. На шестнайсет.

— Има някои неща, които едно момче трябва да научи преди да стане на шестнайсет — каза Албърт, като погледна през рамо към Изабел, която хълцаше в стола на Смърт.

— О, знам за това. Татко ми разказа всичко за него, когато водехме таргите да се чифтосват. Когато един мъж и една жена…

— Имах предвид за вселената — припряно рече Албърт. — Искам да кажа, мислил ли си някога за това?

— Знам, че Дискът се носи през пространството на гърбовете на четири слона, които стоят на черупката на Великата А’Туин — каза Морт.

— Това е само част от него. Имах предвид цялата вселена от времето и пространството, живота и смъртта, деня и нощта, и всичко останало.

— Не бих казал, че някога съм се замислял за това — каза Морт.

— А! А би трябвало. Работата е в това, че точките на пресичане са част от нея. Те не позволяват на смъртта да излиза от контрол, схващаш ли? Не него, не Смърт. Просто самата смърт. Като, ох… — Албърт се замъчи да намери думите, — като, абе смъртта трябва да настъпва точно в края на живота, ясно ли ти е, а не преди или след това, а точките на пресичане трябва да бъдат разчетени, така че ключовите фигури… ти май не разбираш, а?

— Съжалявам.

— Трябва да бъдат разчетени — категорично каза Албърт, — и после точните животи трябва да бъдат взети. Вие им викате пясъчни часовници. Самото Задължение е най-лесната работа.

— Можеш ли да го направиш?

— Не. А ти?

— Не!

Албърт замислено си смучеше бонбона.

— Тогава това означава целият свят да отиде по дяволите — каза той.

— Слушай, не виждам защо се безпокоиш толкова. Предполагам, че просто са го задържали някъде — каза Морт, но дори и на него му прозвуча неубедително. Не беше да кажеш, че хората задържаха Смърт да му разкажат още някоя история, или че го потупваха по гърба и му казваха разни неща като: „Имаш време за едно малко ей там на крак, стари ми приятелю, няма защо да бързаш толкова за вкъщи“, или пък че го канеха да направят отбор по кегли и да излязат на Клачианско първенство след това, или пък… С внезапна, ужасна острота на Морт му хрумна, че Смърт трябва да беше най-самотното създание във вселената. В големия купон на Мирозданието той беше винаги в кухнята.

— Сигурен съм, че не знам какво му става на господаря напоследък — мънкаше Албърт. — Слез от стола, моето момиче. Я да ги погледнем тези пресечни точки.

Отвориха регистъра.

Гледаха го дълго време.

После Морт каза:

— Какво означават всички тези символи?

— „Sodomy non sapiens“ — каза Албърт под носа си.

— Какво означава това?

— Означава, че да пукна, ако знам.

— Това бяха магьоснически приказки, нали? — попита Морт.

— Ти да мълчиш за магьосническите приказки. Нищо не знам за магьоснически приказки. Насочи мозъка си към това тук.

Морт отново погледна надолу към плетеницата от линии. Беше сякаш паяк е изтъкал паяжина върху страницата, като на всяко пресичане е спирал, за да си води бележки. Морт гледа, докато очите го заболяха, и чакаше някаква искра вдъхновение. Не се появи нито една.

— Някаква идея?

— Всичко ми е като на Клачиански — отвърна Морт. — Не знам даже дали трябва да се чете наопаки или настрани.

— Под формата на спирала от центъра по посока навън — изсумтя Изабел от мястото й в ъгъла.

Главите им се сблъскаха, щом и двамата едновременно се взряха в средата на страницата. Облещиха се срещу Изабел. Тя сви рамене.

— Татко ме научи как да чета картата на пресичането — каза тя, — когато шиех тук. Обичаше да ми чете някои неща на глас.

— Ти можеш да помогнеш? — попита Морт.

— Не — отвърна Изабел. Издуха си носа.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — изръмжа Албърт. — Това е твърде важно за каквито и да било вятърничави…

— Искам да кажа — започна Изабел, а гласът й беше остър като бръснач, — че аз мога да ги разчета, а вие ще помагате.

 

 

Гилдията на Търговците на Анкх-Морпорк се беше заела да наема на работа големи банди мъже с уши колкото юмруци и с юмруци колкото големи торби с орехи, работата на които бе да преобразоват онези заблудени хора, които публично не успяват да разпознаят многобройните привлекателни черти на чудесния си град. Например, философът Катроустър беше намерен да плава по корем надолу по реката само броени часове, след като бе изрекъл известната реплика: „Когато човек се измори от Анкх-Морпорк, той се е изморил от тиня до глезените.“

Следователно, благоразумно е да се спрем на едно — от неизброимо многото, разбира се — на едно от нещата, които правят Анкх-Морпорк толкова известен сред големите градове на мултивселената.

Това е неговата храна.

Търговските пътища на половината Диск минават през града, или по доста мудната му река. Повечето от половината племена и народи на Диска имат свои представители, които живеят в рамките на ширещите се акри. В Анкх-Морпорк се срещат кухните на света: в менюто му са хиляда вида зеленчуци, хиляда и петстотин сирена, две хиляди подправки, триста вида месо, двеста — птици, петстотин различни вида риба, сто вариации по темата за пастата, седемдесет яйца от един или друг вид, петдесет насекоми, трийсет мекотели, двайсет различни змии и други влечуги, и нещо бледокафяво и покрито с брадавици, известно като Клачиански прелетен тресавищен трюфел.

Заведенията му за хранене варират от богатите, където порциите са миниатюрни, но чиниите са сребърни, до скритите, където, както се носят слухове, някои от по-екзотичните обитатели на Диска ядат всичко, което успеят да си прокарат през гърлото.

„Къщата на Ребрата“ на Харга долу, при доковете, може би не се числи към водещите гостилници в града, обслужвайки на практика онзи тип мускулеста клиентела, която предпочита количеството и която чупи маси, ако не го получи. Те не си падат по прищявките или екзотичното, а се придържат към традиционната храна като нелетящи птичи ембриони, смлени органи в черва, резенчета свинско и изпечени в земята тревни семена, топнати в животинска мас; или, както се знае на техния език: яйце, сос с бекон и пържено резенче.

Това беше онзи вид гостилница, който няма нужда от меню. Просто поглеждаш престилката на Харга.

И все пак, той трябваше да го признае — този нов готвач като че ли беше далавера. Харга, изключително бдителен по въпроса за собствената си въглехидратна стока, сияеше срещу стаята, пълна с доволни клиенти. А и бърз работник! Всъщност, обезпокоително бърз.

Той почука на отвора.

— Двойно яйце, пържени картофи, боб и тролбургер, без лука — изрецитира той.

— ДОБРЕ.

Няколко секунди по-късно капакът се плъзна нагоре и се появиха две чинии. Харга поклати глава с доволно удивление.

Цяла вечер беше така. Яйцата бяха зачервени и лъскави, бобените зърна блестяха като рубини, а пържените картофи бяха с хрупкавото златно кафяво на загорели тела по скъпи плажове. Последният готвач на Харга беше правил пържените картофи като малки пликчета, пълни с гной.

Харга огледа задименото кафене. Никой не го гледаше. Щеше да стигне до дъното на тая работа. Той отново почука на отвора.

— Сандвич с алигатор — каза той. — И го направи…

Капакът се вдигна. След няколко секунди, колкото да събере достатъчно смелост, Харга надникна под най-горното резенче на дългата ивица пред него. Не казваше, че това е алигатор, но не казваше и че не е. Той отново потропа на отвора.

— Добре — каза той. — Не се оплаквам, само искам да знам как го направи толкова бързо.

— ВРЕМЕТО НЕ Е ВАЖНО.

— Ти го казваш?

— ТОЧНО ТАКА.

Харга реши да не спори.

— Е, справяш се адски добре с работата, момче — каза той.

— КАК СЕ КАЗВА, КОГАТО ТИ Е ТОПЛО И СИ ДОВОЛЕН И ИСКАШ НЕЩАТА ДА ОСТАНАТ ТОЧНО ТАКИВА?

— Предполагам, че му се вика щастие — отвърна Харга.

Вътре, в малката, тясна кухня, напластен с маста на десетилетията, Смърт се въртеше и кръжеше, кълцаше, режеше и летеше. Тенджерката му проблясваше през зловонната пара.

Беше отворил вратата за студения нощен въздух и една дузина котки от околността се бяха вмъкнали вътре, привлечени от съдовете с мляко и месо — някои от най-добрите на Харга, ако можеше да знае — които стратегически бяха разположени на пода. От време на време Смърт спираше работата си и почесваше някоя от тях зад ушите.

— Щастие — каза той, при това озадачен от звука на собствения си глас.

 

 

Катуел — магьосник и Кралски Познавач по назначение, се измъкна по последното от стъпалата на кулата и се облегна на стената, докато чакаше сърцето си да спре да блъска.

Всъщност, не беше особено висока, тази кула де, просто беше висока за Сто Лат. По общата си конструкция и вид изглеждаше като стандартния вид кула за затваряне на принцеси в тях; използваше се главно за съхранение на стари мебели.

Както и да е, тя предлагаше ненадминати гледки на града и равнината Сто, което ще рече, че човек можеше да види ужасно много зелки.

Катуел стигна до изпотрошените зъбери най-отгоре на стената и погледна към утринната мараня. Беше, може би, малко по-замъглено от обикновено. Ако се напънеше, можеше да си представи блещукане в небето. Ако наистина напрегнеше въображението си, можеше да чуе бръмчене там някъде над зелевите полета, звук, все едно някой пържеше скакалци. Той потрепери.

Както винаги в такива моменти, ръцете му автоматично потупаха джобовете му, но не намериха там нищо, освен половин пакетче желирани бонбончета, разтопени в лепкава маса, и огризка от ябълка. Нито едно от двете не предлагаше кой знае каква утеха.

Това, което Катуел искаше, беше същото, което всеки нормален магьосник би поискал в такъв момент, а именно — да запали. Би убил за една пура, и би стигнал чак дотам да нанесе телесна повреда за един смачкан фас. Овладя се. Решимостта беше полезна за моралната същност на човека; единственият проблем беше, че тази същност хич не оценяваше жертвите, които той прави за нея. Казваха, че истинският велик магьосник трябва непрекъснато да бъде под напрежение. Катуел успешно би послужил за тетива.

Той обърна гръб на зелевия пейзаж и се упъти надолу по витите стълби към главната част на двореца.

И все пак, каза си той, кампанията явно успяваше. Населението като че ли не се съпротивляваше на факта, че коронация ще има, макар че не беше съвсем наясно за това кой ще бъде коронован. Улиците щяха да бъдат празнично украсени, а Катуел се беше погрижил главният фонтан на градския площад да бъде пуснат и по него да тече ако не вино, то поне сносна бира, направена от цветно зеле. Щеше да има народни танци, та даже ако е необходимо под насочени саби. Щеше да има надбягвания за децата. И говеждо печено. Кралската каляска беше позлатена наново и Катуел беше оптимистично настроен, че хората може и да бъдат убедени да я забележат, когато мине.

Висшият Свещеник в Храма на Слепия Айо щеше да създаде проблем. Катуел си го беше отбелязал като стар скапаняк, уменията на когото да си служи с ножа бяха толкова неблагонадеждни, че половината от принасяните в жертва се изморяваха да го чакат и си тръгваха. Последният път, когато се беше опитал да принесе в жертва коза, тя беше имала време да роди близнаци, преди той да успее да се съсредоточи, а тогава пък смелостта, дадена й от майчинството, беше окрилила козата да изгони цялото духовенство от храма.

Шансовете той да успее да сложи короната на правилния човек дори и при нормални обстоятелства, бяха едва средни — беше изчислил Катуел; така че, щеше да се наложи той да застане редом до старчето и тактично да се опита да насочи треперещите му ръце.

И даже дори и това не беше големият проблем. Големият проблем беше много по-голям от това. Големият проблем му беше натресен от Канцлера след закуска.

— Фойерверк? — беше попитал Катуел.

— Това е нещото, в което вие, магьосниците се предполага да сте добри, нали така? — каза Канцлерът, твърд като едноседмична филия хляб. — Светлини, трясък и какво ли не. Спомням си един магьосник, когато бях момче…

— Страхувам се, че не знам нищо за фойерверките — каза Катуел с глас, предназначението на който беше да предаде, че той иска това невежество.

— Много ракети — спомняше си щастливо Канцлерът. — Анкхиански свещи. Гърмящи светлини. И разни нещица, дето можеш да ги държиш в ръката. Няма да е истинска коронация без фойерверки.

— Да, но, нали разбирате…

— Браво — отривисто каза Канцлерът, — знаех си, че можем да разчитаме на теб. Много ракети, ясно, и за да завършим, трябва да има и бомбички, напомням ти, нещо наистина главозамайващо, като например портрет на… на… — погледът му се изцъкли по начин, който ставаше депресиращо познат на Катуел.

— Принцеса Кели — уморено каза той.

— А! Да. Нейни — каза Канцлерът. — Портрет на… на кого каза ти… във фойерверките. Разбира се, всичко това сигурно е много просто нещо за вас, магьосниците, но на хората им харесва. Нищо не може да се сравни с един хубав гуляй с експлозии и малко ръкомахане от балкона, за да се поддържат мускулите на лоялността в отлична форма, това казвам винаги. Погрижи се за това. Ракети. С руни по тях.

Преди един час Катуел беше прелистил показалеца на „Чудовищната Смешна Вълшебна Книга“ и предпазливо беше събрал няколко обикновени домашни компоненти и ги беше запалил.

Смешна работа са това веждите, размишляваше той. Никога не ги забелязваш наистина, докато не ги изгубиш.

Със зачервени очи и като миришеше леко на пушек, Катуел се отправи към кралските покои покрай ято прислужнички, заети с каквото беше там онова, което правят прислужничките, което като че ли винаги изискваше поне три от тях. Винаги, когато видеха Катуел, те обикновено млъкваха, отминаваха го бързо, навели глави, след което избухваха в сподавено кикотене нататък по коридора. Това дразнеше Катуел. Не — бързо си помисли той — поради някакви лични съображения, а тъй като към магьосниците би трябвало да се проявява повече уважение. Освен това, някои от прислужничките го гледаха по такъв начин, който го караше да си мисли недвусмислено немагьоснически мисли.

Наистина, мислеше си той, пътят на просвещението е като да минеш половин миля върху счупени стъкла.

Той почука на вратата на покоите на Кели. Отвори му една прислужница.

— Господарката ти вътре ли е? — попита той, колкото можа най-надменно.

Прислужницата закри устата си с ръка. Раменете й се разтресоха. Очите й заблестяха. Един звук като изплъзваща се пара пропълзя между пръстите й.

Нищо не мога да направя, помисли си Катуел, аз просто явно упражнявам това удивително влияние върху жените.

— Мъж ли е? — дойде гласът на Кели отвътре. Очите на прислужницата се изцъклиха и тя наклони глава, сякаш не беше сигурна какво е чула.

— Аз съм, Катуел — рече Катуел.

— О, всичко с наред тогава. Можеш да влезеш.

Катуел се шмугна покрай момичето и се опита да не обръща внимание на приглушения смях, с който то избяга от стаята. Естествено, всеки знаеше, че един магьосник не се нуждае от придружителка. Просто тонът, с който принцесата изрече: „О, всичко е наред тогава“, го накара да се сгърчи вътрешно от обида.

Кели седеше пред тоалетната си масичка и се решеше. Малцина са мъжете на този свят, които имат възможността да открият какво носи една принцеса под роклите си, и Катуел се присъедини към тях с крайна неохота, но със забележителен самоконтрол. Само яростното подскачане на адамовата му ябълка го издаваше. Никакво съмнение — нямаше да е годен за магия дни наред.

Тя се обърна и той улови дъх на талк. Седмици наред, но дяволите, седмици.

— Изглеждаш сякаш ти е горещо, Катуел. Нещо не е наред ли?

— Нннее.

— Съжалявам.

Той се окопити. Съсредоточи се върху четката за косата, човече, върху четката.

— Само малко магическо експериментиране, гос’арке. Само изкуствени изгаряния.

— Още ли се движи?

— Страхувам се, че да.

Кели обърна гръб към огледалото. Изражението й беше непоколебимо.

— Имаме ли време?

Това беше нещото, от което той се ужасяваше. Беше направил всичко, което беше по силите му. Бяха се мъчили достатъчно дълго време докато накарат Кралския Астролог да изтрезнее, за да настоят, че утре е единственият възможен ден, в който да се състои церемонията, така че Катуел се беше погрижил тя да започне на първата секунда след полунощ. Безмилостно беше орязал дела на кралската духова музика. Беше насрочил молитвата на Висшия Свещеник към боговете и после я беше редактирал основно; щеше да има разправия, когато боговете откриеха. Церемонията по миропомазването със светите масла беше орязана до бързо топване зад ушите. Скейтбордът беше изобретение, непознато на Диска; ако го имаше, придвижването на Кели между редовете в храма би било противоконституционно бързо. И пак нямаше да е достатъчно бързо. Той се окуражи.

— Струва ми се, че може би не — каза той. — Може да е нещо много скоро.

Видя свирепото й изражение в огледалото.

— Колко скоро?

— Хм. Много.

— Да не се опитваш да кажеш, че може да ни стигне по същото време, когато е церемонията?

— Хм. По-скоро, ъъъм, преди нея — нещастно рече Катуел.

Не се чуваше никакъв друг шум, освен барабаненето от пръстите на Кели върху масичката. Катуел се зачуди дали ще се разреве или ще разбие огледалото. Вместо това тя каза:

— Откъде знаеш?

Той се почуди дали би могъл да се измъкне и да каже нещо като: „Аз съм магьосник, а ние ги разбираме тези неща“, но реши да не го нрави. Последният път, когато го беше казал, тя го заплаши с дръвника.

— Попитах един от стражите за онази кръчма, за която разправяше Морт — каза той. — После изчислих приблизителното разстояние, което тя трябва да измине. Морт каза, че се движи с бавен ход, а мисля, че неговата крачка е около…

— Толкова просто? И не си използвал магия?

— Само здрав разум. В края на краищата той е много по-благонадежден.

Тя посегна и го потупа по ръката.

— Горкичкият ми стар Катуел — рече тя.

— Аз съм само на двайсет години, гос’арке.

Тя се изправи и се приближи до гардеробната си. Едно от нещата, които научаваш, докато си принцеса, е, че винаги си по-стара от всеки един от подчинените си.

— Да, предполагам, че трябва да има такива неща, като млади магьосници — каза тя през рамо. — Само дето хората винаги си мислят за тях като за стари. Чудя се защо е така?

— Неумолимите закони на призванието, гос’арке — каза Катуел, като извърна очи. Чуваше шумоленето на коприната.

— Какво те накара да решиш да станеш магьосник? — Гласът й беше приглушен, така, сякаш си беше сложила нещо на главата.

— Ами, това е работа на закрито без тежък физически труд — отвърна Катуел. — А и предполагам, че съм искал да науча как е устроен светът.

— И успя ли?

— Не — Катуел не беше много добър в общите приказки, иначе никога не би изпуснал съзнанието си чак толкова, че да се осмели да попита: — Какво те накара да решиш да станеш принцеса?

След замислено мълчание, тя каза:

— Бяха го решили вместо мен.

— Извинявай, аз…

— Да си крал е нещо като семейна традиция. Предполагам, че същото е и с магията; сигурно и баща ти е бил магьосник?

Катуел изскърца със зъби.

— Хм. Не — отвърна, — всъщност, не. Съвършено не, на практика.

Знаеше кое ще бъде следващото, което тя ще каже, и ето го, то се появи — неизбежно като залеза, с глас, обагрен от шеговитост и очарование.

— О? Наистина ли е вярно, че на магьосниците не им е позволено да…

— Е, ако това е всичко, аз наистина трябва да тръгвам — високо каза Катуел. — Ако трябвам на някого, следвай само експлозиите. Аз… гннннфх!

Кели беше излязла от стаичката за обличане.

Така, облеклото на жените не беше тема, която занимаваше много Катуел — всъщност, обикновено, когато мислеше за жените, образите в съзнанието му рядко включваха въобще някакви дрехи — но гледката пред него наистина накара дъхът му да спре. Който е да беше дизайнерът на роклята, той не беше знаел кога да спре. Бяха сложили дантела върху коприната и я бяха украсили с черен вермин, после бяха нанизали перли навсякъде, където им се беше сторило празно, бяха бухнали и колосали ръкавите, след което бяха добавили сребърен филигран и най-после отново бяха захванали с коприната.

Всъщност, наистина беше удивително какво може да се направи с няколко унции тежки метали, с няколко раздразнени мекотели, няколко умрели гризачи и много нишка, изтъкана от задниците на насекоми. Дрехата не толкова беше облечена, колкото населена; ако най-далечните волани не се подпираха на колелца, тогава Кели беше по-силна, отколкото й се беше надявал.

— Какво мислиш? — попита тя, като се обърна бавно. — Носеше я майка ми, и баба ми, и нейната майка също.

— Какво, всичките заедно? — възкликна Катуел, почти готов да го повярва. Как може да се напъха в нея? — чудеше се той. Там отзад някъде трябва да има врата…

— Това е семейна антика. На корсажа й има истински диаманти.

— Коя част е корсажът?

— Тази.

Катуел го втресе.

— Много е внушително — рече той, когато се довери отново на говорните си способности. — Макар че, не мислиш ли, че е малко зряла?

— Тя е кралска.

— Да, но може би няма да ти позволи да се движиш много бързо?

— Нямам намерение да бягам. Трябва да има достолепие. — И още веднъж очертанието на челюстта й проследи цялата линия на произхода й чак до праотеца — завоевател, който винаги е предпочитал да се движи много бързо и се е интересувал от достолепието толкова, колкото би могло да се носи на върха на остро копие.

Катуел разпери ръце.

— Добре — каза той. — Чудесно. Всички правим това, което можем. Само дано Морт да е измислил нещо.

— Трудно е да имаш доверие на призрак — рече Кели. — Той върви през стени!

— И аз си мисля за това — отвърна Катуел. — Това е загадка, нали? Той минава през нещата, само ако не знае, че го прави. Мисля, че това е индустриално заболяване.

— Какво?

— Почти бях сигурен снощи. Той става истински.

— Но ние всички сме истински! Поне ти си, а предполагам, че и аз съм.

— Но той става по-истински. Изключително истински. Истински почти толкова, колкото и Смърт, а много по-истински от това не можеш да станеш. Изобщо не можеш да станеш по-истински.