Хърбърт Уелс
Храната на боговете (7)

Втора глава
Гигантското момче

По мнението на свещеника малкият Кадълс беше безобразен.

— Прекалеността и излишеството не могат да бъдат красиви — твърдеше той.

Но в конкретния случай теорията, както често се случва, попречи на свещеника да прецени правилно реалността. Въпреки че детето живееше в такова затънтено място като Чийзинг Ейбърт, постоянно идваха любители фотографи да го снимат и тези снимки неопровержимо доказваха, че то е много красиво със своето весело, румено лице, правилни черти и гъста, черна, къдрава коса. Редом с него, малко вляво, се снимаше и големият Кадълс, за да се придобие представа за разликата в ръста им.

На третата годинка детето започна много „силно“ да расте (както би казал покойният му дядо) и затова малко погрозня, отслабна, загуби руменината си, но затова пък лицето му стана по-слабо, по-изящно, изобщо, както се казва, „по-интересно“. След първото подстригване косата му започна да се увива на големи кичури.

— Признак за израждане — казваше по този повод селският доктор. Но доколко това беше истина и доколко отслабването на детето бе резултат от лошото хранене — защото лейди Уондършифт със своето великодушие, съпътствано от чувство за справедливост, остави детето само на хляб, — този въпрос е неразрешим.

На снимките между третата и шестата си годинка детето е русо, кръглолико, чипоносо и много добродушно. Човек остава с впечатлението, че усмивката никога на слиза от лицето му, както при всички гигантски деца на неговата възраст. През лятото ходеше босо, с широка басмена ризка с връвчица, а на главата си носеше проста сламена шапка. На една снимка държи в ръка резен диня и широко се усмихва.

Снимките, правени през зимата, са доста по-малко и по-лоши. На тях то позира с панталони и куртка, ушити от стар килим в ярки цветове, с груби дървени обувки и с чорапи от зебло (ако се съди по надписа „Джон Стикълс“). Под тези връхни дрехи носеше фланелена блуза с висока яка. Главата му също беше увита със зебло от чувал. На някои снимки е усмихнат, на други просто гледа в обектива. Още на петгодишна възраст в черните му добри очи вече се забелязваше едно особено изражение, което бе характерно за него през целия му живот.

По думите на свещеника, то причиняваше на селото големи щети. Като всички деца Албърт обичаше да играе, беше много любопитен, изобщо не беше срамежлив, но със съжаление трябва да признаем, че беше прекалено лаком. Въпреки „прекомерната щедрост“, по израза на лейди Уондършифт, той притежаваше „непростим апетит“, както го характеризираше селският доктор. Макар да получаваше от местната благодетелка повече храна, отколкото можеше да изяде възрастен човек, той все пак си пооткрадваше по нещо за ядене, което пък затвърди мнението на лейди Уондършифт за алчността и неблагодарността на низшите слоеве от народа. Откраднатото изяждаше веднага с невероятна бързина. Наведен през оградата, той често си отмъкваше хляб от количката на хлебаря с дългите си ръце. От време на време от качето на бакалина изчезваше сирене и дори коритата за хранене на гълъбите на някои места се изпразваха твърде бързо. Като оглеждаха лехите с алабаш, стопаните често откриваха следи от грамадните му крака. Там, където алабашът беше изваден, празната ямичка беше зарита с детинска хитрост. Той ядеше алабаш в такива количества, в каквито хората ядат репички. Ябълки крадеше направо от дърветата и ги ядеше така, както другите деца ядат малини и ягоди.

В едно-единствено нещо тази лакомия беше изгодна за селото — малкият Кадълс изяждаше до последната шушка Храната на боговете, така че тя, „изчезвайки“ стремително, не можеше да причини появата на някакви гигантски животни.

Трудностите, които предизвикваше, бяха наистина много. „Той се бърка навсякъде и във всичко“ — казваше свещеникът. Албърт не можеше да ходи нито на училище, нито на църква поради невероятните си размери. За да се спазят наредбите на „глупавия и вреден закон за задължителното обучение“ — цитирам думите на свещеника, — настаняваха малкия Кадълс до отворения прозорец по време на уроците, но това нарушаваше дисциплината в клас. Децата гледаха предимно него, смееха се силно, когато заговореше: такъв плътен глас нямаха дори възрастните. Опитът трябваше да се прекрати.

Същата история се повтори и с неговото ходене на църква, въпреки че тук, както ми се струва, можеше да се прояви повече настойчивост, защото момчето изглеждаше религиозно и обичаше музиката. По време на църковната служба то непрекъснато кръстосваше между троновете или седеше пред входа, слушаше звуците на органа и пеенето на хора.

Затова пък интелектуалното и нравственото възпитание на младия Кадълс, макар че се провеждаше под формата на откъслечно подхвърляни сентенции, се отличаваше с определеност и яснота. Свещеникът и всички околни със задружни усилия се стараеха преди всичко да му докажат, че неговата гигантска сила не ще му послужи за нищо и е донякъде лично нещастие, с което той трябва да се примири. Внушаваха му, че трябва да помни каквото му казват, да прави каквото му наредят, да се старае нищо да не чупи, дори нищо да не пипа. Освен това той трябваше да внимава да не настъпи нещо, да не рита, да не тича и да не скача. По-нататък той трябваше да поздравява по-големите, най-вече лицата, които принадлежат към по-висшите слоеве, да им бъде благодарен, че го хранят, поят и обличат със свои средства.

Всичко това детето заучи покорно, защото по природа беше много послушно и се отличаваше от останалите деца само по силата и апетита си.

В детските си години Албърт питаеше искрено благоговение към лейди Уондършифт, защото тя му се виждаше много величествена — във файтон или кабриолет, с камшик в ръка, дамата се отнасяше строго и високомерно към него. Що се отнася до свещеника, този почтен джентълмен напълно свикна с ролята на умния и слабия стар Давид, който се занимава с обуздаването на младия Голиат. Кадълс младши беше вече толкова голям, че никой не можеше да го възприема като седемгодишно дете, което жадува да си поиграе, по детски любопитно, по детски закачливо и обичливо, което послушно се подчинява и се нуждае от нови впечатления.

При разходките си из селото свещеникът често срещаше осемнадесетфутовото момче, което постоянно се мъчеше да задоволи двете основни детски нужди — да хапне нещо и да си поиграе. Видът на това същество, както всичко необикновено и необяснимо, дразнеше и плашеше свещеника подобно на ерес.

Като активизираше остатъците от своето въображение (ако изобщо е имал такова), свещеникът си представяше всевъзможни бедствия — най-вече засягащи го лично, — ако тази сила излезе изпод контрол. Представете си, че младият Кадълс полудее? И тогава? А ако просто му скимне да спре да се подчинява?… Но нали храбрец е не човекът, който не се страхува, а който надмогва страха! Свещеникът се мъчеше да превъзмогне страха си и при среща с Кадълс винаги му подвикваше с твърд и властен тон, с какъвто произнасяше своите проповеди:

— Как е, Албърт Едуард, продължаваш ли да си добър?

В отговор младият великан се приближаваше към него, изчервен до уши, и неизменно промърморваше:

— Да, отче… Мъча се, отче…

— Така, така! — казваше свещеникът, като леко ускоряваше крачка и сдържаше дъха си. От уважение към мъжеството си той възприе правилото никога да не се обръща с лице към опасността, щом веднъж благополучно се е разминал с нея.

Трябва да се признае, че свещеникът възпитаваше младия Кадълс много умело. Той не го научи да чете и да пише, защото смяташе това за излишно, но го караше да наизусти правилата от катехизиса — например задълженията към близките, към Бога, който може жестоко да накаже Албърт Едуард Кадълс, ако той не се подчинява на свещеника и на лейди Уондършифт. Уроците се преподаваха в двора на къщата на свещеника, така че минувачите можеха да чуят детския заекващ, но същевременно басов глас, който повтаря основните догми на учението на господстващата религия.

— Задължавам се да се подчинявам на краля и на всички власти, а така също и на водачите, учителите, наставниците и духовните отци. Задължавам се да се държа смирено с всички по-стари и по-големи от мен…

Малко по малко Кадълс израсна толкова, че започна да плаши несвикналите с вида му коне. Затова му забраниха да се приближава до големия път, и то не само в селото, но и навсякъде. Това беше голямо лишение за момчето, защото пътят бе много интересен, и то не спазваше особено стриктно забраната, като се стараеше да гледа отдалеч и да не плаши конете. Но затова пък блатата и нивите бяха изцяло на негово разположение.

Не зная какво би станало с момчето, ако не можеше да се разхожда на воля из полята, които се простираха на цели километри. Там то се губеше по цели дни, късаше клони от дърветата и правеше от тях грамадни букети — докато не му забраниха и това. Хващаше овце и ги разполагаше в прави редици, а те тутакси се разбягваха (нещо, на което той се смееше от все сърце), копаеше огромни ями и дупки — но му забраниха и това.

При разходките си из полето Албърт стигаше хълма над Ренгстън, но не отиваше по-далеч, защото оттам започваха оградените места и стопаните им го пъдеха — едни заради лакомията му, други заради ръста му, който всяваше страх у всеки срещнат. Те налитаха върху него с камшици и насъскваха кучетата си. Дори чух, че веднъж или два пъти стреляли по него със сачми от ловджийска пушка. В противоположната посока той стигаше до самия Хиклиброу, защото оттам през гората можеше да се видят Лондон, Чертъм и Дувърската железница. Но до нея не можеше да се приближи, защото навсякъде беше оградено и имаше табели: „Минаването забранено.“ Той не можеше да прочете надписите, но инстинктивно избягваше табелите.

Пътниците от преминаващия влак често го виждаха да седи край каменоломните на хълма. Беше напълно ясно, че влаковете му доставят приятни емоции: щом ги видеше, той започваше да размахва огромното си ръчище и да вика нещо.

— Бива си го този хлапак! — казваха си пътниците един на друг. — Едно от гигантските деца, отглеждани с Храната на рекламата. Казват, господине, че то не ставало за нищо. Било полуидиот и чисто и просто разорявало общината.

— Родителите му са много бедни, нали?

— Живеят за сметка на господарката на близкото имение. Бедни са наистина.

Обикновено целият влак се струпваше на прозорците.

— Добре че най-после прекратиха с това безобразие — отбеляза един дълбокоумен джентълмен. — И какво ще стане, ако се хранят няколко хиляди такива субекти, а?

— Напълно вярно! — обади се друг също толкова мъдър джентълмен.

* * *

Младият Кадълс беше много нещастен.

Да вземем например неприятностите с реката.

Момчето на Спендър го научи да прави корабчета от вестник и да ги пуска надолу по реката, а когато те изчезваха под моста в ейбъртския парк, Кадълс притичваше и ги хващаше в селището. Но трябваше да притичва през мястото на Тормет! Помислете си само в какво положение изпадаха свинете на Тормет, след като всякакви движения им бяха противопоказани! А и бродът беше точно под прозорците на замъка Ейбърт — под носа на лейди Уондършифт. Приятно ли е, кажете, да гледате мръсните смачкани вестници, пък и осемнадесетфутовия хлапак, който тича презглава сред стадо изплашени свине?

Тъй като не можеха да му наложат наказания, младият Кадълс дори се изхитри да си прави мънички постройки. Изкопал, да речем, пристанище за своята хартиена флота, след това направил канал, който кой знае как залял мазето на лейди Уондършифт, и най-накрая… отбил рекичката. Той я прегради, като пренасяше пръст със старата врата на плевнята (трябва доста да се е потрудил), водата изви към разсадника на замъка, като отнесе госпожица Спинкс, нейния триножник и най-хубавите й акварелни рисунки. Впрочем самата Спинкс остана почти невредима, измокри се само до пояс и побягна вкъщи, но триножникът и рисунките бяха отвлечени. От разсадника водата сви край оградата, замъкна и нея и през зелената врата изскочи на завоя, където стигна трапа и отново влезе в коритото си.

Сам изплашен от последиците на своето начинание, младият Кадълс цели две денонощия не се прибра вкъщи. Върна го гладът и тогава над момчето се разрази такава буря, каквато съответстваше на размерите му повече от всичко друго, което му бе писано да понесе в родното си гнездо.

* * *

Веднага след тази сдучка лейди Уондършифт, загрижена за наказването на виновника, взе едно решение. Отначало то бе съобщено на иконома, и то толкова ненадейно, че той подскочи от изненада. Човекът прибираше чиниите след закуска, а лейди Уондършифт гледаше през прозореца към терасата, откъдето хранеха елените.

— Джон! — внезапно извика дамата с повелителен тон. — Този хлапак трябва вече сам да си печели хляба.

И тя с лекота доказа както на Джон, така и на всички останали в селото, включително и на Кадълс, че може да наложи своето решение.

— Дайте му каквато и да е работа — каза тя на свещеника, — трудът е призванието на Кадълс.

— Както и на всеки друг човек, предполагам — съгласи се свещеникът.

— Аз винаги съм твърдяла същото. Леността е майка на всички пороци и дяволът ще намери работа за празните ръце, ако ние не им я дадем. Думата ми е за работническата класа. Винаги съм се придържала към това правило по отношение на младите си слугини. Е, каква работа да му намерим?

Оказа се, че е много трудно да се намери работа за младия Кадълс. Отхвърлиха доста занимания и се спряха на пощальонската служба: възложиха на Кадълс да разнася бързите писма и телеграмите, а освен това да носи чувала, който бе специално пригоден за целта. Това занятие се хареса на Кадълс и той гледаше на него като на игра, така че когато Кинкъл — управителят на лейди Уондършифт — видя с каква лекота той пренася тежките пакети, предложи да го пратят в каменоломните да троши камъни. Тази бляскава идея веднага бе приведена в изпълнение и като че ли реши въпроса окончателно.

Кадълс започна да работи в каменните кариери отначало като на игра, по детски, а след това привикна и не по-зле от възрастен копаеше, трошеше, товареше колички, откарваше ги на определените места и изобщо едва ли не сам разработваше цяла кариера.

Казват, че Кинкъл направил от него много полезен работник за лейди Уондършифт, а и безплатен, ако не се смятат разноските по издръжката му. Но това не пречеше на почтената дама да казва, че Кадълс е гигантски паразит, който живее за нейна сметка. По това време той носеше риза, направена от зебло, кожени панталони и дървени обувки, подковани с гвоздеи, а главата си покриваше със старо, остро сламено покривало за сенник, но най-често ходеше гологлав.

Той работеше с лекота, но не можеше да се каже, че е особено усърден — поне свещеникът при една от своите разходки го завари да седи самотен и бездеен в очакване на закуската, сякаш така беше редно.

Тази закуска се състоеше от каша, изсипана в малка количка, която той сам закарваше на работното си място и лакомо изяждаше храната. Понякога в кашата му сипваха и малко захар. От време на време го караха да смуче парче каменна сол, както се дава на кравите и овцете. Щом се наядеше, той отиваше да пие вода направо от ручея, като минаваше покрай изгорялото имение в Хиклиброу. Точно това обстоятелство отново даде възможност за разпространение на Храната на боговете. Навярно устните на Кадълс често са били посипани с Хераклофорбия, която е попаднала във водата. Сигурно това е предизвикало появата на гигантската растителност по бреговете на ручея. А след това дойдоха гигантските жаби, пъстърви и най-накрая един толкова голям шаран, че ручеят се оказа малък за него.

На другата пролет към гигантската растителност по цялото течение на ручея и към гигантските риби се прибавиха и грамадни майски бръмбари — децата ги нарекоха летящи автомобили, — така че лейди Уондършифт бе принудена да замине за чужбина.

* * *

След време обаче храната започна да действа по-различно върху Кадълс. Въпреки скромното си възпитание, дадено му от свещеника и насочено да създаде от него макар и гигантски, но все пак селянин — работен човек, — той изведнъж започна да се интересува от неща, които не го засягаха, и да задава неудобни въпроси. В периода на пубертета Кадълс се изтръгна от опеката на свещеника. Как ли не се опитваше отецът да забрави този неприятен за него факт, но вътрешно не успяваше да се примири с него.

Младият гигант не трябваше да търси много далеч материал за размисъл. Обикновеният човешки живот си течеше край него както край всички нас — само гледай и мисли. Но неговото положение поради изключителността си подбуждаше към размисъл много повече, отколкото е обичайно. Младият Кадълс скоро разбра, че не е човек като другите, а и много неща, достъпни за всички, бяха невъзможни за него. Игрите с момчетата, училището, църквата, хорът в местното дружество, силно осветените стаи на замъка, на които често се любуваше през прозорците, крикетът и тенисът — всички тези форми на общуване между хората бяха недостъпни за него. А с настъпването на периода на възмъжаването, когато наблюдаваше с особен интерес всяка проява на любов, особено интимните отношения, които играят толкова важна роля, той съвсем се обърка.

Веднъж, в една тиха неделна вечер, в уединена сенчеста алея в парка на Чийзинг Ейбърт двама влюбени решили да се нацелуват, като се възползвали от това, че никой не ги вижда. Според двойката тайната на тези целувки щяла да бъде опазена от безлюдната алея и два-надесетфутовите огради.

Но изведнъж за голямо учудване на двамата участници в нежната сцена те били вдигнати от невидима сила, при това всеки поотделно.

Като се опомнили, те видели под мишниците си палец и показалец, а срещу техните зачервени и смутени лица блестели ласкавите черни очи на младия Кадълс.

— Защо правите така? — попитал ги той.

Нещастните обекти на наблюдение отначало занемели, но след това мъжът пръв дошъл на себе си, естествено, и като си спомнил за длъжностите на верния рицар, се развикал отчаяно, като заплашвал Кадълс със съд, ако не бъде пуснат обратно на земята. Навярно и Кадълс си спомнил уроците на свещеника, защото веднага се подчинил и не само предпазливо ги поставил на същото място, но дори ги побутнал един към друг така, че да могат да се прегърнат. След това ги погледнал малко нерешително и изчезнал.

— Бях бесен от ярост — твърдеше по-късно героят на приключението. — Просто не можехме да се погледнем в очите от срам. Знаете ли, ние се целувахме, когато той ни грабна… И кой знае защо, след това тя стовари всичко върху мен. Каза нещо обидно и след това мълча до дома си.

Великанът започна да преминава от мълчаливи наблюдения към експерименти и разпити. Но въпроси можеше да задава само на малцина и затова ги понасяше главно майка му.

Разговорите помежду им ставаха обикновено на двора, край къщата, където госпожа Кадълс переше дрехите на лейди Уондършифт. Великанът приближаваше и като внимаваше да не смаже някоя кокошка или пиле, предпазливо сядаше до стената на плевника. Още същия миг пиленцата, които много го обичаха, скачаха на коленете му и търсеха в гънките на ризата му вар, която сигурно им харесваше. Когато времето беше хубаво и любимото котенце на госпожа Кадълс стоеше на кухненския прозорец, то също скачаше на рамото му и тръгваше на пътешествие по грамадното тяло. От време на време допираше лапичка до лицето на Кадълс, а понякога хубавичко го издраскваше — от обич, разбира се. Великанът никога не се решаваше да прекрати тези закачки, защото се страхуваше да не нарани с грубите си пръсти някое от тези малки животинчета. Скоро започваха и разговорите.

— Мамо — попита веднъж синът, — ако работата е нещо хубаво, защо не всички работят?

Майката го поглеждаше и отговаряше:

— Тя е добра само за хора като нас.

— Защо? — продължи синът и като не получи никакъв отговор, прояви настойчивост: — Защо хората работят, мамо? Защо аз всеки ден троша камъни, ти переш дрехи, а лейди Уондършифт само се вози на файтон и обикаля чуждите страни, където аз и ти никога не можем да отидем?

— Е, нали затова е лейди — отговори госпожа Кадълс.

— Така ли? — каза синът и се замисли.

— Ако на света нямаше богати хора да ни дават работа — продължи майката след кратко мълчание, — от какво щяхме да живеем ние, бедните?

Това трябваше да се осмисли.

— Защо, мамо? — подновяваше въпросите си синът. — Нали ако нямаше богати, всички щяхме да бъдем бедни и тогава…

— Ах, какъв досаден хлапак си — казваше майката. — Откак умря баба ти, с теб не може да се излезе на глава. Питай по-малко — и по-малко ще те лъжат. Ако започна подробно да ти обяснявам, баща ти трябва да отиде да яде в гостилницата. Остави ме да изпера.

— Добре, мамо — отговаряше великанът, като поглеждаше учудено майка си. — Не знаех, че ти досаждам.

След това той дълбоко се замисляше.

* * *

Той отново се бе замислил в деня, когато свещеникът го видя за последен път. Младият Кадълс вече беше истински мъж.

Представете си един прегърбен старец с треперещи ръце, който едва пристъпва, с отслабнала памет и тих глас, но с все още живи и весели очи въпреки купищата неприятности, преживени от него през последните петнадесет години покрай Храната на боговете. Тези неприятности вече не го плашеха или дразнеха, той се примири и заживя с тях.

— Да, признавам си, че в началото ми беше неприятно — казваше той. — Отношенията край мен се промениха. Беше време, когато децата можеха да косят и да жънат, а сега възрастен човек трябва да отиде да реже класовете, и то със секира или трион. На нас, старите, ни е мъчно да виждаме пшенични класове, високи до двадесет и пет фута, каквито станаха тази година след напояването. Преди тридесет години използвахме някогашните коси, превозвахме снопите с каруци и се радвахме на богатата реколта… После пийвахме, пък току започваха сватбите…

Горката лейди Уондършифт! — продължаваше той след кратко мълчание. — Тези нововъведения никак не й харесваха. Тя беше от стария тип жени. Винаги съм казвал, че идва от осемнадесети век. Каквото да направеше или кажеше, излъчваше сила, енергия, власт! Сега вече няма такива…

Тя умря почти в нищета. Всичко заряза, пък и как да не го зареже, когато светът пред очите й сякаш се обърна с краката нагоре! Да вземем например тази гигантска трева, която едва не превзе цялата й градина. Покойната не се занимаваше с особена охота с градинарство, но обичаше реда, обичаше всичко да расте там, където е посадено, и така, както трябва. А това тук на нищо не прилича — не може да се излезе на глава с тази трева! Съсипа се…

Пък и нашето малко чудовище все й досаждаше. Непрекъснато й се навираше в очите. Най-накрая тя започна да си мисли, че той само това прави — наблюдава я през оградата. Не й харесваше и това, че стана по-висок от нейния дом. Това оскърбяваше силно развитото й чувство за пропорция. Да, мъчно ми е за нея… горката… Все се надявах, че тя ще ме погребе, а то… аз я преживях. Майските бръмбари я довършиха. Те се навъдиха покрай червеите в блатото… Наистина големи колкото мишки… А как летяха… Пък и мравките…

Мира нямаше горката. Родното гнездо й опротивя. „Ще ида — казва — в Монте Карло, не е ли все едно къде ще живея.“ И замина.

А там — хазарт. Ужасна смърт, казват… И умряла в хотел… Печален край! Все едно в изгнание… Да, човек не знае какво го очаква. Жалко, че аристокрацията — естественият водач на английския народ — губи почва под краката си… Вехне… Това е вярно!

Всъщност всичко е вятър — продължаваше свещеникът. — Е, неприятно е, разбира се. Децата например нямат такава свобода, както преди (заради мравките и другите вредни твари). Едно време казваха, че тази храна ще предизвика пълен поврат във всичко, но не излезе точно така! Има в природата нещо такова, което не се страхува от новото. Не зная какво е то. Не съм от онези учени, които всичко обясняват с етера или с атомите. И еволюцията, и тя е вятър! Това, за което говоря, го няма в никакви книги… Наречете го както щете — абсолютен разум, същност на човешката природа, вечност, мирова скръб… Наречете го както искате!

Така свещеникът дочака своя край. Той не усещаше приближаването на смъртта и всеки ден се разхождаше чак до воденицата, макар да не изкачваше хълма с предишната лекота. Но последния път не можа да стигне далеч. Кадълс не работеше и свещеникът го видя на около половин километър от върха на хълма. Гигантът седеше на могилата със свити крака и с глава, опряна на ръцете. Беше застанал ребром към свещеника и така се беше замислил, че не го забеляза и не се обърна.

Така той никога не узна, че свещеникът, който изигра толкова важна роля в живота му, го гледаше за последен път (в нашия странен свят хората често се разделят завинаги именно по този начин).

А свещеникът го гледаше, защото за миг бе завладян от мисълта, за какво ли мисли това чудовище, когато си почива от работата. Но той вече беше много немощен, за да се съсредоточи върху тази загадка, и мислите му веднага потекоха в обичайното си русло.

— Aere perennius — прошепна той на връщане по пътечката, която сега не вървеше направо, а се извиваше змиеобразно, за да заобикаля гигантската трева. — Aere perennius! Нищо не се е променило… Размерите нищо не значат… Скоро всичко пак ще си дойде в съотношение едно към едно и животът ще потече по старому… Вечният кръговрат…

И същата нощ незабелязано от никого и почти безболезнено той напусна по реда си този свят, в който употреби толкова усилия да отрича силата на промяната.

Погребаха свещеника край църквата, под високия кипарис. Върху скромния му надгробен паметник с епитафия, завършваща с думите: Ut in principio, nunc est et semper, почти веднага израсна гигантска трева, чиито семена вероятно бяха пренесени от същата долина, в която бе разпръсната Храната на боговете. Нито коса можеше да отреже тази трева, нито добитъкът я ядеше, затова гробът на свещеника навярно и досега е скрит от очите на човечеството.