Хърбърт Уелс
Храната на боговете (11)

Трета глава
Два дни от живота на Редууд

Щом властта попадна в ръцете на Катергам, той веднага заповяда да бъдат арестувани старите Косар и Редууд като главни сеячи на гигантската коприва.

Не беше трудно да арестуват Редууд. Той наскоро бе претърпял сериозна операция и едва бе станал от леглото си. Седеше в меко кресло пред камината, отрупан с вестници, от които за първи път научи за борбата на Катергам с гигантизма и за страшния облак, надвиснал над принцесата и над неговия син. Това беше същата сутрин, когато бе убит младият Кадълс и когато младият Редууд бе ранен по пътя му към мястото на срещата с принцесата. В информациите последните новини фигурираха доста завоалирани. Старецът препрочиташе неясните пасажи изтръпнал от страх и с нетърпение очакваше нови сведения, когато изведнъж вратата на стаята му се отвори.

— Вечерният вестник ли? — попита старецът, като се изправи, но вместо да донесе вечерния вестник, слугата въведе полицейски пристав, зад чийто гръб надничаха двама-трима полицаи.

— С какво мога да ви бъда полезен? — учтиво попита Редууд.

След този въпрос той два дни не получи никакви сведения за сина си.

Полицаите бяха докарали и файтон, за да отведат Редууд, но когато разбраха, че е болен, решиха да го задържат под домашен арест до оздравяването му. Къщата бе обкръжена от полицаи и временно се превърна в затвор. Това беше същата къща, в която се бе родил младият Редууд, първият човек, захранен с Хераклофорбия. Майка му бе умряла и старецът живееше сам в тази къща вече осем години.

Редууд вече беше сух, побелял човечец с малка остра брадичка и все още живи черни очи. Като младеж той беше строен и вежлив в обноските си, запазил бе своя тих гласец и сега, но на лицето му се беше изписало нещо неизразимо: онази решителност и сдържано достойнство, с които се отличават хората, прекарали цял живот в размисъл над съдбовни въпроси. Контрастът между външността на Редууд и престъпленията, в които го обвиняваха, учуди дори полицейския пристав, на когото бе заповядано да го арестува.

— Виж ти — каза той на един от своите подчинени, — едва не преобърна света с главата надолу, а изглежда като кротка овчица. Ще си кажеш, че е по-почтен човек от нашия съдия Хенгброу… Да, всичко идва от маниерите! Един е мил и сдържан, а друг е все навъсен и непрестанно се кара.

Но Редууд не запази задълго репутацията си на мил и сдържан човек. Когато научи за своето арестуване и трябваше да присъства на обиска на жилището си, той много се развълнува и дори повиши тон. Най-много се тревожеше за съдбата на младия Редууд, за когото полицаите не искаха да му дадат никакви сведения.

— Но аз ви казвам, че е мой син — напразно повтаряше старецът. — Мой единствен син! Питам ви и ви моля за него, а не за храната.

— Много съжалявам, че не мога да ви кажа нищо за него, господине — отговори полицаят, — но ние имаме строги разпореждания…

— Кой ги е дал? — настояваше старецът.

— Забранено ни е да даваме сведения, господине — отговори полицаят и затвори вратата след себе си.

— Кръстосва стаята — съобщи един от полицаите на пристава, когато той след известно време дойде да види какво прави пленникът.

— Това е добре, ще се успокои.

— Не знаех, че гигантът, който ухажва принцесата, е негов син.

Редууд бързо разбра, че между него и външния свят е издигната стена. Изведнъж се чу как той отива до вратата, опитва се да я отвори, след това започна да блъска, за което получи забележка от часовия. После отиде до прозореца. Минувачи бяха започнали да се събират около къщата и да гледат нагоре. Полицаят побърза да разпръсне множеството. След това Редууд започна непрекъснато да дърпа звънеца и полицаят бе принуден да заяви, че ако продължава така, ще пререже жицата.

— Господине, звънете само ако имате нужда от нещо — добави той, — а ако звъните, за да протестирате, ще стане по-зле за вас: ще прережем жицата и тогава никой няма да се отзовава на вашите повиквания.

— Но нима не можете да ми съобщите…

Полицаят затвори вратата.

* * *

Редууд застана до прозореца, впил поглед в улицата.

Тя обаче не можеше да му съобщи нещо особено за живота на външния свят. Обикновено доста спокойна, този ден тя бе по-тиха от всякога. От време на време ще изтрополи някой файтон; ще премине обикновен минувач или хамалин; ще притичат група деца; ще мине бавачка с бебе или готвачка с покупки — и нищо повече. Хора прииждаха и от долната, и от горната страна на улицата, но всеки гонеше личните си интереси, а обществената им позиция по нищо не можеше да се отгатне. Като виждаха, че къщата на Редууд е обкръжена от полицаи, някои от минувачите тръгваха по другия тротоар, над който от съседната градина бяха надвиснали листата на гигантски лопуш, а други отиваха при полицаите и питаха какво се е случило.

Отсрещната къща, номер 37, беше сякаш изоставена. Веднъж на прозореца на третия етаж, навярно от спалнята, се подаде главата на слугиня. Редууд започна да ръкомаха. Отначало тя прояви интерес и започна да му прави някакви неясни знаци, но след това видя полицая, обърна се и махна с ръка. След доста дълго време от номер 37 излезе един старец и без да погледне встрани, тръгна нагоре по улицата.

Така измина цялата сутрин.

Следобед на съседната голяма улица се чуха виковете на вестникарчетата, но никое от тях не сви по улицата, където живееше Редууд. Това наведе стареца на мисълта, че полицията е завардила кръстовищата. Той се опита да отвори прозореца, но полицаят, който пазеше отвън, го спря.

Часовникът на църквата удари един.

Донесоха обяд на Редууд.

Той хапна няколко залъка, изпи доста уиски и отново отиде на прозореца. Времето течеше много бавно. Редууд поспа час-два.

Събуди се от някакви далечни удари или тласъци. Прозорците дрънчаха като при земетресение, но това трая само за миг, после всичко утихна. След известно време тласъците се подновиха, после намаляха и накрая съвсем престанаха. Доловеното от Редууд странно явление беше толкова необикновено и едва доловимо, че той се усъмни дали наистина е имало нещо и без да се спира повече на това, премина към размисли върху собствената си съдба.

Защо беше арестуван?… Вече два дни Катергам е начело на правителството. Навярно е започнал да изскубва копривата от корен…

Да изскубва копривата! Но какво може да направи Катергам? Всъщност той е религиозен човек и не може безпричинно да прибягва към насилие.

Да изскубне копривата! Може би Катергам възнамерява да изпрати принцесата отвъд пределите на Англия? Тогава, то се знае, младият Редууд ще има доста неприятни изживявания. Може би… Но да арестуват баща му? Защо не му казват нито дума за съдбата на неговия син?… Трябва да се предполага, че тук има нещо друго… някаква по-всеобхватна мярка.

Може би искат да арестуват всички гиганти и да ги натикат в затвора?

Старият Косар сигурно също е арестуван… Но не трябва да се забравя все пак, че Катергам е религиозен човек.

Колкото и да потискаше своите лоши предчувствия, Редууд ясно разчиташе две думи, изписани с огнени букви върху черната завеса, която скриваше околния свят от него. Редууд старателно не им обръщаше внимание, но те се навираха в очите му, натрапваха са на съзнанието му.

„Всеобщо изтребление!“ — старецът не можеше повече да отклонява своя поглед.

Не! Това е невъзможно! Напълно невъзможно! Все пак Катергам е човек религиозен! Цивилизован човек! А и вече е твърде късно! Изминали са толкова години! Гигантизмът пусна корени, започна да буди надежди. В колко много области могат да бъдат полезни гигантите!

Редууд скочи и започна да се разхожда из стаята, като си мърмореше:

— Не, не, това е невъзможно! Човешкият род още не е толкова побеснял! Невъзможно! Немислимо! Нелепо! Каква е ползата да се убиват хората гиганти, когато гигантизмът вече трайно се е вкоренил в низшата природа? Могат ли хората да се справят с тази природа без помощта на гигантите? Не, той не може да направи подобно нещо! Наистина не може! Всеобщо избиване на гигантите в никакъв случай не трябва да се извършва!

След като произнесе тази тирада, старият, Редууд внезапно замлъкна. Какво е това?

Този път вече не се лъжеше — стъклата на прозорците дрънчаха от някакви глухи, далечни удари. Редууд се спусна към прозореца и погледна към улицата. Убеди се, че слухът му не го мами: в отсрещната къща също бяха усетили тласъците. Някаква жена от прозореца на спалнята на горния етаж и някакъв мъж от прозореца на приемната — един етаж по-долу — с явно безпокойство подадоха глави и бързо се скриха. Виждаше се, че и полицаят на улицата също се вслушва напрегнато.

„Залпове — помисли си Редууд, като се отдръпна от прозореца, — пушечни залпове?…“

В тази минута му донесоха чай, много силен, точно такъв, какъвто обичаше. Навярно бяха попитали готвача му. След като изпи чая, Редууд не можеше повече да стои на едно място и закръстосва из стаята. Сега умът му беше по-свеж, способен на логически заключения.

Стаята, в която се намираше, му бе служила двадесет и четири години за кабинет. Беше обзаведена след сватбата и оттогава подредбата в нея не бе променяна. В ъгъла до прозореца имаше голямо писалище с множество рафтчета, чекмеджета и преградки, до писалището — въртящ се стол, по стените — лавици с книги, наредени по азбучен ред, а до лъскавата бронзова хамина стоеше мека кушетка. Турският килим с ярки цветове, копринените пердета и електрическите лампи, заместили газените, бяха единствените по-нови придобивки на кабинета.

Но заниманията на Редууд с Храната на боговете бяха оставили доста следи в тази стая. На една от стените в няколко редици бяха закачени снимки на младия Редууд, на синовете на Косар и на други гиганти — в различни възрасти и в различни пози. Дори наивното лице на младия Кадълс бе намерило място в тази колекция. В ъгъла на специална поставка стоеше стрък гигантска трева от Чийзинг Ейбърт, а отпред на лавицата — три празни главички от гигантски мак, големи колкото шапки. Най-накрая над камината като украшение стърчеше грамаден череп на гигантска свиня от Окчам.

След като отново обиколи стаята няколко пъти, Редууд се спря пред снимките, особено пред тази на сина си.

Те му напомниха много позабравени личности и приключения: нерешителния Бесингтън, братовчедката Джейн, Косар по време на нощната акция в стопанството, след това гигантската детска стая, първите думи на малките великани, първите прояви на тяхната взаимна привързаност. Сега всичко това възкръсна пред очите му като през бинокъл в слънчев ден — на голямо разстояние, но с ясни и отчетливи очертания.

Изведнъж го обзе тревожната и пророческа мисъл, че точно сега зад черната завеса, която го отделя от външния свят, зад това проклето мълчание младите Косар, неговият син и другите плодове на великото откритие, дало началото на ерата на гигантите, може би се борят — борят се за своя живот! А може би точно в този миг синът му лежи ранен, пребит, мъртъв!

Редууд се дръпна назад ужасено и се заразхожда из стаята.

— Това не може да бъде! — извика той. — Това не е възможно! Не може всичко да свърши така!

Вик на ужас, който често излиза от човешките уста и който хората чуват безброй пъти, преди да са достигнали до един по-философски възглед за света…

— Това не може да бъде! Господи Боже мой! Какво е това?

Редууд се спря като закован.

Сега вече се тресяха не само прозорците, а цялата къща сякаш се разклащаше из основи. Редууд имаше усещането, че някакъв удар се стоварва върху покрива на къщата. Чу се звън от счупени стъкла, падащи на улицата, и след това настъпи тишина, нарушавана само от стъпките на случаен минувач.

Тези стъпки накараха Редууд да се опомни. Той се спусна към прозореца, който се оказа счупен. Сърцето на стареца заби отчаяно. Той почувства, че е настъпил решителният миг, че нещо си отива окончателно и безвъзвратно. И отново го споходи мисълта за собственото му безсилие — проклетата завеса сякаш още по-плътно се спусна пред очите му.

От прозореца се виждаха съвсем малко неща — пред къщата не бе запален уличният фенер и на небето от югоизток се издигаше лек, колеблив червеникав пламък. Нито се забелязваше някакво движение, нито до слуха му достигаха звуци или викове — нищо не можеше да му обясни тайнственото значение на току-що станалата катастрофа.

Червеникавият пламък ту се усилваше, ту почти изчезваше. Когато се загубваше, Редууд започваше да се съмнява в съществуването му, а щом лумнеше наново, той се мъчеше да отгатне произхода му. Цялата нощ старецът посвети на това занимание. От време на време му се струваше, че вижда огнените езици на далечен пожар, а малко след това си казваше, че това дори не е пламък, а просто отражението на уличните светлини на големия град. Сутринта то изчезна окончателно в пламъците на зората.

Какво значеше всичко това? Навярно пожар, но дали е близък или далечен? А и трудно можеше да се определи дали се извива дим или по небето се носи облак.

Към един часа над мястото на пожара се замяркаха светлините на прожектор, които кръжаха до сутринта. Какво значеше всичко това? Този въпрос измъчваше Редууд през цялата нощ, но до окончателен отговор той така и не успя да стигне поради липса на сведения, защото никакви други звуци или светлини не се видяха през цялата нощ. Наистина отдалеч се чуваха някакви викове, но това можеха да бъдат възгласите на някоя пияна компания от съседната улица.

Цялата нощ Редууд прекара до прозореца, а призори, победен от умората, реши да легне на кушетката, сложена между писалището и камината, срещу въглените, които мъждукаха слабо под черепа на гигантската свиня.

Тридесет и шест безкрайни часа прекара старецът под арест, без да знае нищо за великото противоборство на дребните хорица и зараждащия се гигантизъм.

Черната завеса, която скриваше от него случилото се през последните два дни, се вдигна така ненадейно, както се бе спуснала. На следващия ден вечерта вниманието на Редууд бе привлечено от трополенето на файтон, който спря пред къщата. От него слезе около тридесетгодишен мъж, гладко избръснат, добре облечен и с прекрасни маниери. След минута той вече беше в стаята.

— Господин Редууд — каза мъжът с учтив поклон, — не искате ли да дойдете с мен при господин Катергам? Той желае да ви види колкото може по-скоро.

— Желае да ме види? — едва можа да промълви Редууд. — А какво направи той със сина ми? — попита старецът след кратко мълчание.

— С вашия син ли, господине? Той вече е по-добре. Поне такива са последните новини.

— Как така по-добре?

— Но нали вчера беше ранен, господине. Нима не сте чул за това?

Това предположение — че е чул каквото и да е — страшно ядоса стария Редууд.

— Вие знаете, че бях затворен и не съм могъл нищо да чуя! — извика той сърдито.

— Господин Катергам се страхуваше за вас, господине… По улиците беше опасно и всичко можеше да се случи… Арестуваха ви, за да ви избавят от някоя неприятна случайност, господине.

— Арестуваха ме, за да не мога да помогна на сина си или да му съобщя нещо — грубо го прекъсна старецът. — Но кажете какво се е случило. Разкажете ми всичко! Нима сте ги избили?

— За съжаление не, не успяхме, господине — кратко и ясно отговори мъжът.

— И вие имате смелостта да ми отговаряте по този начин?

— Откровеният ми отговор доказва, че не сме имали намерение да ги избиваме. Ние започнахме боя, но не бяхме достатъчно подготвени.

— И как свърши всичко?

— Свърши се с това, господине, че гигантите… донякъде… победиха…

Целият свят за миг се промени в очите на Редууд. Спазмите, които бяха стегнали гърлото му, завършиха с въздишка на облекчение.

— Значи гигантите победиха, така ли? — извика с възторг Редууд.

— Битката беше ужасна, разрушенията нечувани… И всичко това поради едно фатално недоразумение. На север и в централните райони всички гиганти са избити.

— Значи сражението все още продължава?

— Не, господине, бялото знаме е развято. Има примирие.

— Кой вдигна бяло знаме, гигантите ли?

— Не, господин Катергам. За всичко е виновно едно фатално недоразумение. Затова господин Катергам иска да ви разкаже точно как стоят нещата. Гигантите настояват за вашето посредничество.

— А къде е синът ми и как е той? — прекъсна го нетърпеливо Редууд.

— Той беше ранен.

— Какво? Разкажете ми подробно.

— Той отиваше с принцесата… преди укрепленията на братята Косар да бъдат окончателно обкръжени… при тях в Чийзинг… на излизане от дъбовата гора се натъкнаха на пехотен отряд. Войниците бяха много разтревожени този ден и появата на вашия син създаде паника.

— И го застреляха?

— Не, господине, напротив, спуснаха се след него. Само някои от тях започнаха да стрелят въпреки строгата заповед.

Редууд поклати недоверчиво глава.

— Уверявам ви, господине. Макар че заповедта не се отнасяше за вашия син, а за принцесата.

— Това ми е ясно. И после?

— След това гигантите се спуснаха с викове към укреплението, като прекосиха великанския глог. Но тук един войник се объркал и стрелял. Казва, че вашият син се намесил…

— Ето на…

— Но няма нищо, господине. Сигурни сме, че раната му е лека.

— Откъде научихте?

— Той сам ни писа, че вече е по-добре. Оправя се.

Редууд стоя мълком около минута със скръстени ръце, а след това даде воля на своето негодувание:

— Така е! Започнали сте една безсмислена война, направили сте непростими и жестоки грешки, а сега казвате, че не сте искали да ги избивате!… А какво стана с другите?

Младият човек явно не разбра въпроса.

— С другите гиганти — поясни Редууд. — Каква е тяхната участ?

— Тридесет души са убити, господине — отговори смутено мъжът.

— А останалите са ранени?

— Да, господине.

— И Катергам иска да ме види! — извика Редууд, като се задъхваше. — Къде са ранените?

— Някои още по време на боя се скриха в укрепленията… сигурно са знаели…

— Как да не знаят… Ако не беше Косар… Старият Косар там ли е?

— Да, господине. Всички гиганти са се събрали там освен онези, които не са участвали в боя и сега се движат свободно благодарение на примирието.

— Значи вие сте разбити! — каза Редууд.

— Не, господине, не сме разбити. Не може да се каже такова нещо. Но гигантите нарушават военните норми — миналата нощ и сега, след като ние прекратихме нападението. Тази вечер започнаха да бомбардират Лондон.

— Че какво нарушение има тук?

— Ами стрелят с бомби, пълни с отрова!

— Каква отрова?

— Да, господине, отрова. Храната…

— Хераклофорбията?

— Да, господине. Господин Катергам…

— Е да, разбира се, че сте бити! Сега ми е ясно! На какво можете да се надявате? С какво могат да бъдат възнаградени вашите усилия? Вие ще се нагълтате с Хераклофорбия заедно с уличния прах! Той прониква навсякъде! За какво ще се биете тогава? А отгоре на това говорите и за военни норми! Боже мой! И защо аз да се намесвам? Притрябвало ми е да спасявам убийци! Вашият сапунен мехур се пукна и направи много пакости — какво мога да сторя аз сега?

— Въпросът е там, господине — почтително го прекъсна младият човек, — че гигантите не искат да говорят с никой друг освен с вас. Те настояват за вашето посредничество, а ако вие ни откажете, то аз се страхувам… страхувам се, че кръвопролитието ще се поднови…

— От ваша страна — може би.

— Не, господине, от двете страни… Светът е решен да се отърве от гигантизма.

Редууд се огледа и очите му се спряха на портрета на сина му. Като помисли малко, той каза на пратеника на Катергам:

— Е добре, да вървим.

* * *

Срещата му с Катергам протече съвсем не така, както си представяше. Редууд беше виждал сегашния министър-председател само два пъти: първия път на един банкет, а втория — по коридорите на палатата, затова си го представяше такъв, какъвто го рисуваха във вестниците: „Джек — убиецът на великаните“. Накратко, Редууд познаваше легендарния Катергам, който никек не приличаше на истинския.

Като влезе в кабинета на държавния мъж, Редууд съвсем не видя лицето, което си бе представял. Черните очи, косата, орловият нос на великия оратор си бяха на мястото наистина, но лицето му не излъчваше нито високомерно презрение, нито сила, нито величие. Пред Редууд стоеше мъничък, слаб, измъчен от безсъние човек със сенки под очите. Този човек явно се намираше в затруднение и страдаше, силно страдаше. Той посрещна Редууд доста бодро, но веднага се издаде: с един жест показа, че се поддържа изключително с лекарства — преди да заговори, бръкна в джоба си, извади някакво хапче и бавно го сложи в устата си.

Въпреки страданията си, въпреки че беше с дванадесет години по-млад от Редууд и бе направил множество грешки, Катергам все пак притежаваше някакъв магнетизъм, ако можем да се изразим така, с който покоряваше събеседниците си. Още от първата минута той поведе разговора, определяше тона и насоката му. Това ставаше някак от само себе си. Щом влезе в кабинета, Редууд се смути и стисна протегнатата му ръка, макар че не искаше да го прави. След това Катергам започна просто и ясно да излага средствата, с които трябва да се предотврати катастрофата.

Той говореше доста пространно и спокойно, като в парламента, и дори няколко пъти каза „господа народни представители“. От време на време умората си казваше думата, веднъж Катергам се подпря (по време на цялата аудиенция двамата събеседници стояха прави) и глътна още едно хапче.

Редууд рядко изказваше мнение и накрая му се стори, че е обикновен слушател на някакъв необикновено артистичен монолог, произнесен с великолепен глас и завладяваща интонация. Монологът се лееше безспирно — ту привеждаше необорими доводи, ту поразяваше с енергичната си нападателност, — но мисълта на оратора очевидно течеше по предварително определена схема, без да свърне встрани и пренебрегвайки всички пречки и странични обстоятелства. Вместо противник, себеподобен, човек, с когото можеш да поспориш и поговориш, когото можеш да заставиш да поеме нравствената отговорност за извършените от него постъпки, Редууд видя пред себе си носорог, цивилизован носорог, изскочил от демократичните джунгли и устремил се презглава напред. В посоката, в която препускаше разяреното животно, нищо не можеше да го спре, а встрани то дори не поглеждаше. Подобни хора сякаш са родени да си пробиват път през тълпата. За тях няма грешки, няма бедствия, по-ужасни от логическото противоречие, и наука, по-важна от механичното „съгласуване на интересите“. Икономика, географски особености, психологически пречки за тях не съществуват, както не съществуват рязаните пушки, влаковете или географската литература за техния прототип — носорога. Те знаят само митинги, публични диспути и гласуване — най-вече гласуване! Те са въплъщение на гласуването, макар че зад това гласуване няма нито една сериозна мисъл.

И ето, тази непобедима говореща машина бе пусната в действие.

От думите на Катергам ясно се виждаше, че той дори и сега, сред разразилата се криза, няма ни най-малка представа за причините, които са я предизвикали. Той не знаеше и не искаше да знае, че на света съществуват физични и икономически закони, действия и противодействия, привличане и отблъскване, които дори единодушното решение на цялото човечество не би могло да отмени, а съпротивата срещу тях е равносилна на гибел. Той не знаеше, че съществуват морални закони, които не се подчиняват на някакво си „обществено мнение“, които не могат да бъдат заглушени с никакви викове „господа народни представители“. Беше ясно, че дори от шрапнела, дори от Страшния съд Катергам ще се скрие зад някакво лукаво решение на парламента.

В момента той явно се интересуваше не от самия двубой, не от силите, които се борят на живот и смърт, а от въпроса, как ще погледне на всичко това „парламентарното мнозинство“ — единствената реалност, достъпна за него. Той трябваше или да разбие гигантите, или да потъне в тълпата, да се откаже от властта, т.е. да престане да олицетворява боготвореното от него мнозинство. Въпреки неуспеха, въпреки грубите грешки, въпреки опасността от непоправими последици за обществото, въпреки че ръцете му бяха омърсени и можеха да потънат до лакти в кръвта на убитите — той не губеше надежда, все още вярваше, че с речи, с оправдания, с нареждания и постановления работата може да се оправи, скъсаната верига отново да стане цяла. Разбира се, той бе поразен и огорчен, освен това страшно уморен и болен, но… ако можеше да запази своето влияние над мнозинството, ако можеше отново да говори!…

Докато Катергам говореше, Редууд имаше чувството, че той ту се издува, ту се свива, ту се отдалечава, ту се приближава. Ролята на Редууд в тази среща се оказа нищожна. Той едва успяваше да вмята прости фрази като: „Така е!“, „Да, господине!“, „Имате право да го предположите“, „Защо тогава започнахте…“

Но съмнително е дали Катергам чуваше тези фрази. Речта му заобикаляше възраженията на Редууд, както реката заобикаля скалите. Този невероятен човек стоеше в своя официален кабинет, в своята тържествена поза и говореше ли, говореше до безкрай — говореше красиво, убедително, без да спре дори за миг, сякаш се страхуваше, че в паузата сред неговите доводи ще проникне нещо чуждо, противоречиво и въплътено в думи, а той забелязваше единствено тях. Стоеше сред баналното и зле поддържано великолепие на държавната машина, в която неговите противници един след друг изнемогваха под бремето на вярата, че възможността да се месят в живота на държавата представлява творческата сила в този живот. А отвън леко се полюляваше и почукваше по стъклото един лист от гигантски бръшлян, който затъмняваше със сянката си цялата стая…

Колкото повече Катергам говореше, толкова повече Редууд се убеждаваше, че речта му е лишена от смисъл. Разбираше ли този човек, че докато говори, вселената не спира своя ход? Разбираше ли той, че през това време гигантизмът шества непобедимо по земята? Пък и дали знаеше, че времето съществува не само заради парламентарните дебати и че Върховният съдник разполага с други наказания за пролятата кръв освен парламентарния контрол и цензурата?

Редууд пожела неудържимо да прекрати най-после този безспирен монолог и да се върне към работата си, към здравия смисъл, към обсадения лагер, в който беше раненият му син. Заради него той търпеше неудържимото красноречие на Катергам, но в един момент почувства, че още малко, и това красноречие ще притъпи неговата бдителност, ще го хипнотизира, ще го приспи. С гласа на знаменития оратор той трябваше да се бори физически, както с жестовете на хипнотизатор.

В светлината, в която Катергам разглеждаше фактите, те избледняваха и се губеха. Човек лесно можеше да ги пренебрегне.

Какво всъщност каза този човек?

Всичко и нищо. Говореше много подробно, много картинно и съвсем безсмислено. Дълго приказваше за кръвопролитието — колко е неуместно, нежелателно, вредно. Много бе казано и за гигантизма — колко е уродлив, противоречащ на законите на природата, недопустим. Но всичко това нямаше никакво практическо приложение, не водеше до нищо. Главното в речта на Катергам бе, че той предлагаше да се прибегне до компромис.

Предлагаше на гигантите да капитулират, да се махнат от обществото на малките хора и да създадат своя собствена общност.

— А къде? — едва успя да вмъкне Редууд.

Този път красноречието на Катергам, срещнало препятствие, се изля в друга посока. Като погледна за пръв път Редууд в очите и придаде на гласа си голяма убедителност, той започна да бъбри за прелестите и удобствата на подобен самостоятелен живот, а колкото до мястото, той смяташе, че този въпрос е второстепенен и може да се реши по-късно. И завърши с предложението Храната на боговете да се приготвя само там, където ще живеят гигантите.

— А принцесата? — попита Редууд.

— Е, принцесата е специален случай — нашият разговор не се отнася за нея.

— Но това е глупаво! — извика Редууд.

— После ще поговорим по този въпрос. А сега, след като постигнахме съгласие, приготвянето на Храната на боговете трябва да се прекрати…

— Но аз не съм дал никакво съгласие — прекъсна го Редууд.

— На земята не могат да живеят едновременно два човешки рода — малък и голям! Ако родът на гигантите се размножи…

— Няма да споря по този въпрос с вас — каза Редууд. — Да говорим само за моя син и за неговите другари. Затова дойдох тук. Кажете точно какво искате от тях?

Говорещата машина отново заработи.

— На гигантите ще бъде предоставено всичко. Те прекрасно могат да си живеят (някъде в Северна Америка или в Южна Африка) както намерят за добре, без да пречат на никого, и да си организират живота така, както искат!

— Но това е невъзможно! — извика Редууд. — Сега гигантите са много, те са пръснати по целия свят, как ще ги съберете?

— О, ние ще сключим международни съглашения! Това не е трудно. Вече сме говорили по този въпрос. Само си помислете колко хубаво ще бъде! Великаните ще заживеят отделно, по свой вкус, без да пречат на някого и без някой да им се бърка в работите. Нека правят каквото си искат, дори ще бъдем доволни да установим търговски връзки с тях. Те могат да бъдат напълно щастливи! Помислете си само…

— Но при условие че нямат деца, така ли?

— Да, разбира се. Не можем да им позволим да се размножават. По такъв начин, господине, ние ще спасим света от ужасните последици на вашето откритие. Все още не е късно. Но ние искаме да бъдем хуманни. Въпреки че имаме средства да ги заставим, не трябва да забравяме и милосърдието. Ето, сега опожаряваме местата, където вчера и днес попаднаха техните бомби. Храната трябва да се изгори. И можете да бъдете сигурен, че ще я унищожим на всяка цена. По този начин без излишни жестокости, без да нарушаваме каквито и да било права…

— А ако гигантите не се съгласят? — възрази Редууд.

— Как така няма да се съгласят? — учудено извика Катергам. — Те трябва да се съгласят.

— Не мисля, че ще поискат.

— И защо да не поискат? — удивено каза Катергам.

— Но само си го представете, какво ще се случи тогава?

— Е… какво! Ние не можем да допуснем гигантизмът да се разпространява. Разберете, господине, не можем да направим това! Нима вие, учените, сте лишени от въображение? Нима нямате чувства? Ние не можем да позволим нашата планета да стане жертва на тези чудовищни същества, които създаде вашата храна. Не можем, не искаме, не трябва! И забележете, това е само началото. Досега се ограничавахме само с мерки против уличните безредици и с полицейски контрол. Но зад нас е цялата нация, цялото човечество! Зад хилядите загинали стоят милиони! Ако не исках да избягна кръвопролитията, господине, то след първите атаки щяха да последват и други, борбата щеше още да продължава. Не знам дали можем да унищожим храната, но сме в състояние да унищожим гигантите! Ако смятате, че няколко десетки чудовища могат да се противопоставят на цял народ, на целия човешки род, който ще ни се притече на помощ, жестоко се лъжете! Ако мислите, че вашата храна може да измени човешката природа… идете и им предайте моите предложения!

Катергам завърши своята реч ненадейно и направи величествен жест. Навярно и на него му омръзна да повтаря едни и същи неща по различен начин.

Настъпи кратко мълчание.

— Идете при тях — повтори Катергам.

— Добре, ще отида — отговори Редууд.

Аудиенцията приключи и Катергам някак си изведнъж се сви, превърна се отново в мъничък, стар, блед, изнемощял човечец. Той пристъпи напред, като че ли слезе от картина, и подаде с любезна усмивка ръка на Редууд като доказателство за това, че въпреки всички сблъсъци в обществения живот отношенията между хората са поставени на основата на неизменното благоразположение.