Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Food of the Gods, 1904 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лъчезар Живин, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хърбърт Уелс. Храната на боговете
ИГ „Евразия“, ИК „Д. Яков“, София, 1992
Редактори: Русанка Ляпова, Тодорка Минева
Коректор: Нина Иванова
Художник на корицата: Веселин Праматаров
История
- —Добавяне
Четвърта книга
Краят на началото
Първа глава
Любовта на гигантите
Точно преди изборите, които трябваше да предоставят властта в ръцете на Катергам, оглавил кампанията срещу гигантизма, в Англия пристигна онази принцеса с гигантски размери, която изигра толкова важна роля в началото на бляскавата кариера на доктор Уинкълс. Тя дойде по много важен повод — държавни съображения караха баща й да я сгоди за един княз и предстоящата сватба щеше да предизвика голям международен отзвук. Но по някакви тайнствени причини сватбата все се отлагаше и това разпали въображението на широката общественост и породи най-различни слухове. Говореше се, че принцът се колебаел, че необятността на годеницата го плашела, че той — напълно обяснимо — се боял да не изпадне в смешно положение.
Колкото и да е странно, но преди пристигането си в Англия годеницата изобщо не подозираше за съществуването на други гиганти. В двореца на баща й тактът и сдържаността бяха едва ли не единственото нещо, което се съблюдаваше строго, затова тя разполагаше с малко сведения за околния свят, а за гиганти не смееше и да продума. До случайната си среща с Редууд тя се смяташе за уникален феномен в целия човешки род.
Като попадна сред английския народ, толкова демократичен, но същевременно и толкова лоялен към кралската институция, тя бе принудена да живее едва ли не в заточение, защото огромни тълпи народ — с файтони, влакове и коли — се трупаха край двореца, в който живееше принцесата, с надеждата да я зърнат. И така, тя трябваше да става много рано, за да може да се поразходи. При една от тези ранни разходки принцесата срещна младия Редууд.
Големият парк на двореца, който й служеше за резиденция, се простираше на двадесет километра на юг и на запад от главния вход. Старите кестени по неговите алеи бяха достойни за младата девойка, която се разхождаше под тях, защото изглеждаха високи дори в сравнение с нейния ръст. По това време на годината те бяха покрити с цветове. Отначало принцесата само им се любуваше, а след това започна да си прави букет от тях, като избираше най-едрите, и така се увлече в това занимание, че не забеляза младия Редууд, докато почти не се сблъска с него.
Докато минаваше край кестените — единствените растения в околността, достойни за ръста й, — принцесата се чувстваше самотна, а през това време нейният любим беше толкова близо до нея и й се любуваше…
Трябва да призовем на помощ въображението си, за да разберем какъв възторг обзе момъка, когато той съзря красотата, която ние не сме в състояние да видим. Огромните, плашещи ни със своите размери форми на принцесата не го отблъскваха. За него тя беше стройна, пъргава и грациозна, създадена сякаш точно за него. В лека елегантна рокля, която подчертаваше красивите й форми, с отворена яка, която откриваше бялата й шия и част от гръдта й, със сламена шапка, с букет в ръка, принцесата изглеждаше прекрасна в очите на Редууд.
Когато принцесата го забеляза, тя се стъписа като пред свръхестествено явление, което нарушава всички природни закони.
Тогава Редууд беше двадесет и две годишен строен, чернокос младеж, доста сериозен и замислен. Облечен бе в тъмна куртка и панталони в същия цвят, подчертаващи стройната му фигура.
Няколко мига двамата стояха мълчаливо, загледани един в друг, без да осъзнават значението на случайната среща.
Редууд не се учуди особено. Той знаеше за съществуването на принцесата и търсеше възможност да я види, но сърцето му отчаяно заби, когато срещна погледа й.
— Вие сте принцесата — каза той. — Тази, която са хранили с Хераклофорбия! Поне така ми каза моят баща.
— Да, аз съм принцеса — отговори тя, като още не можеше да се отърси от изненадата си, — а вие кой сте?
— Аз съм синът на човека, който измисли Храната на боговете.
— Какво говорите? Не ви разбирам — възрази принцесата в пълно недоумение. — Каква храна на боговете?
— Нима не сте чувала за нея?
— Храна на боговете? Не, нищо не съм чувала!
Пребледняла, цяла разтреперана, принцесата добави след кратко мълчание:
— Нищо не знаех… Нима… Нима има и други гиганти?
— Никой ли не ви е казвал? — извика Редууд учудено.
— Никой нищо не ми е говорил! — отговори принцесата, обхваната от чувството, че целият свят се променя пред очите й, и се изчерви от внезапния прилив на необяснима радост.
— Вие нищо не знаете? — извика Редууд. — Никога не сте чувала за нас, за тези, които са сродени с вас чрез Храната на боговете?
Принцесата имаше усещането, че ще припадне или ще заплаче. След като се успокои малко, тя каза тихо като в сън:
— Нищо не са ми говорили… Мечтала съм наистина, за много неща съм мечтала, но дори не съм предполагала, че мечтите ми могат да се сбъднат… Разкажете ми, моля — добави тя оживено, — разкажете ми всичко, което знаете. Кой сте вие? Каква храна на боговете? Разкажете ми всичко подробно и ясно. Защо са крили от мен, че не съм сама на този свят?
* * *
Можете да си представите как двойката млади гиганти — оживени, зачервени, любуващи се един на друг, но същевременно объркани — се разпитват взаимно, разказват, редуват разговора с красноречиви паузи, с погледи и усмивки, които предизвикват още по-голямо смущение, но и по-голяма наслада. С една дума — пленителна сцена, която открай време се разиграва при срещата на двама души, родени един за друг, каквито и да са техните размери. Принцесата изведнъж разбра всичко, което беше скривано от нея в продължение на толкова години. Тя разбра, че не е някакъв изрод, някакво чудовищно изключение, а е член на братството, което бе още малобройно и пръснато по целия свят, но беше призвано да властва над света. Младият Редууд й разказа за баща си, за Косар, за Храната на боговете, за борбата на джуджетата с гигантите и завърши с вдъхновена тирада.
— Ние сме още в самото начало на промяната — каза той. — Историята на джуджетата е само встъпление към историята на човечеството. Ние с баща ми вярваме, че ще дойде време, когато ние, гигантите, ще започнем свой собствен живот, ще творим и ще създаваме такива неща, каквито джуджетата не са и сънували… Но всичко това е в далечното бъдеще…
— А аз не съм и подозирала за тези неща! — извика принцесата.
— Понякога ми се струва — продължи Редууд, — че сме се родили твърде рано. Преди нас трябваше да има нещо друго. Светът не е подготвен да осъзнае величието, създадено от Храната на боговете. Породиха се различни сблъсъци, грешки… Джуджетата ни мразят, защото сме много по-големи от тях, пречим им, нарушаваме техните порядки… Но няма как. С всяка своя стъпка, без да искам, аз разрушавам плода на техните ръце, воювам срещу признати авторитети. Ето дори сега, за да се срещна с вас, трябваше да прекрача много забрани, да наруша техните закони. Не смея да влизам в града, не мога да минавам по мостовете, да се разхождам по полята, отделен съм от всички наши братя, също такива гиганти като мен, освен от тримата братя Косар, но и посещенията при тях от ден на ден все повече се затрудняват… От друга страна, те ни лишават от всякакви удобства, защото всичко, което са създали, е прекалено малко за нас, а самите ние си ги осигуряваме доста трудно поради липсата на подходящи инструменти и дори на свободно място… Изобщо, живеем много зле. Джуджетата не пропускат случая да ни причинят някоя пакост…
— Но ние сме силни — каза принцесата.
— Да, ние трябва да бъдем силни — съгласи се Редууд. — Ние чувстваме в себе си силата да извършим велики дела… Тази сила е в нас… Но преди това би трябвало… — и Редууд замахна с ръка, като че ли искаше да смете от лицето на земята всички джуджета.
— И аз съм си мислила за същото — каза принцесата, — макар да смятах, че съм единствена. Те винаги са ми внушавали, че да притежаваш сила, е голям грях, че е по-добре да бъдеш малък, отколкото голям, че истинската религия покровителства слабите и кротките, насърчава тяхното безгранично размножаване, че силните трябва да жертват своята сила за тях. Но животът ми диктуваше друго.
— И аз мисля така! — извика Редууд. — Тяло като вашето очевидно не е създадено за смърт и безплодно самопожертвувание.
— Разбира се, че не.
— Пък и не може да се живее без никаква работа. Всички наши мислят, че рано или късно ще се наложи да се сблъскаме с джуджетата. Иначе те никога няма да ни позволят да живеем така, както искаме. Всички мислим така. Ето, и братята Косар казват същото.
— О, джуджетата са толкова дребнички и слаби! — каза принцесата.
— Не говорете така. Те са дребни, но са много, а и всички оръжия за борба са в техните ръце и са пригодени за тях. Стотици и хиляди години малките хора, с които трябва да се борим, са правили само това — измисляли са средства, за да се избиват един друг, и са станали професионалисти в тази област… Прекрасно лъжат и мамят например… Да, не знам как ще завърши този сблъсък, но той е неизбежен… Вашето положение е различно и може би мислите по друг начин, но ние сме решили… Щом ще се воюва — да са воюва… Само че не умеем да убиваме, пък и не искаме…
— Пазете се! — извика принцесата и в този миг прозвуча някакъв клаксон.
Той се обърна по посоката на звука и видя до десния си крак един яркожълт автомобил. Пътниците в кожени костюми и с огромни очила сърдито размахваха ръце и викаха нещо. Редууд отмести крака си и автомобилът, като бръмчеше по-силно отпреди, пое надолу по алеята.
— Я го виж ти, плашило такова! — извика един пътник.
Събеседниците замълчаха за миг, като гледаха след отдалечаващия се автомобил, след това принцесата каза:
— Всичко е толкова странно, че още не мога да дойда на себе си…
— Напразно са скрили всичко от вас — прекъсна я Редууд.
— Да, така е. Мислех си, че съм някакъв изрод и ще живея съвсем сама на този свят. Дори се бях примирила със самотния си живот и се бях приспособила към него. А сега за половин час всичко се промени — виждам света по друг начин, разкриват се нови хоризонти, широк простор за живот! Не съм сама, имам приятели!
— Да, приятели в радост и беда — потвърди Редууд.
— Но вие трябва всичко да ми разкажете — добави принцесата. — Все още не зная много неща, всичко ми се вижда като сън… Дори и вие… След известно време може би ще свикна, но сега… Сега ми се струва, че сънувам… чуйте!
Отдалеч до тях долитаха ударите на часовниковата кула в замъка. Един, два, три… — камбаната удари седем пъти.
— Трябва да вървя — каза принцесата. — Сега ми поднасят чаша кафе в стаята. Колко сериозно и добросъвестно изпълняват своите задължения тези малки служители и господата от моята свита!
— Трябва да ви кажа още нещо… — започна Редууд.
— И аз трябва да помисля върху това, което ми разказахте — прекъсна го принцесата, — да го обмисля насаме. Сега ще се прибера у дома, а утре призори отново ще дойда…
— Ще ви чакам.
— Цял ден ще си мисля… Просто не ми се тръгва!… — Принцесата отстъпи и измери Редууд с поглед от глава до пети. За миг очите им се срещнаха и светнаха от ласката на погледите им. Двамата се изчервиха.
— Да — каза принцесата, като се смееше щастливо, — виждам, че вие наистина съществувате. Но колко е странно всичко това! Нали?… Представете си, че утре дойда, а вие сте се превърнал в джудже като всички останали! Е, вече е време да си вървя. Да се сбогуваме, както правят това малките хора.
При тези думи принцесата усмихнато подаде ръка на Редууд. Драмата отново се изчервиха при допира на дланите им.
— И така, довиждане до утре, братко гиганте! — каза принцесата.
— Довиждане — едва можа да отговори Редууд.
* * *
Те се срещнаха общо четиринадесет пъти преди началото на края. Ту в парка, ту в боровата горичка, която обграждаше парка от югозападната му страна, ту на хълмовете сред покритите с клек падини. Две от срещите им бяха на кестеновата алея, пет — край езерото, направено по поръчка на краля, дядото на принцесата. Княгинята седеше на тревата, а Редууд полагаше глава в скута й и не снемаше поглед от нея, разказваше й за миналото си, за баща си, за възвишената задача, възложена на гигантите, за великото бъдеще, което им предстои.
От мисълта за съдбата на гигантите те скоро преминаха към неща, много по-близки на сърцето им. С всяка среща двамата великани все повече се уверяваха, че помежду им се заражда нежно и силно чувство, което е по-различно от дружбата, и най-после нещата стигнаха дотам, че те го нарекоха с истинското му име, като по този начин встъпиха в ролите на Адам и Ева на обновения човешки род.
Докато седяха под величествените кестени, те откриха, че цялата природа се е променила и се е превърнала в истински рай. Слънцето и звездите престанаха да бъдат груби, материални небесни тела и се превърнаха в светилници, които горят пред престола на Всевишния; цветята сякаш само си мислеха как да угодят на двамата влюбени; самите те вече не се усещаха като отделни същества от плът и кръв и се сляха в едно ефирно, леко цяло, изпълнено с неизказано блаженство.
Външният свят отстъпи някъде встрани, времето сякаш спря, самата смърт бе победена, защото тя е съдба на индивида, а любовта унищожава индивидуалността. На влюбените им се струваше, че едва сега проникват в истинската същност на нещата и виждат скритата красота на света, която е недостъпна за погледа на същество, живеещо свой самостоятелен живот. И наистина те видяха тази красота, защото любовта я открива дори на малките души, а техните души бяха огромни, достойни за същества, откърмени с Храната на боговете.
Можете да си представите ужаса и негодуванието на „света“, когато той узна, че принцесата, сгодена за княз — истинска принцеса, в чиито жили тече кралска кръв!, — се среща с хипертрофиралия потомък на един прост професор по химия, който не притежава нито известност, нито богатство, нито обществено положение. Като че ли на този свят няма нито крале, нито принцове, нито здраво установен порядък — нищо освен великани и джуджета!
— Дано само вестникарите да не научат! — шепнеше сър Артър Падъл Бутлик.
Но след като вестникарите научиха, не се случи нищо особено. Само в „Брътвеж“ се появи редакционна бележка, която започваше с думите: „Упълномощени сме да опровергаем…“
И с това сплетните приключиха.
* * *
— Казват, че трябва да се разделим — каза принцесата на своя любим.
— Защо? — извика младежът. — Каква глупост още са измислили малките хора?
— Казват, че не сме имали „право“ да се обичаме — отговори принцесата. — Знаеш ли, че любовта към мен била престъпление към държавата? Един учен днес ми го доказа.
— Но какво ни засяга всичко това, мила? — извика Редууд. — Какво значат за нас тези безсмислени „права“, „престъпления към държавата“ и тем подобни пигмейски тънкости?
— Ей сега ще ти обясня — каза тя. — Днес при мен дойде един мъничък човечец с тих, мил гласец и с малки бели ръчички, които притискаше до сърцето си при патетичните пасажи в своята реч. Той бе леко плешив, почти побелял. Прибавете към това мъничко червеничко личице и остра брадичка и ще получите представа за доверения приятел на кралската фамилия. Свит като котенце на стола, той започна доста меко и красноречиво да ме убеждава, като ми повтаряше непрекъснато, че имам „особени задължения“ и че трябва…
— И мислиш ли — прекъсна я Редууд, — че в думите му има някакъв смисъл?
— От негова гледна точка, разбира се, че има. Ние, без да подозираме, сме потъпкали най-свещените неща за малките хора. Нали за тях кралете и князете са специален вид хора — обожавани арестанти, свещени играчки, обредна бутафория. За това обожание ние заплащаме със загубата на личната си свобода. Длъжна съм да се омъжа за един принц — ти не го познаваш, а и това няма никакво значение, — за обикновен пигмейски принц. Но моят съюз с него ще заздрави политическите връзки между двете държави и това ще бъде от полза за Англия. Представи си само: ще заздрави връзките.
— И какво от това?
— Те искат аз да заздравя връзките, сякаш между мен и теб не е имало нищо друго освен просто познанство.
— Как така?
— Ето така. И това не е всичко. Той каза…
— Този специалист ли?
— Да, да. Той каза, че и за всички вас — другите гиганти — е по-добре да престанете да се срещате.
— Но… какво им пречи на тези хорица това, че се обичаме! Защо изобщо се занимават с нас?
— Навярно ги интересуваме.
— А ти — каза Редууд, — ти не мислиш ли, че те нямат право да се бъркат в нашите работи?
— Разбира се, че съм съгласна.
— Откъде накъде ние, децата на новата природа, ще се подчиняваме на стария закон на тяхното пигмейско общество! Нима още с първите си крачки трябва да се съобразяваме с техните обичаи и да търпим гнета на остарелите им институции! О, кълна се, това няма да стане!
— Напълно съм съгласна с тебе, само че…
— Само че какво?
— Ако поискат да ни разделят…
— Но какво могат да ни направят?
— Наистина не знам… Как мислиш, какво могат да ни сторят?
— Какво ни засяга това? Ти си моя и аз съм твой. Какво повече ни интересува? Ти си моя и аз съм твой завинаги. Как могат да ни попречат със своите смешни правила, забрани и бутафорна важност? Да те отнемат от мен, когато ти си ми сто пъти по-скъпа от живота! Това е просто невъзможно!
— Така е — каза замислено принцесата, — но все пак какво ли могат да ни направят?
— Или искаш да попиташ какво трябва да направим ние?
— Да, може би.
— Какво трябва да направим ли? Ще продължаваме така, както сме започнали.
— А ако ни попречат?
Редууд се замисли и скръсти ръце на гърдите си.
— Да, права си — каза най-после той. — Трябва да се помисли какво могат да ни сторят.
— В тази мъничка страна, на острова… — каза принцесата и замълча.
— … не можем да се отървем от тях, защото са навсякъде — завърши Редууд мисълта й.
— Но можем поне да опитаме…
— Къде да отидем?
— Все трябва да има къде. Да преплуваме океана. Там…
— Но и там ще си имаме работа с милиони джуджета, денем и нощем ще трябва да отблъскваме намесата им в живота си.
— И все пак това е единствената ни надежда, мили. В тази малка, претъпкана с хора страна не можем да имаме нито покрив, нито увереност в утрешния ден. Къде ще живеем? Къде ще се подслоним? Дори да побегнем, те ще ни преследват денем и нощем.
— Има място за нас на този остров — каза Редууд.
— Къде е то?
— Ами там, където живеят нашите братя. Те са се оградили с ровове от всички страни, изкопали са дълбоки пещери и проходи. Скоро един от тях дойде при мен. Не си спомням точно какво ми каза, но ми спомена за оръжие. Там, при тях, може би ще намерим приют… задълго — добави той след кратко мълчание. — Аз не съм го виждал… Ах, Боже мой! Съвсем забравих! През цялото време бях погълнат от мисълта за теб, а трябваше да намина при тях, да им разкажа за теб и за всичко, което става тук. Ако поискат да ни помогнат — те ще успеят. Тогава ще има надежда за нас. Не знам колко добре са се укрепили, но съм сигурен, че са направили всичко, каквото трябва. Още преди да се срещна с теб — сега си спомням това, — те много се стараеха да укрепят своите владения. Както знаеш, има избори, може би вече са приключили. Малките хора преброяват гласовете. Точно по тези избори много хора се надигнаха против нас, против всички нас. Трябва да се срещна с братята. Време е да им разкажа за отношенията ни.
* * *
Следващия път принцесата трябваше да чака Редууд доста дълго. Срещата им трябваше да се състои по обяд в онази част на парка, която се спуска към реката. Седнала на тревата, принцесата с нарастващо нетърпение поглеждаше на юг. Постепенно тя усети странната тишина, която я обгръщаше. Дори шпионите, които винаги я следяха, този път отсъстваха: не се виждаше жива душа. По Темза не плаваше нито една лодка.
Принцесата се опита да отгатне причината за тази тишина, но не успя, защото за нейна радост откъм гората се зададе Редууд, чиито глава и рамене се извисяваха над гората.
Скоро той се скри зад високите дървета, а след това се показа вече съвсем наблизо. Принцесата отдалеч забеляза някаква промяна в походката му. Редууд очевидно бързаше и леко накуцваше, а когато тя стана да го посрещне, видя по лицето му ясно изписана болка и разбра, че той едва се държи на краката си и при всяка стъпка изпитва силна болка. Изплашена, девойката се спусна към него и протегна разтрепераните си ръце, но преди да го попита какво му се е случило, той сам заговори.
— Нима трябва да се разделим? — каза той.
— Защо? Какво се е случило? — извика тя.
— Но ако ние се разделим, това значи още сега…
— Какво има? Кажи по-бързо, не ме измъчвай!
— Няма да се разделя с тебе, но… Но ти готова ли си? — попита той вместо отговор.
— Ако твоите недомлъвки означават, че ни чака смърт, то аз съм готова и няма да те оставя да умреш сам — твърдо заяви девойката.
— А ако наистина означават точно това… — каза Редууд, като стисна ръката й.
— Но кажи ми какво се е случило?
— Те се опитаха да ме спрат.
— Как така?
— На излизане от лабораторията, в която правя Храната на боговете за семейство Косар, срещнах дребен полицейски офицер в син мундир и с бели ръкавици. Той ми заповяда да спра. Оттук, казва, не можете да минете. На мен, разбира се, ми е безразлично и тръгнах по друг път, но там отново стои офицер и отново ми забранява да мина. Казва, че всички пътища били затворени!…
— И след това?
— Аз малко поспорих с него. Казах му, че тези пътища са обществени. Точно затова — отговаря той — са затворени за вас. Вие пречите на движението. Много добре — казвам аз, — за мен е безразлично, ще мина през полето. Но тук изскочиха иззад една ограда други офицери и ми казаха, че не мога да вървя и през полята, защото те били собственост на частни лица. Дявол да ги вземе частните лица — казах аз, — ще отида където трябва. И лекичко ги отстраних с ръка, много вежливо, уверявам те, и след това поех през полето. Не знам откъде изникнаха, но отвсякъде ме заобиколиха хора. Един с мундир тичаше към мен и четеше някакво писмо, а когато свърши, се обърна и хукна презглава. Не успях да съобразя каква е работата и зад себе си чух залп от пушки…
— От пушки?
— Да, от тези, с които стрелят по мишки. Куршумите пропищяха край мен, един ме улучи в крака.
— И след това?
— Е, аз съм тук, дойдох при тебе, като ги оставих да си стрелят, колкото си искат. А сега…
— Какво?
— Това е само началото. Сега те тичат по дирите ми. Искат да ни разделят.
— Няма да успеят!
— Разбира се, че няма да успеят, но ние трябва да се скрием при нашите братя, у Косар.
— А как ще стигнем дотам? — попита принцесата.
— Оттук, на изток. Те ще дойдат от запад, значи ние трябва да вървим в противоположната посока. Ето по този алея. Почакай, аз ще тръгна напред да видя дали не са там.
Редууд се опита да стане, но принцесата го хвана за ръката.
— Не! — извика тя. — Няма да те пусна сам. Ще се опитам да вървя колкото може по-близо до теб. За тях аз все пак съм свещена особа. Ако съм до теб, те няма да посмеят да стрелят.
При тези думи тя се притисна до него, а той във внезапен порив на нежност я прегърна и целуна по бузата. Те замълчаха за минута.
— На живот и смърт! — шепнеше принцесата, след това го прегърна, приближи своето лице до неговите устни, и каза: — Мили, целуни ме още веднъж.
Редууд не трябваше да бъде молен и известно време влюбените се целуваха, а след това, хванати за ръка, тръгнаха към убежището, построено от братята Косар.
Така започна борбата срещу гигантизма.
Докато влюбените прекосяваха парка, сред дърветата се показаха множество джуджета на коне и напразно се опитваха да ги настигнат. В края на парка великаните отново бяха посрещнати от въоръжена тълпа джуджета и макар че Редууд поиска да се пребори с тях и да продължи, принцесата го изведе по един обиколен път. Докато вървяха по него, над главите им пропищя куршум.