Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Food of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona(2008)
Разпознаване и корекция
Mandor(2009)

Издание:

Хърбърт Уелс. Храната на боговете

ИГ „Евразия“, ИК „Д. Яков“, София, 1992

Редактори: Русанка Ляпова, Тодорка Минева

Коректор: Нина Иванова

Художник на корицата: Веселин Праматаров

История

  1. —Добавяне

Трета книга
Последиците

Първа глава
Новият свят

Промяната настъпи постепенно, в течение на двадесет години. Разбира се, мнозинството я забелязваше, но тя за никого не представляваше изненада, която да го порази внезапно. Само един човек видя всички тези промени от упор, наведнъж и най-неочаквано. За нас ще бъде много полезно да тръгнем заедно с него и да споделим първите му впечатления.

Този човек бе престъпник, осъден на доживотен затвор (за какво престъпление, нас това не ни засяга), но след двадесет години затвор той бе помилван. В едно прекрасно лятно утро този нещастник, напуснал света като двадесет и три годишен младеж, напусна тесния свят на суровия и еднообразен труд и отново се завърна при ослепителната светлина на свободата. Облякоха го в дрехи, каквито отдавна бе отвикнал да носи, обръснаха му дългата брада и го пуснаха по белия свят като новороден — напълно отчужден от всичко и съвсем безпомощен. За щастие на този свят той имаше роден брат, който някога беше бедно малко момче, но вече се бе превърнал в представителен, богат и влиятелен джентълмен. За още по-голямо щастие този брат не се отвърна от затворника и дори дойде да го посрещне пред затвора и братски, от все сърце, го прегърна в името на общите спомени от родния дом. Двамата слязоха в Дувър и вървяха по улиците на града, хванати под ръка. Говореха малко, но чувствата им бяха изобилни.

Решиха да прекарат в ресторанта времето, което им оставаше до влака за Лондон, и там да си поприказват за миналото. Възкръсналият за живота разпитваше брат си за съдбата на роднини и познати, кроеше планове за бъдещето, с една дума, разговорът засягаше теми, които не ни интересуват, защото ние искаме само да видим промените, извършени за двадесет години, през очите на човек, който ги забелязва изведнъж.

Щом минаха Фракстън, бившият затворник се отърси от своите спомени. Застанал до прозореца, той се учудваше на слънцето и непрекъснато повтаряше:

— Ах, колко е хубаво! Откога не е имало такова хубаво време!

Тъкмо тогава в очите му се наби фактът, че не всичко в природата е запазило предишните си размери.

— Я виж ти, я виж ти! — провикна се той, като седна и за първи път прояви радостно оживление. — Я виж какъв лопуш, висок колкото троскота! Едно време нямаше такова нещо. Или пък съм забравил.

Но това наистина беше лопуш, само че гигантски, и растеше не сред троскот, а сред гигантска трева, из която между другото точно в този миг пъплеше рота английски войници, които както винаги правеха учение по правилника, разработен след войните. Във великанската трева тези войници щъкаха като божи кравички, движещи се на групи сред пшеничните класове.

Тъкмо когато наблюдателите от влака гледаха тази сцена, влакът навлезе в тунел — стана тъмно. След това наближиха разпределителната гара Сандлинг, цялата обрасла с гигантски лен, пренесен от съседната долина и достигнал невъобразима височина. Навярно бяха почнали да го секат, защото на втора линия на гарата имаше цял товарен влак с ленени греди. Точно тогава току-що завърналият се в света гражданин за първи път чу за Храната на боговете. Братята продължиха да пътуват из краища, където всичко бе запазило предишните си размери. Те бяха потънали в оживен разговор. Единият обсипваше другия с въпроси, на които той се затрудняваше да отговори, защото никога не се бе замислял за нахлуването на гигантизма в обикновения живот като за единен процес, а гледаше на него като на поредица от невероятни факти, които вече са престанали да будят интереса на хората.

— Всичко това е дело на Храната на боговете — каза той, — така де, на Храната на рекламата, или Силната храна, както още я наричат. Нима нищо не си чул за нея? Силна храна! Как не! Сега тя влияе дори върху изборите. Знаеш ли, то е едно такова изкуствено вещество. Нима никой не ти е говорил за него?

Стори му се, че брат му страшно е подивял в затвора, щом не знае дори това.

Като продължиха разговора, те от време на време поглеждаха през прозореца за нещо по-интересно. Отначало нашият възроден гражданин проявяваше интерес към храната, така да се каже, като към любопитен факт. Забавляваше го мисълта, какво би казал някой, ако научи за нея, или какво би станало, ако хапне от нея и т.н. (Но храната нито за миг не излизаше от ума му, както става винаги с хора, на които някой нов и странен факт е направил впечатление изведнъж, ненадейно.)

Това обаче ставаше по времето, когато гигантизмът се изявяваше спорадично по лицето на земята. На места храната още не бе разпространена, а имаше други места, където цялата почва и дори въздухът бяха наситени с нея. Първите места почти не бяха променени за тези двадесет години, а вторите не можеха да бъдат разпознати.

По пътя от Дувър за Лондон подобни контрасти се срещаха много често. За известно време събеседниците пътуваха сред обичайната селска английска природа, известна на нашия познайник още от детството: малки нивички, оградени с жив плет; тесни пътища, обрасли с дъбове, брястове и тополи; мънички върбалаци по бреговете в деретата; купи сено, които изглеждаха така, сякаш можеш спокойно да си ги пъхнеш в джоба; къщички играчки с пране, простряно да съхне край оградата; криви селски улички, тухлени двуетажни къщи с перденца на прозорците; полянки с цветя, с една дума — деветнадесети век все още не бе успял да загине в борбата с гигантизма. Гъсталаците от лопуш и троскот, оцелели след изсичането, но изсушени от вятъра, и останките от великански гъби или стебла на великанска трева, която някой се е опитвал да запали, единствени напомняха за нашествието на гигантизма.

Така влакът пропътува повече от двадесет километра из места, в които хората продължаваха да си живеят постарому, въпреки че наблизо, зад хълмовете, беше долината на Чийзинг Ейбърт, изцяло подвластна на великанското бъдеще. После отново започнаха да се забелязват признаците на гигантизма — например новият мост към Торнбридж, прехвърлен през широкото плато, образувано там, където Мидуей бе задръстен от великанска растителност, с която изобщо не можеха да се справят. След това отново започна двадесети век, а когато отдалеч сред мъглата се очерта Лондон, следите на гигантизма започнаха да се срещат на всяка крачка.

В югоизточния район на столицата, където живееше Косар с децата си, гигантизмът беше плъзнал на хиляди места и в хиляди форми, така че с него бяха започнали да се примиряват. Но възвърналият се към живота гражданин остана поразен, когато за първи път и изведнъж видя резултатите от това нашествие: необикновените за неговите представи здания и приспособления; грамадните, оградени и лошо миришещи складове с някакви невиждани греди и летви, използвани като гориво за огромните машини в гигантските фабрики и корабостроителници, около които на тумби се събираха лондонските хлапаци, за да гледат как се движат великанските колела и лостове; особените пътища, направени за гигантските коли и файтони — пътища, застлани с дебел влакнест слой коноп; високите кули с парни сирени, които предупреждаваха населението за всяка поява на великански животни (такива сирени бяха поставени и на камбанариите на старите църкви, което бе особено обидно); мъничките, боядисани в червено войнишки бараки със стрелбища от триста ярда, където войниците всекидневно се упражняваха в стрелба с едрокалибрени пушки за лов на слонове, като за мишени им служеха чучела на гигантски мишки. От времето на Скинърови такива мишки се появяваха шест пъти в югоизточните части на Лондон и станаха толкова обичайни гости там, колкото обичайни са тигрите в околностите на Калкута.

Братът на затворника купи в Сандлинг няколко вестника, които прегледаха по пътя. Новакът в живота на двадесети век се убеди, че сега вестниците имат по-голямо значение от преди, макар по размер да са станали по-малки и да се печатат с други шрифтове. Но най-много се учуди на безбройните рисунки, които изобразяваха чудни, невиждани неща. А и заглавията на повечето статии му звучаха съвсем непознато, като че ли са писани на чужд език: „Узаконяване на Храната на рекламата“, „Силната храна — обществено зло“, „Новата реч на господин Катергам“.

— Кой е този господин Катергам? — попита новият гражданин.

— Един смелчага — отговори братът.

— Някакъв политик, а?

— Иска да свали правителството. Поставил ги е натясно.

— Я виж ти — каза новакът, — сигурно са си все същите — Чембърлейн, Розбери и всички други… Господи Боже мой! Какво е това? — извика той внезапно, като погледна през прозореца и хвана брат си за ръкава.

— Това са младите Косар.

— Господи! — извика пак новият гражданин, като изтърва вестниците и се втренчи с безпомощно учудване в сцената, която се разкри пред очите му.

Сред дърветата се виждаше великанска човешка фигура, висока около четиридесет фута, която стоеше в свободна и красива поза с широко разтворени крака и с отметната назад дясна ръка, в която държеше голяма топка, очевидно с намерение да я хвърли. Великанът беше облечен с костюм от тънка и здрава метална сплав, подобна на броня, и препасан с широк стоманен колан със закачена на него огромна кесия. Обляна от слънчевата светлина, фигурата на великана блестеше като сребърна статуя на гладиатор. Но никой не успя да я разгледа по-внимателно, защото влакът се движеше доста бързо и след няколко секунди от прозореца се видя друга подобна фигура, която се бе приготвила да улови топката. Огромното пространство зад дърветата на север от Севънс вероятно бе отредено за резиденция на великаните.

На един от хълмовете, които ограждаха това пространство, се виждаше масивна стена, зад която се издигаше чудовищно голяма къща в египетски стил, построена от Косар за децата му, когато великанската детска стая изпълни своята роля. Зад къщата се намираше също такъв грамаден и мрачен каменен плевник, откъдето се чуваха титанични удари с чук върху къс нагорещено желязо. Чукът беше необикновено голям, както се виждаше от прозореца на влака.

Братята не бяха успели да се полюбуват на картината, когато вниманието им бе погълнато от полета на топката с големина на бъчвичка, която попадна в ръцете на втория великан.

— Хвана я! — извика новоизлюпеният гражданин, който едва си пое дъх от учудване.

Зрителите можеха да се наслаждават на тази сцена няколко секунди, защото влакът навлезе в тунела на Чийзинг.

— Боже мой! Боже мой! — извика отново новакът, когато мракът обгърна пътниците. — Какво е това? Ами че той е по-висок от всяка къща!

— Да, такива са младите Косар и заради тях се вдига цялата врява.

След като излязоха от тунела, пътниците видяха още кули, още червени бараки; а след това започнаха да се нижат крайградските вили, по чиито железни огради, стобори, стълбове, изобщо навсякъде, пъстрееха с всички цветове непознати за новия гражданин афиши и обяви. Често се виждаха и възвания против гигантизма и карикатури на неговите прояви. Думите „силна храна“, „храна на рекламата“, „Катергам“, „Джек — убиецът на великаните“ бодяха очите на минувачите.

Високопоставеният брат реши да отпразнува посрещането на своя родственик с обяд в добър ресторант, с музика и всички почести, както се казва, а след това да го заведе на театър — с една дума, да заличи от паметта му всички спомени от затвора. Но точно по тази причина целият план претърпя промени. Колкото до обяда — наобядваха се, но решиха, че ще бъде по-добре да задоволят любопитството на бившия затворник към Храната на боговете и поврата, направен от нея в обществения живот, вместо да отидат на театър.

— Тя не ми излиза от ума — каза той, — не мога да мисля за нищо друго.

— Е, както искаш, денят си е твой, братко. Можеш да правиш каквото си искаш. Ако желаеш, да отидем на големия митинг в Народната палата.

След това решение те се озоваха сред огромна тълпа пред малка осветена трибуна, където свиреше орган. Този орган се опитваше да заглуши крясъците на многобройната тълпа, която се стичаше доста мудно, но в един миг замлъкна.

Братята тъкмо се бяха скарали с един джентълмен, който невежливо блъсна единия от тях в гърдите, когато на трибуната се появи Катергам. Неговата мъничка черничка фигурка с червена топка вместо лице и с орлов нос изведнъж изникна в средата на трибуната. Какви викове! Какви приветствия! Боже мой! „Ура-а-а! Ура-а-а!“ — подхвана един човек близо до трибуната, викът се поде от цялата зала, дълго не спираше и разтърсваше стените на зданието.

Но никой не викаше с такова въодушевление, както новопоявилият се гражданин. Дори сълзи излязоха на очите му от усилието, макар че той не знаеше на какво точно се радва. Постойте обаче двадесет години в затвора и сами ще разберете какво значи да имаш възможност да активизираш дейността на дробовете си заедно с цяла тълпа, без никой да ти пречи.

Той спря да вика, когато почувства, че е останал сам.

Последва пауза: Катергам трябваше да почака, докато някакви дребнички хорица — членове на бюрото — извършат необходимите формалности. А през това време тълпата шумеше и на фона на този шум от време на време се чуваха възгласи: „Какво се бавят още?“, „Какво прави този старец?“, „Така никога няма да свършим!“, „Скоро ли ще чуем Катергам?“ и т.н.

Най-накрая Катергам се изправи зад катедрата и всички можаха свободно да огледат дребната фигурка на великия човек. Право да си кажем, тази фигурка бе поомръзнала на всички, защото хората можеха да й се налюбуват по илюстрациите, безбройните карикатури, медалите, пуснати в чест на борбата с гигантизма, по антигигантичните знаменца и дори върху книжните кесии и подплатите на „катергамовите“ шапки. Изобразяваха го като моряк с фитил в ръка на брега на морето (навярно житейското) край оръдие с надпие: „антигигантичен закон“, което беше насочено към морско чудовище с надпис „гигантизъм“; или като въоръжен от глава до пети св. Георги, убиващ дракона; като титаничния Калибан, който пред входа на мрачната пещера се опитва да отклони удара на копие, на което е написано: „нови постановления за Храната на рекламата“; или като летящ Персей, който грабва красивата Андромеда (с отчетлив надпис на колана „цивилизация“) изпод ноктите на чудовище, по чиито части на тялото пишеше: „атеизъм“, „егоизъм“, „механика“, „гигантизъм“ и пр. Но най-често народното въображение представяше Катергам като „Джек — убиецът на великаните“, като го рисуваше съвсем достоверно (може би там беше малко по-висок и по-широкоплещест). Именно в този си вид той се яви пред погледа на новия гражданин.

Шумът сред тълпата мигом спря, щом Катергам стана, но затова пък бяха подети приветствени възгласи. Катергам първо се поклони, а след това махна с ръка, шумът престана и настъпи такава тишина, каквато има само на многолюдно сборище след продължителни викове. Когато човек е в пустиня, край него, разбира се, е тихо, но той все пак дочува звука от своите стъпки, дишането си и дори нещо повече: полъха на вятъра, шумоленето на тревата и пр. А в залата на Народната палата настъпи такава тишина, че до началото на речта на Катергам не се чуваше нито звук, а когато той заговори, само гласът му — силен и ясен — изпълваше пространството, като достигаше и до най-отдалечените слушатели. Той говореше отмерено и разбираемо за всички.

Мъничката черничка фигурка, ярко осветена и говореща със силен глас сред огромната тълпа, направи огромно впечатление на новия гражданин. Зад оратора седяха неговите поддръжници, а пред тях се виждаха редици гърбове, вратове и полупрофили.

Катергам говореше за предишните наредби. „Слушайте, слушайте!“ — понесе се сред тълпата одобрителен шепот. „Слушайте, слушайте!“ — повтори от все сърце и новодошлият, който всъщност не слушаше особено внимателно думите на Катергам, а все повече се вживяваше в грандиозността на митинга. Катергам говореше за мъдростта на предците, за постепенното създаване на почтените институции, за традициите — нравствени и социални, създадени от английския народ. („Слушайте, слушайте!“ — извика отново новодошлият със сълзи на очи.)

— А ето сега — продължаваше Катергам — цялата тази мъдрост, всичките тези учреждения и традиции са потъпкани. Да, потъпкани! Нима защото на трима смахнати преди двадесет години им е хрумнало да смесят някакви вещества в една колба, трябва да бъде разрушен редът и всичко, което е свято за повечето от нас? (Викове: „Не, не, няма да допуснем.“) Ако е така, крайно време е да престанем да се колебаем, време е да се заловим за работа (одобрителни възгласи), време е да се откажем от полумерките.

Джентълмени, ние чухме — викаше Катергам, — че обикновената коприва достига гигантски размери. Отначало тя беше такава, каквато е всяка коприва през пролетта. Детинска работа беше да я изскубнеш от корен. Но ако оставите това на пръв поглед невинно растение и му дадете възможност да израсне, ще ви трябват секири и въжета, ще трябва да рискувате живота си, за да се преборите с него. Ще трябва доста да се потрудите и много от близките ви вероятно ще загинат…

Силно и продължително скандиране прекъсна думите на оратора, а когато шумът утихна, Катергам завърши речта си по следния начин:

— Учете се да се борите срещу гигантизма с неговите методи… Изскубнете копривата, преди да е станало късно!

Той млъкна и отпи от сложената пред него чаша с вода.

— Това е просто и ясно! — извика някой от тълпата и отново настана невероятен шум: всички викаха, спореха, разговаряха.

Новопоявилият се гражданин напусна митинга облян в пот и страшно възбуден. По израза на лицето му можеше да се съди, че той е бил удостоен с блаженството да чуе гласа небесен. Сега вече знаеше! Сега вече всичко разбираше! Излезе от затвора точно в кризисния момент — в мига, когато окончателно трябваше да се решат сложните и заплетени социални въпроси. Във великата борба, която им предстоеше, той щеше да изиграе своята роля на свободен и съзнаващ своята отговорност човек. А що се отнася до същината на нещата, всичко беше ясно: от едната страна са тези чудовищни, облечени в ризници великани (сега той знаеше какво да мисли за тях), а от другата страна — този дребничък човечец с глас, проникващ до дъното на душата, надарен с изкуството да убеждава: това джудже, този „Джек — убиецът на великаните“. Всички трябваше да се обединят, за да „изскубнат копривата, преди да е станало късно“.

* * *

Най-високите, най-силните и най-знаменитите сред великаните бяха тримата синове на Косар. Ограденото място, което използваха за игра, бе до такава степен отрупано с всевъзможни модели на играчки и приспособления, че не можеше да става и дума за друго подобно място в света. То обаче започна да става тясно за тримата младежи. Най-големият от тях излезе много способен техник изобретател и сам си направи гигантски велосипед, който се движеше със скорост двеста и петдесет километра в час. Но за подобен велосипед нямаше нито подходящи пътища, нито мостове, затова той стоеше безполезен, опрян до стената, докато някой от великаните не се метнеше отгоре му, за да направи две — три обиколки на имението. Момъкът го беше изработил в детските си години, за да направи околосветско пътешествие с него, но когато порасна, великанът се убеди, че подобно пътуване е немислимо.

— О, синко, първо трябва да построиш път за своя велосипед. Несъмнено! — каза старият Косар.

И в едно прекрасно утро тримата братя се заловиха да построят такъв път. Тъй като бяха много упорити, и тримата здравата се заловиха за работа. Светът откри начинанието им на няколко километра от Севънс по посока към канала. Прекрасно нивелираният и здраво валиран път беше прав като стрела. Възбудена тълпа от най-различни хора — земеделци, арендатори, агенти, представители на местните власти, адвокати, полицаи, дори войници — отиде при тях по обед, ако не се лъжа, седмица след започването на работата.

— Ние правим път — каза най-големият брат.

— Виждаме, че правите път — каза някакъв представител на органите на властта, — но се постарайте да уважавате чуждия имот. Вие нарушихте правата на двадесет и седем частни собственици, на девет общински съвета, на два завода и на една железопътна компания, без да говорим за правата на града.

— И таз добра! — извика най-големият Косар.

— Бъдете добри да спрете строежа.

— Но нима не ви е необходим хубав, прав, удобен път вместо тези непрестанни неудобни завои?

— Не казвам, че не ни е необходим, но…

— Но не трябва да се прави, така ли? — попита средният Косар, като заби лопатата в земята.

— Поне не по този начин — отговори длъжностното лице.

Неговият отговор обаче не се отличаваше с особена яснота и определеност.

Старият Косар, който беше дошъл да види работата на децата си и щетите, които са нанесли, ги смъмри строго, но и се засмя доста доволно. Той изглеждаше напълно удовлетворен.

— Ех, момчета, много ще има да чакате за такива неща — каза той.

— Някои казаха, че първо трябва да се съставят проект и разчети — отбеляза един от братята, — след това да се иска разрешение… и още не знам какво. Но това ще продължи с години.

— Не се бой, няма да закъснеем — отговори бащата, — и разчети ще съставим, и разрешение ще получим. А дотогава ще се задоволите само с макет на това, което искате да построите.

Като послушни синове те се подчиниха, макар и не много охотно.

— Така да е — каза единият от тях, — но няма вечно да правим макети, я! Искам да създам нещо истинско и полезно. Не сме създадени на този Божи свят толкова силни и големи, за да тъпчем на едно място, без да смеем да направим дори една по-продължителна разходка, нито пък да влезем в града. (Наистина тогава това беше забранено и им беше страшно досадно да бездействат…) Не може ли да се измисли нещо такова, което да е от полза за тези дребни човечета, но което те самите не могат да си направят? Колко хубаво ще бъде да има нещо такова!

— Добре, много от тях нямат жилища — каза другият момък, — да построим голям дом в предградията на Лондон. Голям и хубав, с необходимите удобства, така че да може спокойно да побере всички. А след това оттам да прокараме хубави пътища докъдето е нужно. Можем да направи всичко това, и то хубаво, така че те ще се убедят колко е глупаво да се напъхват в дупките, където живеят сега. Трябва да се направи канализация — те никога не се мият, почти нито една от тези дупки няма баня. А дребосъците, които имат бани, вместо да помогнат на другите, които нямат, ги презират, присмиват им се и ги наричат „мръсни муцуни“. Може ли такова нещо! Всичко трябва да се промени. Ще прокараме електричество за отопление и осветление. С него ще могат и да готвят. Това, сегашното, на нищо не прилича — жените, дори бременните, мъкнат дърва и въглища! Ще разгласим нашия проект. Ще изкопаем ето там, на хълма, резервоар за вода, а тук ще поставим електрически генератори. Всичко е толкова просто! А след това може би ще ни позволят и да си работим. Не е ли така?

— Разбира се — отговори най-големият брат, — ние ще разгласим този проект.

— А защо да не започнем още сега?

— Имаш право — каза най-старият.

Но и този план срещна съпротива. Отново изникнаха хиляди причини, сред които нямаше нито една по-съществена, и обществеността започна да убеждава братята да зарежат работата. Мястото, избрано за сградата, се оказа неудобно; фасадата на къщата била грозна и нарушавала ансамбъла на околните сгради, както и приетите строителни стандарти; новите водопроводи засягали интересите на старите компании и пр. Ето защо всички се настроиха срещу нещастните братя Косар: местните земевладелци се надигнаха против тях като един, разтичаха се адвокати, заработиха канцеларии, доставчиците на строителен материал направиха стачка, народните трибуни анатемосваха опита да се развали прекрасната гледка, да се затули слънцето на бедняшките колиби. С една дума, великолепният проект на Косар подейства на местното население като тояга, пъхната в мравуняк.

— Ако знаех, нямаше да започвам — каза най-големият брат.

— Да, ще трябва да зарежем тази работа — подкрепи го вторият брат.

— Те са просто скотове, казвам ви! — заключи третият. — Не си струва човек да прави нещо за тях.

— Те само за това живеят — за да си подлагат един на друг динени кори — каза най-големият брат. — Права, закони, постановления — цялата тази игра на криеница. Е, няма как… да си живеят тогава в мръсните дупки. Ясно е, че не можем да им помогнем…

И децата на Косар оставиха къщата недостроена или по-право — незапочната, тъй като бяха успели да изкопаят само ямата за основите. След известно време тази яма се напълни с вода, заблати се, развъдиха се най-различни червеи, там попаднаха семена от растения и, Бог знае откъде, Храната на боговете (може би самите братя бяха виновни за това) и се започна познатата история: появи се гигантска растителност, гигантски комари полетяха из цялата околност и работата приключи с това, че братята, доста раздразнени от комарите (от които и самите те пострадаха), избраха една по-тъмна нощ, изкопаха канал и изведоха водата в дерето. Но великанската растителност, комарите и другите гигантски водни животни останаха, за да предават огромните си размери на бъдещите поколения вовек и веков.

* * *

Впрочем всичко това се случи, когато синовете на Косар бяха все още хлапаци, а сега те вече бяха зрели мъже. Но колкото повече растяха, толкова повече се стесняваха рамките на живота им. Успоредно с това проявите на гигантизъм ставаха все по-чести. Отначало малкото човечество ги смяташе за куриози, но след това започна да си пати от тях. Гигантизмът във всякакви форми пропълзя току до праговете на дупките, в които живееха джуджетата, и започна да пречи на техния живот: променяше ту едно, ту друго; пораждаше нови професии, нови видове труд, сложи край на някои стари; откъсна хиляди хора от предишните им занимания, а не успяваше да им създаде нови; обърка границите и стойността на владенията; разстрои търговската мрежа и в редица случаи породи сблъсъци и катаклизми. Затова не е чудно, че хората го възненавидяха.

И тъй като е по-лесно да се ненавижда нещо конкретно, определено и живо, отколкото някаква абстракция, хората възненавидяха гигантските животни повече от гигантските растения, а гигантските деца повече от гигантските животни. Страхът от великанската коприва, от осите и тигрообразните мишки се превърна в наситена омраза към великанските представители на човешкия род. Тази ненавист стана главна действаща сила в политиката. Старите политически партии бяха заменени с две нови: партия на търпимостта, която се стремеше само да регулира гигантизма, и партия на непримиримите, или радикалите, начело на която стоеше Катергам.

Неговите речи всеки път ставаха все по-силни и по-силни, а заключителните им фрази — все по-изразителни. В началото той препоръчваше „да се отсекат шиповете на трънката“, след това предложи „да се лекува слонската проказа“, а най-накрая „копривата да се изскубне от корен“.

Един ден децата на Косар, вече възрастни мъже, седяха сред развалините на детските си проекти и разговаряха. Целия ден бяха работили над един много сложен подземен канал, който баща им, кой знае защо, ги молеше да прокопаят, и сега, по залез, седяха уморени в градината пред къщата и очакваха вечерята.

Представете си могъщите тела на тези великани, изтегнати върху купите сено от гигантската трева, прилична по-скоро на кръстци от сухи клони и коренища. Единият от тях почистваше калта от грамадните си обувки с железен лост, който държеше като клечица, другият се беше облегнал на лакът, а третият дялкаше с ножчето си борова греда, като вдъхваше с наслада мириса на смола. Те бяха облечени не с обикновени дрехи, а с ризи, изтъкани от въжета, и с ризници от алуминиеви жички. Обувките им бяха кожени, подковани с желязо, а коланите, копчетата и катарамите бяха от стомана. Тяхната едноетажна къща в египетски стил бе иззидана сред варовиците, наполовина в скалата, а откъм фасадата изглеждаше със стотина фута по-висока. До къщата имаше различни постройки: ковачница, работилница, леярна и прочие. През кръглите прозорци на къщата се виждаше зидана печка, в която искреше разтопен метал. Цялото стопанство беше оградено с каменни кубове, стегнати с железни скоби, сякаш за да подсилят картината на тази чудовищна по размерите си величественост. От мястото, където стояха великаните, се виждаха релсите и влакът, който точно в този миг влизаше в тунела и наподобяваше детска играчка като онези, в които малките патенца или корабчета изплуват изведнъж и след като бавно преминат пред погледа на зрителя, отново се скриват.

— Сега вече наистина искат да ни затворят — каза единият от братята. — Хората все повече стесняват обръча около имението ни.

— А как иначе? — каза най-малкият брат, като помълча за миг. — Искат да угодят на Катергам.

— Хм, и това няма да го задоволи, но и ние не можем повече да търпим — отбеляза средният.

— Скоро и при Редууд няма да можем да ходим. Последния път, когато отивах при него, едва успях да се промъкна по някаква тясна уличка, а наоколо беше осеяно с червени забранителни надписи… Какво става с Редууд? — добави той след малко.

— Защо, какво има? — попита големият.

— Станал е много разсеян. Дори не слуша какво му говориш. Все за любов мечтае.

— Ха, ха, ха — засмя се средният брат, като почука с лоста по обувката си. — Редууд открай време си е мечтател.

Всички помълчаха малко, а след това големият продължи:

— Тези ограничения започнаха да ми омръзват. В скоро време ще очертаят по един кръг около обувките ни и ще ни забранят да излизаме от него.

— Засега се търпи, но ще опитаме и другия край на тоягата, щом Катергам дойде на власт — каза най-малкият, като стисна в шепата си известно количество елови шишарки.

— Ако успее — каза големият.

— Не се бой, и това ще стане — отговори малкият.

Средният брат хвърли лоста, огледа оградата на имението и с видимо въодушевление извика:

— Вижте какво, братлета: вече не сме деца и трябва да си припомним думите на Редууд, който ни съветваше да не се отчайваме и да се държим като мъже, ако срещнем трудности по пътя си.

— Какво значи всичко това? — попита най-големият брат. — Какво да правим… когато ни е тясно?

И той огледа стените наоколо, хълмовете и малките човечета, които щъкаха по тях. Неизвестно защо братята си спомниха колко многобройни са тези хора и колко са лоши, упорити и жестоки.

— Малки са — каза най-малкият брат, — но са безброй, повече от песъчинките в морето.

— Отгоре на това имат и оръжие. Нашите братя от Съдърланд им го направиха.

— Пък и ние не знаем да се бием. С никой друг не сме воювали освен с комари и мишки.

— Така си е — каза най-големият, — но все пак сме силни. Ако стане нужда, ще се защитим.

При тези думи той шумно затвори джобното си ножче (дълго колкото човешки бой) и стана, като се опираше на издяланата от гредата тояга. Залязващото слънце обливаше небето с пурпурните си лъчи.

Когато младият великан се изправи, видя, че откъм вратата на къщата се приближава дребна фигурка. Тя му правеше някакви знаци, от които ставаше ясно, че работата е спешна.

— Хоп! — извика великанът, като се опираше на тоягата, дълга като мачта, и забърза с двадесетфутови крачки към баща си, като пътем подхвърли на братята си, че нещо се е случило.

* * *

Случило се бе това, че един младеж от джуджетата точно по това време и на същото място намери повод да излее чувствата си към гигантизма изобщо и към синовете на Косар в частност. Поводът бе следната случка: на път за Севънс той чу жален писък край една ограда и се притича на помощ точно навреме, за да спаси две врабчета от нападението на великански мравки.

— Реакционери! — извика той, като приключи със спасителната операция и видя стените на дома на Косар. — Искам да зная кой още не е реакционер? Я погледнете тази земя, която някога беше прекрасна като всичко излязло от Божиите ръце, а сега е разровена, осквернена, обезобразена. Изкопаха трапове, построиха огромни хамбари, конструираха чудовищни машини! Погледнете онези трима изроди, които седят там и обмислят някое ново безумство! Погледнете всичко това и кажете може ли човек да не стане реакционер!

— Е, вие сте се нагълтали с тези приказки от Катергам — отговори неговият спътник, като се усмихна лекичко.

— Не съм се нагълтал, а го виждам със собствените си очи. Спомнете си за предишния ред и мир, от които се лишихме благодарение на Храната на боговете — последното изобретение на дявола, който иска да погуби нас и душите ни. Помислете какъв е бил светът, преди да се родим, и какъв е сега! Спомнете си колко красиви бяха тези склонове, тези хълмове, нивите, покритите със златни класове! Спомнете си как отрупаните с цветя огради отделяха имота на едно семейство от съседния, как скромните стопанства изпъстряха пейзажа и как хармонично звучаха камбаните на тази църква всяка събота. А сега с всяка изминала година гигантската растителност отнема все по-голяма част от жизненото ни пространство, притискат ни гигантски гадини и насекоми, а пък онези двукраки чудовища, които мразят всичко малко и изящно, отдавна вече смятаме за неприкосновени… Не искате ли да погледнете — продължи той, като посочи с дългия си показалец земята, — това са следите на един от тях. Полюбувайте им се! Затъвал е повече от фут в земята, а тук почвата е твърда. Представете си какво ли става в калта? Изровил е трифутови ями, капани за пешеходците. А освен това вижте колко трева е смачкал, спукал е дренажната тръба, разровил е пътеката. Какво е това, ако не разруха? И така е навсякъде: те разрушават всичко, направено от човека… И някои още смеят да говорят за реакционност! А какво да правим?

— Но какво искате да постигнете?

— Как какво? Да ги спрем, докато не е станало късно! — извика младежът, очевидно студент в Оксфорд.

— Но…

— Това е напълно възможно! Нужни са план, система и твърда решимост. Много сме меки с тях, а гигантизмът все повече се разраства… Дори и тук…

Младежът замълча за миг, а другарят му се възползва от паузата и каза:

— Всичко това са внушения на Катергам.

— Така да бъде — продължи студентът, — но дори и сега можем да ги победим, ако точно преценим какво ни е нужно и с кого трябва да се борим. Народните маси са с нас, и то много по-сигурно, отколкото преди две или три години. Законите също са на наша страна: конституцията, нормите на обществения ред, църквата, нравите, обичаите, традициите — всичко е с нас и против гигантизма. Защо да чакаме? Защо да се самозалъгваме? Ние не ги искаме, ние ги мразим, тогава защо да ги щадим? И така ли да продължава всичко, докато великаните ни смачкат?

Той бързо се обърна и посочи надясно.

— Ето, погледнете тази гигантска коприва. Сред нея се вижда запуснато стопанство. А някога в него живееха, и то не зле, скромни и честни люде! А сега погледнете натам — продължи той, като се обърна в противоположната посока и посочи младите Косар. — Ето ги, седят. Познавам баща им, истинско говедо, което от тридесет години си разиграва коня в нашето прекалено снизходително общество. И това ми било инженер! Всичко, което е свято за нас, за него няма значение. Абсолютно никакво значение! Великите традиции на нашата раса и на държавата ни, уважаваните институции, установеният от векове ред, бавният, но разумен ход на историята, направил от Англия велика и свободна страна — всичко това не значи нищо за него. Всичко това той е готов да замени за някакви си дивотии в бъдещето, за някаква грубо материална и неосъществима мечта… Той е човек, способен да прокара трамвайна линия през гроба на майка си, ако реши, че това е полезно… А вие говорите за търпимост, за компромиси, с помощта на които и ние, и гигантите да си живеем спокойно. Това е невъзможно, уверявам ви… Те искат да ни изядат, а ние искаме да си живеем мирно и кротко…

— Но какво може да се направи?

— Какво ли? Твърде много! Всичко! Най-напред да се забрани производството на храната. Засега великаните са малцинство, те са пръснати, разединени. Хванете ги, вържете ги, обуздайте ги! Каквото и да струва това, спрете тяхното размножаване! Забранете храната! Пъхнете в затвора нейните производители! Светът ще принадлежи или на нас, или на тях!… Каквото и да стане, затворете Косар! Знайте, че едно поколение, само едно поколение ще съумее да ни избави от гигантизма. Едно поколение — и след това тези великански уста ще замлъкнат, следите им ще изчезнат, ще свалим сирените от нашите камбанарии, ще счупим едрокалибрените пушки за лов на слонове, ще изгорим цялата великанска растителност и ще заживеем пак както преди, ще възстановим стария добър ред, за който хората са създадени.

— Но за всичко това са потребни огромни усилия.

— Но целта си заслужава!… Ако се забавим, знаете ли какво ни чака? Великаните ще се размножат навсякъде и навсякъде ще разнесат и ще разпръснат тази дяволска храна. Полята ще обраснат с великанска коприва и троскот. Мазетата на къщите ни, подземията на градовете ни ще се напълнят с гигантски насекоми, дори в моретата ще се развъдят гигантски риби, които ще потапят корабите ни! Къщите, църквите, дори градовете ни ще обраснат с бурени, ще запустеят като стопанството, което ви показах… Човешкият род ще загине… И защо? Заради размерите! Заради някаква си бездушна планина месо!… И това вече е започнало. А ние си стоим и си казваме: „Колко неприятно!“ Роптаем, но бездействаме… Не, повече така не може да продължава!

Той замълча за миг и вдигна ръка.

— Нека всеки изпълни дълга си! Аз ще изпълня своя. Аз съм за реакцията, за решителните и безпощадни репресии… И наистина, какво ни остава, щом не мислим да употребяваме храната? Много се забавихме, изгубихме много време. Нямам намерение да търпя повече. Аз съм за реакцията!… За какво мислите? — добави той, като погледна към другаря си и забеляза неговата разсеяност.

— Всичко това е толкова трудно и сложно, че…

— А! Съмнения! — каза студентът с горчива усмивка. — Няма среден път — или ще изядеш, или ще бъдеш изяден. Ще изядеш или ще те изядат! Друг изход няма!