Хърбърт Уелс
Храната на боговете (5)

Пета глава
Изчезването на Бесингтън

Точно когато кралската комисия, създадена да проучи въпроса с Храната на рекламата, подготвяше своя доклад, в наличния запас от Хераклофорбия отново бяха констатирани липси. Това беше много неприятно (поне за Косар), защото комисията, благодарение на гаранцията на своя председател доктор Стийв Уинкълс (член на Кралското дружество, доктор по медицина, член на Кралския лекарски съюз, доктор на естествените науки, доктор по право), вече беше потвърдила, че случайни загуби от храната са невъзможни и с оглед на обществената безопасност нейната продажба може да се повери на специален комитет под председателството на доктор Уинкълс. Комитетът имаше пълен монопол над продажбите. И именно сега по ирония на съдбата бе констатирана липсата, с която се обясняваше появата на гигантски животни, и то като напук — на около петдесет метра от малката вила край Кестън, която през летните месеци бе наемана от доктор Уинкълс.

Стана ясно, че отказът на Редууд да съобщи на Уинкълс точния състав на Хераклофорбията е породил у този джентълмен силна страст към аналитичната химия. Понеже беше много лош експериментатор, той не се реши да се занимава с тези изследвания в прекрасно оборудваните лондонски лаборатории, а се опита да ги извършва в уединение, почти тайно, в беседката в градината на вилата си. Естествено той не прояви голяма упоритост и експериментираше доста рядко, с прекъсвания, а след около месец напълно заряза изследванията.

Разбира се, импровизираната лаборатория на Уинкълс беше много лошо обзаведена, снабдяваше се с вода от прост кран, а отпадъците се изхвърляха по една тръба в тинесто езерце, обградено с иглолистни дръвчета, което се намираше в края на градината. Както често се случва, тръбата на отводнителния канал имаше пукнатина и през нея остатъци от Храната на боговете попаднаха в природния свят под благотворното влияние на пролетното слънце.

Това тинесто езерце беше пълно с живот, както и локвата, която се образува под пукнатината на тръбата. Поповите лъжички се ококорваха веднага след излюпването си от жабешкия хайвер. За бавно пълзящите по дъното охлюви не можеше да се каже, че се кокорят, но техните движения демонстрираха големия им запас от жизнена енергия, акумулиран през зимата. Под нежната зеленикава кожица личинките на водния бръмбар прогризваха обвивките на яйцата. Не зная дали читателят има представа за личинките на бръмбара, наричан неизвестно защо dytiscus. Това са членестоноги, много пъргави, мускулести, бързо движещи се създанийца, които плуват с главата надолу и с опашката нагоре. Дълги са около два дюйма и имат силни челюсти, с които се впиват в жертвите си и смучат кръвта им.

Първи от Храната на боговете се възползваха поповите лъжички, които направо се пристрастиха към нея, а после и охлювите. Но тъкмо когато някоя попова лъжичка израснеше и намислеше да замени вегетарианския режим с месояден и — хоп! — водният бръмбар я сграбчваше със страшните си челюсти и изсмукваше кръвта й, съдържаща Хераклофорбия IV, която по този начик преминаваше в новия си потребител. Само остриците, водораслите и семената на някои растения, останали на дъното, имаха късмета да отнемат от тези чудовища част от веществото, коего те поглъщаха с такава лакомия — вещество, чиито запаси бяха попълвани при основното почистване на лабораторията след приключването на изследванията.

Първият човек, който откри новия живот в езерцето, бе господин Лъки Карингтън, учител по естествени науки в лондонско училище и специалист по сладководните видове. Неговото откритие обаче едва ли беше за завиждане. Той дойде в един празничен ден в Кестън, за да си набави подходящи екземпляри за изследване. С тояга в ръка и десетина стъкленици в джоба той се спусна по песъчливия хълм към езерото, без да подозира, че се намира под наблюдението на градинаря на господин Уинкълс, който стоеше пред кухнята силно заинтригуван от намеренията на новодошлия.

Градинарят видя как господин Карингтън се държи за един елхов клон, пъхва другата си ръка в езерото и с доволен вид измъква водорасли. По това време във водата нямаше попови лъжички, защото всички бяха изядени. Господин Карингтън бе учуден от необикновените размери на растителността в езерото. Той запретна ръкави до лакът и бръкна още веднъж за някакъв рядък екземпляр, но изведнъж сред водната растителност изскочи нещо черно, дълго почти фут, членестоного, подобно на скорпион, и веднага заби челюсти в голата ръка на учителя.

Поради внезапната поява на чудовището и поради острата болка от ухапването господин Карингтън припадна за миг. Той извика отчаяно и се пльосна по лице в локвата.

Градинарят видя как той изчезна сред гъстата растителност и чу вика му. След секунда нещастникът скочи отново и започна да крещи, като се опитваше да махне нещо от обляното си в кръв лице. След това хукна да бяга, но като измина десет — дванадесет крачки, падна отново и се затъркаля по тревата, като надаваше викове за помощ!

Градинарят никога не беше чувал такива отчаяни викове. След кратко колебание той се спусна към езерцето, като за щастие понесе градинарската ножица, която държеше в ръка. По-късно си призна, че искал да побегне назад, защото си помислил, че си има работа с някой луд, но ножицата му дала кураж.

„Ако нещо стане, ще му избода очите“ — помислил си той.

В това време господин Карингтън видя градинаря и изведнъж се посъживи, скочи на крака и побърза да посрещне спасителя си.

— Помогнете! — извика той. — Не мога да ги отскубна!…

Като се вгледа, градинарят видя, че по бузата на господин Карингтън, по голата му ръка и по бедрото са се прилепили три черни, мускулести, страховити чудовища. Челюстите им приличаха на челюстите на булдог и усилията на господин Карингтън да ги махне от лицето си само влошаваха нещата — кръвта течеше на струи от раните.

— Почакайте, господине, ето сега ще ги срежа — извика градинарят и с усърдие, свойствено за възрастта му (а той беше почти момче), започна да реже с ножиците главите на бръмбарите.

— Едно, две, три! — извика той с победен вик.

Но макар и отрязани, главите на чудовищата продължаваха да се впиват в тялото и да смучат кръв, така че тя изтичаше през тях. Впрочем градинарят скоро ги довърши със замах, но закачи малко и самия господин Карингтън.

— Изобщо не можах да ги откъсна! — повтори нещастникът, като продължаваше да се тресе от страх и се опитваше да спре кръвта с ръце. Той беше страшно пребледнял, едва се крепеше на краката си и най-накрая се свлече в нозете на градинаря. Добре че той не гребна вода от езерото, защото и сам щеше да си изпати — там имаше доста личинки.

Понеже не разчиташе на медицинските си познания, градинарят хукна да търси помощ, срещна коларя, разказа му каква е работата и след това двамата заведоха съвзелия се Карингтън в кухнята.

* * *

Това бяха събитията, които известиха на света за ново небрежно отношение, проявено към Храната на боговете. За една седмица Кестънската община стана развъдник на гигантски животни. Сега вече нямаше нито оси, нито мишки, нито уховрътки, нито хмел, но се появиха най-малко три гигантски водни паяка, описаните по-горе личинки на водния бръмбар, няколко водни кончета, които зачудиха цял Кент с грамадните си шарени криле и сапфирени тела, както и някаква странна растителност, с която беше обрасъл целият бряг на езерото. Всички храсталаци край него също бяха страшно избуяли, а тревата достигаше невиждани размери. Скоро се изясни, че освен кестънското средище на гигантска флора и фауна съществуват още няколко. Така например в Илинг — сега това е вън от съмнение — се появиха мухи и червени паяци; в Сентбъри великански червеи плъзнаха по бреговете и завличаха овце; в Блумсбъри се наблюдаваха гигантски хлебарки (в една стара къща, населена с всякакви инсекти). Накратко, светът отново трябваше да преживее вълненията на катастрофата в Хиклиброу с тази разлика, че огнищата бяха няколко и всяко от тях се отличаваше с местната си флора и фауна.

За нас сега е ясно, че всяко от тези огнища съответстваше на местожителството на някой от пациентите на доктор Уинкълс, но тогава това още не беше известно. Самият Уинкълс правеше всичко възможно да остане настрана от произшествията, които вълнуваха общественото мнение и пораждаха ту паника, ту гневно негодувание. Това негодувание по някаква странна логика се стовари не върху Уинкълс, а върху Храната на боговете и дори не точно върху нея, а върху нейния изобретател — нещастния Бесингтън, на когото още отначало всички гледаха като на единственото лице, отговорно за последиците от новото откритие.

В резултат на това бе предприет опитът за линчуване на Бесингтън — опит, който вдигна много шум, ко не постигна нищо.

Историята около този опит е покрита с мрака на неизвестността. Наистина тълпата се появи откъм противорекламния митинг, организиран в Хайд парк от застъпниците на твърдата линия в партията на Катергам, но на този митинг никой не беше споменал и дума за линчуване или изобщо за някакво насилие. Как се породи тази мисъл и по какъв начин завладя тълпата, нека това да реши господин Гюстав Льобон — специалист по психология на тълпата.

Фактите говорят, че един неделен ден към три часа следобед огромна, ужасна и необуздана лондонска тълпа пое по Слоун стрийт с намерението да убие Бесингтън за назидание на всички учени изобретатели и тази тълпа за малко не постигна целта си. И наистина в продължение на около час само една непредпазлива дума можеше да погуби злочестия джентълмен.

Първият знак за грозящата го опасност бяха виковете на тълпата по улицата. Без нищо да подозира, Бесингтън се доближи до прозореца и няколко минути гледаше как десетина полицаи напразно се мъчат да препречат пътя на тълпата към неговата къща. Изведнъж като мълния през ума му премина мисълта, че той е замесен по някакъв начин в това улично произшествие и че разярената тълпа е дошла за него. Вероятно за свое щастие той беше сам в квартирата — братовчедката Джейн бе на гости при някаква сродница на майка си в Илинг. Известно време той ходи напред-назад из стаята, отваряше и затваряше шкафа, удряше по вратата и т.н., докато при него влезе управителят на дома.

— Не бива да се бавите нито миг, сър — каза той. — Те са научили номера на вашия апартамент и ще дойдат всеки момент.

И той изведе Бесингтън в коридора, заключи вратата след него и го тласна в съседния апартамент, който отвори със своя резервен ключ.

— Това е единственият ви шанс да се спасите — добави той, — защото тълпата вече се качва по стълбите.

След това отвори прозореца към задното дворче и посочи на Бесингтън железните скоби по стената, които служеха за аварийна стълба в случай на пожар. Показа му как трябва да се качи по стълбата и пусна нещастния учен да се катери по нея.

Бесингтън полагаше неимоверни усилия да се изкачи горе. Страхуваше се да погледне надолу, а покривът над него беше абсолютно недостижим — на пръв поглед до него имаше не по-малко от километър.

— Спрете, спрете! — изведнъж извика управителят и дори го хвана за крака. Това беше истински кошмар! Вкопчил се с всичките си крайници в скобите, Бесингтън тихичко изпищя от ужас и в същия миг като насън чу, че някъде изтрещява стъкло, а другаде се отваря прозорец.

Малко успокоен, той се огледа внимателно и видя управителя на прозореца, в краката си.

— Слезте шест стъпала надолу — прошепна неговият спасител и Бесингтън заслиза, като тихичко мърмореше с треперливо гласче:

— Само не ме дърпайте, за Бога.

Като се спусна до нивото, на което стоеше управителят, той разбра, че от стълбата до прозореца може да се прехвърли само котка, а за него това е равносилно на самоубийство. Но преди да успее да съобрази какво става, той се намери в прегръдката на управителя, който го вкара в стаята на един от горните етажи.

— Стойте тук — каза той. — Нямам ключ от този апартамент. Бравата е американска. Ще трябва да постоите заключен, а аз ще отида да потърся слугата на етажа. Не се приближавайте до прозорците… Това е най-яростната тълпа, която никога съм виждал! Вероятно като видят, че не сте си вкъщи, ще се задоволят да ви изпочупят мебелите.

— Но портиерът съобщи, че съм си вкъщи — каза Бесингтън.

— Ах, по дяволите! Е, все едно.

С тези думи управителят се промъкна през прозореца на стълбата. Бесингтън пак бе изоставен на личната си инициатива и тя мигновено го завлече под леглото.

Тук той скоро бе открит от Косар.

С един ритник Косар разби вратата и като огледа стаята, откри свря приятел почти напълно вцепенен.

— Излизайте по-бързо, Бесингтън — каза той, — не се страхувайте, аз съм! Аз ще ви спася! Трябва час по-скоро да се махнем оттук. Те ще запалят къщата. Всички слуги се разбягаха, добре че открих един, който знаеше къде сте. Погледнете тук!

Като подаде глава изпод леглото, Бесингтън видя в ръцете на Косар някакви парцали и една черна дамска шапка.

— Те ще претърсят цялата къща, а може и да я запалят — продължи Косар. — Полицията ще бъде тук не по-рано от час, а през това време те ще са извършили един куп безчинства. Тълпата е ужасна. Наистина! Камък върху камък няма да оставят. Облечете това и аз ще ви изведа оттук.

— Но как така… — започна Бесингтън, като се измъкваше изпод леглото на четири крака.

— Ето така — облечете се и да тръгваме! Веднага! — каза Косар, като измъкна учения и с трескава бързина започна да навлича отгоре му дрехи на проста бабичка — червена фланелена блуза, тъмна пола и смачкана шапка. Панталоните бяха запретнати нагоре, сюртукът, жилетката, яката и очилата бяха свалени, меките обувки за нещастие на мазолите бяха заменени с дамски, а на раменете беше наметнат шал — с това преобличането завърши.

— Прекрасно! — извика Косар. — Сякаш сте се родил баба! Да вървим!

В това грозно облекло, под ръка с Косар, като застъпваше полата си и се мъчеше да говори с тънък глас, знаменитият изобретател на Храната на боговете прекоси коридора, слезе по стълбите край своя апартамент, мина край ревящата тълпа и напусна завинаги както къщата, в която беше живял дълги години, така и нашия разказ.

Така този малък човечец престана да играе роля в по-нататъшното развитие на този важен въпрос, на който даде началния тласък. След като напусна своята лаборатория, той излезе и от света на нещата, които са видими и описуеми. Но предвид неговите огромни заслуги за науката и за нашия разказ ние се смятаме за длъжни да дадем скромен отчет за последните му дни.

След кратко пребиваване в пълна неизвестност, като се убеди, че народното недоволство окончателно е стихнало, Бесингтън се обади в Торнбридж Уелс и заживя там под крилото на своята братовчедка Джейн, отдаден на здравето си и в пълна незаинтересованост от по-нататъшната съдба на Храната на боговете.

Той се настани в една хидротерапевтична болница, която разполагаше с всякакви вани — въглеродни, кисели, креозотни, галванични, хвойнови, парни, серни, кални, минерални — с една дума, всякакви вани, а освен това предлагаше масажи, гимнастика и прочие. След като приключи с предишната си дейност, той се увлече в усъвършенстването на тези лечебни методи, но понеже почина, не успя да постигне истински усъвършенствания. От време на време се возеше в закрит файтон, увит в шуба, а понякога, ако мазолите му позволяваха, ходеше пеш до минералния извор, където пиеше вода под надзора на братовчедката Джейн.

Неговата прегърбена фигура, червеното лице, топлите обувки и очилата му станаха известни на целия Торнбридж Уелс. Всички се грижеха за него, а болницата се гордееше със своя знаменит пациент. Сега вече никой не можеше да го лиши от неговата слава и макар че той не следеше във вестниците съдбата на своето откритие, на минаване край градината на болницата или по улиците не без тайно удоволствие долавяше шепота на околните: „Ето го! Ето го!“

Да! Тази мъничка фигурка стовари върху света Храната на боговете! Трудно е да се каже кое е по-чудно — величието или нищожността на известните учени. Представете си Бесингтън в кожено палто, който пие вода на малки глътки от минералния извор. Цялата му поза изразява протест: очите гледат с неудържима омраза братовчедката Джейн, той се мръщи, мърмори, но все пак поглъща противната течност…

Нека такъв се запечата в паметта ни този учен, който се превърна само в незначителна точица от картината, разраснала се край него — от историята на откритата от него Храна на боговете. Сега ще продължим с това, как растяха пръснатите на различни места великански деца, как се изхитряваха да живеят в един свят, който още бе твърде малък за тях, как особените закони и споразумения, съставени от специални комисии, все повече им връзваха ръцете, докато най-накрая…