Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Food of the Gods, 1904 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лъчезар Живин, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хърбърт Уелс. Храната на боговете
ИГ „Евразия“, ИК „Д. Яков“, София, 1992
Редактори: Русанка Ляпова, Тодорка Минева
Коректор: Нина Иванова
Художник на корицата: Веселин Праматаров
История
- —Добавяне
Трета глава
Гигантските мишки
Когато експедицията подкрепи силите си, вече се бе смрачило напълно. Звездите на небето блестяха ярко, а бледата светлина над хълмовете известяваше за появата на луната. Стражата пред дупките на мишките бодърстваше, но часовите се бяха преместили на хълма, защото отвисоко се стреля по-добре. Те лежаха сред росната трева и за да не пострадат от влагата, усърдно смучеха уиски. Останалата част от компанията начело с водачите на експедицията заседаваше в къщичката — обмисляха нощното нападение над гнездата на осите и също щедро се подкрепяха със спиртни напитки. Луната се издигна над хоризонта към полунощ и щом лъчите й осветиха долината, Косар поведе бойците към леговището на неприятеля.
Да се запушат дупките, се оказа лесна работа, макар и смъртноопасна в случай, че неприятелят се събудеше по-рано. След като част от отворите бяха запушени с камари селитра и сяра, запалиха ги почти едновременно и като по даден знак всички освен Косар се спуснаха да бягат по хълма към долината и гората, където се скриха в мрака сред дърветата. След две — три минути откъм гнездата се чу глухо бръмчене, което скоро престана.
— Нима всичко свърши? — попита шепнешком Бесингтън.
Никой не му отговори. Нощта беше все така тиха и светла. Хълмът с гнездата на осите беше облян в лунна светлина и парчетата пластир върху дупките блестяха, сякаш бяха метални.
Силуетът на Косар се насочи към гората.
— На пръв поглед… — започна Косар, но беше прекъснат от изстрел, който се чу откъм мишата дупка.
— Какво е това? — попита Бесингтън.
— Сигурно се е показала някоя мишка — отговори някой от присъстващите.
— Ами ние не си носим пушките — забеляза Редууд.
— Там са, до чувалите.
Цялата група пое тихичко нагоре по хълма.
— Бум! — отново се чу изстрел откъм градината.
— Това трябва да са други мишки! — каза Бесингтън.
— Сигурно! — добави Косар, като си гризеше ноктите.
Кратко мълчание.
Два последователни изстрела, след това силен, отчаян вик, още два изстрела и трясък на сухи клони. Сред нощната тишина тези звуци прозвучаха рязко и отчетливо, почти зловещо.
Няколко мига не се чуваше нищо освен неясен шум откъм дупките, а след това отново отчаян вик… Цялата компания инстинктивно се втурна към пушките, които бяха оставени до чувалите с взрива.
През това време проехтяха още два изстрела.
Когато Бесингтън се опомни, той носеше пушка в ръце и се промъкваше заедно с другите през гъстата борова гора. За голямо учудване първата му мисъл беше желанието братовчедката Джейн да го види отнякъде в този миг, макар че прелестта на картината се разваляше донякъде от гримасата, която Бесингтън трябваше да прави, за да задържи очилата на носа си, както и от начина, по който държеше пушката за края на цевта, като бастун.
След няколко минути Косар, който вървеше начело, се сблъска с един от часовите пред мишата дупка. Той тичаше презглава без пушка.
— Стой! — извика Косар и го хвана за ръката. — Какво става?
— Нахвърлиха се върху нас! — отговори часовият.
— Мишките ли?
— Разбира се, мишките. Шест на брой.
— А Флек къде е?
— Флек падна.
— Какво, какво? Какво стана? — попита довтасалият Бесингтън.
— Ами мишките изскочиха изведнъж и Флек падна.
— Как така падна?
— Ей така, падна. Аз стрелях и с двете цеви, Флек също стреля и след това падна.
— Значи вие сте го повалил.
— Ами! Мишките се нахвърлиха върху нас.
— Да вървим! — извика Косар. — Елате и вие с нас. Ще ни покажете къде сте оставил Флек.
Цялата група тръгна напред и по пътя побягналият часови продължаваше да разказва подробности за случилото се на останалите.
— Къде са сега мишките?
— Сигурно отново са се върнали в дупката си. Когато побягнах, те се втурнаха натам.
— Как така? Значи вие сте ги преследвали?
— Ние бяхме край дупката. Щом ги видяхме да излизат, се опитахме да им преградим пътя. Но те наизскачаха като зайци. Ние стреляхме по тях. Отначало те уж се разбягаха, а след това се нахвърлиха отгоре ни.
— Колко бяха?
— Шест или седем.
Косар, който беше стигнал до края на гората, спря.
— Да не са изяли Флек? — попита някой.
— Една мишка беше стъпила върху него.
— Как можахте да стреляте, когато Флек лежи под мишката?
— Заредени ли са пушките? — отсечено попита Косар, без да се обръща.
Всички измърмориха утвърдително.
— А какво стана с Флек?… — каза някой.
— Как може да се стреля, когато Флек… — отбеляза друг.
— Трябва да го открием — допълни Редууд.
— Да не губим време — каза Косар и след това извика: — Флек!
Целият отряд тръгна в колона по един към дупката. Избягалият часови вървеше последен. На минаване през избуялия хмел те се натъкнаха на трупа на мишка. Всички се скупчиха около него с пушки, готови за стрелба, и се заоглеждаха. Някой взе пушката, захвърлена от побягналия часови.
— Флек! — извика Косар. — Флек!
— Той отстъпи зад копривата и падна там — обади се часовият.
— Къде точно?
— Ето там.
— Къде?
Часовият малко се поколеба, озърна се наоколо, а след това поведе цялата група вляво, но след като изминаха няколко крачки, отново се спря, огледа се и каза:
— Струва ми се, че е тук.
— Но го няма.
— Няма го.
— Дори и пушката му не се вижда.
— Да не са го завлекли в дупката си?
— Чак и пушката да са помъкнали…
— Дявол да го вземе! — извика Косар. — Къде се е дянал?
След това приближи малко към височината, където се намираше дупката, спря отново и въздъхна:
— Ами ако наистина са го завлекли?…
Всички стояха дълбоко замислени. Очилата на Бесингтън проблясваха, когато той извръщаше глава встрани. Лицата на присъстващите ту се осветяваха от луната, ту потъваха в мрак в зависимост от това, накъде поглеждаха. Всички искаха да заговорят, но никой не се решаваше да продължи започнатата фраза. Изведнъж Косар отново се впусна в трескава дейност. Започна да крачи напред-назад и да дава команди. Първо поръча да донесат фенерите от каруците. Всички освен него се спуснаха да изпълнят заповедта.
— Искате да влезете в дупката, така ли? — попита на тръгване Редууд.
— На всяка цена! — отговори Косар.
Бесингтън взе един фенер и пръв заслиза по пътеката край кладенеца. Като погледна встрани, той видя снажната фигура на Косар почти пред самата дупка.
„Как можахме да оставим Косар сам!“ — помисли си той, но веднага се утеши с мисълта, че инженерът винаги би съумял да се защити.
В същата минута чу слаб писък наблизо и три мишки изскочиха от избуялия хмел и се спуснаха към Косар. В първия момент той не ги забеляза, но след това прояви невероятно самообладание. Не започна да стреля, защото нямаше да успее да се прицели, а просто удари първата от нападателките с приклада на пушката по главата и тя се катурна с краката нагоре и остана неподвижна.
Фигурата на Косар изчезна за миг в храсталака, а след това отново се появи, като размахваше енергично пушката си. Другите две мишки хукнаха с големи скокове към дупката си, но храбрият водач на експедицията ги последва.
Всичко това стана само за няколко секунди. Лунната светлина и леката мъгла придаваха нещо призрачно на участниците в тази сцена, чийто зрител бе само Бесингтън. Фигурата на Косар изглеждаше ту исполинска, ту пък съвсем се изгубваше от погледа. Мишките се придвижваха с гигантски плавни скокове. Бесингтън извика тихо и се спусна да помогне на Косар, но пристигна едва когато мишките вече бяха влезли в дупката си.
— Е — каза Косар с такова спокойствие, сякаш нищо не се беше случило, — върнахте ли се вече? А къде е фенерът? Всички мишки вече са в дупката. Аз тук счупих главата на едната. Къде остана? А, ето я там.
Бесингтън мълчеше. Той беше твърде развълнуван, за да може да води някакъв разговор.
През това време дойдоха и останалите. Отначало се показа една светла точка, която разпръскваше жълтеникава светлина по тревата и дърветата; след нея идваше малка тъмна фигурка, която хвърляше огромна сянка след себе си; най-накрая се появиха няколко такива фигурки, които викаха нещо. Най-често се чуваше името на Флек.
— Той се заключи в сайванта — обясни най-накрая един от присъстващите.
Като чу тази новина, Косар мълком се приведе и се вмъкна в дупката. Вътре — там, докъдето беше осветено от фенерите — се виждаха само подметките на обувките му.
Той запълзя на четири крака, като мъкнеше от двете си страни по една пушка, чиито ремъци бе захапал със зъби. След него запълзя с фенер в ръка най-преданият му приятел — мъничък чернокос човечец със сериозно лице. Всичко стана много бързо, почти несъзнателно, като в пристъп на лудост, но се оказа доста целесъобразно. Всъщност докато мишките пълзяха навътре в дупката си, те не можеха да причинят никаква вреда на Косар, а щом обърнеха муцуните си към него, той щеше да види светещите им очи и да стреля между тях, така че те не биха могли да се спасят. Помощникът на Косар взе дори едно въже, за да измъква от дупката труповете на мишките. Той хвана единия му край и поръча на един от стоящите пред дупката да държи другия край.
След като обмисли и разбра всичко това, Бесингтън забеляза, че държи в ръце копринената шапка на Косар. Как беше попаднала тя у него?
Пред всеки от изходите на дупката, около които се наредиха ловците, бяха сложени фенери. По един от тях стоеше на колене, с пушка, готова за стрелба, ако нещо се покаже.
Настъпи продължително очакване, което се стори безкрайно на присъстващите. Най-накрая от дупката се дочу първият изстрел на Косар. Всички изтръпнаха. След това: бум! бум! бум! — гърмежите зачестиха срещу изскочилите през изходите мишки и две от тях паднаха убити. В това време човекът, който държеше края на въжето, усети, че някой го дърпа.
— Сигурно Косар е убил някоя мишка в дупката — каза Бесингтън.
На фантастичната светлина на фенера въжето се изхлузи от дупката подобно на змия и спря. Отново минаха няколко минути в мъчително очакване. Най-накрая в отвора се появи нещо, което според Бесингтън бе чудовище, но при по-внимателен оглед се оказа помощникът на Косар — дребничкият инженер, а след него се показаха първо подметките на Косар, а след това и неговият осветен от фенера гръб.
Беше останала жива само една мишка, скрита в най-отдалечения край на дупката. Косар повторно се пъхна вътре и я уби. Най-после този мъжага, който за кратко време се прояви като истински териер, пълзешком обходи всички тунели на дупката, за да се убеди, че вече са празни.
— Видяхме им сметката! — каза той на другарите си, като излезе от дупката. — Ако в главата си имах мозък вместо слама, щях да се вмъкна вътре гол. Наистина! Пипнете, Бесингтън, ако не се гнусите: целият съм подгизнал от пот и кал.
* * *
През тази богата на фантастични приключения нощ на Бесингтън неведнъж му се струваше, че е създаден точно за такива приключения. Тази мисъл го осени особено силно, след като гаврътна няколко прилични чаши уиски.
— Повече няма да се връщам на Слоун стрийт! — заяви поверително той на високия и красив инженер.
— Нима?
— Бъдете уверен! — отговори Бесингтън, като кимна мрачно с глава.
Усилията, положени от него за довличане на седемте мъртви мишки до погребалната клада, направена сред копривата, го накараха да се изпоти седем пъти и отново да потърси уискито, за да предотврати неминуемата простуда.
След като пренесоха мишките, всички се събраха в кухнята, за да си отдъхнат и да подкрепят силите си, но след половин час Косар отново ги подкани да довършат започнатото.
— Всички следи трябва да се прикрият — каза той. — Без шум, без дандания! За една нощ всичко трябва да изчезне.
Предложено беше да се събори къщичката и да се изгори всичко, което може да гори. Съгласно с това предложение всички малки постройки и пристройки бяха съборени, натрупани на клада сред копривата и покрити с хмел, върху който стовариха труповете на мишките, а отгоре изляха парафин и газ.
Бесингтън работеше трескаво. Към два часа след полунощ, докато сечеше хмел със секирата, той почувства такъв прилив на радостна възбуда, че съседите му трябваше да се отдръпнат по-настрана от него. Изчезването на очилата му временно охлади въодушевлението на учения, но те скоро се намериха в задния джоб на собственото му палто, макар той да не можеше да си обясни как са попаднали там.
Край него с мрачна загриженост сновяха енергични хора. Сред тях Косар приличаше на бог на разрушението.
Бесингтън се упиваше от чувството за другарство на живот и смърт, напълно непознато на почтените хора, достояние единствено на войниците по време на война и на разбойниците при нападение, изобщо — на хората, обвързани чрез някое опасно начинание. Той не усещаше умора и към всички се отнасяше със сурова нежност.
— Палете! — изкомандва Косар, който крачеше сред работещите. — Тази миша бърлога трябва да бъде изравнена със земята!
На слабата светлина на утрото неговата едра фигура с наръч горящи съчки в ръце и лицето с издадената долна челюст направиха незабравимо впечатление на Бесингтън.
— Пази се! — извика някой на учения и го дръпна за ръкава.
Малкият червеникав пламък близна основата на кладата и започна бързо да пълзи по клоните, а след това цялата клада избухна в силен огън. Задушливият дим, трясъкът на горящите съчки и купищата искри, сипещи се наоколо, накараха членовете на експедицията да грабнат пушките си и да се оттеглят назад. Последен отстъпваше Косар.
Едновременно с кладата беше подпалена и къщичката. Отдалеч всичко това представляваше приказна картина, особено когато от прозорците на къщичката изскочиха огнени езици.
В тихата утрин стълбовете дим се извиха високо над гората и привлякоха вниманието на жителите на Хиклиброу. Всички изскочиха по пижами на хълма и бяха възнаградени за това не само със зрелището на пожара, но и с честта да приветстват уморените членове на експедицията, които, предвождани от Косар, тържествено излязоха от гората с пушки на рамо.
Бесингтън беше изпаднал в някакво състояние на полусън, крачеше съвсем машинално и през ума му пробягваха откъслечни мисли. Погледна назад към огъня и внезапно в паметта му изплува една много позната фраза, но изобщо не можеше да си спомни за какво са отнася.
— Уважаеми господа! Днес ние запалихме… Днес запалихме… Какво беше това, което запалихме?… Ах, да! Това го казваше Латимър… пък и други… и винаги така се казва: днес ние запалихме светлина, която никой не може да угаси… А, Косар! Ето го човека!… Да-а-а!… Това е истински човек!… Гордея се, че държах шапката му… Да, господинчо — гордея се! Няма значение, че се занимава само с приложни науки!
И Бесингтън с дълбоко уважение, бих казал дори с възхищение, погледна крачещия напред Косар.
Веднага след това го побиха тръпки, последвани от неудържими прозевки и желание по-скоро да си легне, да се завие по-топличко и да сръбне кафе като това, което толкова добре умееше да прави братовчедката Джейн (той си спомни за нея едва сега).
А и как иначе? За последните три години той за първи път прекарваше безсънна нощ на чист въздух и в усилен физически труд.
* * *
Докато осмината авантюристи се сражаваха с мишките около Хиклиброу, на девет мили оттам, в Чийзинг, една дългоноса баба на светлината на малка свещ полагаше неимоверни усилия да отвори тенекиената кутия с Хераклофорбия IV. Въоръжена с подходящи за целта клещи, тя пъшкаше, сумтеше и разраняваше ръцете си, очевидно решена да победи или да умре. Слабото гласче на новородения Кадълс, което идваше иззад тънката преградка, в случая изпълняваше ролята на сигнален рог, който напомняше за наложителността на саможертвата.
— Я го виж, горкото, чак се дави! — каза госпожа Скинър и като прехапа долната си устна с едничкия си горен зъб, се напъна с последни сили.
Този път старанията й се увенчаха с успех: капакът отскочи и богатият запас от Храната на боговете вече бе в услуга на новата издънка на семейство Скинър.