Хърбърт Уелс
Храната на боговете (10)

Втора глава
Младият Кадълс в Лондон

Без да знае нищо за хода на събитията, без да знае за новите закони, призоваващи към борба срещу гигантизма, без дори да подозира за съществуването на подобни настроения у представителите на човешкия род с нормални размери, младият Кадълс избра точно този ден, за да напусне своите варовикови кариери и да опознае околността. Все някога трябваше да се реши на това. В Чийзинг Ейбърт всички негови въпроси оставаха без отговор, защото новият наместник беше още по-прост от предишния, а и неизвестността го довеждаше до отчаяние.

„За какво работя в тези проклети кариери? — мислеше той. — Защо съм осъден да стоя само на едно място, без да мога да тръгна по широкия свят и да видя какво става там? Какво толкова съм направил, че ме осъждат по този начин? Не искам повече да търпя!“

Понеже беше човек на действието, той веднага превърна мисълта си в дело: грабна количката, вдигна я високо, удари я в земята и от нея не остана и помен. След това нарами цял ред вагонетки и ги запрати надолу по урвата. Взе грамадна буца вар и я хвърли след тях. После със силен ритник изкърти двадесетметровите железни релси на теснолинейката, която водеше към рудника.

— Много ми е притрябвало да копая тук до смъртта си! Да не съм червей? Да се ровя в камънака. Как не!

Решил по този начин съдбата си, в едно горещо пладне младият Кадълс закрачи през хълмове и долини към Лондон (може би защото случайно се бе обърнал в тази посока). Червените надписи, които срещаше на всяка крачка, както уплахата и учудването на всички срещнати, не му направиха никакво впечатление. Той не знаеше нищо за резултатите от изборите, които дадоха властта в ръцете на Катергам, знаменития „Джек — убиеца на великани“. Той не подозираше, че съгласно с нарежданията на правителството, разгласени по всички полицейски постове, на гигантите и изобщо на лицата с ръст над осем фута е забранено без специално разрешително да се отдалечават на повече от пет километра от мястото, определено им за пребиваване. Той не забелязваше, че след него тичат полицаи. Той, бедният и невеж великан, бързаше да опознае света.

Някога лондончани бяха слушали за него. Знаеха, че е глупав, но добродушен; че местният свещеник, упълномощен от лейди Уондършифт, прекрасно умее да го държи в ръце; че въпреки своя идиотизъм той високо цени благодеянията, които му се правят, и проявява трогателна благодарност към своите покровители и наставници. Затова, когато от вестниците стана известно, че и Кадълс трябва да сподели съдбата на другите гиганти, много хора го съжалиха.

Изобщо вестниците този ден бяха пълни с различни разсъждения за гигантизма и средствата за борба против него — всички бяха единодушни само в едно: в неизбежността на тази борба. В правителствения вестник недвусмислено се говореше за изтръгване на копривата от корен. В „Таймс“ с едри букви бе отпечатано заглавието „Гигантът Редууд продължава да се среща с принцесата“. „Ехо“ помести статията „Слухове за бунт на гигантите в Нортънланд“. „Уестминстърски вестник“ по навик се изказваше уклончиво, като се стараеше и по въпроса за гигантите да обедини либералната партия, разцепена на седем фракции според броя на лидерите й. Вечерните вестници единогласно съобщаваха за появата на гигант по пътя от Ню Кент.

— Искам да знам защо не пишат нищо за братята Косар — каза бледият момък, който седеше в кафенето и преглеждаше вестниците. — Според мен те са в дъното на цялата работа.

— Казват, че още един гигант избягал — отбеляза момичето на тезгяха, което бършеше чашите. — Винаги съм твърдяла, че това са много опасни съседи и трябва да се обуздаят.

— Иска ми се да видя Редууд — каза момъкът. — Видях принцесата — добави той след кратко мълчание.

— Как мислите, дали ще го пипнат? — попита момичето.

— Няма начин — отговори момъкът.

Когато младият Кадълс влезе в Лондон, умонастроенията там бяха точно такива.

* * *

Винаги си представям Кадълс такъв, какъвто го видях на пътя от Ню Кент, облян от лъчите на залязващото слънце, със смутено лице и ококорени очи. Улицата беше претъпкана с омнибуси, трамваи, файтони, велосипеди, коли и учудена тълпа от продавачи, жени, бавачки с малки деца и улични хлапета, които радостно припкаха в краката на гиганта. Стените и оградите бяха облепени със зацапани и изпокъсани предизборни афиши. Хората вдигаха врява до Бога. По прозорците на къщите и по вратите на магазините се трупаше народ, който бързаше да зърне нечуваното зрелище. Строителите зарязваха работата си на строежите и притичваха до фасадите. Само отделни полицаи, стъписани от неочакваната суматоха, се опитваха да въдворят ред, доколкото е възможно. Тълпата посрещаше Кадълс ту с подигравателни подвиквания, ту с открити ругатни, но той мълчаливо понасяше това от висотата на своя ръст и се учудваше на огромното множество човечета — той никога не беше виждал толкова хора наведнъж.

Като навлезе в самия Лондон, той бе принуден да забави ход, за да не смачка множеството, което се тълпеше от всички страни край него, за да го види. С всяка крачка тълпата ставаше все по-гъста, а на едно кръстовище, където се пресичаха две големи улици, той бе окончателно заставен да спре: тълпата го заобиколи от всички страни.

Великанът стоеше леко разкрачен, опрян с гръб на стената на една четириетажна сграда, която беше само с няколко фута по-висока от него. Главата му бе наведена, веждите сключени. Докато гледаше пигмеите, които щъкаха в краката му, той бе потънал в размисъл — опитваше се да примири сегашните си впечатления с предишните и да намери връзка между това множество, този бурен градски живот, и предишното си усамотение: ямите за вар, пеенето в църквата, любовниците, хванати от него в мига, когато се целуваха, проповедите на свещеника, неразрешените въпроси за небето и смъртта… Гигантът дълго гледа човечетата, най-после прокара пръсти през несресаната си коса и каза:

— Нищо не разбирам.

При звука на този необикновен за джуджетата глас, заглушен отчасти от звънците и клаксоните на омнибусите, които се опитваха да си пробият път през тълпата, хората изведнъж се развълнуваха. Чуха се възклицания:

— Какво става?

— Какво каза той?

— Каза, че нищо не вижда.

— Пита къде е морето.

— Иска да седне.

— Дайте му стол.

— Че не може ли, диването му с диване, да седне на някой покрив?^[1]

— И за какъв дявол сте толкова много? — отново заговори Кадълс. — Какво правите тук, мънички човечета? Защо съществувате? Какво правехте тук, докато аз копаех за вас вар в ямите?

Странният глас на Кадълс, който нарушаваше дисциплината в клас в Чийзинг Ейбърт, накара тълпата да млъкне, а когато той спря да говори, тя отново зашумя, отново започнаха да се чуват ту загрижени, ту иронични възклицания.

— Искаме реч! Искаме реч! — през смях завикаха група младежи.

— Той говори, не му пречете! — крещяха други.

— Какво каза той? Пиян ли е или какво?

— Ха, ха, ха! — кискаха се кондукторите на омнибусите, които бяха успели да дочуят част от думите на Кадълс.

Един пиян американски моряк досаждаше на всички:

— Трябва да го изслушаме, той иска нещо.

— Пръждосвай се вкъщи, отвратително чудовище! — извика един вехтошар, седнал в кола, запрегната с малко конче. — Пръждосвай се, че да не ми подплашиш коня! Няма ли кой да му покаже откъде изгрява слънцето!

Скоро Кадълс усети, че някой го бута по крака. Поогледа се и видя малка фигурка в тъмносин мундир, която викаше нещо и оживено ръкомахаше.

— Какво има? — попита Кадълс, като се наведе.

— Не можете да стоите тук! — извика полицейският инспектор. — Тук спирането е забранено.

— А къде да отида?

— Върнете се вкъщи… Тук не можете да останете, пречите на движението.

— На кое движение?

— На уличното, разбира се.

— А накъде води то? Защо са се скупчили край мен? Какво искат? Изморих се да копая варовик за тях и да живея в самота. Искам да зная какво правят те и как живеят.

— Много жалко, но тук не е място за подобни обяснения. Моля ви настоятелно да продължите.

— Ясно, че и вие нищо не знаете.

— Настоятелно ви моля да се махнете!… Сериозно ви съветвам веднага да се приберете вкъщи… Ние нямаме специални разпореждания по отношение на вас, но това е противозаконно, така че… направете си труда веднага да се махнете оттук. Направете път, господа, сторете път! Назад, моля!

Улицата се изчисти пред Кадълс и той пое по пътя бавно, с наведена глава, като продължаваше да си говори:

— Не разбирам, нищо не разбирам. Не знаех, че на света съществува такова място. Какво ли правят тук? За какво е всичко това? Къде съм попаднал?

Тълпата слушаше тези думи, подсмихваше се и ги запомни, така че те скоро станаха общоизвестни. Остроумните младежи дори от доброто общество започнаха да си подвикват един на друг: „Ей, хора! Я вижте колко много хубавици! Как мислите, защо е всичко това? Не знаех, че на света съществува такова място!“ В печата се появиха недопустими игриви подмятания, още по-игриви отговори, накратко, излизането на Кадълс от ямите обогати английската реч с нови изрази. И тук гигантизмът изигра ролята на новатор.

* * *

А какво всъщност търсеше той? Какво точно не разбираше? На него му трябваха неща, които светът на джуджетата не можеше да му даде. Младият Кадълс се нуждаеше от компанията на себеподобни — от същества, които да може да обича, на които да се подчини, с които и за които би могъл да работи за осъществяването на цели, съответстващи на ръста му. Той търсеше нещо сродно на себе си, нещо близко, което не съществуваше в света на джуджетата. А и той търсеше всичко това несъзнателно, без да може да изкаже с думи своите потребности и дори без да е в състояние да ги формулира. През целия си кратък живот се въртеше в сферата на ограничения селски живот, а поради изключителността на положението си всъщност беше доста далеч и от него. За нищо нямаше определено понятие този изумително невеж човек. Той не знаеше какво са парите, не бе чувал нищо за търговия, за социален строй, за сложните отношения, които съществуват както между класите, така и между отделните хора.

Той имаше нужда… самият той не знаеше от какво. През остатъка от деня и цялата топла лятна нощ той скита из града, зяпаше уличното движение и съвсем непонятните за него занимания на малките хора. Дълго време прекара например на ъгъла на Пикадили, като гледаше как хората почти се бият за места в омнибусите. След това го забелязаха да стърчи над парка в Кенсингтън, но като видя стотиците хора, които играеха там на крикет, без да му обърнат капка внимание, и като разбра, че не може да отгатне смисъла на това, което правят, той си отиде.

Към полунощ отново дойде на Пикадили около цирка и завари там много народ. Хора и файтони сновяха по улиците, като че ли бързаха за някаква много важна работа. Вратите на ресторантите почти не се затваряха: едни влизаха, други излизаха. Явно правеха нещо там. Великанът зяпаше всичко това, а минувачите зяпаха него, едни се смееха, други му се караха.

— Защо е всичко това? — мърмореше си тъжно той. — Какво правят те? И колко бързат! Защо ли? Не разбирам…

Изглежда, никой не забелязваше нито пияните и изрисувани жени, скитащи наоколо, нито парцаливите бедняци, които се криеха по ъглите. На никого не правеше впечатление пустотата и нищожността на собствения му живот. Безкрайна нищожност и безкрайна пустота! Никой от тях не усещаше, че сянката на бъдещето, сянката на гиганта вече препречва пътя им…

Точно пред очите на Кадълс, от другата страна на улицата, на покрива на една къща светеха някакви магически букви, които най-накрая образуваха надпис, но той веднага изчезваше, за да направи място на друг. Ако Кадълс можеше да прочете тези надписи, той би получил пълна представа за основните нужди и стремежи на пигмейското общество. Първо се появи едно голямо Т, след него и други букви и най-накрая светна целият надпис:

Хоп! Този надпис изчезна и на негово място също буква по буква се изписа друг:

Забележете, не такъв, с който да се поддържа чистотата, а специален — „за неувяхваща младост“.

След това като последната страна на триъгълника, върху който се гради животът на съвременното пигмейско общество, блесна надпис:

С пукването на зората Кадълс прекрачи оградата на Риджънс парк, легна на тревата — там, където зиме правят пързалки — и спа около два часа. В шест сутринта той си поприказва с някаква мърла, която откри да спи близо да Хамстед Хилс, и подробно я разпита защо живее.

* * *

Скитанията на Кадълс из Лондон завършиха сутринта, защото той много огладня. Като видя близо до една фурна количка, натоварена с пресни, дъхави хлябове, той в първия миг малко се поколеба, но след това коленичи и започна да лапа. Докато хлебарят изтича за полицай, изгладнелият великан успя да изпразни цялата количка, а грамадната му ръка, пъхната през прозореца на фурната, шеташе из долапите и лавиците. Като грабеше франзели и продължаваше да дъвче, младият Кадълс тръгна по улицата и започна да оглежда колбасарските магазинчета, за да намери нещо по-вкусно. Тъй като по това време в Лондон имаше голяма безработица и продуктите от първа необходимост бяха много скъпи, то гладната тълпа на квартала се отнесе към неговата постъпка с голяма симпатия: ръкопляскаше, смееше се и викаше „браво“.

— Искам да ям — отговори Кадълс на полицая, който се опита да му внуши някои елементарни понятия за правото на собственост.

— Браво! Браво! — викаше тълпата.

Но пред колбасарницата гигантът беше спрян от шестима полицаи, които го заудряха с палките си по краката.

— Чуйте, уважаеми! — каза полицейският пристав. — Нали знаете, че ви е забранено да напускате мястото, където живеете! Хайде, аз ще ви придружа до дома ви.

Но това не беше толкова лесно. Беше нужно много време, за да бъде обуздан гигантът. Доста дълго полицаите тичаха подире му по улиците, като бутаха колички, натоварени с въжета и вериги, с които се опитваха да завържат арестанта, но така и не успяха.

А не можеха и да го убият.

— Той не е със заговорниците — каза Катергам. — Не искам да си цапам ръцете с кръвта на невинен… Докато не опитам всички други средства… — добави той нерешително.

Отначало Кадълс не разбра, че искат да го арестуват, а когато разбра, посъветва полицая да не се шегува и като направи една огромна крачка, се изгуби от погледа на преследвачите си. Като прекоси Хароу Роуд, където ограби една фурна, той пое към Сейнт Джоунс Ууд и седна в някаква градина. Но полицията го наобиколи и тук.

— Ще ме оставите ли най-после на мира? — извика Кадълс, скочи и отново закрачи през градините, като събори няколко огради, стъпка петнадесетина качета с растения и развали доста пътечки.

Полицаите обаче не мирясваха. Повечето от тях тичаха по улиците край оградите, а един от тях, доста пъргав и енергичен, вървеше по петите му. Когато гигантът излезе на Иджър Роуд, той, разбира се, предизвика обичайния смут сред тълпата. Надойдоха още полицаи (някои бяха с пушки) и един от тях на кон стъпи върху крака му, поради което бе смъкнат от седлото.

— Оставете ме на мира! — отново извика нещастникът. — Аз не правя нищо лошо.

До тази минута Кадълс нямаше оръжие, защото бе захвърлил въжето си още в Хайд парк, но сега почувства нужда да се въоръжи. За тази цел той свърна към западната сточна гара, изкърти висок стълб на електрически фенер, нарами го и пое, или по-точно закрета напред.

От Уолтхайм зави на запад и през гробищата излезе на Хайгейтския хълм, откъдето се виждаше целият Лондон. Там той поседна в една градинка с гръб към някаква къщичка. Беше по обяд. Скитането от ранна сутрин беше уморило гиганта, а преследванията на полицията го ядосаха. Впрочем сега тълпата не му досаждаше. Минувачите бяха започнали да се страхуват от видимо разсърдения въоръжен великан и стояха на разстояние, наблюдаваха го отдалеч иззад най-различни „прикрития“.

— Какво са се залепили за мен! — мърмореше Кадълс, като сърдито си гризеше ноктите и гледаше към града, който се простираше в краката му. — Трябва да ям. Сякаш не могат да бъдат по-спокойни.

Умора, скръб, смут и безсилие бяха изписани на лицето му.

— Нищо не разбирам — продължаваше да мърмори той. — Нищо не разбирам! Какво им сторих? Защо ме преследват? Никъде не мога да отида!… Виж ти! Лоши хора!… Иди, че работи за тях! Вади камъни! Как ли пък не!… Не ти дават никъде да отидеш!

В този миг иззад каменната стена на градината се подаде познатата му фигура на полицейския пристав, възседнал кон.

— Махайте се оттук! Оставете ме на мира! — раздразнено извика гигантът.

— Трябва да изпълня своя дълг — каза полицаят леко пребледнял, но с решителен глас.

— Казвам ви, оставете ме на спокойствие! Аз също искам да живея, както и вие… Искам да ям, искам да мисля, искам да гледам… На кого преча?

— Така повелява законът — каза полицаят, като продължаваше да стои до стената. — Законите не ги създаваме ние.

— Нито пък аз — каза Кадълс. — Вие, малките човечета, сте ги измислили още преди да се родя… Хубави са вашите закони! Да не мога да ям, да не мога да се движа, да си почивам, а само да работя за вас! Човек няма къде глава да прислони!… Какво ли само не измислихте!

— Аз в тези неща не се бъркам — каза полицаят. — Работата ми не е да споря и да доказвам, а да изпълнявам закона.

При тези думи той се качи на оградата и се приготви да скочи в градината, а след него се показаха и други полицаи.

— Ей, вие там, чуйте ме добре! — каза Кадълс, като приближи и стисна здраво железния стълб. — Не искам да се карам с вас, оставете ме на мира!

— Покажете му заповедта — каза полицаят, като се опитваше да се овладее. Един от полицаите веднага му подаде лист хартия.

Преди да прочете заповедта на гиганта, приставът се опита да му я обясни със свои думи.

— За вас, знаете ли, има заповед да се върнете вкъщи, при варниците. Идете си доброволно, защото иначе ще стане по-зле.

Кадълс само изръмжа в отговор.

Тогава полицаят гръмко прочете заповедта, а след това даде знак на своите подчинени и на оградата се възправиха четири фигури, въоръжени с пушки. Фигурите бяха с кафяви мундири.

Щом видя пушките, Кадълс кипна, защото си спомни как стопаните от Еркстън ходеха на лов за мишки.

— По мен ли ще стреляте? — извика той, като излезе извън себе си от ярост и страх.

— Ако не се подчините на закона… — започна полицаят, но отново бе принуден да прекрачи стената и да скочи на улицата, защото железният стълб на великана се спускаше отгоре му от петдесетфутова височина.

— Бум, бум, бум, бум! — чуха се четири изстрела от едрокалибрените оръжия и едновременно с това каменната стена се пропука от удара на гиганта, а парчета от нея изхвърчаха на улицата. Стрелците се разбягаха на различни страни, но по ръката на единия от тях заедно с прах от стената се посипаха и капки от някаква топла червена течност.

Въпреки страха си от гиганта смелите полицаи изтичаха встрани, обърнаха се и отново стреляха. Нещастният Кадълс, пронизан от два куршума, свирепо се обърна назад, за да види кой го бе ранил така болезнено в гърба. Бум! Бум! — внезапно се чу отново и след това земята сякаш изчезна под краката му, къщите, дърветата, покривите се завъртяха пред очите му, а вместо тях се появи чистото синьо небе и се надвеси сякаш на няколко метра над главата му.

Един от зрителите, който наблюдаваше цялата сцена от покрива на съседната къща, разказваше, че няколко секунди след падането си Кадълс бавно вдигнал ръка, допрял я до раната на гърдите си и след това я приближил към очите си. Лицето му придобило страдалчески израз. След това ръката на гиганта безжизнено се отпуснала, а тялото след няколко конвулсивни движения останало неподвижно.

Първият стрък от гигантската коприва, най-малко опасният според Катергам, бе отскубнат от неговата решителна ръка.