Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (7)

Шеста глава

Банлън бавно спря влака, застопори спирачката, прибра тежкия гаечен ключ, уморено избърса потта от челото си с не особено чист парцал и се обърна към подпрелия се от другата страна на кабината Рафърти. Войникът стоеше с полузатворени очи и се олюляваше от крайно изнурение.

— Стига толкоз — рече машинистът.

— Стига — съгласи се помощникът му. — Умрял съм от умора.

— Значи ставаме общо два трупа. — Банлън присви очи към заснежения мрак и потрепера. — Хайде, да вървим при твоя полковник.

Полковникът в това време седеше до бумтящата печка, почти залепен за нея. Редом с него се гушеха губернаторът, О’Брайън, Пиърс и Марика. Всички държаха в ръце чаши с различни напитки. Дийкин седеше на пода в отдалечения ъгъл, свит на кълбо от студ. Както би могло да се предположи, в неговата ръка чаша липсваше.

Вратата, от която се излизаше на предната платформа, се отвори и в салона нахлуха Банлън и Рафърти, съпроводени от яростен повей на мразовит въздух и гъст облак сняг. Те побързаха да затворят след себе си. Бяха пребледнели, видът им издаваше крайна степен на изтощение. Банлън се прозя неудържимо, като възпитано прикри с ръка зейналата си уста — все пак човек не се прозява в присъствието на губернатори и полковници. Но сетне пак не се стърпя, повтори прозя в ката и рече:

— Повече не можем, господин полковник. Трябва да полегнем, иначе ще паднем, както си стоим.

— Добра работа свършихте, Банлън, дори повече от добра. Няма да пропусна да изтъкна това пред работодателите ви от „Юниън Пасифик“. Що се отнася до теб, Рафърти, гордея се с труда ти. — Клеърмонт размисли кратко. — Разположи се в моето легло, Банлън, а Рафърти да се настани на мястото на майора.

— Благодаря — прозя се за трети път Банлън. — Още нещо, господин полковник. Някой трябва да поддържа парата.

— Това ми се вижда прахосване на гориво. Не може ли огънят да си изгасне и после пак да го разпалите?

— Изключено! — Банлън тръсна силно глава и с това сложи край на споровете. — Повторното запалване ще ни отнеме няколко часа и за него ще отиде също толкова гориво, колкото за поддържане на огъня. Но не това е най-важното. Ако огънят изгасне и водата в кондензаторните тръби замръзне… какво да ви кажа, господин полковник, пеша пътят до Форт Хъмболт е въздългичък.

Дийкин се изправи сковано на крака.

— Не съм от любителите на подобно придвижване. Ще отида да се грижа за огъня.

— Ти? — Пиърс също се изправи, а лицето му незабавно помръкна от подозрителност. — Откъде изведнъж тази трудолюбивост и самопожертвователност?

— Не храня дори капка от изброените добродетели и последното нещо, което може да очаквате от мен, е да се жертвам за някой от вас. Но тук става дума и за моята кожа, а вие вече знаете колко високо я ценя. Освен това, маршале, много съм чувствителен и усещам как популярността ми сред вас силно спада. Да не говорим, че ми е студено — това местенце тук е на течение, — а в кабината на локомотива е уютно и топло. Също така не ми се ще да прекарам остатъка от нощта, като ви наблюдавам как се наливате с уиски, да не говорим, че ще се чувствувам в по-голяма безопасност по-далеч от вас. Имам предвид конкретно вас, Пиърс. Пък и освен на мен на никой друг не можете да се доверите — или забравяте, маршале, че аз единствен съм извън всякакво подозрение?

Дийкин се обърна и погледна въпросително Банлън, който от своя страна погледна по същия начин полковник Клеърмонт. Клеърмонт се поколеба, но накрая кимна.

— Подклаждай огъня на всеки половин час — започна да дава наставленията си машинистът. — Гориво подавай, колкото стрелката да се задържа между синьото и червеното деление. Ако се изкачи към червеното, клапанът за изпускане на пара е до самия уред.

Дийкин кимна и излезе. Пиърс го проследи с неспокоен поглед, после се обърна към Клеърмонт.

— Не ми харесва тази работа. Какво ще му попречи да откачи локомотива и да отпътува самичък? Всички знаем, че този негодник пред нищо няма да се спре.

— Ето това ще го спре, господин маршал — протегна Банлън огромния ключ. — Застопорих и заключих спирачното колело. Искате ли да ви поверя ключа?

— Искам, разбира се.

Пиърс пое ключа, седна, поотпусна се и се пресегна към чашата си. В същия миг О’Брайън стана и кимна на Банлън и Рафърти.

— Елате да ви покажа къде ще спите.

Тримата излязоха от дневното помещение и майорът ги поведе към дъното на втория вагон. Показа на Банлън купето на полковника, после влязоха с Рафърти в неговото.

— Тук добре ли е? — попита, а докато войничето се оглеждаше със страхопочитание, той със светкавичен жест измъкна от шкафчето бутилка уиски и извади ръката, в която я държеше, отзад в коридора — да не се вижда.

— Разбира се, много ви благодаря, сър — отвърна Рафърти.

— Чудесно. Тогава лека нощ.

О’Брайън затвори вратата и тръгна обратно по коридора, докато стигна до кухнята. Най-безцеремонно нахълта вътре, без да почука, и веднага затвори след себе си. Кухнята беше съвсем малка, два метра на метър и половина, а като се приспадне пространството, заето от готварската печка с дърва, долапите за тенджери, други съдове и провизии, вътре нямаше къде готвачът да се обърне. Но по всичко личеше, че Карлос и Хенри, всеки кацнал на миниатюрно столче, не се чувствуваха на тясно.

При влизането на майора и двамата вдигнаха глави към него с обичайните си изражения — Хенри на ръба на отчаянието, а Карлос грейнал в слънчева усмивка.

О’Брайън постави шишето на малката работна маса.

— Ще Ви потрябва. Както и най-топлите дрехи, които имате. Навън е зловещ студ. След малко ще се върна. — Той се огледа с любопитство. — Няма ли да сте по-нашироко в купетата си?

— Прав сте, господин О’Брайън. — Карлос, разчекнал уста в необятна усмивка, посочи нажежената до червено печка. — Но там това ще ни липсва. Тук е най-топлото място в целия влак.

* * *

Второто най-топло място във влака несъмнено бе кабината на локомотива. В момента обаче температурата вътре беше с няколко градуса под очакваното поради тежките облаци сняг, които вятърът неуморно навяваше вътре. Ала яростно червеното сияние откъм отворената пещ, което правеше излишни двете газени лампи, поне създаваше илюзия за топлина. Дийкин обаче, както по всичко личеше, не изпитваше студ — лицето му, огряно от жаравата, лъщеше от пот.

Той хвърли вътре последния наръч дърва, изправи се и погледна измервателния уред за парата. Иглата се колебаеше недалеч от червената линия. Той кимна доволен и затвори вратата на пещта. Светлината в кабината незабавно намаля, а когато Дийкин свали една от лампите и я отнесе със себе си в открития вагон с горивото, вътре стана почти тъмно. Запасите от дърва бяха добри — вагонът беше две трети пълен. Той остави лампата на пода и се залови трескаво за работа — зае се да прехвърля цепениците от дясната страна в лявата.

След петнайсетина минути лицето му не само лъщеше, а се къпеше в пот, въпреки че температурата в открития вагон беше до точката на замръзване. Макар че местенето на тежки трупи не е лесна работа, Дийкин вече беше прехвърлил половината товар отдясно вляво. Той се изправи уморено, потърка схванатия си гръб, отиде в кабината и погледна уреда. Докато се беше трудил, стрелката бе спаднала под синята черта. Дийкин забързано отвори пещта, разрови жаравата, метна в зейналата ненаситна паст наръч дърва, затвори вратата и без дори да погледне втори път стрелката, се върна запъхтян във вагона и поднови изтощителното си занимание.

Още най-много двайсетина едри цепеници и той замръзна на място, после донесе газената лампа да огледа останалия куп по-отблизо. Остави лампата встрани до себе си, прехвърли още десетина дърва и пак се пресегна да я вземе. Бавно коленичи, а обикновено безизразното му лице се скова от ярост.

Двамата мъже, сгушени един до друг, несъмнено бяха мъртви, буквално смръзнали се заедно. Дийкин разчисти още едно-две дървета, за да разкрие лицата и горната част на телата. В главите и на двамата зееха ужасяващи рани. Облечени бяха в кавалерийски униформи — едната капитанска, другата — на лейтенант. Несъмнено това бяха липсващите офицери на Клеърмонт — Оуклънд и Нюъл.

Гневът се изпари от лицето на Дийкин — човек, който водеше живот като неговия, не можеше да си позволи подобно чувство. Стана и бързо се зае да връща дървата на предишното им място, като ги нареждаше по същия начин, по който ги завари. Както можеше да се очаква, поради належащата нужда от точно подреждане и главоломно растящата му умора, която вече граничеше с крайното изтощение, работата този път отне двойно повече време.

Когато свърши, отиде отново да провери стрелката, намери я доста под синята черта и побърза да отвори пещта. Жарава почти нямаше. Дийкин уморено се залови да подхранва огъня и напълни пещта до краен предел. Отново затвори вратата, без да погледне уреда. Вдигна високо яка, нахлупи шапката си над очите и се спусна на земята сред ледения сковаващ дъх на белотата, която прерастваше вече в снежна буря.

Без да си дава голям труд да се прикрива — видимостта беше почти нулева, — Дийкин тръгна към опашката на влака; мина покрай вагона с дневния салон и трапезарията, после покрай втория — с кухнята и спалните купета. В края на този вагон рязко се закова на място и наклони глава на една страна. До слуха му отчетливо долетя особен бълбукащ звук. Странен при дадените обстоятелства, но при нормални условия лесно различим. Дийкин се плъзна напред в призрачната тишина и предпазливо надникна през едно прозорче към задния край на вагона.

Върху парапета в предната платформа на третия вагон, продоволствения, се беше покачил мъж и пиеше жадно, отметнал назад глава, направо от гърлото на бутилка. Тъй като снегът навяваше почти хоризонтално, и то откъм локомотива, мъжът всъщност се намираше в безснежен оазис. Дийкин го разпозна без особено затруднение — това беше Хенри.

Дийкин облегна гръб на вагона, въздъхна дълбоко с облекчение, прокара ръкав по челото, за да подчертае обзелото го чувство, отстъпи няколко крачки назад, за да опише полукръг в снега, по-далеч от пиещия, и по този начин да стигне безопасно задната част на продоволствения вагон. Този път постъпи доста по-предпазливо. Спусна се на четири крака, бавно запълзя напред и вдигна очи. На задната площадка пазеше втори човек. Кръглото черно лице на Карлос не можеше да се сбърка дори в тъмното, а и зъбите му отново святкаха в неизменна усмивка.

Дийкин повтори заобиколната тактика и така стигна задната площадка на първия конски вагон. Покачи се, предпазливо се прокрадна вътре и затвори подире си. Докато се придвижваше към предницата на вагона, единият от конете подплашено изцвили. Дийкин веднага отиде при него, поглади го по шията и му заговори успокоително. Конят завря муцуна в лицето му и се укроти. Дори да беше чул, Карлос едва ли би обърнал внимание на цвиленето — това бе естествен звук за един конски вагон, а и нощта не предразполагаше към прекалена бдителност.

Стигнал началото на вагона, Дийкин надникна през един процеп. Карлос, само на две-три крачки от него, изглежда съзерцаваше недоволно измръзналите си крака. Дийкин се извърна към сандъка със сеното вляво от себе си, безкрайно внимателно и безшумно свали горните летви, последвани от наръч сено, измъкна предавателя, върна сеното, после летвите и понесе уреда към задната врата. Смъкна се по стълбите и се огледа — видимостта не се беше подобрила, — скочи в снега и забърза към опашката на влака.

На петнадесетина метра оттам за щастие имаше телеграфен стълб. Той размота провесения кабел и закачи единия му край за колана си. След което започна да се катери нагоре по стълба.

Именно „започна“. Успя да изкачи не повече от един метър, след което увисна безпомощно, без да е в състояние да напредне. Съчетанието от сняг, ураганен вятър и безбожна температура бе омръзнало стълба в непробиваема ризница от лед, която свеждаше коефициента на триенето до нула, лишаваше го от възможност изобщо да се залови за нещо и правеше непосилно понататъшното му изкачване. Дийкин слезе пак на земята, постоя известно време дълбоко замислен, след което раздра част от ризата си на две.

Отиде при най-близката обтяжна жица, обви крака около нея и като си помагаше с тях и с импровизираните ръкавици от ризата, отново започна да се катери. Не беше никак лесно, а и като се има предвид всичко, което бе преживял до този момент, само по себе си съсипващо, той вършеше направо подвиг. Когато най-сетне се озова горе и възседна напречната греда, най-много го тревожеха измръзналите ръце — не ги усещаше. Последното, което му липсваше сега, бе едно измръзване.

След двеминутно разтриване и мачкане болката, която постепенно започна да се обажда, го убеди, че кръвообращението се възстановява и не го е сполетяла беда. Откачи влачещия се от колана му край на кабела, прикрепи го здраво към телеграфната жица и се спусна на земята по същия начин, но с такава бързина, че ръцете, които доскоро бяха измръзнали, сега ги чувствуваше като изгорени. Свали платнището от предавателя и се надвеси над него, като го прикриваше, доколкото бе възможно, от снега. Започна да предава.

Във Форт Хъмболт, където времето не беше по-добро, но не беше и по-лошо, в стаята на коменданта седяха Сеп Калун, Бялата Ръка и още двама бели. Калун както обикновено се беше разположил с крака върху писалището на полковник Феърчайлд и се разпореждаше свободно с уискито и пурите на полковника. Бялата Ръка седеше изправен в неудобен на вид стол с твърда облегалка и демонстративно не докосваше поставената отпреде му чаша. Вратата се отвори и лицето на влезлия мъж изрази онази степен на напрегнатост и загриженост, която е възможна за едно покрито със сняг брадато-мустакато-бакенбардесто лице.

Калун и Бялата Ръка се спогледаха, след което и двамата тръгнаха към вратата. Когато стигнаха стаята на телеграфиста, Картър вече записваше съобщението. Калун метна кратък поглед на него и на Симсън, втория пленен телеграфист, кимна на двамата пазачи и зае обичайното си място и поза зад писалището. Бялата Ръка остана прав. Картър спря да пише и подаде листа на Калун, чието лице почти незабавно се изкриви от безсилен буреносен гняв.

— Проклятие! Трижди проклятие! Бялата Ръка попита кротко:

— Неприятности, Сеп Калун? Неприятности за Бялата Ръка?

— Неприятности я! Чуй: „Опитът за справяне с войнишките вагони провален. Многобройна охрана на всички вагони. Чакам указания.“ Как, за Бога, тези глупаци не са…

— С подобни приказки нищо няма да се постигне, Калун. — Калун изгледа безизразно индианеца. — Аз ще се опитам да направя нещо с моите момчета.

— Нощта е лоша.

Калун отвори вратата и излезе.

Бялата Ръка го последва, като затвори след себе си. Само секунди след излизането и двамата бяха побелели от гъсто сипещия се сняг.

— Много лоша нощ, Бяла Ръка — повтори Калун.

— Наградата е голяма. Това са твои думи, Сеп Калун.

— Ще можеш ли? В такова време? — Индианецът кимна. — Добре тогава. На влизане в Прохода на сломените сърца. От едната страна има голяма скала, от другата скатът е стръмен и е пълно с камънаци, зад които можете да се прикриете. Конете си оставете на около половин миля…

— Бялата Ръка знае какво да прави.

— Извинявай. Хайде. Ще им кажем да наредят на Банлън да спре там влака. Работата ще е детска игра за теб, Бяла Ръка.

— Знам и затова не ми харесва. Аз съм воин и живея, за да се сражавам. Но мразя кланетата.

— Наградата е много голяма.

Вождът кимна мълчаливо. Двамата се върнаха при телеграфа, където Картър изчукваше някакво съобщение. Калун му махна да спре, седна зад бюрото, написа кратко съобщение, връчи го на един от пазачите, за да го предаде на Картър, след което се обърна към Симсън:

— Вслушвай се внимателно, приятелю.

Картър се зае с посланието, а Симсън в това време записваше. В края на предаването Калун попита:

— Е, Симсън?

— „Инструктирайте Банлън да спре влака двеста метра след като навлезете в Прохода на сломените сърца.“

Калун кимна одобрително на Картър.

— Може и да доживееш до дълбока старост. Още докато говореше, започна да постъпва морзово съобщение. Беше кратко и Картър го изчете, без да чака обичайното потвърждение от Симсън.

— „Ясно. Край на предаването.“

Калун се усмихна с най-благата си усмивка и рече:

— В ръцете ни са, Бяла Ръка.

* * *

Съдейки по едва забележимото изражение на Дийкин, той не беше на същото мнение. Свали слушалките, със силно дръпване откачи кабела от жицата над главата си, ритна предавателя. Той се търкулна надолу по стръмния склон към непрогледния мрак. Тръгна забързано, като заобиколи влака, докато стигна до стъпалата на локомотивната кабина. Качи се горе, избърса снега от лицето си и погледна стрелката.

Беше слязла опасно ниско. Дийкин бързо отвори вратата на пещта, погледна едва мъждукащата жарава и се зае да подхранва огъня. Този път, дали защото беше крайно изморен или угрижен, никак не бързаше да тръгне веднага след тази операция. Напротив, той загрижено се втренчи в стрелката и търпеливо я зачака да се изкатери от синьото деление малко над червеното. Банлън беше предупредил, че там е опасната зона, но това явно не тревожеше Дийкин. Той затвори вратата на бясно разбумтялата се пещ, взе една масльонка и два железопътни клина от кутията с инструменти на Банлън, вдигна яката на овчия си кожух и отново слезе на земята.

Предпазливо се придвижи по обичайния вече начин — със заобикалки — към опашката на влака и се промъкна към задната част на продоволствения вагон. Карлос пак беше на мястото си — сгушен в палтото, зъзнещ и правещ напразни опити да се пребори с несгодите на суровата нощ с помощта на бутилка уиски. Дийкин кимна в знак на удовлетворение, безшумно се смъкна на четири крака и запълзя под вагона към средата на влака. Пълзеше всъщност на лакти и внимаваше да не вдига шум, което доста го бавеше. Накрая спря, извъртя се по гръб с безкрайна предпазливост и погледна нагоре.

Точно над главата му беше скреплението между задната част на продоволствения и предницата на първия конски вагон. На площадката на въпросния конски вагон, на не повече от метър и половина от Дийкин ясно се виждаше фигурата на Карлос.

Като внимаваше да не удари метал в метал, Дийкин улови двете централни връзки и се опита да ги отвие. Веднага обаче се отказа от намерението си — донякъде защото си даде сметка, че ако не го стори, кожата на ръцете му ще остане полепнала за метала. Взе масльонката и впръска щедра дажба смазочно масло върху главите на болтовете. В този миг до слуха му долетя някакъв звук. Бавно остави масльонката в снега и още по-бавно се извърна, вперил очи нагоре.

Разбра откъде идва шумът. Карлос беше оставил бутилката и сега се изправяше После започна да се разхожда напред-назад, като тупаше с крака и пляскаше ръце, с надеждата да възстанови кръвообращението си. След няколко минути обаче явно предпочете отново вътрешното загряване и се върна при шишето уиски.

А Дийкин възобнови заниманието си. Отново се захвана за болтовете, заизвива ги, но все със същия резултат. Нищо. Много внимателно ги пусна, бръкна в пазвата си и извади двата железопътни клина. В сравнение със свързващите болтове металът, който държеше в ръка, бе почти топъл. Бавно и предпазливо пъхна клиновете в свръзките и натисна с въртеливо движение. Този път допълнителният натиск си свърши работата и болтът едва забележимо помръдна с леко прискърцване. Дийкин замръзна в пълна неподвижност, сетне бавно вдигна поглед нагоре. Карлос се размърда, изправи се от полусвитото си положение до парапета, огледа се неохотно и отново се сгуши при своята бутилка.

Дийкин възобнови атаката срещу непокорните свръзки. Като редуваше масльонката и клиновете, за кратко време стигна дотам, че за пълното отвъртане на болтовете трябваха само два или три оборота. Свали клиновете и довърши работата с ръце. Двете половини на болта се отделиха една от друга. Той ги пое и ги свали бавно и съвършено безшумно, докато увиснаха на съответните верижки.

Вдигна поглед нагоре. Карлос не беше помръднал. Отново на колене и лакти се придвижи сантиметър по сантиметър назад, откъдето беше дошъл, изпълзя встрани от релсите и по вече утъпкания благоразумно обиколен път се върна при локомотива. Както можеше да се предположи, стрелката се беше отклонила силно към синьото деление. След още малко време, като нахрани ненаситния търбух на пещта — занимание, което откровено започна да му додява, — стрелката най-сетне се качи към червената черта. Дийкин се отпусна изнурено на столчето в ъгъла и притвори очи.

Не можеше да се прецени дали спи, но ако бе така, той явно бе задействувал някакъв часовников механизъм в съзнанието си, защото на равни интервали се стряскаше, добавяше дърва в пещта и се връщаше на мястото си. Когато Банлън и Рафърти, съпровождани от О’Брайън, се върнаха на работното си място, намериха го сгърчен надве върху столчето, с клюмнала на гърдите глава. На пръв поглед спеше. Внезапно се стресна и вдигна очи.

— Както и очаквах — заяви О’Брайън с хладно презрение. — Спим ли на работното си място, Дийкин?

Дийкин не отговори, само посочи с палец уреда. Банлън отиде да хвърли едно око.

— Ако е спал, господин майор, не е било дълго. Налягането е точно каквото трябва да бъде. — Обърна се без притеснение по посока на вагона с горивото: дървата бяха старателно подредени, без следа от предишното им разместване. — Изразходвал е точно толкова гориво, колкото трябва. Добре се е справил. Разбира се, предвид опита му с огъня, като подпалването на Лейкс Кросинг…

— Достатъчно, Банлън — прекъсна го О’Брайън. — Хайде, ела с мен.

Последното се отнасяше до Дийкин, който стана вдървено и погледна часовника си.

— Виж ти! Полунощ! Значи съм прекарал тук седем часа. А казахте четири.

— Банлън имаше нужда от тези седем часа сън. Ти какво очакваш, Дийкин? Да ти съчувствуваме?

— Очаквам храна.

— Карлос е приготвил вечеря. — Дийкин се зачуди кога готвачът е намерил време за това. — В кухнята. Ние вече ядохме.

— Не се и съмнявам.

Двамата слязоха от релсовия насип и тръгнаха към предната платформа на първия вагон. О’Брайън се надвеси настрани и махна с ръка. Банлън също му махна, че е разбрал и изчезна във вътрешността на локомотива. Майорът се обърна и отвори вратата на офицерския салон.

— Идваш ли?

Дийкин разтърка чело.

— След малко. Не забравяйте, че в спряло положение в кабината на локомотива не прониква свеж въздух. След седем часа вътре усещам главата си като кофа.

О’Браъйн го изгледа замислено, но реши, че Дийкин едва ли може да причини вреда, ако остане навън кимна и влезе вътре.

Банлън освободи спирачката. Колелата направиха полуоборот по смръзналите релси, астматичното пухтене на локомотива се засили, облаци дим забълваха през високия комин, след което пухтенето рязко намаля — колелата се задвижиха ритмично и влакът бавно пое по своя път Уловил с ръка парапета, Дийкин се наклони встрани и погледна назад. Трудно можеше да види нещо със сигурност в изпълнената със сняг тъмнина, а и видяното можеше спокойно да се окаже плод на въображението, но все пак му се стори, че между снабдителния вагон и първия от двата конски вагона се отвори празнина. След още половин минута, когато влакът бавно започна да се вие в плавна крива, не остана капка съмнение — двата конски вагона бързо се губеха в мрака като призрачни размазани петна, неподвижни върху релсите, на не по-малко от двеста-триста метра разстояние.

Дийкин се изправи. Макар че на пръв поглед лицето му нищо не изразяваше, един по-проницателен човек би различил все пак проблясък на задоволство. Той натисна дръжката на вратата и влезе в салона. Губернаторът, Клеърмонт, Пиърс и О’Брайън седяха досами печката с чаши в ръце, а Марика се беше настанила встрани, без чаша, отпуснала ръце в скута си. Всички едновременно вдигнаха очи към него. О’Брайън му посочи с жест дъното на влака.

— Храната е в кухнята.

— Къде ще спя тази нощ?

— Би могъл да се научиш да казваш от време на време едно „благодаря“.

— Не си спомням някой да ми е казал „благодаря“, задето прекарах седем часа в онзи проклет локомотив. Та къде ще спя?

— Тук — обади се Клеърмонт. — Разполагай се в някое от канапетата.

— Какво? Непосредствено до бара с напитките?

И понечи да тръгне, но гласът на Клеърмонт го спря.

— Дийкин! — Дийкин се обърна. — Ти свърши добра работа там. Не исках думите ми да прозвучат по този начин. Намръзна ли се?

— Ще оцелея.

Полковникът погледна губернатора, който се поколеба, но все пак кимна. Клеърмонт се пресегна към барчето зад гърба си, извади бутилка уиски и я подаде на Дийкин, който я пое почти неохотно.

— Както спомена госпожица Феърчайлд — продължи полковникът, — ти си невинен до доказване на противното. Разбираш какво искам да кажа. Така че позагрей се.

— Благодаря, господин полковник. Наистина съм признателен.

И Дийкин излезе. Малко преди да отвори вратата за коридора, Марика вдигна поглед и на устните и се появи неуверена усмивка. Той обаче мина с каменно лице покрай нея и момичето се смръзна.

Макар да беше теоретически невъзможно, тримата успяха да се сместят в маломерната кухничка. Карлос и Хенри приеха да се почерпят щедро от бутилката на Дийкин, докато самият той се нахвърли върху внушително по количество, но твърде съмнително в качествено отношение ядене. Както се очакваше, по обясними причини Карлос не беше на висотата на кулинарното си майсторство. Дийкин изстърга чинията с вилица, вдигна своята чаша и я пресуши.

— Извинете, господин Дийкин — заоправдава се Карлос, — но това малко позасъхна във фурната.

Дийкин не попита какво е „това“.

— Добре беше, точно от каквото имах нужда. — Той се прозя. — А сега знам какво най-много ми липсва. — Взе шишето, но веднага пак го остави. — Не съм много по пиенето. Защо не се погрижите за него вместо мен, момчета?

„Момчето“ Карлос грейна.

— Ще се опитаме, господин Дийкин. Ще направим каквото е по силите ни.

И Дийкин се запъти към дневния салон. Тъкмо като влизаше, губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс — Марика вече си беше отишла — ставаха да се прибират по купетата си. Те дори не го удостоиха с поглед, камо ли с думи. Дийкин също не им обърна внимание. Добави дърва в огъня, изтегна се на канапето в задната част на салона, извади часовника си и го погледна. Беше един часът.