Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (11)

Десета глава

О’Брайън се отпусна до стената на кабината, въздъхна с облекчение и се зае да попива потта от челото си. Влакът все така пътуваше на задна скорост, но видимо намали ход. Майорът хвърли едно око назад. Бялата Ръка и хората му вече бяха на пет-шестстотин метра от влака. Невъзмутимостта както никога бе изоставила индианския вожд. По лицето му отначало се изписа изумление, сетне радост. Той започна да ръкомаха, направи знак на другите и хукна към влака. Само след минута-две пайутите вече се качваха през всички врати на спрелия влак, а вождът им бе приветствуван с добре дошъл от О’Брайън, който незабавно наду парата; композицията потегли напред.

— Значи, от конете нямаше и следа? — попита майорът.

— Нито един! А двама от хората ми са застреляни в гръб. Спестихте ни една дълга разходка, господин майор. Къде е моят приятел маршал Пиърс? Не го виждам.

— Всеки момент ще се появи. Слезе за малко — трябваше да се погрижи за неотложно дело.

О’Брайън се вторачи напред през прозореца към западния изход от прохода, който наближаваше. Изведнъж за по-добра видимост побърза да излезе на площадката на локомотива. Нямаше съмнение — отпред на релсите лежеше човек. Също така нямаше съмнение, че това е Пиърс. О’Брайън изруга и се спусна към спирачката и клапана за парата.

С тракане и скърцане влакът се закова на място. О’Брайън и Бялата Ръка скочиха долу и спряха с мрачни лица и стиснати зъби до все още кървящия и изгубил съзнание Пиърс. И двамата като по команда вдигнаха очи и ги насочиха трийсетина метра по-напред. Над изровена от динамит дупка в железопътния насип се виждаха изкривена траверса и силно огъната релса.

— Дийкин ще умре заради това — тихо промълви Бялата Ръка.

— Ако той пръв те зърне, едва ли — отвърна мрачно О’Брайън, след като го изгледа продължително.

— Бялата Ръка не се плаши от никого.

— Тогава започни да се плашиш от ей — този. Той е федерален агент на Съединените Щати. Казано на твой език, хитроумен е като змия и късметлия като дявола. Маршал Пиърс трябва да черпи, задето Дийкин е решил да пощади живота му. Хайде, ела да поправим релсите.

Под ръководството на О’Брайън пайутите за двайсет минути ремонтираха железния път. Работиха на две групи — едната свали повредената част, друга демонтира здрав сектор от пътя зад влака. Повредената релса бе изхвърлена надолу по насипа, а на нейно място поставиха здравата. Закрепянето на траверсите и подравняването на релсите не беше работа за любители, но в крайна сметка майорът остана доволен — колкото и паянтова да бе импровизацията, тя все пак можеше да издържи тежестта на влака. По време на операцията стенещият Пиърс, подпрян на скарата пред локомотива, дойде на себе си с помощта на грижовния Хенри, който постоянно попиваше слепоочието и бузата му, доста разранени и вече придобиващи нездравословно морав цвят.

— Да тръгваме — нареди майорът.

Пайутите, Пиърс и Хенри се върнаха по вагоните, а Бялата Ръка и О’Брайън се качиха в локомотива. Майорът отпусна спирачката и даде съвсем малко пара, като същевременно надзърташе угрижено през страничното прозорче. Когато колелата на локомотива стигнаха поправената част на релсата, тя леко, но не застрашително поддаде, ала в крайна сметка издържа. Щом и последният вагон мина по нея, майорът се върна при контролните уреди и даде пълна пара.

Дийкин, Клеърмонт и Марика спряха конете си. Дийкин ловко превърза наново възпалената ръка на полковника.

— Побързайте, всяка минута е ценна! — пришпорваше го Клеърмонт. — Губим време!

— Ако не спрем кръвта, ще изгубим и вас. — Той погледна към Марика, която беше уловила здраво лявата си ръка, със стиснати устни и изкривено от болка лице. — А вие как сте?

— Ще се оправя.

Той я гледа известно време безизразно, сетне отново се зае с превръзката на полковника. Тъкмо бяха потеглили, когато пак я погледна — момичето седеше отпуснато на седлото, с провесена глава.

— Толкова ли е зле китката?

— Глезенът ме боли. Не мога да пъхна крак в стремето.

Дийкин мина от другата и страна. Левият крак на Марика висеше отстрани на стремето. Той се извърна и погледна нагоре през дясното си рамо. Снегът отдавна беше спрял, облаците се бяха изчистили и небето просветваше с избелена синева. Иззад планинския хребет вече се подаваше слънцето. Отново се загледа в Марика — без да може да ползува една ръка и един крак, тя едва стоеше изправена на седлото. Изравни се с нея, подхвана я, прехвърли я при себе си, улови юздите на нейния кон и потегли в бърз тръс. Клеърмонт, който не беше в по-цветущо състояние от това на Марика, ги следваше. Сега се движеха успоредно на железницата. Земята беше равна и относително безснежна, така че пътят им спореше.

* * *

Сеп Калун беше на обичайното си място, в стола на коменданта, вирнал както винаги крака върху писалището, пиещ уискито и пушещ пурите на коменданта. Единственият друг човек в стаята беше полковник Феърчайлд, седнал на обикновен дървен стол с облегалка, със завързани отзад ръце. Вратата се отвори и в стаята нахълта мърляв, мургав бял човек.

— Всичко наред ли е, Кармъди? — попита Калун.

— Да. Телеграфистите ги затворих ври останалите. Бенсън пази на вратата. Харис приготвя нещо за хапване.

— Добре. Тъкмо ще имаме време да се подкрепим, преди да пристигнат нашите приятели. След по-малко от час по моите пресмятания. — Той се ухили подигравателно на Феърчайлд. — Битката за Прохода на сломените сърца вече принадлежи на историята, господин полковник. — Усмихна се още по-широко. — Или може би трябваше да използувам думата „сеч“.

* * *

В продоволствения вагон все тъй насиненият, но вече посъвзел се Пиърс раздаваше на струпалите се край него пайути уинчестерки и патрони. От прословутата индианска сдържаност не беше останала и следа. Разговаряха един през друг, усмихнати и с блеснали очи, като деца, отворили кутиите с коледните играчки. Пиърс мина напред и се покатери в открития товарен вагон с три уинчестерки под мишница. Влезе в кабината на локомотива и подаде едната на Бялата Ръка.

— Подарък за теб, Бяла Ръка. Вождът се усмихна.

— Вие сте човек, който държи на думата си, маршал Пиърс.

Пиърс понечи също да се усмихне, но така го заболя, че бързо се отказа. Вместо това рече:

— Двайсет минути. Не повече от двайсет минути.

* * *

Дийкин имаше аванс от петнайсет минути. За миг спря конете и погледна напред: от моста над пропастта ги деляха не повече от петстотин метра, а отвъд него беше Форт Хъмболт. Помогна на Марика да се прехвърли на своя кон и махна на нея и на полковника да продължат пред него. Извади пистолета си. Под вече ярките лъчи на слънцето трите коня възобновиха ход, предпазливо минаха през подпорния мост над урвата и стигнаха портата на форта. Охраняващият я Бенсън — мъж с тъпо оскотяло лице — им препречи пътя с насочена пушка.

— Кои сте? — Думите му се заваляха от алкохол. — Какво търсите във Форт Хъмболт?

— От теб нищо не търся — сряза го Дийкин властно. — Извикай Сеп Калун. Живо!

— Кои са тия?

— Сляп ли си? Пленници от влака.

— От влака? — Бенсън кимна неуверено. Умствените му процеси, ако имаше такива, явно бяха напълно задръстени. — Я по-добре елате с мен.

И ги поведе след себе си. Когато наближиха комендантската стая, вратата се отвори и отвътре се появи Сеп Калун, с по един пистолет във всяка ръка.

— Кого, по дяволите, ми водиш, Бенсън? — попита разярен.

— Казват, че са от влака, шефе.

Дийкин, без да обръща внимание на Калун и Бенсън, махна с пистолета си на Клеърмонт и Марика.

— Ей, вие двамата — слизайте. — После се обърна към Калун: — Ти ли си Калун? Влез вътре да поговорим.

Калун насочи и двата си пищова към Дийкин.

— Как не! Много си се разбързал. Кой си?

Дийкин изрече с досада и нетърпение:

— Джон Дийкин. Нейтън Пиърс ме изпраща.

— Ти така казваш.

— Те така казват — кимна той към слезлите от конете си Клеърмонт и Марика. — Служат ми за паспорт. Заложници. Пропуск за безопасно преминаване. Наречи ги, както щеш. Нейтън каза да ти ги доведа за доказателство.

Поомекнал леко, Калун рече:

— Виждал съм паспорти и в по-добро състояние.

— Опитаха да се правят на хитри. Запознай се с полковник Клеърмонт — новоназначения комендант. И Марика Феърчайлд — щерка на сегашния комендант.

Очите на Калун се ококориха, устата му се отвори и пистолетите за миг се поотпуснаха, но той незабавно се съвзе.

— Сега ще видим тази работа. Влезте вътре.

И двамата с Бенсън вкараха тримата в комендантската стая, с насочени в гърбовете им дула.

Полковник Феърчайлд не повярва на очите си.

— Марика! Марика! И полковник Клеърмонт!

Марика докуцука до баща си и го прегърна.

— Милата ми! Какво са ти сторили? И какво, какво за Бога правиш тук?

— Доволен ли си сега? — обърна се Дийкин към Калун.

— Май че да… Но никога не съм чувал за Джон Дийкин.

Дийкин прибра пистолета си под палтото — миролюбив жест, който допринесе за по-нататъшното умиротворяване на колебаещия се Калун.

— А кой според теб задигна четиристотинте уинчестерки от завода? — Вече владееше донякъде положението и бързаше да се възползува от това. — За Бога, човече, престани да ми губиш времето. Нещата са зле, много зле. Драгоценната ти Бяла Ръка оплеска работата. Убиха го, също и О’Брайън. Пиърс е тежко ранен. Войниците превзеха влака и когато той отново потегли…

— Бялата Ръка, О’Брайън, Пиърс…

Дийкин кимна по посока на Бенсън.

— Кажи му да чака отвън.

— Отвън?

Калун беше като замаян.

— Да. Има и по-лоши новини — но те са само за твоите уши.

Калун кимна машинално на изумения Бенсън, който излезе и затвори след себе си.

— Не може да има по-лоши новини — започна отчаяният Калун.

— Може — ето така!

Колтът отново се озова в ръката на Дийкин, а дулото със зверска сила се притисна о зъбите на Калун. Миг по-късно и пистолетите на Калун бяха у Дийкин, който връчи единия на полковник Клеърмонт. И докато Клеърмонт го държеше насочен срещу бандита, Дийкин извади нож, сряза въжетата, стягащи отзад ръцете на полковник Феърчайлд (който не беше по-малко слисан от самия Калун) и остави до него на масичката втория пистолет.

— Този е за вас. Когато сте в състояние да го използувате. Колко са хората на Калун? Освен Бенсън? — Кой сте вие, за Бога? Как… Дийкин го сграбчи за реверите.

— Колко… души… има… Калун?

— Двама. Кармъди и Харис.

Дийкин се извъртя на пети и яростно заби дулото на колта си в бъбреците на Калун. Калун се преви от болка. Дийкин повтори процедурата, след което процеди с усмивка:

— Ръцете ти са оплескани с кръвта на десетки хора, Калун. Затова много те моля, повярвай как само ми се иска да ми дадеш повод да те пречукам. — От лицето на Калун стана ясно, че му вярва безпрекословно. — Кажи на Бенсън да повика Кармъди и Харис и тримата веднага да се явят тук.

Дийкин открехна вратата и побутна бандита към процепа. Бенсън крачеше напред-назад на около метър от тях.

— Извикай Кармъди и Харис — нареди с прегракнал глас Калун. — И елате тримата при мен. Веднага!

— Какво става, бе шефе? Приличаш на самата смърт.

— За бога, човече, побързай!

Бенсън се поколеба, но все пак хукна през двора. Дийкин затвори вратата и нареди на Калун:

— Обърни се!

Калун се подчини. Дийкин го фрасна по главата с дръжката на колта и го подхвана, преди да се свлече на пода. Марика го изгледа с ужас.

— Спестете ми проклетите си нравоучения — хладно я предупреди Дийкин. — Само след минута в отчаянието си щеше да е готов на всичко, като притиснат в ъгъла плъх. — Обърна се към Феърчайлд: — Колко от хората ви са живи?

— Изгубихме само десет души, и то в достойна битка. — Полковникът разтриваше ръцете си. — Останалите бяха още в леглата си. Калун и бандитите му — бяхме приютили за през нощта проклетите ренегати — нападнали през нощта охраната и пуснали индианците във форта. Но всичките ми хора са а две мили оттук, в една изоставена мина. Охраняват ги индианци.

— Нищо, те не ми трябват. Последното, което ми се иска, е сражение. Как се чувствувате вече?

— Значително по-добре, господин Дийкин. Какво да направя?

— Като ви дам знак, отивате веднага в оръжейния склад и ми донасяте чувал с динамит и възпламенители. И ще ви моля много да бързате. Къде ви е карцерът?

Феърчайлд посочи с пръст.

— Ей-там, в онзи ъгъл.

— Ключът?

Полковникът свали един ключ от таблото над писалището и му го подаде. Дийкин кимна в знак на благодарност, пъхна го в джоба си и застана на пост до прозореца.

Само след няколко секунди Бенсън, Кармъди и Харис се показаха в двора на форта и го прекосиха тичешком. Дийкин кимна на Клеърмонт и той му помогна да изправят криво-ляво проснатия на пода Калун. Когато тримата бягащи мъже приближиха стаята на коменданта, вратата се отвори широко и безжизненото тяло на Калун полетя, блъснато с все сила надолу по стълбите. Объркването бе незабавно и пълно и четирите преплетени тела на бандитите не бяха в състояние да окажат съпротива, когато на прага се появи Дийкин с пистолет в ръка. Феърчайълд също излезе и хукна към противоположния край на форта. Дийкин го последва, като с една ръка водеше коня за юздата, а с другата, стиснала колта, направляваше като овчар овцете си тримата бандити, носещи на ръце Калун, който продължаваше да е в безсъзнание. Тъкмо ги заключи в карцера и от една близка врата излезе Феърчайлд, помъкнал явно възтежък чувал. Дийкин, покачен вече на коня си, метна чувала връз лъка на седлото, пришпори животното и излезе в забързан галоп от главната порта. Марика, подкрепяна от все още залитащия Клеърмонт, като двама слепци, които се водят взаимно, се показа на прага на комендантската стая. Тримата с баща и запреплитаха крака с максималната бързина, на която бяха способни, вън от форта.

* * *

Дийкин спря коня си зад прикритието на една скала, взривявана преди, при прокарването на железопътната линия, за да се пробие достъп до подпорния мост, слезе, метна чувала през рамо и се запъти към моста.

* * *

Пиърс се подаде от левия страничен прозорец на локомотива и погледна напред. Широка усмивка прекоси подпухналото му изранено лице.

— Стигнахме! — възкликна радостно. — Почти сме на него!

Бялата Ръка се присъедини към маршала. Подпорният мост беше на около миля от тях. Вождът се усмихна и погали с любов приклада на унчестерката си.

* * *

Междувременно Дийкин тъкмо бе заклещил два заряда динамит между дървените подпори на моста, по един от двете му страни. Беше използувал едва половината от количеството, предоставено му от коменданта на форта, но прецени, че ще е достатъчно. Изкатери се по една от подпорите, метна полупразния чувал върху релсите и предпазливо надигна глава. От влака го деляха не повече от четиристотин метра. Бързо се спусна надолу, запали фитилите и на двата заряда и отново бързо се покатери на релсите. Влакът вече беше на не повече от двеста метра от моста. Дийкин нарами чувала и хукна през глава към западния му край.

Надвесените от двата странични прозореца на локомотива Пиърс и Бялата Ръка зърнаха бягащия Дийкин, който тъкмо напускаше очертанията на моста. Двамата светкавично се спогледаха и почти едновременно вдигнаха уинчестерките си. Куршумите се забиха в земята и зарикошираха от скалите от двете страни на Дийкин, но тъй като той бягаше на зиг-заг, а и платформата на локомотива не беше най-стабилното място за прицел, нито един не го засегна. Само след няколко секунди се хвърли по корем зад една стърчаща скала.

— Мостът! — почти изпищя Пиърс. — Този дявол е минирал моста!

С изкривено от бяс и ужас лице О’Брайън удари спирачките и затвори притока на пара. Ала влакът макар да намали рязко ход, вече беше върху моста.

Полковник Феърчайлд, Клеърмонт и Марика, които бяха на около двеста метра оттам, спряха и се вторачиха в изпречилата се пред тях гледка. Влакът се намираше почти по средата на моста. Всъщност локомотивът и товарният вагон вече го бяха подминали и се намираха отсам него, върху твърдата скалиста почва. О’Брайън, изпълняващ ролята на машинист, си даде сметка за грешката, която бе извършил, и като ругаеше бясно, отпусна спирачката и даде пълна пара. Но вече беше късно. Последваха две едновременни експлозии, придружени от белезникави проблясвания. Оглушителните изригвания прозвучаха като едно и мостът се разцепи, разпадна се на парчета и изчезна в дълбините на пропастта. Заедно с него и трите вагона, повлекли след себе си скачения за тях товарен вагон и локомотива. Товарният вагон вече бе потънал, следван от пускащия пара локомотив, когато от кабината скочиха три фигури, и трите с уинчестерки в ръце, и се приземиха тежко на скалистата почва. Локомотивът неумолимо бе издърпан през ръба и целият влак потъна в бездънието със стържене и трясък на метал и разхвърчали се напосоки цепеници.

Зашеметени, но все тъй задружни, Пиърс, О’Брайън и Бялата Ръка се изправиха на крака. Дийкин замръзна за миг, когато зърна насочените срещу него пушки, но успя да се шмугне зад скалата, преди да прозвучи дори един изстрел. Сътресението, душевно и телесно, бе позабавило реакциите на тримата с уинчестерките.

Феърчайлд, Клеърмонт и Марика се хвърлиха по лице, когато Пиърс и другарите му се насочиха към тях. Дийкин пъхна ръка под палтото си, но я извади празна — пистолетът му бе останал в стаята на коменданта. Тримата бяха на не повече от петнайсетина метра от него и заобикаляха скалата. Беше им ясно, че Дийкин не е въоръжен. Но в дясната си ръка той вече стискаше барутен заряд със запален фитил. Изчака опасно дълго време и го метна през скалата.

Барутът избухна над главите на тримата, като ги ослепи за миг и ги извади от равновесие. Дийкин притича иззад скалата. През пушека и прахта съзря Бялата Ръка, който, изпуснал пушката си, се държеше за очите. Само след две секунди тя беше в ръцете на Дийкин, насочена към още замаяните Пиърс и О’Брайън.

— Недейте — каза. — Не ме принуждавайте да влизам в историята като първия мъж, извършил убийство с магазинна винтовка.

Пиърс, съвзел се най-бързо от тримата, се метна на една страна, като едновременно с това вдигна пушката. Дийкин гръмна.

— Според мен за днес стига толкоз история.

О’Брайън кимна и хвърли винтовката си настрани.

Той едва виждаше с насълзените си очи.

Приближиха се Феърчайлд, Марика и Клеърмонт, който стискаше здраво пистолет. Дийкин, комендантът и Марика застанаха до ръба на разрушения мост и се загледаха надолу. Далече на дъното лежаха на куп натрошените останки на влака, смазани допълнително от падналия върху тях локомотив. Нищо не помръдваше, никакъв признак на живот.

— Око за око — каза намръщено Дийкин. — Е, все пак главните виновници са в ръцете ни — О’Брайън, Калун и Бялата Ръка.

— Всички без един — мрачно се обади Феърчайлд.

Дийкин го погледна.

— Знаехте ли за брат си?

— Отдавна подозирах. Но не знаех нищо със сигурност. Той… той ли беше главатарят?

— Не, О’Брайън. Майорът го е използувал, използувал е алчността му, слабостите му.

— И сега всичките му амбиции, цялата му ненаситност свършиха на дъното на пропастта.

— Това е най-доброто — за вас, за него, за дъщеря ви.

— А сега какво ще правим?

— Изпратете от вашите хора да доведат конете, които оставих някъде по-назад, край релсите. Други нека поправят телеграфната линия. След което ще извикаме един влак военни и цивилни да построят наново моста.

— А вие веднага ли се връщате в Рийз Сити? — попита Марика.

— Ще се върна, след като оправят моста и при стигне влак, на който да натоварим златото и среброто Няма да ги изтърва от очи, докато не пристигнат без опасно във Вашингтон. Но дотогава ще остана тук.

— Но за оправянето на моста трябват седмици обади се Феърчайлд.

— Като нищо — съгласи се Дийкин.

Марика се усмихна.

— Май че ни очаква дълга и трудна зима.

— Кой знае. Все ще намерим за какво да си приказваме — усмихна се и Дийкин.