Алистър Маклейн
Проходът на сломените сърца (10)

Девета глава

Проходът на сломените сърца — безплодно и безводно дере, което бе разбило не само сърца, а и много глави, отвеждаше железопътните линии до малък разклон. Левият, или южен ръкав на дерето, граничеше с вертикална скала, а десният — с относително полегат склон, от който се стигаше до отдавна пресъхнало речно корито, щедро осеяно с грамадни, заоблени от едновремешните води камъни. Те предлагаха великолепен заслон — великолепен за хора, но напълно негоден за коне. Най-близкото що-годе подходящо прикритие бе гъста, макар и малка борова горичка на около миля разстояние, отвъд долината. Точно на това място Бялата Ръка махна на уморените си конници да спрат, което те и сториха с признателност.

Вождът слезе от коня си и посочи каменистото дере.

— Ето там ще спре влакът, там ще се прикрием. Ще отидем пеша. — Обърна се към двама от воините си. — Конете. Пазете ги тук. Отведете ги по-навътре в гората. Не бива да се виждат.

* * *

В трапезарията на влака до печката дремеше Хенри. Феърчайлд, О’Брайън и Пиърс седяха край масите, захлупили глави на ръцете си, и спяха. Дийкин, застанал на стъпалото на кабината, по-буден от всякога, се взираше напред през прозореца. Снегът продължаваше да се сипе и видимостта беше лоша. Марика, също будна, доувиваше полковник Клеърмонт в белия чаршаф и с изключение на ръцете той приличаше от главата до петите на бял пашкул. Дийкин му кимна и посочи напред:

— Наближаваме прохода. Остават ни около две мили. Вие обаче имате само една миля. Виждате ли онези борове вдясно от линиите? — Клеърмонт кимна. — Сигурно там са скрили конете си. Ще има пазачи. — Той посочи с глава пушката на Рафърти, която полковникът стискаше в ръце. — Не бъдете джентълмен. Не се правете на доблестен воин. Не им давайте възможност да се бранят.

Клеърмонт бавно поклати глава. Лицето му беше също тъй неумолимо както и на Дийкин.

* * *

Бялата Ръка и един друг пайут бяха приклекнали зад остроръбеста скала откъм десния склон на осеяното с камъни дере. Всички бяха приковали очи в по-ниския източен вход на прохода. Ситно сипещият се сняг им позволяваше да виждат до извивката на железопътната линия, но засега нямаше нищо за гледане. Внезапно другият индианец докосна рамото на вожда. И двамата леко се извърнаха и се заослушваха. Някъде в далечината, слабо, но безпогрешно се носеше измъченото пуфтене на локомотив. Бялата Ръка погледна другаря си и кимна — само веднъж.

* * *

Дийкин бръкна под палтото си и извади двете пръчки динамит, с които се беше запасил от снабдителния вагон. Едната внимателно постави в сандъка с инструментите, а втората стисна в ръка. Леко освободи докрай клапата за парата. Влакът веднага започна да забавя ход.

О’Брайън се събуди рязко, бързо отиде до най-близкия прозорец, избърса влагата и надникна навън. После веднага се извърна към Пиърс.

— Събуди се! Нейтън! Събуди се! Влакът спира! Имаш ли представа къде сме?

— Проходът на сломените сърца.

Двамата се спогледаха тревожно. Феърчайлд се размърда, изправи се на стола и също се приближи до прозореца.

— Какво е замислил този дявол? — попита неспокойно.

Дийкин наистина беше замислил нещо. Влакът беше почти спрял. Той запали фитила на динамита, който държеше в ръка, изчака известно време и го метна през дясната врата на кабината. Пиърс, О’Брайън, Феърчайлд и Хенри, и четиримата залепили лица о прозореца, неволно отскочиха назад и вдигнаха ръце към лицата си почти едновременно с ослепителната бяла светкавица и глухата експлозия, раздала се отвън току до прозореца им. Стъклото не се разби и след миг-два те отново се залепиха за него. Междувременно Клеърмонт бе успял да скочи от лявата врата на кабината, да се претърколи по насипа и да се спотаи неподвижен в подножието му. Увит плътно в белия чаршаф, той беше почти невидим на фона на снега. Дийкин даде пара.

Изумлението на четиримата в трапезарията обаче не можеше да се сравни с това на Бялата Ръка и другия индианец. Вождът промълви неуверено:

— Може би нашите приятели искат да ни уведомят, че вече наближават. Виждаш ли, пак потеглиха.

— Да. И още нещо виждам — скочи другарят му на крака. — Войнишките вагони! Няма ги!

— Долу, глупако! — Обичайната невъзмутимост на вожда съвсем го беше напуснала. Лицето му изразяваше пълно объркване и неразбиране, когато видя, че влакът, навлязъл вече навътре в прохода, се състои само от три пътнически вагона.

* * *

Лицето на О’Брайън изразяваше същото недоумение.

— Откъде да знам какво е наумил? Този човек не е с всичкия си!

— Ами направете опит да разберете, това поне можете! — озъби се Феърчайлд.

Пиърс му подаде единия си пистолет:

— Знаете ли какво, губернаторе? Вие идете да проверите!

Губернаторът грабна пистолета, не на себе си от ярост.

— Много добре! Така и ще направя!

И с пистолета в ръка отиде при предната врата на вагона, открехна я едва-едва и хвърли предпазливо око. Секунда след това последва изстрел и куршумът се удари една педя над главата му. Феърчайлд пъргаво отскочи назад и трясна вратата подире си, а от моментния пристъп на безумие не остана и следа. Доста сплашен, той се прибра в трапезарията.

— Е, какво разузнахте? — поинтересува се Пиърс.

Губернаторът мълчеше. Захвърли пистолета върху масата и се запъти право към бутилката уиски. Отпред при локомотива Дийкин попита:

— Компания ли имахте?

— Чичо ми.

Марика погледна с погнуса все още димящия колт в ръката си.

— Улучихте ли го?

— Не.

— Жалко.

* * *

Клеърмонт, все така увит в белия камуфлажен чаршаф, бавно се изкачи обратно по насипа и хвърли поглед към релсите. Влакът, почти на миля разстояние от него, беше навлязъл навътре в прохода. Клеърмонт огледа големите речни камъни в сухото корито, но не забеляза признак на движение зад тях. Не че очакваше да види нещо — Бялата Ръка бе прекалено опитен, за да издаде присъствието си, преди да е дошъл моментът. Полковникът зарея поглед отвъд долината, където се мержелееше боровата горичка. Ако Дийкин излезеше прав и конете наистина съществуваха, то те щяха да се окажат скрити именно там — а той не подлагаше на съмнение правотата на Дийкин. Щеше да е трудно, но не невъзможно да се доближи до дърветата — до самия край на гората водеше второ пресъхнало речно корито и ако успееше да стигне незабелязан дъното му, щеше да продължи под добро прикритие. Единствената опасност бе прекосяването на железопътната линия, но като опитен боец Клеърмонт си даваше сметка за всички възможни опасности. Все пак прецени, че шансовете са на негова страна.

* * *

Пазачът или пазачите на конете неминуемо щяха да следят живо събитията отвъд долината, но вниманието им със сигурност щеше да е насочено към влака и скритите пайути, които бяха на около миля вляво от полковника. А и все още едва разсъмваше и снегът продължаваше да вали. Клеърмонт не се поколеба; още повече, че друг избор нямаше и той добре знаеше това. Като използуваше само лакти и колене, запълзя умело над релсите.

* * *

Дийкин отпусна парата. Марика му хвърли бърз поглед от наблюдателния си пост.

— Спираме ли?

— Само забавяме ход. — Той посочи дясната страна на кабината. — Махнете се оттам и елате тук. На пода.

Тя се премести колебливо.

— Смятате, че ще има стрелба ли?

— Със сигурност няма да ръсят листенца от рози. Влакът едва пълзеше с петнайстина километра в час, но по всичко личеше, че няма да спре напълно — факт, който Бялата Ръка все по-ясно осъзнаваше. Първоначално по лицето му се изписа лека озадаченост, а сетне искрено негодувание.

— Ама че глупаци! — извика той. — Защо не спират? Скочи на крака и размаха ръце. Влакът продължи.

Вождът извика на воините си да го следват. Те изпонаскачаха от скривалищата си и хукнаха, препъвайки се, нагоре по каменистия заснежен склон. Дийкин благоразумно даде малко пара.

Четиримата в трапезарията отново занадничаха с оправдана тревога през прозореца.

— Бялата Ръка! — извика Пиърс. — Бялата Ръка с неговите хора! Какво, по дяволите, означава това?

Той изтича към задната платформа, следван по петите от останалите. Тъкмо я стигнаха и влакът видимо започна да намалява ход.

— Сега е моментът да скочим — рече Феърчайлд. — Бялата Ръка ще ни прикрие и…

— Глупак! — Ако Пиърс някога бе хранил уважение към губернатора на своя щат, сега от него не бе останало нищо. — Той точно това се опитва да ни накара да сторим. До Форт Хъмболт разходката е все още твърде дълга.

И замаха назад към локомотива. Бялата Ръка също му махна, че е разбрал, обърна се и извика някаква заповед, която те не доловиха. Дулата на десетина пушки бяха незабавно вдигнати.

Щом куршумите зачаткаха по кабината на локомотива, Дийкин легна по лице на пода, а в миг на краткотрайно затишие се осмели да надзърне през вратата. Индианците, които презареждаха тичешком, несъмнено настигаха локомотива. Дийкин отново даде пара.

О’Брайън попита с нескрито безпокойство:

— Но какви игри играе този човек, за Бога? Само да поиска и ще ги остави зад себе си…

Двамата с Пиърс се втренчиха един в друг.

* * *

Клеърмонт, пристигнал необезпокояван до боровата горичка, сега бързо и спокойно се промъкваше между дърветата, за да наближи пазачите изотзад. Беше убеден, че те са в долния край и наблюдават оттам разиграващата се отвъд долината сцена, а това означаваше, че са с гръб към него. Неумолимото изражение на лицето му показваше, че ще застреля хладнокръвно и без угризение нищо неподозиращите мъже. Всякакви съображения от типа на чест и доблест бяха напълно неуместни, когато ставаше дума за съдбата на толкова хора, зависеща от изхода на начинанието му, пък и за смъртта на всичките му войници и пратката безценно злато.

Общият брой на конете беше около шейсет; нито един не бе спънат или завързан — понитата на индианците бяха дресирани не по-зле от кавалерийските коне на американските войници. Клеърмонт се спря на три коня — останалите щеше да прогони — и бавно запълзя към тях. Те нито изцвилиха, нито изпръхтяха. Някои го изгледаха безразлично, а други дори не го удостоиха с поглед — въпреки плътния косъм явно ги занимаваше единствено собственото им мръзнене.

Пазачите — оказаха се двама — бяха застанали в самия край на гората при последните коне и си хвърляха озадачени погледи, докато се вслушваха в спорадичните изстрели отвъд долината. Подпомогнат от снега, който приглуши шума от приближаването му, от неспокойното мърдане на конете и пълната погълнатост на индианците от хода на битката, отдалечена на близо две мили от тях, Клеърмонт успя да се приближи на пет-шест метра и чак тогава зае позиция зад ствола на един по-голям бор. От такова разстояние нямаше смисъл да използува пушка. Полковникът я остави безшумно на снега и извади колта си.

* * *

Пиърс и О’Брайън правеха отчаяни знаци от задната платформа, сочеха непрестанно към далечната борова горичка и махаха на Бялата Ръка и хората му незабавно да тръгнат натам. Индианският вожд най-сетне проумя какво се опитват да му кажат, спря рязко и направи знак на хората си също да спрат. Обърна се и посочи горичката.

— Конете! — изкрещя. — Назад при конете!

Той хукна обратно, но успя да направи само една крачка — двата изстрела, които проехтяха, долетяха ясно до слуха му в смръзналия се въздух. С непроницаемо лице, без да каже дума, вождът потупа двама от хората си по раменете и те побягнаха в тръс към боровете, без особено да бързат. От поведението на Бялата Ръка им стана ясно, че времето за бързане е отминало.

— Сега вече знаем защо Дийкин намали ход и хвърли онзи експлозив — яростно изсъска Пиърс. — За да ни отвлече вниманието, докато Клеърмонт се е спускал от другата страна.

— Мен лично ме тревожат две неизвестни — откликна майорът. — Какво прави тук Бялата Ръка и откъде, за Бога, Дийкин е знаел това?

Индианците, свалили дулата на пушките си, стояха в безутешна нестройна групичка на близо триста метра от опашката на влака. Дийкин погледна назад и отново намали ход.

— Трябва да намерим начин да го ликвидираме! — Истеричните нотки караха гласа на губернатора да притреперва. Трябва, трябва, трябва! Вижте — влакът се движи със скоростта на човешки ход. Можем да скочим, по двама от двете страни, да го заобиколим и…

— И да го гледаме как ни маха за сбогом с пълна пара — довърши О’Брайън.

— Затова ли се движи толкова бавно?

— А вие виждате ли друга причина?

* * *

Клеърмонт, повел след себе си двата коня без ездачи, пришпорваше своя нагоре към тясното възвишение, което делеше долината на две. Някъде отпред сплашените от него коне тичаха безразборно, но вече бавно започваха да спират. Горе на билото Клеърмонт дръпна юздата на коня си и се загледа в далечината. На не повече от три мили разстояние, въпреки продължаващия тихо да се сипе сняг, ясно се виждаше устието на втора долина, разклоняваща се вдясно. Прозираха и телеграфните стълбове. Това бе западният изход на Прохода на сломените сърца.

Клеърмонт се намръщи от болката и погледна все още бинтованата си ръка. Превръзката и юздата бяха омацани с кръв. Той се извърна и подкара коня си.

* * *

Влакът се движеше по-бързо, а застиналите на място индианци оставаха все по-назад. Бялата Ръка — скован, с безизразно лице — наблюдаваше двамата си разузнавачи, които се връщаха от боровата гора. Вървящият отпред не каза нищо, само повдигна двете си ръце с насочени нагоре длани. Вождът кимна и се извърна. Воините му го последваха и забързаха в редица по двама покрай релсите след изчезващия влак.

Четиримата на задната платформа имаха безкрайно нещастен вид, докато гледаха как Бялата Ръка и индианците му постепенно изчезват от погледа им зад следващия завой. Нещастният им вид се засили още повече, когато чуха два последователни изстрела.

— Това пък какво беше? — попита почти с отчаяние Феърчайлд.

— Клеърмонт. Няма кой друг. — Пиърс заучеше напълно убедено. — Вероятно дава знак на Дийкин, че е прогонил конете на Бялата Ръка. Което означава, че на индианците им предстои дълга разходка до форта, където ще ги причака Дийкин.

— И Сеп Калун е там — обади се с надежда в гласа губернаторът.

— Калун ще може да се справи с Дийкин колкото и покойната ми баба — възрази Пиърс. — Освен това кажи речи през цялото време е пиян. — Лицето му се изкриви от злоба. — Какво ви казах? Ето, че даде пара.

* * *

Влакът набираше скорост, в това нямаше съмнение. Четиримата се спогледаха с още по-голямо безпокойство.

— Явно се е отказал от всякаква надежда да ни подмами да скочим — обади се О’Брайън, надвеси се през перилата и погледна напред към локомотива. Последва глух пукот и майорът побърза да се прибере обратно на завет. Свали с притреперваща ръка шапката си и загледа мрачно назъбената дупка в периферията.

— Изглежда, храни други надежди — сухо отбеляза Пиърс.

В кабината на локомотива Дийкин не откъсваше поглед от релсите пред себе си. Снегът бе престанал. Пресечната точка на западния изход от прохода и долината вдясно — където се бяха споразумели с Клеърмонт да се срещнат — беше на не повече от двеста метра.

— Дръжте се здраво — нареди на Марика, затвори клапата за парата и рязко наби спирачки.

Колелата блокираха под съпровода на ожесточен метален трясък — буферите се блъскаха един в друг. Четиримата на задната платформа за кой ли път се спогледаха — сега със смесица от нарастваща озадаченост и уплах. Дийкин подаде пистолета на Банлън на момичето и взе втората пръчка експлозив от сандъчето с инструментите.

Влакът окончателно се закова на място. Дийкин извика:

— Скачайте!

* * *

Марика стъпи на стъпалото на платформата и скочи, но падна тежко, изохка от болка и няколко пъти се прекатури. Дийкин освободи спирачката, даде лоста на задна скорост и пусна парата до край. След няколко мига беше при Марика.

Четиримата мъже на опашката не разбраха веднага, че влакът се движи назад, а не напред. О’Брайън пръв се съвзе и се надвеси над перилата. Очите му се уголемиха, когато проумя: Дийкин, застанал до релсите, беше насочил пистолета си към него. Майорът едва успя да се метне назад, но въпреки това изстрелът прогърмя едновременно с отскачането му.

— Господи! — извика О’Брайън и придружи възклицанието си с още няколко сочни, подходящи за случая израза. — Скочили са от влака!

— Никой ли няма в кабината? — Феърчайлд отново бе на ръба на истерията. — За Бога, трябва и ние да скачаме!

О’Брайън се пресегна да го удържи.

— Не!

— Господи, човече, спомни си какво стана с войнишките вагони!

— Този влак ни е необходим. — Той тръгна към предната врата на първия вагон. — Карал ли си някога влак, Нейтън?

Пиърс поклати отрицателно глава.

— И аз не съм. Но ще опитам. — Той посочи с пръст назад. — Дийкин.

Пиърс кимна и се спусна от платформата. Влакът вече набираше скорост и затова той се претърколи на една страна и се запремята надолу по насипа край релсите. Дебелият слой сняг обаче притъпи удара от падането и той стигна долния край без дъх, но цял и невредим. Незабавно се изправи на крака и се огледа.

Влакът продължаваше да набира скорост. Вече се беше отдалечил на петдесетина метра от него. Пиърс погледна в обратна посока и едва различи главата и раменете на Дийкин — той подкрепяше пострадалата при падането Марика.

— Само това липсваше — рече Дийкин. — Къде ви боли?

— Глезенът. И китката.

— Можете ли да се изправите?

— Не знам. Едва ли.

— Тогава седете. — И той доста безцеремонно я пусна да седне до релсите. Тя го награди с възкрив поглед, но неговото внимание вече беше насочено другаде. Влакът се бе отдалечил на около четиристотин метра. Това, което обаче не можеше да види, бе как О’Брайън ловко се прехвърли от товарния вагон с дървата в локомотивната кабина, където насреща му се изпречиха смущаващи взора прибори и уреди с неизвестно предназначение. Лицето му изразяваше странна смесица от напрегнатост и нерешителност.

Дийкин се приведе и пъхна експлозива под едната релса, близо до траверсата. Затрупа я добре със земя и камъни, като остави да стърчи само фитилът.

— Възнамерявате да взривите релсите, доколкото виждам — обади се Марика с подчертано хладен тон.

— Точно така.

— За днес не ти се урежда въпросът — чу се глас и с колт в ръката напред пристъпи Пиърс. Погледна Марика, прихванала наранената китка на дясната си ръка с другата, здравата. — Друг път да не скачате от влакове. — И приближи до Дийкин, без да обръща повече внимание на момичето. — Дай ми пистолета си. Изпод палтото. Внимателно, хвани го за дулото.

Дийкин бръкна под палтото и бавно започна да вади пистолета.

— И аз имам пистолет — обади се Марика. — Обърнете се, маршале. Ръцете високо вдигнати.

Пиърс бавно се извъртя, а очите му се уголемиха, като видя, че Марика наистина стиска пистолет в дясната си ръка. Дийкин побърза да улови своя за дръжката. Пиърс, проумял какво го чака, се метна на една страна, така че ударът загуби част от силата си. Но все пак тя бе достатъчна, за да го накара да се препъне и да падне, а колтът му изхвърча настрани. Той стремглаво се впусна подире му, но Дийкин се оказа по-бърз, скочи напред и замахна с крак.

Марика примижа от ужас, потресена от силния ритник.

Той беше с гръб към вас, когато го ударихте, и ръцете му бяха вдигнати… — едва чуто прошепна тя.

— И освен това го ритнах в главата. А вие, когато насочите следващия път пистолет към човек като Пиърс, бъдете така любезна да свалите предпазителя.

Тя се втренчи в него неразбиращо, сетне сведе очи към пистолета в ръката си и бавно поклати глава. После пак го погледна.

— Можехте поне да ми благодарите.

— Какво? Ах, да. Благодаря.

Той обърна поглед по посока на отдалечаващия се влак, който смътно се мержелееше на хоризонта. Продължаваше да набира скорост и клатушкането му заплашително се засилваше. После погледна встрани. Клеърмонт, повел за юздите два коня, се зададе в тръс иззад една голяма скала. Дийкин му махна и той спря. Дийкин потътри Пиърс покрай линията, пусна го там като чувал с картофи, бързо се върна, запали фитила на експлозива, вдигна Марика на ръце и се спусна все тъй бързо по насипа. Помогна и да се качи на единия от конете, яхна своя и им махна с ръка да се отдалечат. На петдесетина метра от релсите като по даден знак и тримата спряха и се обърнаха назад.

Експлозията беше учудващо кротка. Във въздуха полетяха, камъни и пръст. Когато въздухът се прочисти те видяха, че едната траверса е силно изкривена, а лявата релса — изкорубена.

— Нали знаете, че това може да се оправи — каза Клеърмонт неуверено. — Ще свалят от болтовете цялата част от релсата и ще сложат на нейно място друга, взета от зад влака.

— Знам. Но ако разрушението бе по-тежко, ако бях сложил повече експлозив, щеше да им се наложи да отидат пеша до форта.

— Е, и?

— Ами щяха да пристигнат там живи. — Марика го изгледа с ужас. — При това положение всички ние щяхме да умрем — продължи той.

Марика продължи да го гледа по същия начин.

— Така че нямах избор — допълни той.

Тя потръпна и се извърна. Дийкин я погледна безизразно, пришпори коня си и потегли. След малко те го последваха.