Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (8)

Седем месеца по-рано
Бевърли Хилс, Калифорния

Питър Бенедикт видя отражението си и се възхити на начина, по който се издължаваше и изкривяваше от стъклената повърхност. Фасадата на сградата представляваше дълбока вдлъбната крива, издигаща се на десет етажа над булевард „Уилшър“, която почти те всмукваше от тротоара към двуетажния диск на лобито. Отпред имаше аскетичен двор, застлан с плочи, студен и пуст, ако не се брои бронзовата статуя на Хенри Мур — леко килната настрана фигура със смътно човешки форми. Стъклата на сградата бяха напълно огледални и улавяха настроението и цветовете на околната среда — и тъй като това бе Бевърли Хилс, настроението обикновено бе добро, а цветът на небето — наситено син. Поради заоблеността си стъклото улавяше също така образи от други нива и ги смесваше като салата — облаци, сгради, статуята, пешеходците и преминаващите автомобили.

Беше прекрасно.

Това бе неговият миг.

Бе стигнал до върха. Имаше определена и потвърдена среща с Бърни Шварц, един от боговете на компанията „Артистични таланти, Инкорпорейтид“.

Беше се вълнувал много за облеклото си. Никога не бе присъствал на подобна среща, а бе неловко да се поинтересува какъв е етикетът. Дали в тази епоха агентите носеха костюми? Ами писателите? Дали да се помъчи да изглежда консервативен? Или ексцентричен? Закопчан от горе до долу или небрежен? Реши да не рискува и да се придържа към средния път — сиви панталони, бяла риза, синьо сако, черни обувки. Докато приближаваше диска, успя да се види — този път неизопачен — в едно огледално пано, и бързо извърна поглед, смутен от кокалестата си фигура и оредяващата коса, която обикновено криеше под бейзболен каскет. Едно му бе ясно — колкото по-млад е писателят, толкова по-добре, и изпитваше ужас, че оплешивяващото му теме го кара да изглежда далеч по-възрастен. Трябваше ли светът да знае, че наближава петдесетте?

Въртящата се врата го пое и изхвърли в мразовития въздух вътре. Рецепцията бе изработена от полирано дърво и следваше извивката на сградата. Подът също беше заоблен, от извити тънки дъски хлъзгав бамбук. Вътрешният дизайн лъхаше на лекота, свободно пространство и пари. Редицата рецепционистки с вид на филмови звезди и с невидими слушалки и микрофони говореха едновременно:

— АТИ, с кого да ви свържа?

— АТИ, с кого да ви свържа?

Повтаряха го отново и отново, превръщайки въпроса в обредно припяване.

Бенедикт вдигна глава и високо в галериите горе видя армия млади мъже и жени, които се движеха енергично във всички посоки. Да, агентите определено носеха костюми. Нацията на „Армани“.

Приближи рецепцията и се покашля, за да привлече внимание. Най-красивата жена, която бе виждал през живота си, го попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с господин Шварц. Името ми е Питър Бенедикт.

— Кой по-точно?

Питър примигна объркано.

— Н-н-не разбирам какво имате предвид — заекна той. — Аз съм Питър Бенедикт.

— Кой господин Шварц — с леден тон уточни красавицата. — Имаме трима.

— О, ясно! Бърнард Шварц.

— Моля, седнете. Ще се обадя на асистента му.

Ако не знаете, че Бърни Шварц е един от най-големите агенти на таланти в Холивуд, едва ли бихте го разбрали, след като видите кабинета му в ъгъла на осмия етаж. Може би бихте го помислили за колекционер на произведения на изкуството или антрополог. Кабинетът бе лишен от обикновените аксесоари — нямаше филмови плакати, снимки на звезди или политици, награди, ленти, дискове, плазмени екрани и списания. Имаше само африканско изкуство — всякакви дървени статуетки, декоративни гърнета, кожени щитове, копия, геометрични мотиви, маски. За дребен, тлъст и застаряващ евреин от Пасадена Бърни проявяваше сериозен интерес към Черния континент. Извика през вратата към четиримата си асистенти:

— Припомни ми защо се виждам с този тип?

— Виктор Кемп — отвърна женски глас.

Бърни махна с ръка.

— О, да бе, сетих се. Донесете ми папката с материалите и ме прекъснете след десетина минути най-много. Или по-добре след пет.

Когато влезе в кабинета на агента, Питър моментално се почувства неспокоен в присъствието на Бърни, макар че дребният мъж бе надянал широка усмивка на лицето си и му махаше от бюрото си като палубен офицер на самолетоносач.

— Влизай, влизай.

Питър приближи, преструвайки се на щастлив. Беше поразен от примитивните африкански артефакти.

— Какво да ти предложа? Кафе? Имаме еспресо, капучино, каквото пожелаеш. Аз съм Бърни Шварц. Радвам се да се запознаем, Питър.

Леката му тънка му ръка бе сграбчена и стисната здраво няколко пъти от малките дебели пръсти на домакина.

— Може би вода?

— Роз, ще донесеш ли вода на господин Бенедикт? Сядай, сядай. И аз ще дойда на дивана.

Секунди по-късно се материализира поредната красавица — този път китайка — с бутилка „Евиан“ и чаша. Тук всичко вървеше на високи обороти.

— Е, Питър, със самолет ли пристигна? — поинтересува се Бърни.

— Не, с кола.

— Умно, много умно. Казвам ти, никога повече няма да стъпя на самолет, още по-малко на пътнически. Единайсети септември още ми се струва, сякаш бе вчера. Като едното нищо можеше да бъда в един от онези самолети. Жена ми има сестра в Кейп Код. Роз! Ще ми донесеш ли чаша чай? Е, Питър, значи си писател. Откога пишеш сценарии?

— От около пет години, господин Шварц.

— Моля те! Наричай ме Бърни!

— От около пет години, Бърни.

— Колко си втъкнал в пояса си?

— Искате да кажете колко са завършените ли?

— Да, да, завършените проекти — нетърпеливо рече Бърни.

— Онзи, който ви изпратих, е първият ми.

Бърни замижа, сякаш съобщаваше телепатично на момичето си: Пет минути! Не десет!

— Е, добър ли си? — попита той.

Питър се зачуди на въпроса. Беше изпратил сценария преди две седмици. Нима Бърни не го беше прочел?

За него сценарият му беше като свето писание, пропито с едва ли не магична аура. Беше излял душата си в своето творение и винаги държеше на видно място на бюрото си старателно подвързано копие — първото му произведение. Всяка сутрин на излизане докосваше корицата, както човек докосва амулет или погалва шкембето на Буда. Това бе неговият билет за един друг живот и Питър изгаряше от желание да го продупчи. Нещо повече, самата тема беше много важна за него — пеан, както го виждаше, на живота и съдбата. Като ученик беше дълбоко развълнуван от „Мостът на крал Луи Свети“, роман на Торнтън Уайлдър за петима непознати, загинали заедно при срутването на мост. Естествено, след като започна новата си работа в Невада, той мислеше все повече върху идеите за съдбата и предопределеността. Избра да създаде съвременен прочит на класическата история, като в неговата версия животът на непознатите се пресича в момента на терористична атака.

Бърни получи чая си.

— Благодаря, миличка. Хвърли око на следващата ми среща, става ли?

Роз излезе извън полезрението на Питър и намигна на шефа си.

Бърни не беше чел сценарии от години. Други хора го правеха вместо него и му даваха анотации.

— Да, да, бележките ми са тук.

Отвори папката с анотацията на Питър и прегледа бързо двете страници.

Слаб сюжет.

Отвратителен диалог.

Слаби герои и т.н., и т.н.

Оценка — задоволителен.

Бърни остана в ролята си, усмихна се още по-широко и попита:

— Е, Питър, кажи ми, откъде познаваш Виктор Кемп?

 

 

Месец преди това Питър Бенедикт бе отишъл в „Констелейшън“, окрилен от нова надежда. Предпочиташе това заведение пред всяко друго казино във Вегас. То бе единственото, в което имаше полъх на интелектуалност, а и си падаше по астрономията още от момче. Лазерните лъчи непрекъснато рисуваха по купола на планетария в голямата зала разположението на звездите над Лас Вегас точно във вида, в който можеха да се видят, ако подадеш глава навън, а някой изгаси стотиците милиони електрически крушки и двадесет и четирите хиляди километра неонови тръби, които заличаваха небето. Ако се вглеждаш внимателно, идваш достатъчно често и си вещ по темата, след време ще можеш да различиш всяко едно от осемдесетте и осем съзвездия. Големият черпак, Орион и Андромеда бяха детинска работа. Питър беше намерил и далеч по-невзрачните — Врана, Делфин, Еридан, Секстант. Всъщност, не му достигаше единствено Кома в Косите на Вероника — слаб звезден куп, притиснат между Ловджийски кучета и Дева. Някой ден щеше да открие и него.

Играеше блекджек на масата с високи залози (от сто до пет хиляди долара). Плешивото му теме бе скрито от бейзболен каскет на „Лейкърс“. Почти никога не качваше над минимума, но предпочиташе тези маси, защото гледката бе по-интересна. Беше добър и дисциплиниран играч и обикновено завършваше с неколкостотин долара отгоре, но често му се случваше да си тръгва и с хилядарка по-богат или по-беден, в зависимост от каприза на картите. Истинската тръпка бе друга — да гледа как големите играчи финтират, цепят, удвояват, рискувайки по петнайсет-двайсет хилядарки на игра. С най-голямо удоволствие би се отдал на подобен приток на адреналин, но знаеше, че не може да си го позволи — не и при неговата заплата.

Дилърът — унгарец на име Сам — забеляза, че тази вечер не му върви, и се опита да повдигне духа му.

— Спокойно, Питър, късметът ще ти се усмихне. Ще видиш.

Не беше особено убеден. В купа имаше минус петнайсет, което бе в полза на къщата. Това обаче не промени играта му, макар че всеки здравомислещ картоиграч щеше да спре за момент и да продължи, когато сборът се вдигне.

Питър бе странна птица на масата. Броеше, защото можеше. Мозъкът му работеше много бързо и нямаше никакъв проблем да усвои техниката, но не можеше да не брои. Големите карти (от десетка до асо) бяха минус едно; малките (от две до шест) — плюс едно. Добрият играч трябваше да може прави две неща — да знае колко точки има в шестте тестета, от които се раздаваше, и точно да прецени броя на нераздадените карти. Когато сборът е нисък, залагаш най-малко или пасуваш. Когато е висок, залагаш агресивно. Ако знаеш какво правиш, можеш да спънеш закона на средните стойности и да печелиш постоянно — по-точно, докато не бъдеш хванат от дилъра, шефа на масите или от нечие всевиждащо око и не бъдеш изритан.

От време на време Питър вземаше решения според сбора, но тъй като никога не променяше залога си, така и не успяваше да превърне в капитал знанията си. Харесваше „Констелейшън“, наслаждаваше се на трите или четирите часа раздаване по масите и се страхуваше да не го изритат от любимото му свърталище. Беше се превърнал в част от мебелировката.

Тази вечер на неговата маса имаше само двама други играчи — анестезиолог от Денвър със замъглени очи, дошъл тук на някакъв медицински конгрес, и издокаран шеф с посребрени коси, единственият, който залагаше сериозни пари. Питър бе вътре с шестстотин долара, мъчеше се да се успокои и апатично отпиваше от бирата си.

До свършването на тестетата и размесването на картите оставаха няколко раздавания, когато едно дългокрако хлапе на възраст около двайсет и две, в тениска и дочени панталони, се настани на един от празните столове и плати вход. Косата му достигаше до раменете и излъчваше западняшки чар.

— Хей, как я карате? Масата бива ли я?

— Не и за мен — каза шефът. — Нищо против да промениш това.

— С радост бих го направил, стига да е по силите ми — отвърна хлапето и прочете името на дилъра. — Раздай и на мен, Сам.

Заложи минималната сума и не след дълго превърна тихата маса в оживена. Разказа им, че е студент в университета в Лас Вегас, направил магистратура по гражданска администрация и започнал докторската си програма. Заразпитва останалите откъде са и с какво си вадят хляба. След като обясни на всички, че имал някакъв проблем с рамото си, той се обърна към Питър.

— Аз съм местен — каза му Питър. — Занимавам се с компютри.

— Страхотно — подканващо отвърна онзи. — Това е страхотно, пич.

— Аз пък съм в застрахователния бизнес — съобщи шефът на масата.

— Значи продаваш застраховки, така ли, пич?

— И да, и не. Ръководя застрахователна компания.

— Супер! Значи си голяма клечка, пич! — възкликна хлапето.

Сам разбърка тестетата и Питър инстинктивно започна да брои отново. След пет минути играта беше напреднала и сборът се покачваше. Питър продължи да залага, този път с малко повече късмет — спечели няколко ръце повече, отколкото изгуби.

— Ето, нали ти казах — радостно отбеляза Сам, след като Питър спечели три поредни ръце. Докторът беше олекнал с две хилядарки, а застрахователят се бе простил с повече от трийсет и почваше да става кисел. Хлапето залагаше както му попадне, уж без да има усет към играта, но пък изгуби само две стотачки. Поръча си ром с кола и се заигра с пръчицата за разбъркване, докато не я изпусна случайно на пода.

— Уф — тихо рече той.

Някаква блондинка към трийсетте в тесни джинси и бюстие в жълто и зелено приближи масата и седна на един празен стол. Сложи скъпата си дамска чанта под краката си за по-сигурно и подреди жетони за десет хиляди долара на четири спретнати купчинки.

— Здравейте — стеснително поздрави тя.

Не беше неземна красавица, но имаше влудяващо тяло и мек, секси глас, който накара разговора да секне.

— Надявам се, че не се натрапвам — добави жената, като донагласяше жетоните.

— В никакъв случай! — отвърна хлапето. — Сред тръни като нас просто трябва да има роза.

— Аз съм Мелинда. — Последва характерното за Вегас минималистично представяне. Била от Вирджиния. Показа годежната си халка. Хъби бил в басейна.

Питър я гледаше как изигра няколко ръце. Беше бърза и дръзка, залагаше по петстотин на ръка и правеше рисковани ходове, които се изплащаха доста добре. Хлапето изгуби три поредни ръце, облегна се назад в стола си и въздъхна:

— Човече, омагьосан съм!

Омагьосан.

Питър си даде сметка, че сборът е плюс тринайсет, а в купа са останали около четиридесет карти.

Омагьосан.

Блондинката бутна напред купчинка жетони за три хиляди и петстотин долара. Щом видя това, застрахователят качи и заложи максимума.

— Вдъхвате ми кураж — каза й той. Питър предпочете да се ограничи със своята стотачка, също като доктора и хлапето.

Сам бързо раздаде и Питър получи силно деветнайсет, застрахователят — четиринайсет, докторът — седемнайсет, хлапето — дванайсет, а блондинката — чифт валета, или двайсет. Дилърът имаше шест. Тя ще затвори, помисли си Питър. Силни карти, дилърът вероятно ще се прецака, така че е в силна позиция със своята двайсетачка.

— Ще направя сплит, Сам — рече тя.

Сам примигна и кимна, когато тя заложи още три и петстотин.

По дяволите! Питър бе поразен. Кой прави сплит на десетки?

Освен ако?…

Питър и докторът пасуваха, хлапето изтегли шестица и получи общо осемнайсет. Застрахователят се издъни с десетка и изруга ядосано.

Блондинката остана със затаен дъх и стиснати юмруци, докато Сам й раздаде дама в едната ръка и седмица в другата. Жената плесна и въздъхна едновременно.

Дилърът обърна своята карта, разкривайки поп, след което извади деветка.

Провал.

Сред радостните й викове Сам се разплати с масата, като бутна жетони за седем хиляди в нейна посока.

Питър забързано се извини и се насочи към мъжката тоалетна. Умът му кипеше. Какви ги мисля? — каза си той. Това не е моя работа! Зарежи!

Но не можеше. Беше заслепен от справедлива ярост — щом той не се беше възползвал, защо да го правят те?

Заобиколи, насочи се обратно към масите за блекджек и установи зрителен контакт с шефа, който кимна и му се усмихна. Питър се промъкна до него.

— Здравейте, как сте?

— Чудесно, сър. С какво мога да ви бъда полезен?

— Виждате ли онова хлапе и момичето ей там?

— Да, сър.

— Броят.

Ъгълчето на устните на мъжа трепна. Беше виждал много неща, но не и един играч да издава друг. Къде беше уловката?

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Хлапето брои и й дава знаци.

— Благодаря, сър. Ще се погрижа.

Шефът се обади по радиото на управителя на залата, който на свой ред нареди на охраната да пуснат записа на последните няколко ръце на масата. Погледнато отстрани, дръзкият залог на блондинката определено изглеждаше подозрителен.

Питър тъкмо се бе върнал на масата, когато се появи фаланга униформени служители от охраната. Ръцете на един от тях се отпуснаха на раменете на хлапето.

— Хей, какво става, мамка му! — извика младежът.

Играчите на съседните маси вдигнаха глави и се загледаха към тяхната.

— Двамата познавате ли се? — попита шефът.

— Никога досега не съм я виждал! Това е самата истина! — заяви хлапето.

Блондинката не каза нищо. Просто взе чантата си, събра жетоните и хвърли чип за петстотин долара на Сам.

— Доскоро, момчета — махна им тя, докато я отвеждаха.

Шефът направи знак и Сам беше заместен от друг дилър.

Докторът и застрахователят обърнаха изцъклени погледи към Питър.

— Какво става, по дяволите? — попита застрахователят.

— Брояха — просто рече Питър. — Издадох ги.

— Не, не може да бъде! — извика застрахователят.

— Напротив, може. Не се сдържах.

— Но откъде разбра? — попита докторът.

— Разбрах. — Чувстваше се неудобно от вниманието, което получаваше. Искаше му се да се пръждоса от това място.

— Проклет да съм — поклати глава застрахователят. — Ще те черпя едно, приятел. Проклет да съм. — Сините му очи проблясваха, докато бъркаше в портфейла си и вадеше визитка. — Ето, вземи. Бизнесът ми се прави с компютри. Трябва ли ти работа, просто ми се обади, става ли?

Питър взе визитката: НЕЛСЪН ДЖ. ЕЛДЪР, ПРЕДСЕДАТЕЛ И ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР, ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ДЕЗЪРТ ЛАЙФ“.

— Много мило от ваша страна, но си имам работа — промърмори той. Гласът му едва се чуваше на фона на непрекъснатата музика и дрънченето на ротативки.

— Е, ако нещата се променят, имаш ми телефона.

Шефът приближи масата.

— Вижте, извинявам се за случилото се тук. Господин Елдър, как сте, сър? Тази вечер всички можете да ядете и пиете за сметка на заведението. Ще ви осигуря билети за всяко шоу, което пожелаете. Става ли? Още веднъж, много съжалявам.

— Дотолкова, че си готов да ми възстановиш загубите, така ли, Франки? — попита Елдър.

— Бих искал да го направя, господин Елдър, но това е невъзможно.

— Е, какво пък — обърна се Елдър към масата. — Ако не си поискаш, няма да получиш.

Шефът потупа Питър по рамото и му прошепна:

— Управителят иска да се види с теб. — Питър пребледня. — Спокойно, всичко е наред.

Джил Флоръс, управителят на залата в „Констелейшън“, бе издокаран и изискан, и в негово присъствие Питър се почувства мърляв и не на мястото си. Подмишниците му бяха мокри, искаше да се махне. Кабинетът на управителя беше изключително утилитарен, оборудван с множество плоски екрани, предаващи картини от различните маси и ротативки.

Флоръс беше задълбал сериозно, мъчейки се да разбере какво е станало. Как един обикновен посетител е забелязал нещо, което хората му не са успели? И защо ги издаде?

— Какво пропускам? — попита той плахия мъж.

Питър отпи глътка вода.

— Знаех сбора — призна си той.

— Значи също сте броили?

— Да.

— Вие сте брояч? Признавате пред мен, че сте брояч, така ли? — Тонът на Флоръс непрекъснато се покачваше.

— Броя, но не съм брояч.

Флоръс заряза всякакви обноски.

— Какво означава това, мамка му?

— Следя сбора… нещо като навик е, но не го използвам.

— И очаквате да ви повярвам?

Питър сви рамене.

— Съжалявам, но това е самата истина. Вече две години идвам тук и никога не съм променял залозите си. Печеля малко, губя малко, нали се сещате.

— Не мога да повярвам. Значи сте знаел сбора, а онзи скапаняк какво направи?

— Каза, че е омагьосан. Сборът беше тринайсет, така че това беше кодова дума за тринайсет, нали разбирате. Тя дойде на масата, когато сборът беше висок. Мисля, че изпусна пръчката на коктейла си, за да й направи знак.

— Значи той брои и примамва, а мацката залага и прибира парите.

— Вероятно имат кодова дума за всяка стойност. Например, „стол“ за четворка и „сладко“ за шестнайсет.

Телефонът иззвъня. Флоръс вдигна слушалката и се заслуша.

— Да, сър.

Затвори и се обърна към Питър.

— Е, Питър Бенедикт, днес е щастливият ви ден — обяви той. — Виктор Кемп иска да се срещне с вас горе в надстройката.

Гледката от надстройката беше замайваща. Виждаше се целият Вегас, който се виеше към тъмния хоризонт като пламтяща опашка. Виктор Кемп приближи и протегна ръка, и Питър усети масивните му златни пръстени, когато се здрависаха. Имаше черна вълниста коса, силен загар и блестящи зъби — изискан и непринуден на вид човек, въртящ най-добрия клуб в града. Костюмът му бе искрящо син, улавяше светлината и си играеше с нея. Тъканта сякаш беше от друга планета. Настани Питър в огромната си дневна и му предложи питие. Докато прислужницата носеше бира, Питър забеляза, че един от стенните монитори в другия край на помещението предава картина от кабинета на Джил. Явно имаше камери навсякъде.

Питър взе бирата си и си помисли дали да не свали каскета, но го остави — нито единият, нито другият избор беше в негов интерес.

— Честният човек е най-висшето творение на Бог — внезапно изрече Кемп. — Александър Поуп го е написал. Наздраве! — Чукна винената си чаша в халбата на Питър. — Повдигнахте духа ми, господин Бенедикт, за което съм ви благодарен.

— За нищо — предпазливо отвърна Питър.

— Изглеждате много умен човек. Мога ли да попитам с какво си изкарвате хляба?

— Занимавам се с компютри.

— Защо ли не се изненадвам! Забелязахте нещо, което цяла армия опитни професионалисти не успя, така че от една страна съм доволен, че сте честен човек, а от друга съм недоволен от собствените си хора. Да сте мислили някога за работа в охраната на казино, господин Бенедикт?

Питър поклати глава, но отвърна:

— Това е второто предложение за работа, което получавам тази вечер.

— Кой друг ви предложи?

— Един човек от моята маса. Директор на застрахователна компания.

— Сребриста коса, слаб, около петдесетте?

— Да.

— Трябва да е Нелсън Елдър, много добър човек. Явно имате страхотна вечер. Но щом сте доволен от работата си, ще трябва да намеря друг начин да ви се отблагодаря.

— О, не. Не е нужно, сър.

— Не ми викай сър! Наричай ме Виктор, а аз ще те наричам Питър. И тъй, Питър, все едно си намерил дух в бутилка, но тъй като това не е приказка, ще имаш едно желание и то трябва да бъде реалистично, нали разбираш. Е, какво да бъде? Момиче, кредитна линия, среща с някоя филмова звезда?

Мозъкът на Питър бе в състояние да обработва бързо огромни количества информация. Само за няколко секунди прехвърли множество различни сценарии и възможните резултати, и се спря на един, който за него имаше най-голямо значение.

— Познавате ли холивудски агенти? — с треперещ глас попита той.

Кемп се разсмя.

— Разбира се, че познавам, та нали всички идват тук? Пишеш ли?

— Написах сценарий — стеснително отвърна Питър.

— В такъв случай ще те свържа с Бърни Шварц, който е една от големите клечки в АТИ. Какво ще кажеш, Питър? Това ще надуе ли платната на лодката ти?

— Разбира се! — преизпълнен с радост, възкликна той. — Би било невероятно!

— Добре тогава. Не мога да обещая, че ще хареса сценария ти, но ти гарантирам, че ще го прочете и ще се срещне с теб. Уговорихме се.

Отново стиснаха ръце. На излизане Кемп постави ръка на рамото на Питър и му каза бащински:

— И повече не брой картите, Питър, нали? Ти си на страната на доброто.

 

 

— Ама че интересно — рече Бърни. — Виктор Кемп е Лас Вегас. Същински принц.

— Е, какво ще кажете за сценария ми? — попита Питър и затаи дъх в очакване на отговора.

Настъпи решителният момент.

— Всъщност, Питър, сценарият ти, макар и добър, се нуждае от малко излъскване, преди да го пусна. Но има и нещо по-важно. Написан е като за филм с голям бюджет. Има взривяващ се влак и купища специални ефекти. Подобен вид филми се правят все по-трудно и по-трудно, освен ако нямат гарантирана аудитория или потенциал за франчайз. Пък и става въпрос за тероризъм, който е истинският убиец. Единайсети септември промени всичко. Да ти кажа честно, много малко от проектите ми, които бяха отменени през две и първа, успяха да се съживят. Вече никой не иска да прави филми за тероризъм. Не мога да го продам. Съжалявам, но светът се промени.

Издишай. Виеше му се свят.

Влезе Роз.

— Господин Шварц, дойде човекът за следващата ви среща.

— Как само лети времето! — Бърни скочи на крака и Питър неволно го последва. — Виж, ако ми напишеш сценарий за високи залози и броене на карти и вмъкнеш малко секс и майтапи, обещавам, че ще го прочета. Много се радвам, че успяхме да се видим, Питър. Много поздрави на господин Кемп. И виж, радвам се, че си дошъл с кола. Аз лично вече не летя, поне не и с пътнически полети.

 

 

Когато вечерта се прибра в малката си извънградска къща в Спринг Вали, Питър видя плик, който се подаваше под изтривалката. Отвори го и прочете на светлината на верандата написаната на ръка бележка.

Скъпи Питър,

Съжалявам, че не се получи с Бърни Шварц. Позволи ми да се реванширам. Ела в стая 1834 в десет вечерта.

Виктор

 

 

Беше уморен и обезкуражен, но пък бе петък вечер и имаше цял уикенд, за да дойде на себе си.

На рецепцията в „Констелейшън“ го чакаше ключ и Питър се качи направо горе. Озова се в голям апартамент с две спални и страхотен изглед. На масичката за кафе в дневната имаше кошница с плодове и бутилка „Перие-Жуе“ в кофа с лед. И още един плик. Вътре имаше две картички — ваучер за хиляда долара за пазаруване в търговския салон на „Констелейшън“ и кредит от пет хиляди за казиното.

Седна потресен на дивана и се загледа надолу към неоновия пейзаж.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той.

— Нямам ключ! — отвърна женски глас.

— О, извинете — притесни се Питър и спринтира към вратата. — Мислех си, че е камериерката.

Беше великолепна. И млада, почти момиче. Брюнетка с открито свежо лице и стегната плът с цвят на слонова кост, напираща под прилепналата вечерна рокля.

— Вие трябва да сте Питър — каза тя, затваряйки вратата след себе си. — Господин Кемп ме изпрати да ви кажа здрасти.

Подобно на мнозина във Вегас, тя бе пришълка тук — леко южняшки акцент, изящен и мелодичен.

Питър така се изчерви, че кожата му заприлича на направена от червена пластмаса.

— О!

Тя бавно тръгна към него, принуждавайки го да отстъпи към канапето.

— Казвам се Лидия. Добре ли съм?

— Добре?

— Ако предпочиташ момче, няма проблем. Не бях сигурна.

В нея имаше нещо замайващо и очароващо.

— Не харесвам момчета! — със стегнато гърло изграчи той. — Падам си по момичета!

— Е, добре тогава! Защото аз съм момиче — измърка тя като опитна актриса. — Питър, какво ще кажеш да седнеш и да отвориш онова шампанско, докато разберем какви игри ти харесват?

Краката му опряха дивана, коленете му се подкосиха и той тупна на седалката. Главата му се въртеше от раздиращи го емоции — страх, страст, смущение… Никога не бе правил подобно нещо. Изглеждаше толкова глупаво, но в същото време…

— Хей, виждала съм те и преди! — Лидия изглеждаше искрено развълнувана. — Да, виждала съм те хиляди пъти! Чак сега се сетих!

— Къде? В казиното ли?

— Не, глупчо! Сигурно не ме познаваш, защото не съм в онази тъпа униформа. През деня работя на рецепцията на летище „Маккарън“, нали се сещаш. На военния и правителствения терминал.

Руменината изчезна от лицето му.

Днес му се събра много. Прекалено много.

— Името ти не е Питър! А Марк нещо си. Марк Шакълтън. Бива ме с имената.

— Е, знаеш как стоят нещата с имената — с треперещ глас рече той.

— Ясно! Хей, спокойно! Каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас, миличък. Ако искаш да знаеш истината, и моето име не е Лидия.

Беше изгубил дар слово, докато я гледаше как се освобождава от черната си рокля, оставайки по черно копринено бельо, като през цялото време говореше.

— Страхотно! Винаги съм искала да говоря с някого от вас! В смисъл, колко луд трябва да си, за да летиш всеки ден до Зона 51. Искам да кажа, всички тези тайни и секрети адски ме възбуждат!

Долната му челюст леко увисна.

— Знам, че не ви позволяват да говорите, но те моля, само кимни, ако наистина изучавате НЛО и всякакви такива работи, за които разправят всички!

Помъчи се да държи главата си напълно неподвижно.

— Това кимане ли беше? — попита тя. — Кимна ли ми?

Успя да се вземе достатъчно в ръце, за да отговори.

— Не мога да кажа нищо за ставащото там. Моля те!

Тя погледна разочаровано, но после грейна и отново се зае за работа.

— Добре. Страхотно. Ето какво ще ти кажа, Питър — рече тя, като пристъпваше към дивана, полюлявайки бедра. — Тази вечер ще бъда твоето лично НЛО — неидентифициран лижещ обект. Какво ще кажеш?