Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (6)

10 юли 1947 г.
Вашингтон, окръг Колумбия

Хари Труман изглеждаше съвсем мъничък зад огромното бюро в Овалния кабинет. Беше спретнат като карфица, вратовръзката му на сини и бели ивици бе вързана на безупречен възел, всички копчета на светлосивия му летен костюм бяха закопчани, леките черни обувки — полирани до блясък, всеки косъм на оредяващата му коса — идеално пригладен.

Намираше се в средата на първия си мандат и войната бе зад гърба му. От времето на Линкълн не бе имало президент, подложен на подобно изпитание чрез огън. Прищевките на историята го бяха изстреляли до немислими висоти. Никой, дори самият той, не би заложил и петак, че този невзрачен човек, който не можеше да се отличи с каквото и да било, един ден ще заживее в Белия дом. Нито когато продаваше копринени ризи в „Труман и Джейкъбсън“ в центъра на Канзас Сити преди двадесет и пет години, нито когато стана съдия в Джаксън Сити в качеството си на пионка в демократичната машина на Пендъргаст, нито когато стана сенатор от Мисури, все още зависим от патрона си, нито дори когато Франклин Делано Рузвелт го избра за свой пръв подгласник за предстоящите избори — шокиращ компромис, изкован в горещите задкулисни игри на Чикагския конгрес през 1944 г.

И ето че на осемдесет и втория си ден като вицепрезидент Труман бе спешно извикан в Белия дом, където му бе съобщено, че Рузвелт е мъртъв. Най-неочаквано му се наложи да поеме юздите от човек, с когото почти не бе разговарял през първите три месеца от мандата. Труман беше персона нон грата във вътрешното обкръжение на Рузвелт. Държаха го настрана при разискването на военните планове. Изобщо не беше чувал за проекта „Манхатън“. „Момчета, молете се за мен“ — бе казал на очакващата групичка кресливи репортери, и беше съвсем искрен. Четири месеца по-късно някогашният галантерист щеше да одобри хвърлянето на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки.

През 1947 г. вече се беше заел с трудната задача да управлява нова суперсила в един хаотичен свят, но методичният му и решителен стил му помогна много и той навлезе в работата. Проблемите изникваха бързо и бяха тежки — възстановяването на Европа според плана „Маршал“, основаването на Организацията на обединените нации, борбата срещу комунизма със Закона за националната сигурност, изпълняването на социалната програма на новата Честна сделка. Мога да свърша тази работа, уверяваше се сам себе си той. По дяволите, готов съм. И ето че изневиделица нещо се беше намесило в плановете му. Сега лежеше пред него на подреденото му бюро редом до прочутата табелка С ПОДКУПИТЕ — ДОТУК.

Върху опаковъчната хартия с червени букви пишеше: ПРОЕКТ „ВЕКТИС“. ДОСТЪП — НИВО УЛТРА.

Спомни си телефонното обаждане от Лондон преди пет месеца. Беше едно от онези паметни събития, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му. Спомняше си как бе облечен онзи ден, ябълката, която ядеше, за какво си мислеше в миговете преди и след разговора с Уинстън Чърчил.

— Радвам се да ви чуя — бе казал той. — Каква изненада!

— Здравейте, господин президент. Надявам се при вас всичко да е наред.

— Едва ли може да се желае повече. Какво мога да направя за вас?

Въпреки шума по трансатлантическата линия Труман долавяше стягането в гърлото на Чърчил.

— Можете да направите много, господин президент. Намираме се в необичайна ситуация.

— Разбира се, че ще помогна, стига да е по силите ми. Това обръщение официално ли е?

— Да. Привлякоха и мен. Край южното ни крайбрежие има един малък остров. Остров Уайт.

— Чувал съм го.

— Екип археолози откри там нещо, което, честно казано, е твърде горещ картоф за нашите ръце. Находката е жизненоважна, но се опасяваме, че просто нямаме възможностите да се заемем с нея предвид условията след войната. Не можем да рискуваме да подходим неумело. В най-добрия случай това ще отвлече вниманието на обществото от належащите задачи, а в най-лошия може да доведе до национална катастрофа.

Труман си представяше как Чърчил седи наведен над телефона, а едрото му туловище едва се различава в гъстия дим от пурата.

— Защо не ми кажете какво са намерили хората ви?

Безукорният дребен президент заслуша с писалка в ръка, готов да си води записки. Не след дълго писалката беше захвърлена, а той нервно барабанеше по бюрото. Изведнъж вратовръзката започна да го стяга, а работата му се видя твърде непосилна за него. Беше смятал, че атомната бомба е неговото изпитание чрез огън. А сега като че ли се задаваше нещо още по-внушително.

Освен президента на Съединените щати, само шестима други в правителството имаха достъп до ниво Ултра — означение за свръхсекретна информация. Стотици, може би хиляди бяха чували за проекта „Манхатън“, когато бе в апогея си, но само пет-шест души бяха запознати с проект „Вектис“. Единственият човек от кабинета на Труман с достъп до ниво Ултра бе Джеймс Форестал. Труман го харесваше и му имаше абсолютно доверие. Подобно на него и той бе бизнесмен, преди да се посвети на служба на обществото. Беше секретар на ВМС по времето на Рузвелт и Труман го остави на този пост.

Форестал бе студен и взискателен работохолик, който напълно споделяше яростните антикомунистически възгледи на президента. Труман го подготвяше за по-висока позиция. След време Форестал щеше да заеме новоучредения пост секретар на отбраната и проект „Вектис“ щеше да бъде изцяло в неговата компетенция.

Разчупи аления восъчен печат на папката — древно, но ефективно средство за осигуряване на поверителност. Вътре имаше паметна записка от контраадмирал Роско Хиленкотер, също с достъп до ниво Ултра, когото Труман скоро щеше да направи първи директор на новата служба, наречена ЦРУ. Прочете записката, след което извади от папката купчината вестникарски изрезки.

„Розуел Дейли Рекърд“: ВВС ЗАЛАВЯТ ЛЕТЯЩА ЧИНИЯ В РАНЧО В РАЙОНА НА РОЗУЕЛ; на следващия ден: ГЕНЕРАЛ РЕЙМИ ОПРАЗВА ЛЕТЯЩАТА ЧИНИЯ ОТ РОЗУЕЛ. „Сакраменто Бий“: ВОЕННИТЕ РАЗКРИВАТ, ЧЕ СА НАМЕРИЛИ ЛЕТЯЩ ДИСК В РАНЧО В НЮ МЕКСИКО. Имаше още десетки други подобни заглавия от най-различни медии.

Alea iacta est, помисли си Труман, припомняйки си латинския от момчешките години. Цезар прекосил Рубикон с думите „Жребият е хвърлен“ и променил курса на историята, като победил Сената и влязъл в Рим с легионите си. Труман свали капачката на писалката си и написа кратка бележка до Хиленкотер върху бланка на Белия дом. Сложи писмото и останалите материали обратно в папката и извади стария си месингов печат от горното дясно чекмедже на бюрото. Щракна със запалката си, запали фитила на малката газена лампа и бавно започна да топи парчето восък, капка по капка, докато върху картона не се образува кървавочервена локвичка. Жребият бе хвърлен.

 

 

На 24 юни 1947 г. един пилот, летящ край планината Райниър в щата Вашингтон съобщи за подобни на дискове обекти, летящи с огромна скорост и извършващи сложни маневри. Дни по-късно стотици хора от цялата страна заговориха за собствените си наблюдения и вестниците се изпълниха с летящи чинии. Бомбата обаче избухна в Розуел.

Десет дни по-късно, в Деня на независимостта, по време на силна гръмотевична буря нощното небе над Розуел, щата Ню Мексико, бе осветено от пламтящ син обект, който падна на земята северно от градчето. Онези, които го видяха, се кълняха, че не е било светкавица — изобщо не приличало на такава.

На следващата сутрин Мак Брейзъл, старши работник в ранчото на Дж. Б. Фостър — обширна овцеферма на около 120 км северозападно от Розуел, карал стадото си на водопой, когато открил парчета метал, фолио и гума, пръснати на обширна площ. Останките били толкова многобройни, че овцете отказали да навлязат в пасището и му се наложило да ги преведе по заобиколен път.

Брейзъл, трезв мъж с обрулена от вятъра кожа, хвърлил око на мястото набързо и се убедил, че останките изобщо не приличат на метеорологичните балони, които намирал преди. Материалът бил много по-плътен. При по-внимателно оглеждане открил следи от гуми, водещи извън полето с отломките. Решил, че са от джип. Кой, по дяволите, е влизал в земята ми? Събрал няколко парчета метал и продължил да пасе овцете си. Привечер се обадил на шерифа на окръг Чавес Джордж Уилкокс и му казал направо:

— Джордж, нали чу всички онези приказки за летящи дискове? Е, мисля, че един от тях се е пръснал по цялата ми земя.

Уилкокс добре познавал Брейзъл и знаел, че човекът е с всичкия си. Щом Мак му каже нещо, значи е по-добре да го приеме на сериозно. Позвънил в близката база на ВВС, където била разположена 509-а бомбардировъчна ескадрила, и поискал да говори с командващия. На свой ред полковник Уилям Бланчард наредил на старшите си офицери от разузнаването Джес Марсъл и Шеридън Кавит на следващата сутрин да посетят ранчото. След това съобщил на началника си от Осма военновъздушна дивизия във Форт Уорт, бригаден генерал Роджър Рейми, който поискал да му се дава най-подробна информация за обекта. Генералът бил твърд поддръжник на принципа „лайното плава нагоре“, затова се обадил във Вашингтон и направил предварителен отчет на адютанта на военния секретар, след което зачакал обратно позвъняване.

Няколко минути по-късно адютантът му съобщил, че го търсят от Вашингтон.

— Секретар Патерсън ли? — попитал той.

— Не, сър — отговорил адютантът. — Секретарят на флота, господин Форестал.

На флота? Какво става, по дяволите? — запитал се той, преди да вдигне слушалката.

 

 

В неделя сутринта горещината вече изсушавала червената глина, когато Мак Брейзъл посрещнал двамата офицери и взвода войници на портала на ранчото. Конвоят последвал пикапа му по черния път до обраслия с храсти склон на хълма, където се намирали повечето останки. Войниците отцепили района и останали да се мъчат под палещите лъчи на слънцето, докато сериозният млад майор Марсъл пушел цигара от цигара, докато се ровел из останките. Когато Брейзъл му показал следите от гуми и го попитал дали военните не са идвали тук и преди, майорът дръпнал особено дълбоко от цигарата си и отговорил:

— На ваше място не бих искал да знам, сър.

Няколко часа по-късно войниците обходили обекта, натоварили част от парчетата в покритите с брезент каросерии на камионите си и отпътували. Брейзъл гледал как конвоят изчезва зад хоризонта и извадил парче метал от джоба си. Бил тънък като станиол от цигарена кутия и също толкова лек, но в него имало нещо странно. Брейзъл бил силен мъж с ръце като менгеме, но колкото и да се опитвал, не могъл да го огъне.

През следващите два дни Брейзъл гледал как военните сноват из обекта. Било му казано да стои настрана. Във вторник сутринта бил готов да се закълне, че видял мъж с пагони на бригаден генерал в бясно движещ се джип. Било неизбежно повечето от жителите на градчето да разберат, че нещо става в ранчото на Фостър и към вторник следобед военните вече не можели да държат историята потулена. Полковник Бланчард излязъл със специално изявление от името на ВВС, в което оповестил, че един от местните фермери е открил летящ диск. Разузнавателната служба събирала останките, за да бъдат преместени на сигурно място. Същата вечер „Розуел Дейли Рекърдс“ излязъл с извънредно издание и медиите полудели.

Странно, но час след официалното изявление на Бланчард генерал Рейми се свързал по телефона с „Юнайтед Прес“ и разказал съвсем друга история. Изобщо не ставало дума за летящ диск. Било най-обикновен метеорологичен балон с радарен рефлектор, нищо, което да заслужава толкова шум. Може ли пресата да направи снимки на останките? Вашингтон, отговорил той, е наложил затъмнение върху цялата история, но щял да види какво може да направи. Не след дълго поканил фотографи в щаба си в Тексас, които заснели обикновен метеорологичен балон, проснат на килима в кабинета му.

— Ето, господа. Заради това беше цялата шумотевица.

Седмица по-късно историята щяла да изгуби националната си популярност. В Розуел обаче упорито се говорело за странни случки в първите часове и дни след катастрофата. Твърдяло се, че военните наистина били на мястото преди пристигането на Брейзъл; имало диск, при това почти непокътнат; рано сутринта намерили пет дребни тела, които се различавали от човешките и били изследвани в базата на ВВС.

По-късно една от медицинските сестри, присъствала на аутопсиите, говорила със свой приятел от Розуел, собственик на погребално бюро, и скицирала на салфетка някакви източени същества с издължени глави и огромни очи. Военните задържали за известно време Мак Брейзъл, след което той приказвал много по-малко. През следващите дни буквално всички очевидци на катастрофата и събирането на останките сменили версията си за случилото се, били принудени напълно да замълчат или били преместени далеч от Розуел. Някои изчезнали без следа.

 

 

Труман вдигна слушалката.

— Господин президент, секретарят на флота е тук — съобщи секретарката.

— Добре, да влезе.

Форестал, спретнат мъж, чиито големи уши бяха най-характерната му черта, седна с абсолютно изправен гръб пред Труман. Всяка фибра в него издаваше някогашния банкер.

— Джим, бих искал да чуя как върви „Вектис“ — започна Труман без всякакви предисловия. Форестал нямаше нищо против — самият той не беше от многословните и предпочиташе да не си губи времето в празни приказки.

— Бих казал, че всичко върви според плана, господин президент.

— Какво е положението в Розуел?

— Бъркаме кашата точно колкото е необходимо, по моя преценка.

Труман кимна енергично.

— И аз останах със същото впечатление от вестникарските изрезки. Кажи, как момчетата от армията посрещат заповедите си от секретаря на флота? — Президентът се засмя.

— Не са особено радостни, господин президент.

— Обзалагам се, че не са! Обърнах се към подходящия човек — теб. Това вече е операция на флота, така че просто ще им се наложи да се примирят. А сега ми кажи за Невада. Как вървят нещата там?

— Грум Лейк. Посетих местността миналата седмица. Много е негостоприемна. Така нареченото езеро е пресъхнало преди векове, предполагам. И е отдалечено — на границата с опитния полигон в равнините Юка. Няма да имаме проблем с посетители, а дори някой да реши нарочно да го издири, районът е доста добре защитен географски, заобиколен е от множество хълмове и възвишения. Инженерните войски напредват много добре. Всичко се движи по график. Вече има добра писта и хангари, както и елементарни условия за персонала.

Труман сложи ръце на тила си и се отпусна, щом чу добрата новина.

— Чудесно, продължавай нататък.

— Изкопите за подземните съоръжения са завършени. Бетонът е излят и скоро ще започне работа по вентилационната система и прокарването на електричество. Уверен съм, че базата ще бъде действаща в рамките на определения срок.

Труман изглеждаше доволен. Неговият човек си беше свършил добре работата.

— Какво е да бъдеш главен изпълнител на най-секретния строителен проект в света? — попита той.

Форестал се позамисли.

— На времето построих къща в Уестчестър. Този проект е донякъде по-лесен.

Лицето на Труман се разчупи в усмивка.

— Защото този път жена ти не наднича над рамото ти, нали?

— Абсолютно правилно, сър — съвсем сериозно отговори Форестал.

Труман се наведе напред и сниши глас.

— Материалите от Англия. Още ли са на сигурно място в Мериленд?

— По-лесно би било да се проникне във Форт Нокс.

— Как ще транспортирате стоката през цялата страна до Невада?

— Двамата с адмирал Хиленкотер все още обсъждаме въпросите с превоза. Аз предпочитам конвой от камиони. Той е за използването на товарни самолети. И единият, и другият подход си имат добрите и лошите страни.

— Какво пък, вие си решавате, момчета — рече Труман. — Нямам намерение да ви се меся във всичко. И един последен въпрос. Как ще наречем онази база?

— Официалното й означение на военните карти е NTS 51, господин президент. Но инженерните войски вече започнаха да я наричат Зона 51.

 

 

На 28 март 1949 г. Джеймс Форестал се оттегли от поста секретар на отбраната. Труман бе забелязал проблема едва седмица преди това, когато бившият банкер изведнъж започна да изглежда разстроен. Поведението му стана странно, видът му бе смутен и занемарен, престана да се храни и да спи, и по всичко личеше, че не става за поста си. Понесоха се слухове, че е получил психическо разстройство от напрежението в работата, и мълвата се потвърди, когато постъпи в болницата на ВМС в Бетесда. Форестал така и не излезе от нея. На 22 май бе открито тялото му — беше се самоубил, като скочил от шестнадесетия етаж на отделението и се превърнал в кървава пихтия. Успял да отвори кухненския прозорец срещу стаята му.

В джобовете на пижамата му бяха намерени два листа. На единия имаше стихове от трагедията „Аякс“ на Софокъл, написани с несигурния му почерк:

Гробът зейнал ме очаква…

Горко на майката в сетните й дни,

на сърцето й измъчено и белите коси,

когато чуе

историята на скъпото й чадо, прошепната в ухото!

„Горко, горко!“ — ще вие тя,

Не ще ридае тихо с плача треперлив

на самотна птичка, на славей наранен.^[1]

Върху другия лист имаше един-единствен ред: Днес е 22 май 1949 г. — денят, в който аз, Джеймс Винсент Форестал, ще умра.