Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (3)

22 май 2009 г.
Стейтън Айлънд, Ню Йорк

Консуела Лопес бе уморена и измъчвана от болка. Намираше се на кърмата на ферибота за Стейтън Айлънд, на обичайното си място до изхода, за да може да слезе бързо. Ако изпуснеше автобус 51 в 22:45, щеше да й се наложи да чака дълго следващия на спирката при терминала Сейнт Джордж. Деветте хиляди конски сили на дизеловите двигатели предаваха вибрациите си на крехкото й тяло и я унасяха, но тя бе твърде подозрителна към останалите пътници, за да си позволи да затвори очи — боеше се, че може да се прости с чантата си.

Вдигна подутия си ляв глезен на пластмасовата пейка, но отпусна петата си върху вестник. Да сложи обувката си направо върху седалката щеше да бъде грубо и неприлично. Беше изкълчила глезена си, когато се препъна в кабела на собствената си прахосмукачка. Чистеше офис в долен Манхатън и това бе краят на един дълъг ден и една още по-дълга седмица. Слава Богу, че неприятният инцидент се случи в петък и разполагаше с уикенда, за да се възстанови. Не можеше да си позволи да пропусне работен ден и се молеше до понеделник всичко да бъде наред. Ако в събота вечер още я болеше, щеше да отиде на сутрешната меса в неделя и да помоли Дева Мария да й помогне да се излекува бързо. Освен това искаше да покаже на отец Рохас странната пощенска картичка, която бе получила, и да уталожи страховете си във връзка с нея.

Консуела бе невзрачна на вид жена, която говореше съвсем малко английски, но беше млада и имаше приятна фигура, поради което винаги беше нащрек за евентуални опити за сближаване. През няколко реда с лице към нея седеше млад латинос в сив суичър и непрекъснато й се усмихваше, и макар че отначало Консуела се чувстваше неудобно, нещо в белите му зъби и живите му очи я подтикна да му се усмихне любезно в отговор. Това се оказа достатъчно. Той се представи и прекара последните десет минути от пътуването до нея, като й съчувстваше за нараняването.

Когато фериботът пристана, Консуела скочи на кея, като не прие предложението за помощ. Младежът учтиво тръгна на няколко крачки зад нея, макар че тя се движеше със скоростта на костенурка. Предложи й да я закара до дома й, но тя отказа — и дума не можеше да става. Но тъй като фериботът бе закъснял с няколко минути, а и придвижването й бе бавно, тя изпусна автобуса си и размисли. Младежът й се виждаше свестен. Бе забавен и се отнасяше с уважение към нея. Накрая тя прие предложението му и се прекръсти за по-сигурно, докато той отиваше да вземе колата си от паркинга.

Докато наближаваха отбивката към дома й на Фингърборд Роуд, настроението му се промени и Консуела започна да се тревожи. Тревогата се смени със страх, когато той подмина на пълна скорост улицата й, без да обръща внимание на протестите й. Продължи да кара мълчаливо по Бей Стрийт, след което рязко зави наляво и се насочи към парка „Артър фон Брайсън“.

В края на тъмната улица тя плачеше, а той крещеше и размахваше сгъваем нож. Накара я да излезе от колата и я задърпа за ръка, като я заплаши да я наръга, ако започне да вика. Вече не му пукаше за навехнатия й глезен. Накара я да тича през храстите към водата. Тя трепереше от болката, но бе твърде уплашена, за да издаде и звук.

Тежката, мрачна маса на моста „Верацано-Нароус“ се издигаше пред тях застрашително. Наоколо не се виждаше жива душа. Излязоха на една полянка и той я събори на земята и грубо изтръгна чантата й. Тя захлипа и мъжът й нареди да си затваря устата. Прерови вещите й и прибра няколкото й долара. После намери бялата пощенска картичка с нарисувания на ръка ковчег и датата — 22 май 2009 г. Погледна я и се усмихна садистично.

— Usted me piensa le envoi esto? — попита той. Мислиш ли, че аз съм ти пратил това?

— No se — изхлипа тя, клатейки глава. Не знам.

— Bien, le estoy enviando esto — със смях каза той, като разкопчаваше колана си. Е, аз го изпратих.