Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (23)

1 август 2009 г.
Лос Анжелис

Опита се да бъде невидим. Разни хора тичаха с все сила покрай него в посока към бунгалото. Двама охранители от хотела със сини сака го избутаха с лакти от пътя си. Уил продължи да върви бавно и спокойно в противоположната посока към градината на хотела — човек с куфарче, който трепереше под дрехите си.

Когато вратите на основната сграда се затвориха зад него, чу приглушени викове от района на бунгалата. Всеки момент щеше да се отприщи същински ад. Чуха се приближаващи сирени — в богаташките квартали реагираха наистина бързо. Трябваше да решава. Можеше да се опита да стигне до колата или да се спотаи някъде. Вторият вариант бе проработил в салона за красота, така че реши отново да заложи на него. Пък и определено не беше във форма за нещо друго.

На рецепцията цареше суматоха. Гостите съобщаваха за изстрели, в действие влизаха протоколите за сигурност. Уил бързо мина покрай претрупаните служители и се насочи към асансьорите. Скочи в една празна кабина и натисна напосоки бутона за третия етаж.

Коридорът бе празен, ако не се брои количката пред една от стаите. Уил надникна през полуотворената врата на номер 315 и видя камериерката да чисти с прахосмукачка.

— Здравейте! — поздрави той колкото се може по-нехайно.

Камериерката му се усмихна.

— Здравейте, сър. След малко приключвам.

В гардероба имаше куфари и мъжки дрехи.

— Върнах се по-рано от една среща — каза Уил. — Трябва да звънна по телефона.

— Няма проблем, сър. Просто се обадете за почистване, когато ви е удобно, и ще се върна.

Остана сам.

Надникна през гледащия към градината прозорец и видя полицаи и парамедици. Отпусна се в стола и затвори очи. Не знаеше с колко време разполага. Трябваше да мисли бързо.

Върна се назад във времето. Седеше в рибарската лодка с баща си, Филип Уестън Пайпър, който мълчаливо опъваше кордата. Винаги бе смятал, че името звучи много гръмко за човек с груби ръце и потъмняла от слънцето кожа, който си вадеше хляба, като арестуваше пияни шофьори и пишеше актове за превишена скорост. Дядо му бил учител по обществознание в прогимназията в Пенсакола с големи надежди за новородения си син и си мислел, че превзетото име ще му помогне да се оправи на тоя свят. Оказало се, че името няма никакво значение. Баща му израснал жаден за забави пройдоха и пияница, който си пробиваше с алкохол път в живота и бе жалък, склонен към кавги съпруг, караше и майка му постоянно да злоупотребява с чашката.

Въпреки това бе що-годе приличен баща, наистина ужасно необщителен, макар че Уил винаги бе имал чувството, че се опитва да постъпва правилно със сина си. Може би отношенията им щяха да са по-добри, ако Уил знаеше предварително, че баща му ще умре през последната му година в колежа. Може би тогава щеше да направи първата стъпка, да го заговори и да разбере какво мисли за живота си, за семейството си, за сина си. Но този разговор бе погребан заедно с Филип Уестън Пайпър и сега трябваше да се оправя с живота без него.

Уил никога не си бе падал особено по религия и философия. Казано направо, работеше със смъртта и подходът му към разследването на убийства се основаваше на факти. Някои хора живееха, други умираха, попаднали на неподходящото място в неподходящия момент. Случайността в това бе ужасяваща.

Майка му беше религиозна и когато я посещаваше, той послушно я съпровождаше до Първата баптистка църква в Панама Сити. Оплакваха я, когато ракът я уби. Беше чул своята доза за „волята Божия“ и божествения промисъл. В училище бе чел за калвинизма и предопределеността. Винаги си беше мислил, че всичко това са глупости. Хаосът и случайността управляваха света. Нямаше никакъв грандиозен план за каквото и да било.

А сега излизаше, че е грешал.

Отвори очи и погледна през рамо. Цялата полиция на Бевърли Хилс се беше събрала в градината. Пристигаха още линейки. Извади лаптопа и вдигна капака. Беше в заспал режим. Когато го събуди, началният екран към базата данни на Шакълтън поиска парола. Сбърка три пъти, преди да напише Питагор правилно. Доста показателно за харвардското му образование.

Имаше търсачка — въведи име, въведи дата на раждане, дата на смърт, град, пощенски код, адрес. Всичко беше много удобно за потребителя. Написа собственото си име и датата си на раждане, и компютърът отговори: ОХ. Добре, помисли си Уил, потвърдихме това. Надяваше се да не е ОХ по начина на Шакълтън, но поне му оставаха още най-малко осемнайсет години живот.

Следващите запитвания нямаше да са толкова прости. Поколеба се, помисли дали да не изключи компютъра, но от градината продължаваха да се чуват сирени и викове. Пое дълбоко дъх и написа: Лора Джийн Пайпър, 7.8.1984, и натисна Enter.

ОХ.

Издиша. Слава Богу!

Вдиша отново и написа: Нанси Липински, Уайт Плейнс, Ню Йорк.

ОХ.

И още един опит, за да подсили плана си: Джим Зекендорф, Уестън, Масачузетс.

ОХ.

Това е всичко, което искам да знам, всичко, помисли си той. Трепереше.

Логиката му се виждаше пределно ясна. Той, дъщеря му и Нанси щяха да оцелеят въпреки агентите, на които им бе наредено да го убият, за да запазят тайната на Зона 51. Това означаваше, че трябва да предприеме нещо, което да предотврати смъртта им.

Пълна лудост! Хвани свободната воля и я изхвърли през прозореца, помисли си той. Течението на Реката на съдбата го влачеше надолу. Не беше господар на съдбата си, капитан на собствената си душа.

Разплака се — за пръв път от деня, в който почина баща му.

 

 

Докато парамедиците пренасяха ранените от бунгалото до линейките, Уил седеше на бюрото в стая 315 и пишеше писмо върху бланка на хотела. Завърши го и го прочете отново. Имаше да допълни още нещо, преди да го пусне в пощенската кутия.

Прекрасният съботен следобед в Бевърли Хилс бе помрачен от шума и вонята на дизел от десетките линейки, полицейски коли и новинарски микробуси, които бълваха газовете си по Сънсет Булевард. Мина покрай тях с наведена глава и спря такси.

— Какво става тук, по дяволите? — попита го шофьорът.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Уил.

— Накъде?

— Закарай ме до който и да било магазин за компютри, обществена библиотека и поща. В този ред. Това е отгоре. — Пресегна се през седалката и пусна стотачка в скута му.

— Дадено, шефе — ентусиазирано отговори шофьорът.

Купи флаш памет от „Рейдио Шак“. Върна се в таксито, бързо копира базата данни на Марк на устройството и го прибра в джоба на сакото си.

Каза на шофьора да го изчака пред Централната — библиотека — бял дворец в стил ар деко край Пършинг Скуеър в центъра на Ел Ей. След справка на информацията навлезе дълбоко сред рафтовете. На грубата флуоресцентна светлина в мазето, където рядко идваха читатели, си помисли за лудия Дони и мислено му благодари за идеята за идеалното скривалище.

Цял един шкаф беше посветен на дебелите, тежки, събирали десетилетия наред прахоляк общински закони на Лос Анжелис. След като се увери, че наоколо няма никого, Уил се повдигна на пръсти и измъкна обемистия том за 1947 г. от най-високата лавица, като едва не го изпусна.

Четиридесет и седма. Мъничко ирония в мрачния ден. Книгата миришеше на старост и занемареност, и освен ако нещо не се оплеска съвсем, беше сигурен, че още дълго време ще бъде последният, който я е държал в ръцете си. Отвори я по средата. Подвързията на гърба се отваряше около сантиметър и половина, създавайки джоб, в който пъхна флаш паметта. Когато затвори тома, кожата изскърца и се опъна, скривайки идеално парченцето хардуер.

Следващата му спирка бе съвсем кратка — до най-близката пощенска станция, където купи марки и пусна дописаното писмо в кутията за бърза поща. Беше адресирано до Джим Зекендорф в кантората му в Бостън. Представляваше плик в друг плик. Съпътстващото писмо започваше така:

Джим, съжалявам, че те въвличам в тази объркана история, но се нуждая от помощта ти. Ако не се свържа лично с теб през първия вторник на всеки месец в обозримо бъдеще, искам да отвориш запечатания плик и да следваш инструкциите.

— Добре, последна спирка — каза той, когато се върна в таксито. — Закарай ме до китайския театър „Грауман“.

— Не ми приличаш на турист — рече шофьорът.

— Падам си по тълпите.

 

 

Холивудският тротоар бе препълнен с туристи и амбулантни търговци. Уил застана на квадратна циментова площадка с надпис НА СИД, МНОГО УСПЕШНИ ПРОСЛЕДЯВАНИЯ, РОЙ РОДЖЪРС И СПУСЪК и отпечатъци от длани, стъпала и конски копита. Извади телефона от джоба си и го включи.

Тя отговори веднага, сякаш държеше телефона и чакаше да й се обади.

— Господи, Уил, добре ли си?

— Имах страхотен ден, Нанси. Как си?

— Разтревожена до полуда. Намери ли го?

— Да, но не мога да говоря. Подслушват ни.

— В безопасност ли си?

— Покрих се. Ще се оправя.

— Мога ли да направя нещо?

— Чакай ме и ми кажи отново, че ме обичаш.

— Обичам те.

Затвори и се обади на информацията. С хитрина и коварство започна да се придвижва нагоре по веригата, докато не се озова на една стъпка от разговора с целта си. Прекъсна най-безцеремонно официалностите на щабния плъх.

— Да, обажда се специален агент Уил Пайпър от ФБР. Кажете на секретаря на флота, че го търся. Кажете му, че днес се видях с Марк Шакълтън. Кажете му, че знам всичко за Зона 51. И му кажете, че разполага с една минута да вдигне телефона.