Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (22)

31 юли 2009 г.
Лос Анжелис

Мерилин Монро отсядала тук, както и Лиз Тейлър, Фред Астер, Джак Никълсън, Никол Кидман, Брад Пит, Джони Деп и други, чиито имена не запомни, тъй като не слушаше гарсона. Той пък разбираше, че човекът иска да остане сам, и го гледаше как си тръгва бързо, без обичайната обиколка.

Гостът изглеждаше объркан и размъкнат. Единственият му багаж бе куфарче. Но пък тук бяха идвали какви ли не богати наркомани и ексцентрици. А и мънкащият тип извади пачка и му даде сто долара бакшиш, така че всичко беше наред.

Марк се събуди дезориентиран след дълбокия сън, но въпреки грохота в главата си бързо се върна в реалността и отново затвори очи, обхванат от отчаяние. Долавяше някои звуци — тихото бръмчене на климатика, чуруликането на птичка отвън, шумоленето на косата си между памучната калъфка на възглавницата и ухото. Чувстваше полъха от окачения на тавана вентилатор. Устата му бе толкова пресъхнала, че сякаш нямаше и една молекула вода, с която да овлажни езика си.

Беше от онези апартаменти, които предлагат на гостите си еднолитрови бутилки от най-добрия алкохол. На бюрото имаше преполовена бутилка водка, силно и ефективно лекарство за проблема му с паметта. Беше пил чаша след чаша, докато престана да си спомня. Както се оказа, беше успял да се съблече и да изгаси осветлението — някои от основните инстинкти бяха останали непокътнати.

Филтрираната светлина от дневната вливаше още цвят в пастелната обстановка — прасковен, бледоморав, на градински чай. Кери щеше да хареса това място, помисли си той и отново скри лице във възглавницата.

Беше карал откраднатата кола само няколко преки, когато реши, че е прекалено уморен, за да бяга. Отби, паркира на една тиха уличка на Северен полумесец, слезе и тръгна безцелно, без никакъв план. Беше твърде вцепенен, за да осъзнава, че в Бевърли Хилс изглежда по-подозрителен като пешеходец, отколкото зад волана на откраднато беемве. Мина неясно колко време и накрая откри, че се взира в някакъв бледозелен знак с триизмерни бели букви.

Хотел „Бевърли Хилс“.

Погледна към захаросано розовата сграда в дъното на злачна градина. Откри, че крачи по алеята, отива към рецепцията, пита какви стаи имат и наема най-скъпото предложение — голямо бунгало с впечатляваща история, за което плати в брой.

Измъкна се от леглото. Беше твърде дехидратиран, за да пикае. Изпи цяла бутилка вода, след което седна да помисли. Работещият като компютър ум сега беше прегрял и едва се влачеше. Не беше свикнал да се напряга, за да намери решение на някакъв проблем. Това беше обикновен дървовиден анализ — всяко действие дава възможни резултати, а всеки резултат предлага нови потенциални действия.

Нима е трудно? Съсредоточи се!

Прехвърли цялата гама възможности — да бяга и да се крие, да живее с остатъка от парите, докогато успее, да се предаде още сега на Фрейзър. Днес не беше неговият ден, нито пък утре — той беше ОХ, отвъд хоризонта, така че знаеше, че няма да бъде убит или да се срине до такава степен, че да сложи край на живота си. Но това не означаваше, че Фрейзър няма да изпълни заплахата си да го потроши, а и в най-добрия случай щеше да прекара остатъка от дните си сам, в някоя тъмна дупка.

Отново започна да плаче. Дали заради Кери, или защото всичко се беше прецакало по такъв мизерен начин? Защо не можеше да се задоволи с нещата такива, каквито са? Притисна пулсиращите си слепоочия и се залюля напред-назад. Животът му не бе чак толкова лош, нали? Защо му трябваше да ламти за пари и слава? Ето, в момента се намираше в храма на парите и славата, в най-доброто бунгало на хотел „Бевърли Хилс“, и какво толкова? Просто две стаи с мебели и разни дреболии. И без това разполагаше с такива неща. Марк Шакълтън — той не беше лош. Имаше чувство за мярка. Онзи шибаняк Питър Бенедикт, лакомият ненаситник, именно той го вкара в беля. Той трябва да бъде наказан, не аз, помисли си Марк, правейки първата си малка крачка към безумието.

Изпита непреодолимо желание да включи телевизора. В рамките на пет минути три от новините бяха свързани с него.

Директор на застрахователна компания бил убит от снайперист на игрище за голф в Лас Вегас.

Уил Пайпър, агентът от ФБР, разследващ случая „Апокалипсис“, все още бяга от закона.

Посетителка на ресторант „Волфганг Пук“ била застреляна в главата през прозореца от неизвестен извършител, който все още не е заловен.

Отново се разхлипа при вида на тялото на Кери, което едва изпълваше черния чувал.

Знаеше, че не може да си позволи да попадне в ръцете на Фрейзър. Онзи тип с изсечена физиономия и мъртви очи го вцепеняваше от ужас. Винаги бе изпитвал страх от наблюдателите — защото знаеше, че са хладнокръвни убийци.

Реши, че само един човек е в състояние да му помогне.

Нуждаеше се от уличен телефон.

Задачата се оказа почти неизпълнима — Бевърли Хилс от двайсет и първи век бе лишен от улични телефони, а освен това се движеше пеша. Хотелът сигурно разполагаше, но Марк се нуждаеше от място, което няма да доведе преследвачите му право при него.

Вървя близо час и беше плувнал в пот, когато най-сетне намери телефон в магазин за сандвичи. Беше предобед и нямаше много посетители. Изпита чувството, че някои от тях го наблюдават, но това бе плод на въображението му. Спотаи се в занемарения коридор до тоалетните и задната врата. Беше развалил двайсетачка в хотела и разполагаше с цял джоб монети. Набра първия номер, но му отговори гласова поща. Затвори, без да оставя съобщение.

Вторият опит бе със същия резултат.

Оставаше му само един. Затаи дъх.

На второто позвъняване отговори женски глас.

— Ало?

Поколеба се за миг.

— С Лора Пайпър ли разговарям? — попита Марк.

— Да. Кой се обажда? — Напрежението й бе осезаемо.

— Казвам се Марк Шакълтън. Аз съм човекът, когото баща ви търси.

— Боже мой, убиецът!

— Не! Моля ви, не съм! Трябва да му кажете, че не съм убивал никого.

Нанси караше Джон Мюлер към Бруклин, за да разпитат един от директорите на банката във връзка с неотдавнашните обири. Имаше огромно количество записи и свидетелства на очевидци, че и петте удара са извършени от едни и същи мъже — двама, на вид от Близкия изток, поради което от отдела за борба с тероризма настоятелно искаха да разберат дали в случаите няма и терористичен момент.

 

 

Нанси не беше особено очарована от това, но партньорът й не изглеждаше впечатлен.

— Не можеш да приемаш с лекота подобни случаи — каза той. — Научи този урок още в началото на кариерата си. Намираме се в глобална война с тероризма и мисля, че е напълно естествено да третираме извършителите като терористи до доказване на противното.

— Те са просто банкови грабители, приличащи на мюсюлмани — настоя тя. — Нищо не показва, че са политически престъпници.

— Сгрешиш ли веднъж, кръвта на хиляди американци ще падне върху теб. Ако бях продължил случая „Апокалипсис“, и там щях да проуча вероятността за тероризъм.

— Онзи случай няма нищо общо с тероризма, Джон.

— Откъде си сигурна? Случаят не е приключен, освен ако не съм пропуснал нещо. Или вече са го приключили?

Нанси стисна зъби.

— Не, Джон, не са.

Все още не беше повдигнал въпроса, но ето че се започваше.

— А какви ги върши Уил, по дяволите?

— Вероятно мисли, че си върши работата.

— Винаги има само един правилен начин да направиш нещо и колкото си искаш неправилни. А Уил неизменно избира неправилни начини — надуто рече той. — Радвам се, че се върнах, за да вкарам обучението ти в правия път.

Тя завъртя очи. И без това беше напрегната, а той само влошаваше нещата. Денят започна с тревожната новина за убийството на Нелсън Елдър. Със сигурност бе съвпадение, но нямаше начин да провери дали наистина е така — беше отстранена от случая.

Уил може би също е чул новината по радиото в колата или в някой мотел. Така или иначе не искаше да му се обажда и да рискува да прекъсне някоя от кратките му почивки. Трябваше да чака той да я потърси.

Тъкмо спираше на паркинга пред банката във Флатбуш, когато предплатеният й телефон иззвъня. Нанси бързо разкопча колана си и изскочи от колата, за да се отдалечи достатъчно от Мюлер.

— Уил!

— Лора е.

Звучеше ужасно развълнувано.

— Лора! Какво има?

— Току-що ми се обади Марк Шакълтън. Иска да се срещне с татко.

 

 

Уил се изкачваше, което беше добре, тъй като беше различно. Беше съсипан от борбата с хипнотизиращо равния терен и прекосяването на планините Сандия подобряваше настроението му. В Плейнфийлд, Индиана, успя да поспи шест часа в „Дейс Ин“, но това бе преди осемнайсет часа. Без нова почивка скоро можеше да задреме и да катастрофира.

Реши, че ще се обади на Нанси, като спре. Беше чул за убийството на Елдър по радиото и искаше да разбере дали тя не знае нещо повече. Случаят го подлудяваше, но и без това го дразнеха какви ли не неща, в това число и принудителното въздържание. Беше нервен и се майтапеше сам със себе си с глупав глас:

— Май имаш проблем с алкохола, Уили.

— Я си го начукай. Единственият ми проблем е, че не съм ударил едно.

— Приключих с изложението си.

— Вземи си изложението и си го заври в гъза.

Беше развълнуван и заради онова, което бе казал на Нанси вчера, историята с влюбването. Наистина ли го мислеше? Или умората и самотата говореха вместо него? А и Нанси наистина ли мислеше онова, което тя каза? Беше отпушил тази тапа и се налагаше да се справи с положението.

Телефонът му иззвъня — може би по-рано от очакваното.

— Хей, радвам се, че се обаждаш.

— Къде си? — попита Нанси.

— В чудесния щат Ню Мексико. — В слушалката се чуваше шум от улично движение. — Навън ли си?

— На Бродуей. Петъчен трафик. Имам да ти казвам нещо, Уил.

— За Нелсън Елдър, нали? Чух по новините. Направо ме подлудява.

— Обадил се е на Лора.

Уил се обърка.

— Кой се е обадил?

— Марк Шакълтън.

Мълчание.

— Уил?

— Кучият син е звънял на дъщеря ми? — кипна Уил.

— Казал, че те е търсил на другите ти телефони. Оставала му само Лора. Иска да се срещнете.

— Може да се предаде където и да било.

— Уплашен е. Казал, че ти си единственият, на когото може да се довери.

— Намирам се на по-малко от хиляда километра от Вегас. Може да е сигурен, че ще му го начукам, задето се е обадил на Лора.

— Не е в Лас Вегас. А в Ел Ей.

— Господи, това са още петстотин километра. Какво друго е казал?

— Твърдял, че не е убивал никого.

— Да не повярваш. Друго?

— И че съжалявал.

— Къде мога да го намеря?

— Иска да отидеш в едно кафене в Бевърли Хилс утре сутринта в десет. Адресът е у мен.

— Там ли ще бъде?

— Така е казал.

— Добре, ако продължа със същото темпо и дремна осем часа някъде, че имам маса време за чашка кафе със старото си приятелче.

— Тревожа се за теб.

— Ще спра да почина. Задникът ми е натъртен, но иначе съм добре. Колата на баба ти определено не е била създадена нито за удобство, нито за скорост.

Зарадва се, че успя да я накара да се разсмее.

— Виж, Нанси, онова, което казах вчера…

— Хайде да изчакаме, докато всичко свърши — предложи му тя. — Ще поговорим, когато се видим.

— Добре — с готовност се съгласи той. — Дръж телефона зареден. Ти си спасителното ми въже. Кажи ми адреса.

 

 

Фрейзър не се бе прибирал у дома от началото на кризата, не позволяваше и на хората си да напускат оперативния център. Краят му не се виждаше. Натискът от Вашингтон беше огромен и всички бяха отчаяни. Шакълтън беше в ръцете им, ругаеше той подчинените си, но необученото лайно някак успя да се измъкне от най-добрите хора от специалните части в страната. Сега Фрейзър се беше надупил със свалени гащи и това никак не му харесваше.

— Тук трябва да има фитнес зала — измърмори един от хората му.

— Това да не ти е курорт! — озъби се Фрейзър.

— Или пък боксова круша. Можем да я окачим в ъгъла — обади се друг от терминала си.

— Ако искаш да блъскаш, ела насам и се пробвай с мен — изръмжа Фрейзър.

— Просто искам да намерим онзи задник и да си вървя у дома — каза първият.

— Двама задници — поправи го Фрейзър. — Нашият тип и федералното лайно. Трябват ни и двамата.

Прекият телефон с Пентагона иззвъня, кандидат-боксьорът го вдигна и започна да си води бележки. По езика на тялото му Фрейзър виждаше, че има промени.

— Малкълм, имаме нещо. От АВР са прехванали обаждане до дъщерята на агент Пайпър.

— От кого? — попита Фрейзър.

— От Шакълтън.

— Мамка му…

— В момента ни пращат записа. Би трябвало да пристигне всеки момент. Шакълтън иска да се срещне с Пайпър утре сутринта в някакво кафене в Бевърли Хилс.

Фрейзър плесна тържествуващо с ръце и викна:

— С един куршум два шибани заека! Благодаря ти, Боже! — Замисли се. — Изходящи разговори? Как е предала информацията?

— Няма никакви обаждания от домашния й телефон, нито от мобилния.

— Добре. Тя е в Джорджтаун, нали така? Издирете всички обществени телефони в радиус три километра от дома й и ги проверете за скорошни обаждания до други платени или предплатени номера. Вижте също дали няма съквартирантка или приятел, вземете им номерата и проверете обажданията. Искам да видя челото на Пайпър хванато на мушката.

Беше вечер и жегата в Лос Анжелис започна да намалява. Марк остана в бунгалото цял ден, като окачи на вратата табелката да не го безпокоят. Беше се заклел да скърби за Кери, като пости, но по едно време не издържа и се нахвърли върху различните соленки и бисквити в бара. В края на краищата, реши той, случилото се с нея е било неизбежно, така че вината не е негова, нали? Мисълта го накара да се почувства мъничко по-добре и дори си отвори бира. Бързо изпи още две, след което премина на водка.

Бунгалото му имаше свой собствен двор, скрит зад бледорозови стени с изрисувани по тях италиански арки. Излезе навън с бутилката, настани се на шезлонга и го отпусна назад. Въздухът бе напоен с екзотичните аромати на тропическите цветя в градината. Неусетно заспа и когато се събуди, небето вече бе черно и беше станало студено. Потръпна от нощния вятър и се почувства по-самотен от всеки друг път.

 

 

В ранната съботна утрин температурата в пустинята Мохаве достигаше 44 градуса и Уил си мислеше, че е на път да се подпали спонтанно, когато спря колата и слезе да се изпикае. Молеше се старата таратайка да запали отново и молбата му бе чута. Трябваше да стигне колкото се може по-скоро до Бевърли Хилс.

 

 

В оперативния център на Зона 51 Фрейзър следеше електронната сигнатура на Уил като жълта точка на сателитната карта. Последният сигнал от мобилния му телефон беше от клетката на „Веризон“ на осем километра западно от Нийдълс по 1–40. Фрейзър обичаше да ограничава оперативните променливи и да елиминира изненадите. Онова, което му показваше цифровото ястребово око, го успокояваше.

Обичайната процедура ги беше довела до предплатения телефон на Уил. Екипът на Агенцията за военно разузнаване във Вашингтон установи, че апартаментът на Лора бил нает от мъж на име Грег Дейвис. В петък вечерта мобилният телефон на Дейвис получил обаждане от предплатен телефон на „Т-Мобайл“, разположен в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Въпросният телефон приемал и предавал обаждания само от един номер след активирането си — друг предплатен номер на същия доставчик, чийто притежател в петък вечерта се движел на запад през Аризона.

Съвсем в реда на нещата бе да стигнат до партньора на Уил-Нанси Липински, която живееше в Уайт Плейнс. Хората от АВР поставиха под наблюдение двата предплатени номера и Фрейзър ги получи всички, на поднос с панделка, като коледен подарък. Хората му щяха да се отбият в „Кафенето на Сал и Тони“ за приятна съботна закуска, а дотогава той щеше да наблюдава как жълтата точка на Уил се движи на запад със сто и трийсет километра в час и да брои часовете преди края на тази мизерия.

 

 

Уил влезе в Бевърли Хилс малко преди седем сутринта и мина покрай кафенето. Норт Бевърли Драйв бе пуст — по това време целият град излъчваше усещането на малко сънено селце. Паркира на успоредната Каньон Стрийт, нагласи телефона си да го събуди в девет и половина и заспа.

Когато се събуди, улицата вече бе оживена и в купето бе неприятно топло. Първата му работа бе да намери обществена тоалетна и да се погрижи за външния си вид. На една пресечка по-нататък имаше бензиностанция. Взе несесера с тоалетните принадлежности, слезе от колата и чу как телефонът му издрънча на тротоара. Изруга, вдигна апарата и го прибра обратно в джоба на панталона си.

В същия миг жълтата точка на екрана в оперативния център на Зона 51 изчезна. Фрейзър пусна една много дълга и много цветиста, но в крайна сметка се успокои.

— Всичко ще бъде наред. В капана е. След половин час ще бъде минало.

„Кафенето на Сал и Тони“ беше популярно заведение. Масите бяха заети от местни и туристи. Миришеше на палачинки, кафе и хашиш, и когато пристигна няколко минути преди уговорения час, Уил бе посрещнат от глъчката на посетителите.

— Как си, миличък? — поздрави го съдържателката с дрезгавия глас на заклета пушачка. — Сам ли си?

— Имам среща. — Огледа се. — Но човекът ми още не е дошъл.

Шакълтън трябваше да бъде при задния изход до телефона, точно в десет.

— Едва ли ще ти се наложи да чакаш. След две-три минути ще ви намерим място.

— Ще използвам телефона ви — каза той.

— Добре, ще те намеря.

От дъното на ресторанта Уил огледа помещението маса по маса, изучавайки клиентите. Възрастен мъж с бастун и съпругата му — местни. Четирима елегантно облечени младежи — търговци. Три бледи провиснали жени с козирки на „Родео Драйв“ — туристи. Шест корейки — туристки. Баща с шестгодишния си син — ден за свиждане. Напушена двойка младежи в опърпани джинси — местни. Двама мъже и жена на средна възраст с тениски на „Веризон“ — работници.

Когато погледът му се спря върху масата в центъра на заведението, дланите му се изпотиха. Четирима мъже под четиридесетте, сякаш изливани по калъп. Гладко избръснати, късо подстригани, добре сложени — по вратовете им личеше, че вдигат тежести. Отчаяно се опитваха да изглеждат небрежно с широките си ризи, памучните панталони и безсъдържателния разговор. Единият беше оставил педерастка чантичка на масата.

Не гледаха към него и той се престори, че не ги наблюдава. Пристъпи от крак на крак и зачака до телефона, като ги следеше с периферното си зрение. Момчета от някоя агенция — само че не беше ясно от коя точно. Всичко в него му крещеше да се откаже, да излезе през задната врата и да не спира, но тогава какво? Трябваше да намери Шакълтън и това бе единственият начин. Налагаше се да се справи с щангистите. Усещаше тежестта на пистолета под мишницата си при всяко вдишване.

 

 

Бодра тръпка премина през тялото на Фрейзър, когато Уил Пайпър се появи на монитора. В педерастката чантичка имаше камера и тя го показа застанал до стената до телефона.

— Добра работа, Декорсо — каза Фрейзър в микрофона си. — Виждам го.

Стисна зъби. Искаше да види на екрана втората мишена, искаше да издаде заповед за действие и да гледа как хората му спипват и двамата, за да му ги доставят.

 

 

Уил обмисли възможностите си. С възможно най-небрежен вид се завъртя и влезе в мъжката тоалетна да огледа. Прозорци нямаше. Наплиска лицето си със студена вода и се избърса. До десет часа оставаха още няколко минути. Излезе и тръгна право към задния изход. Искаше да види дали някой от четиримата ще предприеме нещо, а също така и да огледа обстановката. Между Бевърли и Каньон минаваше тясна пресечка, която обслужваше сградите на двете улици. Видя задните входове на книжарница, дрогерия, салон за красота, магазин за обувки и банка, всичките в една постройка. Отляво имаше паркинг за една от офис сградите на Каньон. Можеше да отстъпва във всички посоки. Влезе обратно с облекчението, че не се намира в капан.

— Ето къде си бил! — извика съдържателката и го стресна. — Масата ти те чака.

Масата за двама беше до прозореца, но от нея се откриваше изглед към телефона. Беше точно десет. Четиримата на средната маса си поръчаха още кафе.

Декорсо, водачът на екипа, имаше съвсем къса прическа, гъсти черни вежди и яки космати ръце. Фрейзър тъкмо мърмореше в слушалката му.

— Време е. Къде е Шакълтън, по дяволите?

На екрана Фрейзър гледаше как Уил си налива кафе и слага сметана.

Минаха пет минути.

Уил беше гладен, така че поръча.

Десет минути.

Уил се нахвърли върху яйцата и бекона. Мъжете на средната маса се мотаеха.

В десет и петнайсет започна да си мисли, че Шакълтън си играе с него. Трите чаши кафе си казаха своето — наложи се да стане и да посети тоалетната. Единственият човек вътре бе старецът с бастуна, който се движеше като охлюв. След като се облекчи, Уил излезе и забеляза дъската за обяви до телефона. Имаше визитни картички, реклами за апартаменти под наем, съобщения за изгубени котки. Беше я видял и преди това, но не й бе обърнал внимание.

А съобщението през цялото време е било пред очите му!

Картонче с размери осем на дванайсет сантиметра, колкото пощенска картичка.

Нарисуван на ръка ковчег, ковчегът на Апокалипсиса, и надпис: Хотел „Вее. Хилс“, бунгало 7.

Уил преглътна с мъка и реагира според инстинкта си.

Грабна картичката и се втурна през задния изход към пресечката.

Фрейзър реагира преди хората си.

— Измъква се! Мамка му, измъква се!

Мъжете наскачаха и се втурнаха да го гонят, но бяха задържани от стареца, който тъкмо излизаше от тоалетната и препречи пътя им. Беше невъзможно да следи картината, тъй като чантичката с камерата се мяташе във всички посоки, но Фрейзър видя стареца на някои от кадрите и изкрещя:

— Не спирайте! Ще избяга!

Декорсо сграбчи мъжа в мечешка прегръдка и го хвърли обратно в тоалетната, докато хората му тичаха към вратата. Когато излязоха, пресечката бе пуста. По заповед на Декорсо се разделиха — двама надясно, другите двама — наляво.

Преобърнаха всичко, претърсиха пресечката, минаха през всички магазини и сгради на Бевърли и Каньон, провериха под паркираните коли. Фрейзър крещеше така силно в ухото на Декорсо, че му се наложи да го помоли да млъкне.

— Малкълм, моля те, успокой се. Не мога да работя при такава врява.

 

 

Уил беше в кабинка на тоалетната на козметичен салон „Виа Венето“, точно до задния изход на кафенето. Остана нащрек повече от десет минути, стъпил върху чинията и с готов за стрелба пистолет. Някой влезе малко след като се скри, но излезе без да ползва тоалетната или умивалника. Уил издиша и остана в неудобната поза.

Не можеше да кисне тук цял ден, пък и рано или късно някой щеше да използва тоалетната, така че излезе и тихомълком се промъкна в салона, където половин дузина хубави козметички работеха върху клиентите си и бъбреха. Заведението като че ли беше само за жени и той се наби на очи.

— Здравейте! — изненадано поздрави една от фризьорките. Имаше съвсем къса руса коса и микроскопичен минижуп, опънат по стегнатите й бедра. — Не ви забелязах.

— Обслужвате ли без записан час? — поинтересува се Уил.

— Обикновено не — отвърна момичето.

Непознатият й харесваше. Запита се дали не е някоя знаменитост.

— Познаваме ли се? — попита тя.

— Все още не, но ако ме подстрижете, ще ме опознаете — закачливо подхвърли Уил. — Оправяте ли мъже?

Тя вече бе поразена.

— Аз лично ще ви оправя. И без това ми отпадна клиент.

— Не искам да сядам до прозореца и не е нужно да претупвате нещата. За никъде не съм се разбързал.

— И сме с претенции, а? — засмя се тя. — Е, ще се погрижа добре за вас, важни господине! Сядайте там, ще ви донеса кафе или чай.

Час по-късно Уил имаше четири неща — хубава прическа, маникюр, телефонния номер на момичето и свобода. Поръча такси и когато го видя да спира на Каньон, даде на фризьорката щедър бакшиш, настани се на задната седалка и се сниши. Докато потегляше, изпита чувството, че се измъкнал незабелязано. Скъса листчето с телефонния номер и изхвърли парченцата през прозореца. Щеше да каже на Нанси за това убедително доказателство за верността му.

 

 

Бунгало 7 имаше врата с прасковен цвят. Уил позвъни. Висеше табелка НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и пред вратата лежеше съботен вестник. Беше затъкнал пистолета в колана си, за да му е подръка, и лявата му длан докосна твърдата дръжка.

Шпионката потъмня за секунда, след което дръжката се задвижи. Вратата се отвори и двамата мъже се озоваха лице в лице.

— Здравей, Уил. Намерил си съобщението ми.

Уил беше шокиран от това колко измъчен и стар изглеждаше Марк. Едва успя да го познае. Марк отстъпи назад, за да стори път на госта си. Вратата се затвори сама и те останаха в полумрака на стаята. Завесите бяха спуснати.

— Здрасти, Марк.

Марк видя дръжката на пистолета под разкопчаното сако.

— Не ти трябва оръжие.

— Така ли?

Марк се отпусна в креслото до камината. Беше твърде слаб, за да стои на крака. Уил се насочи към дивана. Той също бе уморен.

— Кафенето беше под наблюдение.

Очите на Марк едва не изскочиха от орбитите.

— Не са те проследили, нали?

— Мисля, че сме в безопасност. Засега.

— Сигурно са прехванали позвъняването ми до дъщеря ти. Знаех, че страшно ще се ядосаш, и съжалявам. Но това беше единственият начин.

— Кои са те?

— Хората, за които работя.

— Хайде да започнем с това — ами ако не бях видял картичката ти?

Марк сви рамене.

— Когато си в моя бизнес, разчиташ на съдбата.

— Що за бизнес е това, Марк? Кажи ми.

— Библиотечен.

 

 

Фрейзър беше безутешен. Операцията отиде по дяволите и не му оставаше нищо друго, освен да вие като банши. Когато прегракна окончателно, заповяда на хората си да останат по местата си и да продължат безплодното търсене, докато не им нареди друго. Ако беше там лично, това нямаше да се случи, мрачно си помисли той. Бе разчитал, че хората му са професионалисти. Декорсо бе добър оперативен работник, но пълна издънка като водач на екип — и кой щеше да опере пешкира заради това? Остави слушалката и микрофона на главата си и бавно тръгна по празните коридори на Зона 51, като си мърмореше: „Провалът не е възможност, мамка му“, след което взе асансьора до повърхността, за да усети горещите лъчи на слънцето.

 

 

Понякога Марк бе смирен и откровен, понякога избухваше в сълзи, фукаше се, държеше се арогантно, от време на време се дразнеше от въпроси, които му се струваха наивни или че ги чува не за първи път. Уил не промени равния професионален тон, макар че през цялото време полагаше усилия да запази самообладание пред онова, което чуваше.

Уил започна със съвсем прост въпрос:

— Ти ли изпрати картичките на Апокалипсиса?

— Да.

— Но не си убил жертвите.

— Изобщо не съм напускал Невада. Не съм убиец. Знам защо смяташ, че аз съм го направил. Точно това исках да мислиш ти и всички останали.

— Тогава как са умрели тези хора?

— Убийства, злополуки, самоубийства, естествена смърт — все същите неща, които убиват всяка една случайно взета група хора.

— Значи твърдиш, че няма един-единствен убиец?

— Точно така. Това е истината.

— Не си наел, нито подбудил някой да извърши убийствата?

— Не! Някои от тях са били убийства, сигурен съм, но ти дълбоко в себе си знаеш, че това не се отнася за всички. Нали?

— При някои случаи има проблеми — призна Уил. Помисли си за Милош Кович и неговия полет през прозореца, Марко Наполитано и иглата в ръката му, Клайв Робертсън и падането му по нос. Присви очи. — Ако ми казваш истината, как тогава си знаел предварително, че тези хора ще умрат?

Потайната усмивка на Марк го изнервяше. Беше разпитвал много психопати и тази физиономия тип „знам-нещо-което-не-знаеш“ беше като извадена от раздела за шизофрения в учебник по психиатрия. Но знаеше, че Марк не е побъркан.

— Зона 51.

— Какво за нея? Какво общо има?

— Работя там.

— Добре, това вече го схванах — ехидно отвърна Уил. — Говори! Каза, че си в библиотекарския бизнес.

— В Зона 51 има библиотека.

Уил се принуди да вади думите с ченгел от устата му.

— Разкажи ми за тази библиотека.

— Била е създадена в края на четиридесетте от Хари Труман. След Втората световна война британците намерили подземен комплекс край един манастир на остров Уайт. Абатство Вектис. В него имало стотици хиляди книги.

— Какви книги?

— От Средните векове. Съдържали имена, Уил, милиарди имена — повече от двеста милиарда.

— Чии имена?

— На всеки, живял някога.

Уил поклати глава. Сякаш вървеше по вода и имаше чувството, че всеки момент ще потъне.

— Съжалявам, но не разбирам какво казваш.

— От появата на човека на планетата са живели малко по-малко от сто милиарда души. Тези книги започнали да отчитат всяко раждане и смърт от осми век. Обхващат над хиляда и двеста години от историята на човечеството.

— Как? — Уил се ядоса. Този тип да не би наистина да е мръднал?

— Гневът е често срещана реакция. Повечето хора се ядосват, когато научат за Библиотеката, защото тя е предизвикателство срещу всичко, което си мислим, че знаем. Всъщност, Уил, никой няма представа какъв е отговорът на въпроса „как“ или „защо“. Дебатите продължават шейсет и две години, но никой не знае. Нужни са били стотици монаси едновременно, ако са били изобщо монаси, които да пишат непрекъснато в течение на над петстотин години, за да запишат всички тези имена, при това по два пъти — един път за раждането и един път за смъртта. Подредени са по дати, по-ранните са според Юлианския календар, а по-късните — по Григорианския. Всяко име е написано на родния му език с проста отметка на латински — раждане или смърт. И това е всичко. Няма коментари, няма обяснения. Как са го направили? Религиозните хора твърдят, че са били проводници на Бог. Може да са били ясновидци, способни да виждат бъдещето. Или пък пришълци от космоса. Повярвай, никой няма представа! Знаем единствено, че задачата е била невъобразимо голяма. Само си помисли — през вековете числата се увеличават все повече и повече, но днес например, на първи август две хиляди и девета, ще се родят триста и петдесет хиляди души и ще умрат сто и петдесет хиляди. И всяко име е записано черно на бяло. Следват утрешните имена, после онези за вдругиден и така нататък. За цели хиляда и двеста години! Сигурно са работили като машини.

— Знаеш, че не мога да повярвам на нито една дума от това — тихо рече Уил.

— Ако ми дадеш един ден, мога да ти го докажа. Мога да извлека списък на всички в Лос Анжелис, които ще умрат утре. Или в Ню Йорк. Или в Маями. Където и да било.

— Не разполагам с цял ден. — Уил стана и закрачи нервно напред-назад. — Дори не мога да повярвам, че изобщо ти давам време. — Изруга гневно и нареди: — Влез в интернет и провери Панама Сити, Флорида, „Нюз Хералд“. Виж днешните некролози и провери дали фигурират в проклетия ти списък.

— Защо не използваме местния вестник пред вратата? Няма ли да е по-лесно?

— Защото сигурно вече си го гледал!

— Мислиш, че е някакъв номер ли?

— Може би.

Марк изглеждаше разтревожен.

— Не мога да вляза в интернет.

— Добре, значи дрънкаш пълни глупости! — извика Уил. — Знаех си, че са глупости.

— Ако вляза в мрежата през моя компютър, ще им трябват само няколко минути, за да ни открият. Няма да го направя.

Уил се огледа отчаяно и забеляза клавиатура в шкафа за телевизора.

— Какво е това? — попита той.

Марк се усмихна.

— Интернет достъпът на хотела. Не съм го забелязал.

— Значи можеш да го направиш, така ли?

— Все пак съм компютърен специалист. Все ще измисля нещо.

— На мен пък ми се стори, че каза, че си библиотекар.

Марк не му обърна внимание. Минута по-късно на телевизионния екран се появи уебсайтът на вестника.

— От родния ти град, нали? — попита той.

— Много добре знаеш, че е така.

Марк извади лаптопа си и го включи.

Докато той влизаше в системата, Уил се сети, че нещо не се връзва.

— Чакай малко! Каза, че в онези книги имало само имена и дати. А след това заяви, че можеш да ги сортираш по град. Как така?

— Това е основната част от работата ни в Зона 51. На практика имаме достъп до всяка цифрова и аналогова база данни в света — раждания, телефонни и банкови записи, военни списъци, списъци на служители, услуги, недвижими имоти, данъци, застраховки, за каквото се сетиш. На света живеят шест милиарда и шестстотин милиона души. За деветдесет и четири процента от тях имаме само приблизителна представа къде се намират, в коя страна или провинция. Разполагаме с точни данни за почти всички, живеещи в Северна Америка и Европа. — Марк вдигна очи. — Базата данни е криптирана. Така че се сещаш, трябва да въведа парола, която нямам намерение да ти давам. Трябва ми застраховка, че ще ме защитиш.

— От кого?

— От същите хора, които търсят и теб. Наричаме ги наблюдатели. Охраната на Зона 51. Добре. Отворих я. Вземи клавиатурата.

— Иди в спалнята — нареди Уил. — Не искам да виждаш датите.

— Не ми вярваш, нали?

— Точно така. Не ти вярвам.

В продължение на няколко минути Уил четеше на глас имена на наскоро починали в Панама Сити. Смеси имена от архивите с тези, които бяха умрели вчера. За негово изумление Марк всеки път му казваше точната дата от спалнята. Накрая Уил го повика в дневната.

— Хайде стига! — оплака се той. — Прилича ми на някаква постановка от Вегас, в която играеш ролята на екстрасенс. Как го правиш?

— Казах ти истината. Ако мислиш, че те мамя, ще трябва да изчакаш до утре. Ще ти дам имената на десет души, които днес ще умрат в Ел Ей. Утре можеш да ги потърсиш в некролозите.

Марк му продиктува десет имена, дати и адреси. Уил ги записа в бележника на хотела и мрачно пъхна листа в джоба си, но веднага го извади обратно.

— Няма да чакам до утре! — предизвикателно рече той. Изрови телефона и видя, че е изключен — батерията се беше изместила, когато го бе изпуснал на тротоара. Нагласи я и включи телефона. Марк гледаше развеселено как Уил набира номерата.

Ругаеше всеки път, когато му отговаряше гласова поща или никой не вдигаше. Някой все пак отговори на седмото име в списъка.

— Здравейте, обажда се Лари Джексън. Ора Люсил Дън ме е търсила — каза Уил. Заслуша се, крачейки напред-назад. — Да, обаждала се е миналата седмица. Имаме общ познат. — Отново се заслуша и се свлече на канапето. — Съжалявам, кога е станало? Тази сутрин? Неочаквано ли е било? Много съжалявам. Моите съболезнования.

Марк разпери ръце.

— Е, сега вече вярваш ли ми?

 

 

Слушалката на Фрейзър отново оживя.

— Малкълм, телефонът на Пайпър е отново в мрежата. Намира се някъде на пресечка девет хиляди и шестстотин на Сънсет.

Фрейзър спринтира обратно към оперативния център.

 

 

Уил стана и разучи бара. Имаше бутилка „Джони Уокър“ черен етикет. Отвори я и си сипа.

— Искаш ли?

— Много е рано.

— Така ли? — Гаврътна уискито наведнъж и усети как се разлива по тялото му. — Колко хора знаят за това?

— Не зная точно. Предполагам, че около хиляда, в Невада и Вашингтон.

— Кой го управлява? Кой е главният?

— Разработка на флота е. Предполагам, че президентът и някои от членовете на кабинета са в течение, както и някои високопоставени служители от Пентагона и вътрешна сигурност, но най-високопоставеният, за когото съм абсолютно сигурен, е секретарят на военноморските сили, защото съм виждал името му върху документи.

— Защо пък точно военноморските сили? — зачуди се Уил.

— Не зная. Така е било замислено от самото начало.

— И това е останало потулено цели шейсет години? Правителството не го бива чак толкова.

— Убиват онези, които изнасят информация — горчиво рече Марк.

— Но какъв е смисълът? Какво правят с всичко това?

— Проучване. Планиране. Разпределение на ресурси. ЦРУ и военните го използват като инструмент от началото на петдесетте. Мислят, че щом разполагат с него, не могат да не го използват. Можем да предсказваме събития, макар да не сме в състояние да променим последствията, поне фаталните последствия. Ако можеш да предскажеш големи събития, можеш да планираш, да коригираш бюджет според тях, да определяш политически курс, може би дори да смекчиш ударите. Зона 51 е предсказала Корейската война, чистките в Китай по времето на Мао, Виетнамската война, Пол Пот в Камбоджа, войните в Залива, гладовете в Африка. Обикновено сме в състояние да забележим катастрофите на самолети и природни бедствия, като наводнения и цунами. Знаехме и за единадесети септември.

Уил беше замаян.

— Но не сме могли да направим нищо, така ли?

— Както вече казах, последствията не могат да се променят. Не знаехме как точно ще бъдат извършени атаките или кой ще бъде отговорен за тях, макар че имахме някои идеи. Мисля, че именно затова толкова бързо отговорихме с атаката срещу Ирак. Всичко е било проиграно предварително.

— Господи!

— Суперкомпютрите ни обработват данните непрекъснато и търсят модели по цял свят. — Марк се наведе напред и сниши глас. — Мога да ти кажа със сигурност, че на девети февруари две хиляди и тринайсета в Китай ще умрат двеста хиляди души, но не зная защо. В момента се работи върху това. През две хиляди двайсет и пета, двайсет и пети март, ако трябва да сме точни, ще загинат повече от един милион души в Индия и Пакистан. Това означава промяна на парадигмата, но е прекалено далеч и още никой не се е заел с нея.

— Но защо в Невада?

— Библиотеката е била докарана тук, след като военновъздушните сили са я пренесли от Англия във Вашингтон. В пустинята било построено противоатомно подземие. Били нужни двайсет години за преписването на целия материал след четиридесет и седма и за вкарването му в компютрите. Преди това книгите били безценни. Сега са по-скоро церемониални. Гледката е изумителна, но самата Библиотека вече не представлява особена ценност. Колкото до това защо в Невада — ами защото е отдалечена и лесно може да се защитава. Труман пуснал димната завеса през четиридесет и седма, като изфабрикувал историята с Розуел и летящите чинии и оставил всички да вярват, че Зона 51 е била построена специално за изследването на НЛО. Не можели да скрият съществуването на лабораторията заради многото хора, участвали в строителството й, но скрили предназначението й. Доста глупаци продължават да вярват в онези дивотии за извънземни.

Уил се канеше да си сипе втора доза, но се усети, че уискито го хваща повече, отколкото му се иска. Точно сега омайването не беше особено добра идея.

— А ти с какво се занимаваше там? — попита той.

— Със сигурността на базата данни. Имаме най-сигурните сървъри на света. Никой не може да ни хакне нито отвън, нито отвътре. Или поне не можеше.

— Значи си разбил собствената си система.

— Аз съм единственият, който би могъл да го стори — горделиво рече Марк.

— Как?

— Съвсем просто. Флаш памет в задника. Измамих онези шибаняци, наблюдателите. Не могат да позволят широката публика да научи за съществуването на Библиотеката. Представяш ли си на какво би заприличал светът в такъв случай? Всеки ще се парализира, ако знае датата, на която ще умре — или датата на жена си, на родителите си, на деца или приятели. Анализаторите ни смятат, че обществото, каквото го познаваме, ще бъде променено завинаги. Цели дялове от населението могат просто да теглят една и да си кажат, какъв е смисълът? Престъпниците ще извършват повече престъпления, ако знаят, че няма да бъдат убити. Можеш да си представиш някои доста гадни сценарии. А шантавото е, че става дума само за дати на раждания и смърт. Нищо за това как хората са живели живота си, какво е било качеството му. Само раждане и смърт, всичко останало е екстраполация.

— Тогава защо го направи? — повиши глас Уил. — Защо пусна пощенските картички?

Марк знаеше, че въпросът предстои. Уил го виждаше съвсем ясно. Долната му устна потръпна като на остро сгълчано дете.

— Исках да… — задавено рече той и се разхлипа.

— Какво си искал?

— Исках да направя живота си по-добър. Исках да бъда… различен. — И отново избухна в сълзи.

Беше жалка гледка, но Уил обузда раздразнението си.

— Продължавай, слушам те.

Марк извади кърпа и издуха носа си.

— Не исках цял живот да бъда търтей, заврян в някаква лаборатория. Виждам богаташи в казината и се питам: защо точно те? Аз съм милион пъти по-умен от тях. Защо не съм на тяхно място? Но никога не успявам. Нито една от компаниите, в които работех след завършването, не преживя такъв голям бум като „Майкрософт“ или „Гугъл“. Направих малко пари на борсата, но цялата дот-ком лудница мина покрай мен. После си го начуках, като се съгласих да работя за правителството. След като тръпката на Зона 51 изчезне, остава само нископлатена компютърна работа в бункер. Опитах се да продам сценариите си — нали ти казах, че пиша, — но ги отхвърлиха. Затова реших, че мога да променя живота си, като измъкна мъничко данни.

— Значи е било заради пари? Така ли?

Марк кимна, но добави:

— Не заради самите пари. А заради промяната, която върви с тях.

— И как смяташе да правиш пари от Апокалипсиса?

Намръщената физиономия на Марк се смени с тържествуваща усмивка.

— Вече го направих! Ударих големите пари!

— Осветли ме, Марк. Не съм схватлив като теб.

Марк не се хвана на шегата му, а я прие като комплимент и започна да обяснява — отначало бавно и търпеливо, но след това все по-разпалено и по-разпалено.

— Добре, ето какво замислих — и трябва да кажа, че стана точно както го бях планирал. Трябваше ми демонстрация на онова, което мога да осигуря. Трябваше да покажа, че може да ми се вярва. Трябваше да привлека вниманието на хората. А за да го направя, трябва да привлека медиите, нали? И какво би отговорило на всички тези критерии? Апокалипсисът! Между другото, намирам името за великолепно. Исках светът да си мисли, че съществува сериен убиец, който предупреждава жертвите си. Затова подбрах от базата данни деветима случайни нюйоркчани. Добре, виждам погледа ти и може би това е някакво престъпление, но всъщност не съм убивал никого. Но след като медиите полудяха по случая, можех моментално да привлека вниманието на човека, който ми трябваше — Нелсън Елдър. — Сепна се, когато видя физиономията на Уил. — Какво? Познаваш ли го?

Уил клатеше изумено глава.

— Да, познавам го. Чух, че е мъртъв.

— Те го убиха — прошепна Марк. — Както и Кери.

— Извинявай, кого?

— Убиха приятелката ми! — извика Марк, след което отново сниши глас. — Не знаеше нищо. Не трябваше да го правят. И най-лошото е, че можех още преди всичко това да ги потърся в базата. Когато реших да го направя…

Крушката светна със закъснение в главата на Уил.

— Господи! Нелсън Елдър, застраховки живот!

Марк кимна.

— Запознах се с него в едно казино. Беше свестен тип. После открих, че компанията му си има неприятности. А какъв по-добър начин да помогна на застрахователна компания от това да им кажа кога ще умрат клиентите им? Това беше голямата ми идея. Той моментално разбра всичко.

— Колко?

— Пари ли?

— Да, пари.

— Пет милиона долара.

— Дал си му диамантите от короната за някакви си въшливи пет милиона?

— Не! Всичко беше много дискретно. Той ми даваше имена, аз му давах датите. Толкова. Сделката беше изгодна и за двама ни. Базата данни си остана при мен. Само аз разполагам с нея.

— С цялата ли?

— Само на Щатите. „Дезърт Лайф“ няма бизнес извън страната. Цялата база данни е твърде голяма, за да може да се измъкне.

Уил бе потопен в море от информация и разбеснели се емоции.

— Има и още нещо, още някаква дреболия, нали?

Марк замълча и заразглежда ръцете си.

— Искал си да въвлечеш и мен, нали? Избрал си Ню Йорк за шарадата си, защото това е моята територия. Искал си аз да изям лайната. Прав ли съм?

Марк наведе глава като разкаяно дете.

— Винаги съм ти завиждал — прошепна той. — Откакто живяхме в една стая. Никога не бях срещал човек като теб в гимназията. Всичко, което правеше, се получаваше чудесно. А всичко, което правех аз… — Гласът му замря. — Когато те видях миналата година, всичко се върна.

— Тогава бяхме просто първокурсници, Марк. Девет месеца заедно, при това хлапета. Бяхме съвсем различни хора.

— Надявах се да останеш мой съквартирант и след първата година — нещастно призна Марк, като се мъчеше да овладее емоциите си. — А ти им помогна. Помогна им да ме залепят за леглото.

Уил настръхна. Човекът пред него беше жалък. В действията и намеренията му нямаше и капка благородство. Бе движен от отвращение към самия себе си, самосъжаление и инфантилни желания, опаковани в прекалено висок коефициент за интелигентност. Добре, хлапето е било травмирано, добре, винаги се бе чувствал виновен заради ролята си, но онова си беше невинна колежанска шега, по дяволите! Мъжът, заврян в тази хотелска стая, бе гнусен и опасен, и Уил трябваше да положи усилие, за да потисне огромното си желание да го просне на пода с удар по тази остра, тънка челюст.

И ето че с един замах това достойно за съжаление създание беше преобърнало собствения му живот. Не искаше да има нищо общо с това. Искаше единствено да се пенсионира и да го оставят на мира. Но беше ясно, че щом знаеш за Библиотеката, нещата никога няма да бъдат същите. Трябваше да мисли, но преди всичко трябваше да оцелее.

— Кажи ми, Марк, потърси ли и мен в базата? — остро попита той. — Днес ли ще ми видят сметката?

И докато чакаше отговора, си помисли — ако е така, на кого му пука? За какво ми е да живея изобщо? Само ще прецакам живота на Нанси по начина, по който прецаках живота на всички останали. Дай го насам!

— Не. Нито на мен. И двамата сме ОХ.

— Какво си се разохкал?

— Това е съкращение. Отвъд хоризонта. Записите в книгите спират през две хиляди двайсет и седма. Зона 51 е предвидена да съществува осемдесет години.

— Защо спират?

— Не знаем. Няма данни за пожар в манастира. Природно бедствие? Политически размирици? Или религиозни? Няма начин да разберем причината. Разполагаме просто с факти.

— Значи ще живея след две хиляди двайсет и седма — замислено рече Уил.

— Същото се отнася и за мен — напомни му Марк. — Мога ли аз да те попитам нещо?

— Давай.

— Разбра ли, че аз съм зад всичко това? Затова ли търсят и теб?

— Разбрах. Заковах ти задника.

— Как? — Личеше му колко силно иска да научи. — Сигурен съм, че не съм оставил никакви следи.

— Намерих сценария ти в регистъра на Съюза на сценаристите. В първия вариант — куп безинтересни имена на герои. Във втория — куп страшно интересни имена. Трябвало е да кажеш на някого, нали? Дори да е било шега в тесен кръг.

Марк беше изумен.

— Какво те насочи към тази идея?

— Шрифтът върху картичките. В последно време не се използва много, освен ако не пишеш сценарии.

— Нямах представа — изломоти Марк.

— За какво?

— Че си толкова умен.

 

 

Докато сядаше пред терминала си, Фрейзър се застави да се чувства оптимистично. Мобилният телефон на Уил отново се появи на екрана, хората му бяха в района и си напомни, че днес няма да умре никой от подчинените му, нито пък Шакълтън или Пайпър. Единственото заключение бе, че операцията ще протече гладко и двамата ще бъдат доставени тук за разпит. Какво ще стане с тях след това определено не зависеше от него. И двамата бяха ОХ, така че явно щяха да им извадят отровните зъби по един или друг начин. Не му пукаше особено.

Оптимизмът му бе разклатен от Декорсо.

— Малкълм, ето какво е положението — чу той в слушалката си. — Става въпрос за хотел, хотел „Бевърли Хилс“. Има неколкостотин стаи на площ пет хектара. Сигналът е с точност до около триста метра. Не разполагаме с достатъчно хора, за да го приклещим и да претърсим хотела.

— Мамка му — изруга Фрейзър. — Не можем ли по някакъв начин да усилим сигнала?

— Звъннете му — обади се един от техниците, без да вдига очи от екрана си. — Ако отговори, ще определим местоположението му с точност до петнайсет метра.

Фрейзър се ухили като Чеширския котак.

— Ето това се казва шибан умник. Имаш каса бира от мен.

Посегна към телефона и натисна бутона за външна линия.

 

 

Предплатеният телефон на Уил иззвъня. Помисли си за Нанси. Искаше да чуе гласа й и не обърна внимание на надписа на екрана — ИЗВЪН ОБХВАТ.

— Ало?

Никой не отговори.

— Нанси?

Мълчание.

Уил прекъсна връзката.

— Кой беше? — попита Марк.

— Не ми харесва това — отвърна Уил. Погледна телефона, намръщи се и го изключи. — По-добре да се разкараме оттук. Събирай си нещата.

Марк го погледна уплашено.

— Къде отиваме?

— Още не знам. Някъде извън Ел Ей. Знаят, че съм тук, значи знаят, че и ти си тук. Ще вземем такси до колата ми и потегляме. Две умни глави все ще измислят нещо.

Марк се наведе да прибере лаптопа. Уил се извиси над него.

— Какво? — тревожно попита Марк.

— Аз ще взема чантата.

— Защо?

Уил го изгледа заплашително.

— Защото така искам. Няма да те моля отново. Искам и паролата.

— Не! Ще ме зарежеш.

— Няма да го направя.

— Откъде да съм сигурен?

Дребният мъж изглеждаше толкова уплашен и уязвим, че Уил го съжали за първи път, откакто го срещна.

— Давам ти думата си. Виж, ако и двамата знаем паролата, това увеличава вероятността да я използвам като средство да те върна, ако се разделим. Това е правилното решение.

— Питагор.

— Я пак?

— Питагор. Древногръцкият математик.

— Защо пък точно него?

Преди Марк да успее да отговори, Уил чу шумолене откъм вътрешния двор и извади пистолета си.

 

 

Предната врата и вратата към двора експлодираха едновременно.

Стаята изведнъж се напълни с хора.

За участник престрелката в затворено помещение сякаш трае цяла вечност, но за страничен наблюдател като Фрейзър, който имаше и аудиосигнал, всичко свърши за по-малко от десет секунди.

Декорсо видя оръжието на Уил и започна да стреля. Първият куршум избръмча покрай ухото на Уил.

Той се метна на оранжевия килим и отвърна със стрелба от нисък ъгъл, като се целеше в гърди и кореми, в едрите тела, като дърпаше спусъка с цялата бързина, на която беше способен. Беше стрелял по време на акция само веднъж преди това, при едно много лошо спиране на магистрала във Флорида, през втората му година като заместник-шериф. Двама души загинаха онзи ден. Бяха по-лесни за улучване от катериците.

Декорсо падна пръв, което стъписа за момент хората му. Оръжията на наблюдателите бяха със заглушители, така че куршумите не трещяха, а плякаха по дърво, мебели и плът. Пистолетът на Уил пък гърмеше всеки път, когато дърпаше спусъка, и всеки път Фрейзър трепваше — общо осемнайсет изстрела, след което настъпи тишина.

Помещението бе пълно със задушливия син дим и острата миризма на барут. Уил чуваше нечий тънък глас да крещи истерично в лежащ на пода микрофон със слушалки.

Навсякъде цветът на кръвта контрастираше с пастелните тонове на бунгалото. Четирима от нападателите лежаха на пода — двама стенеха, другите двама бяха притихнали. Уил бавно се изправи. Краката му бяха като гумени. Не усещаше никаква болка, но беше чувал, че адреналинът е в състояние временно да маскира дори сериозна рана. Провери за кръв по себе си, но беше чист. После видя краката на Марк да се подават зад дивана и се втурна да му помогне.

Господи, помисли си, когато го видя. Господи! В главата му имаше дупка колкото коркова тапа, пълна с кръв и сиво вещество. Гърлото му клокочеше и от устата му течеше слюнка.

Та нали Марк е ОХ?

Уил потръпна при мисълта, че горкият кучи син ще трябва да живее в това положение най-малко още осемнайсет години, после грабна куфарчето му и изхвърча навън.