Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (21)

30 юли 2009 г.
Лос Анжелис

Стаята им гледаше към Родео Драйв. Марк стоеше до прозореца в хавлия на хотела и скръбно гледаше през дръпнатите завеси как луксозните автомобили завиват от „Уилшър“, за да излязат на основния път. Слънцето все още не се бе вдигнало достатъчно, за да прогони сутрешната мъгла, но по всичко изглеждаше, че денят ще бъде великолепен. Апартаментът на четиринадесетия етаж на хотел „Бевърли Уилшър“ струваше 2500 долара на нощ, които плати в брой, за да затрудни малко повече наблюдателите. Но кого всъщност лъжеше? Погледна в чантата на Кери, за да провери телефона й. Беше го изключил, докато тя караше, и все още си беше изключен. Иначе вече щеше да е на радарите им, но той печелеше време. Безценно време.

Пристигнаха късно, след дълго пътуване през пустинята, по време на което не разговаряха много. Нямаше време да планира нещата, но искаше всичко да е съвършено. Умът му се върна към времето, когато бе седемгодишен, как веднъж се събуди преди родителите си и се втурна да им направи закуска за първи път в живота си — сипа овесени ядки и наряза банан, след което с гордост им поднесе в леглото купите, приборите и малките чаши портокалов сок. През онзи ден искаше всичко да бъде съвършено и след като успя, можеше да се радва на похвалите им седмици наред. Ако продължи да бъде все така съобразителен, можеше да успее и днес.

Когато пристигнаха, си поръчаха шампанско и пържоли. За късната закуска поръча още шампанско, палачинки и ягоди. След час имаха среща в лобито с агент на „Риълтър“ за следобедното търсене на къща. Искаше му се да е щастлива.

— Кери?

Тя се размърда под чаршафа и той отново я повика, този път малко по-силно.

— Здрасти — промърмори тя с лице във възглавницата.

— Закуската пристига, заедно с мимози.

— Не ядохме ли преди малко?

— Преди цяла вечност. Искаш ли вече да ставаш?

— Добре. Каза ли им, че няма да ходиш на работа?

— Вече знаят.

— Марк?

— Ммм?

— Снощи се държа малко шантаво.

— Зная.

— Днес нормален ли ще бъдеш?

— Да.

— Наистина ли ще купуваме къща?

— Стига да намерим някоя, която да ти хареса.

Тя отметна завивката. Лицето й бе осветено от усмивка.

— Е, денят започва доста хубаво. Ела тук, ще се погрижа и твоят да започне така.

 

 

Уил шофира цяла нощ и сега се носеше по равнините на Охайо, напрягайки всичките си сили, летеше към утрото и се надяваше, че ще се измъкне невредим, избягвайки ограничителите за скорост и щатските ченгета. Знаеше, че не може да измине целия път, без да поспи. Трябваше да избира евтини мотели покрай магистралата, където да плаща в брой и да подремва по четири часа тук, шест часа там — но не повече. Искаше да пристигне във Вегас до петък вечерта и да съсипе уикенда на онзи скапаняк.

Не си спомняше кога за последен път е издържал цяла нощ, особено без алкохол. Изживяването определено не му харесваше. Копнееше за пиячка, за сън, за нещо, в което да удави гнева и възмущението си. Ръцете му се бяха схванали от стискането на волана, десният глезен го болеше, защото старият „Таурус“ нямаше система за поддържане на постоянна скорост. Очите му бяха зачервени и сухи. Мехурът му се пръскаше от последното голямо кафе. Единственото, което му даваше някаква утеха, беше червената роза на Липински, сочна и хубава, сложена в пластмасова бутилка за вода в стойката за чаши.

 

 

Посред нощ Малкълм Фрейзър излезе от оперативния център, за да се поразходи и да проветри главата си. Последните новини бяха невероятни. Абсолютно невероятни, мамка му. И тази гадост стана по време на неговата смяна. Ако преживее това — ако те преживеят това, — ще има да дава показания при закрити врати в Пентагона, докато не навърши стотачка.

Попаднаха в кризисна ситуация в момента, в който Шакълтън изключи мобилния си телефон и изгубиха сигнала му. Един от екипите веднага пристигна във „Венеция“, но от него нямаше и следа — колата му все още беше на паркинга, сметката — неуредена.

Последва един много мрачен час, докато успеят да изяснят нещата. Шакълтън е бил с жена — атрактивна брюнетка, разпозната от портиера като компаньонка, която е виждал в хотела. Провериха обажданията от мобилния му телефон и откриха десетки обаждания до някоя си Кери Хайтауър, която отговаряше на описанието на жената.

Телефонът на Хайтауър излъчваше сигнали по шосе 1–15 в западна посока, докато не замлъкна на двайсет и пет километра от Барстоу. Най-вероятно се бяха насочили към Ел Ей. Изпратиха номера и описанието на колата й на калифорнийската полиция и местните шерифства, но по-нататъшното разследване показа, че тойотата й е продадена и в момента кара кола под наем.

Ребека Розенберг ядеше третия си десерт след полунощ, когато най-неочаквано разби кодирането на Шакълтън и едва не се задави с карамела. Излетя от лабораторията, затича се тромаво по коридора до оперативния център и нахълта при наблюдателите. Накъдрената й в афростил от 60-те коса се тръскаше по раменете й.

— Съобщавал е ДС^[1] на една фирма!

Фрейзър седеше пред терминала си и се завъртя към нея. Изглеждаше така, сякаш му идеше да се издрайфа. По-лошо не можеше да бъде.

— Я стига бе. Сигурна ли си?

— Стопроцентово.

— На каква фирма?

Беше по-лошо.

— Застрахователна компания.

 

 

Коридорите на главната изследователска лаборатория бяха празни и това усилваше още повече ехото. За да намали напрежението, Малкълм Фрейзър се изкашля и се заслуша как отеква звукът. Викането или пеенето беше неуместно, дори никой да не слушаше. През деня в качеството си на шеф на оперативната охрана на Зона 51 Фрейзър обикаляше подземието с наперено-застрашителна походка, която впечатляваше останалите служители. Обичаше да се страхуват от него и изобщо не съжаляваше, че хората му са мразени от всички. Това означаваше, че си вършат добре работата. Как може да се поддържа ред без страх? Изкушението да се възползват от наличното тук просто бе прекалено голямо за смотаняците. Презираше ги и винаги изпитваше чувство за превъзходство, когато ги виждаше как минават голи през скенера — тлъсти и пухкави или хърбави и слаби, никога добре сложени и мускулести като неговите момчета. Спомни си, че Шакълтън беше от хърбавите и слабите, дето можеш да ги прекършиш като суха вейка.

Озова се до специалния асансьор и го повика с кода си за достъп. Спускането бе толкова гладко, че почти не се усещаше. Когато излезе от кабината, бе единствената жива душа в нивото на трезора. Движението му щеше да задейства камерите и някой от хората му щеше да гледа, но той имаше право да слиза тук, знаеше кодовете и бе един от малкото оторизирани да минават през тежките стоманени врати.

Мощта на трезора се усещаше физически. Фрейзър усети как гърбът му се изправя, сякаш през гръбнака му бяха прокарали железен прът. Гърдите му се изпъчиха и сетивата се изостриха, възприятията му — дори на слабата, студена синкава светлина — бяха толкова чувствителни, че почти виждаше триизмерно. Някои хора се чувстваха съвсем нищожни в огромното пространство, но той самият се чувстваше голям и могъщ на това място. Имаше нужда да дойде тук точно тази нощ, в разгара на най-сериозния пробив в сигурността в историята на Зона 51.

Пристъпи в студената и абсолютно суха атмосфера. Две стъпки, десет, двайсет, сто. Не възнамеряваше да отиде до края му, не разполагаше с толкова време. Отиде достатъчно навътре, за да почувства напълно огромния купол над себе си и грамадната като стадион площ. Пръстите на дясната му ръка докоснаха една от подвързиите. Строго погледнато, контактът бе забранен, но той не сваляше книгата от лавицата — а просто се уверяваше, че наистина съществува.

Кожата бе гладка и прохладна, нашарена като кожата на елен. Върху нея бе гравирана годината –1863. Имаше цели редове от тази година. Гражданската война. И Бог знае какво още е ставало по света по онова време. Не беше историк.

В единия край на трезора имаше тясно стълбище, водещо към висящо мостче, откъдето човек можеше да види цялото помещение. Изкачи се. Хиляди тъмносиви шкафове се простираха в далечината и съдържаха близо седемстотин хиляди дебели тома с над двеста и четиридесет милиарда имена в тях. Фрейзър бе убеден, че единственият начин да схванеш тези числа е да застанеш тук и да видиш всичко това с очите си. Цялата информация отдавна бе свалена на дискове и ако си някой от смотаняците, ще останеш потресен от терабайтите данни или други подобни глупости, но това не можеше да се сравни с посещението в самата Библиотека. Хвана се за перилото, облегна се на него и задиша бавно и дълбоко.

 

 

Нелсън Елдър прекарваше доста добра сутрин. Седеше на любимата си маса в кафенето на компанията и отдаваше дължимото на омлета и сутрешния вестник. Беше зареден с енергия от хубавото тичане, добрия душ и съживената увереност в бъдещето. От всички неща, които се отразяваха на настроението му, най-важното бяха борсовите показатели на „Дезърт Лайф“. През последния месец цената на акциите се покачи със 7,2 процента, като се вдигна с цял процент и половина в деня преди аналитичния ъпгрейд. Беше много рано цялата тази лудост с Питър Бенедикт да се изяви в пълен размер, но можеше с математическа сигурност да предскаже, че отказването на застраховки на клиенти с предстояща смърт и промяната на таксите за онези, чийто край ще настъпи в обозримо бъдеще, ще превърне компанията му в машина за пари.

В добавка рискованият ход на Берт Майърс с онзи хедж фонд от Кънектикът се оказа успешен и донесе огромна възвращаемост през юли. Елдър смени напористия си подход с нов, по-агресивен тон спрямо инвеститорите и анализаторите, и Уолстрийт си взе бележка. Мнението за „Дезърт Лайф“ започваше да се променя.

Не го интересуваше как онази странна птица Питър Бенедикт се е сдобил с вълшебната си база данни, откъде се е появила тя и дали изобщо е възможно да съществува. Елдър не се занимаваше с морално-философски въпроси. Беше платил на Бенедикт пет милиона от собствения си джоб, за да попречи на одиторите да забележат трансакцията и да започнат да задават въпроси. И без това си имаше достатъчно тревоги покрай авантюрата с хедж фонда на Берт.

Но разходите си струваха. Стойността на личния му дял в компанията скочи с десет милиона — страшно добра възвръщаемост за един месец! Смяташе да си мълчи за бизнеса с Бенедикт. Никой не знаеше за него, дори Берт. Беше прекалено шантаво и прекалено опасно. Беше трудно да обясни дори на собствения си главен деловодител защо трябва да получава всеки ден списък на всички желаещи да се застраховат клиенти.

Берт го забеляза, че се храни сам, и приближи с широка усмивка и размахан пръст.

— Знам тайната ти, Нелсън!

Думите му стреснаха по-възрастния мъж.

— Какво имаш предвид? — остро попита той.

— Днес следобед ще ни зарежеш, за да идеш на голф.

Елдър издиша и се усмихна.

— Откъде разбра?

— Знам всичко, ставащо тук — надуто рече финансовият директор.

— Не точно всичко. Скрил съм едно-две нещица в ръкава си.

— Сред тях има ли бонус за мен?

— Ако продължиш да носиш подобни печалби, след две години ще можеш да си купиш остров. Няма ли да седнеш да хапнеш?

— Не мога. Среща на отдела. С кого ще играеш?

— Благотворително мероприятие на „Уин“. Дори нямам представа кои са останалите.

— Е, забавлявай се. Заслужаваш го.

Елдър му намигна.

— Прав си. Наистина го заслужавам.

 

 

Нанси не можеше да се концентрира върху банковия обир. Обърна страницата, но осъзна, че не е запомнила нищо, и се наложи да се върне назад и да я прочете отново. Предстоеше й среща с Джон Мюлер, който очакваше някакъв брифинг по случая. На всеки няколко минути отваряше браузъра и търсеше в мрежата новини за Уил, но всички новинарски сайтове въртяха едно и също. Накрая не се сдържа.

Сю Санчес я видя в коридора и й махна от разстояние. Само тя й беше притрябвала, но Нанси не можеше да се престори, че не я е забелязала.

Напрежението на лицето на шефката бе поразително. Лявото й око потрепваше, гласът й също бе разтреперан.

— Нанси — каза тя и приближи толкова близко, че я накара да изпита неудобство. — Той опита ли се да се свърже с теб?

Нанси се увери, че чантата й е плътно затворена.

— Снощи ме пита същото. Отговорът все още е не.

— Трябва да питам. Той ти беше партньор. А партньорите се сближават. — Изказването изнерви Нанси, а Сю го усети и побърза да разясни: — Нямам предвид в онзи смисъл. Нали се сещаш — приятелство, обвързаност.

— Нито се е обаждал, нито е пускал имейли. Пък и щеше да знаеш, ако го беше направил — изтърси Нанси.

— Не съм оторизирана да следя нито него, нито теб! — отсече Сю. — Ако го подслушвахме, щях да знам. Нали съм му началник!

— Сю, знам много по-малко от теб какво става изобщо, но наистина ли би се шокирала, ако някои други служби се опитват да слухтят?

Сю я погледна обидено и зае отбранителна позиция.

— Не знам за какво говориш. — Нанси сви рамене и Сю се окопити. — Къде отиваш?

— До аптеката. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, добре съм. — Изобщо не звучеше убедително.

 

 

Измина пет пресечки, преди да извади телефона от чантата си. Огледа се още веднъж за опашка и набра номера.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Такото на Джо.

— Звучи апетитно — каза Нанси.

— Радвам се, че се обади. — Звучеше адски уморено.

— Започнах да се чувствам самотен.

— Къде си?

— На едно място, равно като билярдна маса.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Ако се вярва на знаците, в Индиана.

— Не си пътувал през цялата нощ, нали?

— Май го направих.

— Трябва да поспиш малко!

— Ъхъ.

— Кога?

— Тъкмо си търся подходящо място. Говори ли с Лора?

— Исках да проверя първо ти как си.

— Кажи й, че съм добре. Да не се тревожи.

— Ще се разтревожи. Аз се тревожа.

— Какво става в службата?

— Сю изглежда като парцал. Всички са се изпокрили по кабинетите си.

— Цяла нощ слушах по радиото за себе си. Здравата са се разработили.

— Ако успеят да те спипат, какво ще правят с Шакълтън?

— Предполагам, че шансовете да бъде намерен с вдигнати крака на верандата не са особено високи.

— Тогава какво?

— Ще използвам придобитите през годините умения и находчивост.

— Какво означава това?

— Означава, че ще импровизирам. — Замълча за момент, после добави: — Знаеш ли, мислих си за нещо.

— За какво?

— За теб.

— Какво за мен?

Последва втора дълга пауза, нарушена от тракането на минаващ автовлак.

— Мисля, че съм влюбен в теб.

Тя затвори очи и когато ги отвори, откри, че все още се намира в Манхатън.

— Стига, Уил, защо говориш такива неща? От недоспиване ли?

— Не. Сериозен съм.

— Моля те, намери някой мотел и поспи малко.

— Само това ли имаш да кажеш?

— Не. Мисля, че и аз май те обичам.

 

 

Грег Дейвис чакаше чайника да заври. С Лора бяха заедно само от година и половина и сега се сблъскваха с първата си сериозна криза като двойка. Искаше да се покаже като чудесно момче и истински приятел, а в семейството му се справяха с кризите, като приготвяха чай.

Апартаментът им бе миниатюрен, с малко светлина и никакъв изглед, но предпочитаха мансарда в Джорджтаун пред по-добро място в някое бездушно предградие. В два часа през нощта тя най-сетне бе успяла да заспи, но веднага щом се събуди, отново включи телевизора, видя течащия надпис, че баща й все още се издирва, и отново заплака.

— Обикновен или билков? — извика Грег.

— Билков — изхлипа Лора.

Той й донесе чашата и седна на леглото до нея.

— Отново се опитах да му се обадя — тихо рече тя.

— По домашния и мобилния ли?

— Гласова поща.

Грег все още беше по боксерки.

— Ще закъснееш — каза му тя.

— Обадих се, че няма да ходя на работа.

— Защо?

— За да остана при теб. Няма да те оставя сама.

Тя го прегърна и рамото му се намокри от сълзите й.

— Защо си толкова добър с мен?

— Що за въпрос е това?

Мобилният му телефон завибрира и се плъзна по нощната масичка. Хвана го, преди да е паднал на пода. На екрана пишеше НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.

Някакъв женски глас попита за него.

— Грег е.

— Грег, обажда се Нанси Липински. Срещнахме се в апартамента на Уил.

— Господи! Нанси! Здравей! — Прошепна на Лора:

„Партньорът на татко ти“ и тя скочи. — Откъде научи номера ми?

— Работя за ФБР, Грег.

— Да бе. Вярно. Във връзка с Уил ли се обаждаш?

— Да. Лора там ли е?

— Да. Но защо звънна на мен?

— Защото сигурно подслушват нейния телефон.

— Господи, какво е направил Уил?

— С приятеля на дъщеря му ли разговарям, или с журналист? — попита Нанси.

Той се поколеба и погледна умоляващите очи на Лора.

— С приятеля й.

— Много е загазил, но не е направил нищо лошо. Стигнахме прекалено близо до нещо и той няма намерение да се откаже. Искам да ми обещаеш, че това ще си остане между нас.

— Добре — увери я младежът. — Не сме разговаряли.

— Дай ми Лора. Баща й иска да й съобщи, че е добре.

 

 

Агентката на „Риълтър“ бе платинена блондинка, навлизаща в годините за ботокс. Устата й не се затваряше нито за миг и моментално си допаднаха с Кери. Двете бъбреха на предните седалки на големия мерцедес, а Марк седеше отзад като упоен, стиснал куфарчето между краката си.

На някакво ниво си даваше сметка, че жените си приказват, че минават покрай коли, хора и магазини по булевард „Санта Моника“, че в купето зад затъмнените прозорци е приятно хладно, а навън е жега, че във въздуха се смесват два различни парфюма, че усеща метален вкус в устата си и слепоочията му пулсират, но всяко от сетивата му съществуваше в свое собствено измерение. Всичко бе просто серия несвързани помежду си усещания. Умът му не обработваше и не съчетаваше постъпващите данни. Беше някъде другаде, напълно отнесен.

Писъкът на Кери проникна през завесата.

— Марк! Джина те попита нещо?

— Извинете, какво?

— Питах кога точно искате да купувате.

— Скоро — тихо отвърна той. — Много скоро.

— Чудесно! Можем да го използваме във ваша полза. И казахте, че желаете да платите в брой?

— Да.

— Това се казва хора на място! — възкликна агентката. — Непрекъснато идват клиенти от другаде и всички искат да гледат само трите Б — Бевърли Хилс, Бел Еър или Брентууд, но вие сте толкова умни и целенасочени. Искам да кажа, знаехте ли, че за вашия ценови диапазон и с агресивната ви нагласа Холивуд Хилс е най-доброто луксозно място в Ел Ей? Ще изкараме чудесен следобед!

Той не отговори и двете жени се разприказваха отново и го оставиха на мира. Когато колата започна да се изкачва по склона, усети как гърбът му се притиска в облегалката. Затвори очи и се озова в колата на баща си, на път към наетото бунгало в Пинкъм Нотч в Белите планини. Майка му и баща му дуднеха за едно или друго и той беше оставен сам с вихрещите се в главата му числа, които се мъчеше да подреди в доказателство на някаква теорема. Когато се получи и доказателството се оформи в ума му, беше изпълнен от прилива на радост, който искаше да призове и в този момент.

Мерцедесът се движеше по тесни виещи се пътища покрай скрити зад огради и жив плет къщи. Накрая спряха зад един от вездесъщите за района камиони за озеленяване и когато отвори вратата, Марк бе блъснат от полъха на жегата и рева на моторна резачка. Кери спринтира към портата със списък в ръка като малко дете.

— Толкова е готина! — каза агентката на Марк. — По-добре да се поразмърдаме. Чакат ни още сума ти предложения!

Фрейзър караше на черно кафе и адреналин. Щеше да добави към тях и амфетамини, стига да можеше да убеди някого от лечебницата да му ги отпусне.

Обектът беше в нормалния си делничен режим, пълен догоре със служители, изпълняващи обичайните за смотаняците задължения. Той, от друга страна, правеше нещо необичайно и безпрецедентно — водеше вътрешно разследване и две външни операции едновременно, като в същото време на всеки няколко минути докладваше на господарите си във Вашингтон.

Единият от външните екипи се намираше в Ню Йорк и издирваше Уил Пайпър; вторият бе в Лас Вегас и работеше върху Нелсън Елдър. Всичките му хора бяха бивши военни. Някои бяха участвали в операции на ЦРУ в Близкия изток. До един бяха ефективни кучи синове и действаха хладнокръвно въпреки импотентната паника в Пентагона.

Вече имаше по-добро отношение към Ребека Розенберг, макар че навиците й на хранене го отвращаваха и говореха за липса на самодисциплина. Цяла нощ я гледаше как се тъпче с нуга и карамел, как сякаш се окръгляше пред очите му. Кошчето й бе пълно с опаковки от десерти и беше грозна като вещица, но макар и неохотно, Фрейзър не можеше да не се възхити на начина, по който разбиваше защитата на Шакълтън камък по камък и разкриваше всичко зад нея.

— Виж това — възкликна тя, когато мина покрай нея. — Още данни за Питър Бенедикт. Имал е кредитна линия в казино „Констелейшън“ на това име, както и карта „Виза“.

— Някакви влогове по нея?

— Почти не я е използвал, но има няколко трансакции за Съюза на американските сценаристи. За регистрирането на сценарий или нещо подобно.

— Господи, че и шибан писател се извъдил. Можеш ли да спипаш писанията му?

— Имаш предвид да хакна сървъра им ли? Да, сигурно. Има и още нещо.

— Давай.

— Преди около месец е открил сметка на Кайманите. И получил по нея пет милиона от Нелсън Дж. Елдър.

— Да си го начукам. — Трябваше да се свърже с Декорсо, шефа на екипа в Лас Вегас.

— Той е сигурно най-добрият програмист, с когото някога е разполагала лабораторията — с възхита рече тя. — Същински вълк, дебнещ кокошки.

— Как е успял да измъкне данните?

— Още не знам.

— Всеки служител трябва да бъде прегледан — заяви той. — И вътрешно.

— Знам.

— И ти в това число.

Тя го изгледа кисело и му подаде еднодоларова банкнота.

— Бъди добро момче и ми донеси още един десерт.

— След като се обадя на проклетия секретар.

Харис Лестър, секретарят на военноморските сили, имаше офис в Пентагона дълбоко в Пръстен С, възможно най-далеч от свежия въздух. Пътят му до високия политически пост беше стандартен — служба във флота по време на Виетнам, години в законодателната власт на Мериленд, три мандата в Конгреса, член на управителния съвет на „Нортроп Груман“ и накрая, преди година и половина, назначение от новоизбрания президент за секретар на военноморските сили.

Беше прецизен, необичащ рисковете бюрократ, който се отвращаваше от изненадите в личния и професионалния си живот, така че реагира със смесица от шок и раздразнение, когато шефът му, секретарят на отбраната, лично му съобщи за Зона 51.

— Това да не би да е някакво посвещаване в братство, господин секретар?

— Да ти приличам на член на някакво проклето братство? — излая му секретарят. — Всичко си е съвсем истинско и по традиция е в компетенцията на флота, така че е твое и Господ да ти е на помощ, ако през твоя мандат изтече нещо.

Ризата на Лестър беше толкова колосана, че пукаше, когато седна на бюрото си. Приглади вратовръзката си на черни и сребристи ивици, прокара ръка по остатъка от косата си, за да накара кичурите да сочат в една посока, след което посегна към очилата без рамки. Адютантът му се обади по интеркома, преди да отвори първата папка.

— Господин секретар, обади се Малкълм Фрейзър от Грум Лейк. Да ви свържа ли?

Почти усещаше как киселините бликват в стомаха му. Тези обаждания го убиваха, но не можеше да ги прехвърли на някой друг. Това беше негова отговорност и решенията трябваше да взема той. Погледна часовника — във Вегас беше полунощ. Обичайното време за кошмари.

 

 

Мерцедесът пристигна на последния адрес късно следобед и спря на полукръглата алея пред имението в средиземноморски стил.

— Мисля, че ще е това! — възкликна агентката с безкрайната си енергия. — Запазих най-доброто за накрая.

Кери беше замаяна, но щастлива. Погледна прическата си в огледалото на пудриерата и каза отнесено:

— Всичките ми харесаха.

Марк се помъкна след тях. Превзетата агентка го чакаше и почукваше укорително часовника си.

С което го подсети да погледне своя часовник.

 

 

Нелсън Елдър играеше с отговарящия за маркетинга вицепрезидент на „Уин“, началника на градската пожарна и директора на местна компания за медицинска апаратура. Беше доста добър играч, но тази игра беше наистина невероятна и още повече повиши настроението му. Приключи с четиридесет и един удара, най-добрата игра, която бе правил от години.

Свежо поръсеният с вода райграс бе с цвета на влажни изумруди в кафявата пустиня. Зеленината се стелеше равномерно пред него и не можеше да сгреши. Макар че по курса имаше доста вода, успяваше да запази топката съвсем суха. Слънчевите зайчета танцуваха по стъклените повърхности на хотел „Уин“, който се извисяваше над кънтри клуба, и докато се навеждаше към количката си да отпие от бутилката чай с лед и слушаше ромона на изкуствения поток, Елдър си даде сметка, че от много време не се е чувствал така доволен и спокоен.

 

 

Средиземноморската вила на Холиридж Драйв направо подлуди Кери. Тичаше от една великолепна стая в друга — дизайнерска кухня, дневна на няколко нива, официална трапезария, библиотека, музикална стая, изба, огромна спалня и три по-малки, и непрекъснато повтаряше: „О, Господи! О, Господи!“

— Нали ви казах! Изцяло е ремонтирана. Вижте детайлите!

На Марк изобщо не му беше до това. Под подозрителния поглед на агентката той тръгна към вътрешния двор и седна до малкия фонтан. Дворът бе очертан от храсти мансанита и между нежните им цветчета прелитаха колибри. Огромният каньон се стелеше отдолу, решетката от улици почти не можеше да се види от яркото следобедно слънце.

Зад покрива, високо на един далечен хребет надничаха върховете на буквите на знака Холивуд. С тъга си помисли, че не беше искал това. Беше си мечтал да седи до басейна си сред хълмовете, точно под знака, след като успее като писател. Надяваше се това да продължи по-дълго от пет минути.

Кери изтича през френския прозорец и почти се разплака от гледката.

— Марк, толкова много ми харесва. Харесва ми, харесва ми, харесва ми!

— Харесва й! — уточни агентката, която излезе след нея.

— Колко? — кухо попита Марк.

— Искат три и четиристотин и смятам, че цената е добра. Освен това са вложени милион и половина в ремонта…

— Вземаме го — безизразно каза той.

— Марк! — изпищя Кери, увеси се на врата му и го обсипа с целувки.

— Току-що направихте изключително щастливи две жени — алчно се усмихна агентката. — Кери ми каза, че сте писател. Мисля, че ще създадете много чудесни сценарии, докато седите край този чудесен басейн! Довечера ще ви пратя офертата в хотела и ще ви се обадя!

Кери правеше снимки с телефона си. Марк не се усети веднага, но накрая разбра какво става, скочи и грабна апарата от ръката й.

— Правеше ли снимки и преди това?

— Не! Защо?

— Сега ли включи телефона си?

— Да! Какво толкова има?

Марк натисна копчето за изключване.

— Батерията ти е на привършване. Моята е съвсем паднала. Опитвам се да я запазя, в случай че се наложи да позвъним.

Върна й апарата.

— Добре, глупчо. — Погледна го укорително, сякаш искаше да му каже: „Само не се дръж отново като побъркан.“ — Ела вътре да разгледаш! Толкова съм щастлива!

 

 

Фрейзър дремеше на бюрото си, когато един от хората му го потупа по рамото. Изхърка и се събуди.

— Получихме сигнал от телефона на Хайтауър. Включи се и се изключи за секунди.

— Къде са?

— В източната част на Холивуд Хилс.

Фрейзър почеса четината си.

— Добре, прехванахме ги веднъж. Може би ще успеем да ги прехванем отново. Какво е положението при Декорсо?

— На позиция е и чака разрешение.

Фрейзър отново затвори очи.

— Събуди ме, когато се обадят от Пентагона.

 

 

Елдър приближаваше осемнадесетата дупка. Точно пред него потокът се хвърляше в единайсетметрова пропаст — великолепен начин за завършването на играта.

— Какво мислиш? — попита той шефа на „Уин“. — Вътре ли е?

— И още как, Нелсън. Цял ден нямаш равен на себе си.

— Знаеш ли, ако вкарам тази, това ще бъде най-добрият удар в живота ми.

Пожарникарят и изпълнителният директор го чуха и приближиха да видят пътя на топката.

— За Бога! Не се урочасвай! — възкликна шефът от „Уин“.

Замахът на Елдър бе бавен и безупречен, и когато стикът бе в най-високата точка — миг преди куршумът да пръсне черепа му и да оплеска всичко с кръв и мозък, — си помисли, че животът е изключително хубав.

Декорсо потвърди свалянето на мишената през оптическия мерник, след което бързо разглоби оръжието, прибра го в сака и излезе от хотелската стая на единадесетия етаж, откъдето се разкриваше великолепна гледка към игрището за голф.

 

 

Когато се върнаха в апартамента, Кери искаше да правят секс, но на него изобщо не му беше до това. Измъкна се, като се оправда със слънцето, и се усамоти в банята. Тя бе прекалено възбудена и продължаваше да бъбри през вратата, а той остави силните струи на душа да заглушат плача му.

Агентката беше казала на Кери, че ресторантът на хотела им бил толкова добър, че си заслужавало да умреш за него. Коментарът го накара да трепне. Тя се замоли да вечерят там и той бе готов да изпълни всяко нейно желание, макар че от всичко на този свят най-много копнееше да се скрие в стаята.

Кери изглеждаше зашеметяващо в червената си рокля и когато влязоха в ресторанта, доста хора се обърнаха след нея, питайки се дали не е някоя знаменитост. Марк носеше куфарчето си, затова повечето приеха, че е актриса на среща с агента или адвоката си. Този кльощав мъж определено изглеждаше твърде невзрачен, за да излиза с нея — естествено, освен ако не е баснословно богат.

Настаниха ги на маса под големия тавански прозорец и когато дойде време за десерта, лунните лъчи проникваха през него и изпълваха помещението.

Кери непрекъснато говореше за къщата. Тя бе сбъднат сън — не, възкликна, дори повече, защото никога не е и сънувала, че може да съществува подобно място. Била толкова високо, та й създавала чувството, че се намира в космически кораб като НЛО-то, което видяла като момиче. Беше като малко дете с въпросите си — кога ще напусне работата си, кога ще се преместят, какви мебели ще купят, кога тя ще започне уроците по актьорско майсторство, кога той ще започне отново да пише. Марк обикновено свиваше рамене, отговаряше едносрично или гледаше през прозореца, а тя се втурваше към следващия въпрос.

Внезапно Кери млъкна, което го накара да вдигне очи.

— Защо си толкова тъжен? — попита тя.

— Не съм тъжен.

— Напротив, си.

— Не, не съм.

Кери не изглеждаше особено убедена, но премълча.

— Е, аз съм щастлива — каза тя. — Това е най-хубавият ден през целия ми живот. Ако не те бях срещнала, щях… ами, нямаше да съм тук! Благодаря ти, Марк Шакълтън.

И му прати въздушна целувка, която в крайна сметка стигна до него и го накара да се усмихне.

— Така е по-добре! — измърка Кери.

Телефонът иззвъня от чантичката й.

— Телефонът! — възкликна той. — Защо е включен?

Паниката на лицето му я уплаши.

— На Джина й трябваше телефонен номер, в случай че приемат офертата ни. — Бръкна в чантичката. — Сигурно е тя!

— Откога е включен! — изстена той.

— Не зная. От няколко часа. Не се безпокой, батерията е добре.

Натисна ОТГОВОРИ.

— Ало? — Погледна разочаровано и объркано. — За теб е — каза и му подаде апарата.

Марк затаи дъх и го вдигна до ухото си. Гласът бе мъжки, властен, жесток.

— Слушай внимателно, Шакълтън. Обажда се Малкълм Фрейзър. Искам да излезеш от ресторанта, да се прибереш в стаята си и да чакаш момчетата да те вземат. Сигурен съм, че си проверил базата данни. Днес не е твоят ден. Беше денят на Нелсън Елдър и него вече го няма. А също е денят на Кери Хайтауър. Не твоят. Но това не означава, че не можем да те потрошим така, та да ти се иска да не си жив. Трябва да разберем как си го направил. Не е нужно да бъде по трудния начин.

— Тя не знае нищо — умоляващо прошепна Марк, като се извърна от нея.

— Няма значение какво казваш. Днес е нейният ден. Така че ставай и тръгвай, още сега. Разбираш ли ме, Марк?

Той не отговори.

— Марк?

Затвори телефона и го бутна към нея.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Задъхваше се. Лицето му се изкриви.

— Да не е нещо за леля ти?

— Да. Трябва да отида до тоалетната. Веднага се връщам.

— Горкото ми бебче — успокояващо рече тя. — Тревожа се за теб. Искам да бъдеш щастлив като мен. Връщай се по-бързо при мама Кери, нали?

Той взе куфарчето си и се отдалечи — като воден към бесилото смъртник, с малки тътрещи се крачки и наведена глава. Когато стигна лобито, чу трясъка на разбито стъкло, последван от две агонизиращи секунди мълчание, след което се разнесоха пронизителни женски писъци и гръмки мъжки викове.

Ресторантът и лобито се превърнаха в разбунен кошер от тела, които се блъскаха и тичаха във всички посоки. Марк продължи да върви като зомби право към изхода на „Уилшър“, пред който бе спряла кола с включен двигател в очакване да бъде паркирана. Служителят на паркинга искаше да разбере какво става в лобито и тичаше към въртящата се врата.

Без изобщо да се замисля, Марк машинално седна зад волана и потегли в топлата калифорнийска вечер, мъчейки се да различи пътя през сълзите си.