Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (20)

29 юли 2009 г.
Ню Йорк

Махмурлукът на Уил беше толкова слаб, че едва ли можеше да се нарече махмурлук. По-скоро приличаше на лека настинка, която може да се прогони за един час с две хапчета аспирин.

Предишната вечер му се струваше, че е скочил от високо, дълго време е стоял на дъното и е изплувал на повърхността малко преди да се удави. Но след първите две питиета от замисления запой се ядоса — достатъчно, за да зареже самосъжалението и да поддържа постоянен приток уиски според изискванията на метаболизма си. Остана на това ниво и през по-голямата част от нощта се отдаде на рационални мисли вместо на обичайните летливи глупости, които минаваха за логика и се забравяха бързо. В един момент от тази функционална интерлюдия се обади на Нанси и се уговориха да се срещнат рано сутринта.

Когато тя дойде, той вече я чакаше в една от закусвалните край Сентрал Парк с чаша сок. Нанси изглеждаше по-зле и от него.

— Добре ли пътува? — пошегува се той.

Стори му се, че й идва да се разреве, и едва не я прегърна, но се сдържа — това щеше да е първата им публична проява на привързаност един към друг.

— Взех ти кафе с обезмаслено мляко — каза той и плъзна чашата към нея. — Още е топло.

Това я отприщи. Сълзите потекоха по бузите й.

— Това е само кафе — успокоително рече Уил.

— Знам. Благодаря. — Нанси отпи глътка и зададе въпроса: — Какво стана?

Наведе се над малката маса, за да чуе отговора му. Заведението беше шумно заради многобройните клиенти и съскането на кафе машините.

Изглеждаше млада и ранима, и той инстинктивно докосна ръката й. Тя разбра погрешно жеста му.

— Мислиш ли, че са научили за нас?

— Не! Няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш?

— Замъкват те в отдел „Кадри“ и ти го казват. Повярвай ми, знам го.

— Тогава какво?

— Не е заради нас, а заради случая. — Отпи от чашата си, като оглеждаше всеки, който минаваше през вратата.

— Не искат да арестуваме Шакълтън — прочете мислите му Нанси.

— Така излиза.

— Защо им е да попречат на залавянето на сериен убиец?

— Чудесен въпрос. — Уил разтърка уморено чело. — Защото той е специален товар.

Нанси го погледна неразбиращо.

— Кога някой излиза от схемата? — със снишен глас попита Уил. — Програма за защита на свидетелите? Дейност под прикритие? Секретни операции? Каквото и да е, екранът потъмнява и си имаме нечовек. Шакълтън каза, че работи за федералните. Зона 51, каквото и да означава това, или някоя друга подобна дивотия. Намирисва ми, че една част от правителството — ние — се е сблъскала с друга. И ние сме изгубили.

— Да не искаш да кажеш, че шефовете на някоя федерална агенция са решили да оставят убиец на свобода? — не повярва Нанси.

— Нищо не казвам. Но да, възможно е. Зависи колко важен е той. Или пък, ако има някаква справедливост, ще се справят с него тихомълком.

— Но ние никога няма да разберем — рече тя.

— Никога няма да разберем.

Тя допи кафето си и затършува в чантата да си оправи грима.

— Значи това е всичко? Ние сме дотук?

Уил я гледаше как изтрива следите от плача.

— Ти си дотук. Аз не.

Четвъртитата му челюст бе издадена в класическата поза на войнственост, но в изражението му имаше също и спокойствие — от онова, тревожещото, като на човек, застанал на ръба и взел решение да скочи.

— Връщаш се в службата — каза той. — Ще ти намерят някаква нова работа. Чувам, че Мюлер щял скоро да се връща. Сигурно отново ще станете екип. Ще продължиш напред и ще имаш чудесна кариера, защото си страхотен агент.

— Уил… — започна тя.

— Не, изслушай ме, моля те. Това е лична работа. Не знам как или защо Шакълтън е убил тези хора, но зная, че го е направил, за да ми натрие носа с този лайнян случай. Това трябва да е част — може би голяма част — от мотивацията му. С мен ще стане онова, което трябва да стане. Аз вече не съм човек от фирмата. От години не съм бил. Цялата идея да спазвам шибано приличие до пенсията ми беше глупост. — Вече се беше разгорещил, но се намираха на публично място и това го възпираше да не избухне напълно. — Майната им на двайсетте години стаж, майната й на пенсията. Все ще си намеря някаква работа. Не ми трябват много пари, за да се оправям.

Тя остави пудриерата си. Изглеждаше така, сякаш май ще й се наложи отново да си оправя грима.

— Господи, Нанси, не плачи! — прошепна й той. — Не е заради нас. Това между нас е страхотно. Най-добрата връзка, която съм имал от много време, може би най-добрата изобщо, ако искаш да знаеш истината. Освен че си умна и секси, ти си най-самостоятелната жена, с която съм бил някога.

— Това комплимент ли трябва да бъде?

— От моя страна ли? Огромен. Не си зависима като всичките ми бивши. Чувстваш се комфортно със собствения си живот и така ме караш аз да се чувствам комфортно с моя. Няма да ми се случи отново да попадна на такова нещо.

— Тогава защо да пращаме всичко по дяволите?

— Определено нямам такова намерение. Просто трябва да намеря Шакълтън.

— Но ти си отстранен от случая!

— Връщам се отново в него. По един или друг начин това ще доведе до изритването ми. Знам ги как мислят. Няма да допуснат подобно неспазване на дисциплината. Виж, когато стана охрана на някой мол във Флорида, защо не си уредиш да те прехвърлят там? Не знам какво има в музеите им, но ще измислим някакъв начин да ти осигурим малко култура.

Тя попи сълзите си.

— Поне план имаш ли?

— Никога не съм си падал по сложните неща. Вече се обадих, че съм болен. Сю ще бъде доволна, че днес няма да й се налага да си има вземане-даване с мен. Сутринта си резервирах билет до Вегас. Смятам да го намеря и да го накарам да проговори.

— А аз трябва да се върна на работа, сякаш нищо не се е случило.

— И да, и не. — Уил извади два мобилни телефона от куфарчето си. — Ще скочат след мен веднага щом разберат, че ме няма. Възможно е да започнат да те следят. Вземи единия. С предплатени карти са. С тях ще поддържаме връзка. Не могат да се проследят, освен ако не знаят номерата ни. Ще ми трябват очи и уши, но ако дори за миг си помислиш, че е възможно да се компрометираш, излизаш от играта. Обади се и на Лора. Успокой я по някакъв начин. Става ли?

Нанси взе единия телефон. Вече беше мокър от краткото време, което беше прекарал в ръката й.

— Става.

 

 

Марк сънуваше софтуерен код. Появяваше се по-бързо, отколкото може да пише, по-бързо дори от мисълта му. Всеки ред бе пестелив, съвършен в минимализма си, без нито един ненужен знак. Някаква рееща се в нищото плоча бързо се запълваше с нещо великолепно. Беше разкошно и Марк бе ужасен, когато сънят му бе натрошен на парчета от звънящия телефон.

Страшно се раздразни, че го търси не друг, а Ребека Розенберг. Намираше се в легло с прекрасна жена във великолепен апартамент на хотел „Венеция“ и от провинциалния акцент на подобната на трол шефка му призля.

— Как си? — попита тя.

— Чудесно. Какво има? — Не пропусна да забележи, че Ребека никога досега не му се беше обаждала по такъв начин.

— Съжалявам, че те тормозя, докато си в отпуска. Къде си?

Ако искаха, можеха да разберат по сигнала на мобилния му, затова не излъга.

— Във Вегас.

— Добре. Знам, че е неприятно да прекъсвам почивката ти, но имаме проблем със софтуера и никой не може да го оправи. Ламбдата се срина и наблюдателите изкукуригаха.

— Опита ли се да я рестартираш? — замаяно попита той.

— Милион пъти. Изглежда, че кодът се е скапал.

— Как?

— Никой не може да разбере. Ти си му татенцето. Ще ми направиш огромна услуга, ако дойдеш утре.

— Но аз съм в отпуска!

— Зная и съжалявам, че ти се обаждам, но ако го направиш, ще ти осигуря три допълнителни дни, а ако приключиш за половин ден, ще те върнем с реактивния самолет до „Маккарън“ още по обяд. Какво ще кажеш? Споразумяхме ли се?

Марк поклати слисано глава.

— Добре. Ще дойда.

Метна телефона на леглото. Кери продължаваше да спи дълбоко. Имаше нещо съмнително. Беше прикрил безупречно следите си и бе сигурен, че бизнесът с „Дезърт Лайф“ е непроследим. Просто трябва да не бърза, да изчака един-два месеца, преди да започне процедурата за доброволно напускане. Ще им каже, че е срещнал момиче, че ще се оженят и ще се преместят да живеят на Източното крайбрежие. Те със сигурност ще скърцат със зъби и ще му четат лекции за взаимните отговорности и преданост, за времето, което са потрошили да го наемат и обучат, за това колко трудно ще бъде да му намерят заместник. Ще апелират към патриотизма му. Но той ще остане непреклонен. Това не е робство. Така че в крайна сметка ще го пуснат. На прощаване ще го претърсят здравата, но няма да намерят нищо. Ще го следят години наред, може би до края на живота му, както правят с всичките си бивши служители, но тъй да бъде. Могат да го следят колкото си искат.

 

 

След като Розенберг затвори, мъжете от охраната свалиха слушалките си и кимнаха одобрително. Малкълм Фрейзър, шефът им, също беше тук с безизразната си физиономия и тяло на борец.

— Добре беше — каза той.

— Ако мислите, че представлява риск за сигурността, защо не го пипнете още днес? — попита тя.

— Не мислим, че е риск за сигурността, а го знаем — грубо отвърна Фрейзър. — Предпочитаме да го направим в контролирана обстановка. Ще потвърдим, че е в Невада. Ще пратим хора в дома му. Ще следим сигнала на мобилния му. Ако сметнем, че утре може и да не се появи, ще действаме.

— Сигурна съм, че си разбирате от работата — каза Розенберг. Въздухът в кабинета й бе изпълнен с миризмата на едри атлетични мъже.

— Да, доктор Розенберг, разбираме си от работата.

 

 

По пътя за летището започна да ръми и чистачките на таксито се задвижиха като стрелката на метроном, отчитащ ритъма на адажио. Уил се отпусна на задната седалка и когато задряма, брадичката му се отпусна на рамото му. Събуди се на отбивката за „Ла Гуардия“ със схванат врат и каза на шофьора да го остави на терминала на „Ю Ес Еъруейс“.

Светлокафявият му костюм бе станал на петна от дъжда. Прочете на табелката името на продавачката на билети — Вики — и побъбри с нея, докато показваше значката си и разрешителното за носене на оръжие. Наблюдаваше я разсеяно как пише — дребно, обикновено момиче с дълга кафява коса, прибрана на опашка.

Терминалът бе осветен от сивкава светлина — стерилна като клиника зала с малко движение, защото бе късна сутрин. Така му бе по-лесно да оглежда помещението и да набелязва по-интересните хора. Сетивата му бяха наострени. Единствено Нанси знаеше, че е на път да кривне от правилата, но въпреки това имаше чувството, че се набива на очи, сякаш на врата му е окачена табела. Пътниците, чакащи да се качат в самолетите си, изглеждаха напълно нормално. До банкомата в другия край на залата бъбреха две униформени ченгета.

Имаше цял час за убиване. Реши да хапне нещо и да си купи вестник. По пътя щеше да почине няколко часа, освен ако не се случи в един самолет с Дарла — в такъв случай щеше да му се наложи да се бори с изкушението да кръшне на Нанси, макар да бе сигурен, че най-вероятно ще се поддаде на принципа „каквото става във Вегас, си остава във Вегас“. От доста време не се бе сещал за високата блондинка, но ето че сега му бе трудно да я прогони от мислите си. За надарена мадама като нея имаше най-ефирното, най-тънко бельо…

Осъзна, че Вики е забоксувала. Прелистваше някакви документи и се взираше уплашено в екрана.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да. Компютърът блокира. Ще го рестартирам.

Ченгетата до банкомата гледаха към него и говореха по радиостанциите си.

Уил грабна документите си от гишето.

— Вики, после ще продължим. Трябва да изтичам до тоалетната.

— Но…

Спринтира. Ченгетата бяха на шейсетина метра от него, а подът бе хлъзгав. Насочи се към изхода и три секунди по-късно беше навън. Не погледна назад. Единственият му шанс бе да се движи и мисли по-бързо от преследващите го ченгета. Едно черно такси тъкмо оставяше пътника си. Шофьорът се канеше да потегли, когато Уил отвори задната врата и се напъха в купето, като метна сака си на седалката.

— Хей! Не мога да качвам тук! — Шофьорът бе към шейсетте и говореше със силен руски акцент.

— Няма проблем! — отвърна Уил. — Аз съм федерален агент. — Размаха значката си. — Карайте. Моля.

Шофьорът измърмори нещо на родния си език, но потегли. Уил се престори, че търси нещо в сака си — така можеше да държи главата си наведена. Отзад се чуха викове. Дали го бяха видели? Дали бяха засекли номера на колата? Сърцето му биеше бясно.

— Мога да си изгубя работата — каза шофьорът.

— Съжалявам. По работа съм.

— От ФБР? — попита руснакът.

— Да, сър.

— Синът ми беше в Афганистан. Къде искате да отидете?

Уил бързо прехвърли различните възможности.

— До терминала на „Марин Еър“.

— Само до другия край на летището?

— Много ми помогнахте. Да, само дотам.

Изключи мобилния си телефон, метна го в сака и извади солиден бакшиш.

Шофьорът отказа да вземе пари. Уил слезе и се огледа — беше настъпил моментът на истината. Всичко изглеждаше нормално. Нямаше сини светлини, не се виждаха преследвачи. Веднага отиде на стоянката за таксита пред терминала и скочи в една жълта кола. Когато потегли, използва предплатения телефон, за да се свърже с Нанси и да й съобщи за станалото. Двамата бързо скроиха план.

Знаеше, че преследвачите са мотивирани и разполагат с доста възможности, затова трябваше да заложи на бързината, многото прехвърляния и смени на посоката. Първото такси го остави при банката на Куинс Булевард, откъдето изтегли няколко хилядарки от сметката си и спря друга кола. Следващата спирка бе на Сто двайсет и пета в Манхатън, откъдето взе метрото до Уайт Плейнс.

Бе ранен следобед и Уил беше гладен. Дъждът беше спрял и въздухът бе по-свеж и годен за дишане, отколкото сутринта. Небето се разчистваше и сакът не тежеше много, така че тръгна пеша да потърси нещо за хапване. Намери един малък италиански ресторант на Мамаронек Авеню, настани се на една маса по-далеч от прозореца и поръча първо, второ и трето. Въздържа се от третата бира и мина на сода с лазанята. Когато приключи, плати в брой, отпусна колана си с една дупка и излезе на слънце.

Обществената библиотека беше наблизо — величествена общинска сграда, явно нечия концепция за неокласицизъм. Остави сака си на гардероб, но тъй като нямаше металотърсач, задържа пистолета и си намери едно тихо местенце на дълга маса в дъното на голямата читалня.

Отново изпита чувството, че е изложен на показ. В читалнята имаше около десетина души, а само той беше с костюм и масата пред него бе празна. Тишината бе като в библиотека, само от време на време някой покашляше или тътреше крак по пода. Уил свали вратовръзката си, пъхна я в джоба на сакото и стана да си избере някаква книга, за да убие времето.

Не си падаше много по четенето и не бе сигурен кога за последен път е вървял между библиотечни рафтове — може би в колежа, и най-вероятно е гонил някое момиче, а не книга. Въпреки драматичния ден бе сънен и краката му бяха натежали. Вървеше през клаустрофобичните редове високи метални рафтове и вдишваше миризмата на стара хартия. Хилядите заглавия се размазваха пред очите му и умът му започна да се замъглява. Изпитваше огромно желание да се свие в някой тъмен ъгъл и да подремне, и бе на път съвсем да се отпусне, когато нещо го накара да застане нащрек.

Следяха го.

Отначало го усети, после чу стъпки по съседната пътека отляво. Обърна се навреме да види как нечия подметка изчезна в края на рафтовете. Докосна кобура си, забърза към края на реда и зави надясно. Пътеката бе празна. Заслуша се, стори му се, че чува нещо по-нататък и тихо се промъкна още два реда към средата на помещението. Рязко се показа на ъгъла и видя мъжа, който се опитваше да офейка от него.

— Хей! — извика му Уил.

Мъжът спря и се обърна. Беше дебел, с непокорна черна брада и облечен така, сякаш навън бе зима — туристически боти, прояден от молци пуловер и канадка. Бузите над брадата му бяха пъпчиви и разранени, носът му — голям и приличащ на обелена портокалова кора. Носеше очила с евтина метална рамка. Макар да бе към петдесетте, приличаше на дете, сгащено да върши нещо нередно.

Уил го приближи предпазливо.

— Следяхте ли ме?

— Не.

— Мисля, че го правехте.

— Да, следях ви — призна брадатият.

Уил се отпусна. Този човек не беше заплаха. Приличаше му на шизофреник, безобиден и лесно управляем.

— Защо ме следяхте?

— За да ви помогна да си намерите книга.

В гласа му нямаше модулация. Всяка следваща дума бе произнесена със същия тон и наблягане като предишната, напълно честно и откровено.

— Е, приятел, мога да се възползвам от предложението. Не съм много по библиотеките.

Мъжът се усмихна, показвайки два реда развалени зъби.

— Обожавам библиотеката.

— Добре, можеш да ми помогнеш да си намеря книга. Името ми е Уил.

— Аз съм Дони.

— Здрасти, Дони. Води, ще вървя след теб.

Дони радостно забърза между рафтовете като плъх, познаващ на пръсти лабиринта си. Поведе го към ъгъла и надолу по някакви стълби до подземния етаж, където отново се зарови дълбоко и целенасочено между книгите. Минаха покрай някаква библиотекарка, която буташе количка с книги. Възрастната жена се усмихна крадешком — явно бе доволна, че Дони си е намерил другарче за игра.

— Явно имаш наистина добра книга за мен, Дони — каза му Уил.

— Имам наистина добра книга за вас.

При толкова много свободно време това приключение беше добре дошло за Уил. Мъжът, когото следваше, имаше всички характерни признаци на хронична шизофрения, може би примесена с малко психична ретардация. Доколкото можеше да прецени, беше редовен посетител на клиниките. Дълбоко в мазето на библиотеката се намираше в царството на Дони и играеше неговата игра, но нямаше нищо против.

Накрая Дони спря между рафтовете и посегна към дебела книга с овехтяла подвързия. Трябваше да използва двете си ръце, за да я измъкне и да я подаде на Уил.

Светата Библия.

— Библия? — изненада се Уил. — Да ти призная, Дони, не си падам много по Библията. Ти четеш ли я?

Дони заби поглед в ботите си и поклати глава.

— Не я чета.

— Но смяташ, че аз трябва да го направя?

— Да.

— Има ли и нещо друго, което трябва да прочета?

— Да. Още една книга.

И забърза отново, следван от Уил с тежката книга под мишница, която притискаше кобура му. Майка му, кротка баптистка, която понасяше непрокопсания му баща цели трийсет и седем години, четеше непрекъснато Библията. И ето че отново я видя — седнала на масата в кухнята и четяща Библията, сякаш животът й зависеше от това, с трепереща долна устна, докато старецът му, пиян до козирката, я ругае с пълно гърло от дневната. Майка му намираше опрощение в Библията и когато сама посегна към бутилката. Уил определено нямаше да отвори това нещо в близко бъдеще.

— И другата ли ще бъде толкова дълбокомислена като тази? — попита той.

— Да. Добре ще е да я прочетете.

Очакваше с нетърпение.

Отново се спуснаха до най-долното ниво. Доколкото можеше да прецени, тук не идваха много хора. Дони внезапно спря, клекна до една лавица с по-стари книги в кожена подвързия и триумфално измъкна една.

— Тази е добра за вас.

Уил изгаряше от нетърпение да я види. Какво ли беше равностойно на Библията за тази бедна душа? Събра сили за момента на откровението.

„Общински закони на щата Ню Йорк, 1951 г.“

Остави Библията, за да разгледа новата книга. Както можеше да се очаква от заглавието, това бе сборник закони, в които особено силно се наблягаше върху разрешеното използване на земята. Сигурно беше минал най-малко половин век, откакто някой бе докосвал този том.

— Е, определено е дълбокомислена, Дони.

— Да. Добра книга.

— Избра и двете напосоки, нали?

Дони кимна енергично.

— Съвсем напосоки, Уил.

 

 

В пет и половина спеше дълбоко в читалнята, подпрял удобно глава на Библията и законника. Усети някой да дърпа ръкава му, погледна и видя изправената над него Нанси.

— Здрасти.

Проверяваше какво чете.

— Не питай, моля те — каза той.

Седнаха в колата й да поговорят. Предположи, че ако искаха да го отстранят, вече щяха да са го направили. Май никой все още не беше свързал точките.

Нанси му разказа, че в службата е настанала пълна лудница. Не била в течение на всичко, но новината се разпространила. Името на Уил било добавено към списъка на лицата, на които им е забранено да летят, и опитът му да хване самолета от „Ла Гуардия“ отприщил истински пандемониум. Сю Санчес не била на себе си — цял ден стояла заключена в кабинета си и излизала само за да дава нареждания и да досажда. Разпитали Нанси на няколко пъти дали знае какви са намеренията му, но изглеждали удовлетворени, че нямала представа за каквото и да било. Сю едва ли не й се извинила, че я е принудила да работи с него по случая „Апокалипсис“, и я уверила многократно, че няма да опере пешкира покрай него.

Уил въздъхна тежко.

— Е, значи съм притиснат. Не мога да летя, не мога да наема кола, не мога да използвам кредитна карта. Ако опитам да взема влак или автобус, ще ме задържат на гарата. — Загледа се през прозореца, после сложи ръка на бедрото й и го потупа игриво. — Май ще трябва да открадна кола.

— Абсолютно правилно. Ще трябва да откраднеш кола. — Нанси запали и потегли от паркинга.

Спореха по целия път до дома й. Не искаше да въвлича и родителите й, но Нанси бе непреклонна.

— Искам да ги запозная с теб.

Уил се поинтересува защо.

— Знаят всичко за теб. Виждали са те по телевизията. — Замълча, след което добави: — Знаят и за нас.

— Само не ми казвай, че си признала на вашите, че въртиш любов с партньора си, който е почти два пъти по-възрастен от теб.

— Ние сме задружно семейство. А и ти не си два пъти по-възрастен от мен.

 

 

Липински живееха в малка тухлена къща от трийсетте със стръмен покрив на къса задънена улица срещу някогашната гимназия на Нанси. Градината бе отрупана с оранжеви и червени рози, които създаваха впечатлението, че постройката е обхваната от пламъци.

Джо Липински беше в задния двор — дребен, без риза и в торбести къси панталони. Целият бе в бели косми — редки на изгорялото от слънцето теме, гъсти на гърдите. Кръглите му дяволити бузи бяха най-свежата част от тялото му. Беше коленичил в тревата и подкастряше един розов храст, но скочи с пъргавината на младеж и извика:

— Хей! Та това е Пайд Пайпър! Добре дошъл в Каза Липински!

— Имате великолепна градина, сър — каза Уил.

— Не ми викай сър, наричай ме Джо. Благодаря. Обичаш ли рози?

— Разбира се.

Джо отряза една малка пъпка и му я подаде.

— За ревера ти. Сложи му я на ревера, Нанси.

Тя се изчерви, но изпълни нареждането.

— Ха така! — възкликна Джо. — Нагласихме децата. Елате. Да се махнем от това слънце. Майка ти почти е готова с вечерята.

— Не искам да ви притеснявам — запротестира Уил.

Джо го изгледа в стил „какви ги дрънкаш“ и намигна на дъщеря си.

В къщата бе топло, защото Джо не вярваше на климатици. Беше стара постройка, останала непроменена откакто се бяха нанесли тук през 1974 г. Кухнята, банята и тоалетната бяха претърпели основен ремонт през шейсетте, но това беше всичко. Стаите бяха малки, с дебели мъхести килими и стари паянтови мебели, останали от първото поколение, избягало в предградията.

Мери Липински беше в кухнята, изпълнена с разнообразните аромати от врящите тенджери. Беше красива жена, която се поддържаше във форма, макар да бе широчка в ханша. Уил имаше неприятния навик да си представя как биха изглеждали приятелките му след двайсет години, сякаш някога му се беше случвало да продължи някоя връзка повече от двайсет месеца. Все пак, жената имаше стегнато младежко лице, хубава кафява коса до раменете, стегнати гърди и приятни прасци. Доста добре за жена в края на петдесетте или началото на шейсетте.

Джо бил главен счетоводител, с десетина години по-възрастен от нея, а Мери работела в деловодството. Запознали се в „Дженеръл Фудс“, където той бил в счетоводството, а тя — секретарка в отдела му. Отначало той пътувал за работа от Куинс, тя пък била местно момиче от Уайт Плейнс. След като се оженили, купили малката къща на Антъни Роуд, само на километър и половина от службата. Години по-късно, когато компанията била погълната от „Крафт“, филиалът в Уайт Плейнс бил затворен и Джо го купил. Решил да започне самостоятелен бизнес, а Мери отишла на работа в деловодството на някакъв дилър на „Форд“. Нанси беше единствената им дъщеря и двамата страшно се радваха, че отново се е върнала в старата си стая.

— Това сме ние, съвременните Йосиф и Мария — завърши Джо кратката семейна история и подаде на Уил купата със зелен фасул.

Старото радио тихо свиреше опера на Верди. Уил беше доволно унесен от храната, музиката и простия разговор. С тъга си помисли, че никога не е осигурявал такъв уют на дъщеря си. Чаша вино или бира биха му се отразили добре, но явно в дома на Липински не се сервираше алкохол. Джо тъкмо стигна до кулминационната точка:

— Същите като оригиналите сме, но само с едно изключение — тази тук определено не е зачената непорочно!

— Татко! — запротестира Нанси.

— Искаш ли допълнително пиле, Уил? — попита Мери.

— Да, госпожо, благодаря ви.

— Нанси каза, че си прекарал следобеда в чудната ни библиотека — каза Джо.

— Така е. Попаднах на един уникален тип там.

Мери се намръщи.

— Дони Голдън — рече тя.

— Познавате ли го? — попита Уил.

— Всички познават Дони — отвърна Нанси.

— Кажи на Уил откъде го познаваш, Мери — подкани я Джо.

— Ако искаш вярвай, Уил, но с Дони бяхме съученици в гимназията.

— Била му е приятелка! — насмешливо добави Джо.

— Излизали сме само веднъж! Толкова тъжна история е. Беше много хубаво момче, от добро еврейско семейство. Замина в колежа съвсем нормален и здрав, а през първата година се разболя. Някои казват, че било от наркотици, други твърдят, че и преди е имал психични проблеми и те просто са се изявили. Прекара дълги години по различни психиатрични клиники. Под наблюдение е и по цял ден стои в библиотеката. Безобиден е, но е болно да го гледа човек. Не отивам там.

— Не живее чак толкова зле — подхвърли Джо. — Нищо не го притеснява. В пълно неведение е за всички лоши неща на този свят.

— Мисля, че и това е тъжно — обади се Нанси, докато ровеше в чинията си. — Виждала съм негови снимки като ученик. Наистина е бил готин.

Мери въздъхна.

— Кой да предположи какво му е отредила съдбата? И може ли изобщо да се знае подобно нещо?

Изведнъж Джо стана сериозен.

— Е, Уил, разкажи ни какво е отредила на теб. Чувам, че стават разни странни неща. Загрижен съм за теб, честно, но като баща съм загрижен и за дъщеря си.

— Уил не може да говори за случай, който още се разследва, татко.

— Виж, Джо, напълно те разбирам. Трябва да свърша някои неща, но не искам да замесвам и Нанси. Очаква я блестяща кариера.

— Бих предпочела да работи нещо по-безопасно, а не във ФБР — каза майка й и по тона личеше, че това е постоянният й рефрен.

Нанси се намуси и Джо махна пренебрежително на тревогите на жена си.

— Разбрах, че сте били на път да извършите арест, но и двамата сте били отстранени от разследването. Как е възможно подобно нещо да се случи в Съединените щати? Когато родителите ми живееха в Полша, такива работи ставали непрекъснато. Но тук?

— Точно това искам да разбера. Двамата с Нанси хвърлихме много време и усилия по този случай, а сега сме жертви без право на глас.

— Е, щом е така, направи каквото трябва. Изглеждаш свестен човек. И Нанси много те цени. Това означава, че ще те включа в молитвите си.

Операта свърши и по радиото започнаха новините. Никой не слушаше, докато не се спомена името на Уил:

— Нюйоркският филиал на Федералното бюро за разследване е издало заповед за арест на един от собствените си хора. Специален агент Уил Пайпър се издирва, за да бъде разпитан за провинения и евентуални престъпни действия във връзка с разследването на сериен убиец. Пайпър, ветеран в правозащитните организации с почти двайсетгодишен стаж, е известен публично като разследващ все още неразрешения случай „Апокалипсис“. Местоположението му е неизвестно и се смята, че е въоръжен и потенциално опасен. Ако някой от слушателите разполага с каквато и да било информация, молим да се свърже с местните полицейски органи или с ФБР.

Уил мрачно стана и си облече сакото. Докосна розата на ревера си.

— Джо, Мери, благодаря ви за вечерята и гостоприемството. Трябва да тръгвам.

По това време движението не беше натоварено. Най-напред спряха пред супермаркета на Роуздейл Авеню. Нанси излезе да купи продукти, а Уил остана в колата. На задната седалка се появиха две торби, но Нанси твърдо заяви, че няма никакво намерение да му купува пиячка.

Сега пътуваха по Хътч и наближаваха Уайстоун Бридж. Уил й напомни да се обади на дъщеря му, след което се умълча и се загледа как слънцето боядисва в оранжево небето над Лонг Айлънд.

Домът на бабата и дядото на Нанси се намираше на тиха уличка с миниатюрни къщички във Форест Хилс. Дядо й беше настанен в старчески дом с алцхаймер. Баба й бе заминала на гости при племенница във Флорида. Дядовият „Форд Таунус“ беше в едноместния гараж зад къщата — стига да имат късмет, мрачно се пошегува Нанси. Пристигнаха по здрач и паркираха пред главния вход. Ключовете от гаража бяха под една тухла, а за колата — в самия гараж, под кофа боя. Останалото зависеше от него.

Уил се наведе, целуна я и двамата дълго останаха прегърнати като двойка в кино.

— Какво ще кажеш да влезем? — предложи Уил.

Тя игриво почука челото му с пръсти.

— Няма да се промъквам в къщата на баба ми, за да правя секс!

— Идеята лоша ли е?

— Много даже. Освен това ще ти се приспи.

— Това определено не би било добре.

— Да, не би било. Обаждай ми се редовно, става ли?

— Добре.

— Всичко наред ли ще бъде?

— Ще бъде.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Днес в работата стана още нещо, за което не ти казах — рече тя и го целуна за последно. — Джо Мюлер се появи за няколко часа. Сю ни възложи банковите обири в Бруклин. Поговорих малко с него. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Мисля, че е абсолютен задник.

Уил се разсмя, вдигна палец и отвори вратата на автомобила.

— Значи в това отношение целта ми е постигната.

Марк не го свърташе на едно място. Защо се беше съгласил да прекъсне отпуската си?

Не беше достатъчно бърз или силен, за да отстои интересите си. Винаги е бил галеното кученце на родителите си, на учители, на шефове — винаги жаден да им достави удоволствие, винаги уплашен да не ги разочарова. Не искаше да напуска хотела и да пръска великолепния мехур, в който живееха двамата с Кери.

Тя се приготвяше в банята. Бяха замислили чудесна вечер — вечеря в „Рубикон“ в „Ем Джи Ем“, малко блекджек, после няколко питиета в „Тао Бийч Клуб“ във „Венеция“. Трябваше да стане рано сутринта и да отиде направо на летището. Сигурно нямаше да бъде в кой знае каква форма, но какво му оставаше? Ако не се появи, ще включи всички възможни аларми.

Вече беше облечен за излизане и възбуден, така че влезе в мрежата по високоскоростния интернет на хотела. Поклати глава — беше получил нов имейл от Елдър. Този човек му изпиваше кръвта, но сделката си беше сделка. Май беше определил много ниска цена с тези пет милиона. Няма да е зле след няколко месеца отново да му поиска още пет. Какво можеше да направи онзи? Да каже „не“ ли?

 

 

Докато работеше върху новия списък на Елдър, групата на Малкълм Фрейзър беше в пълна бойна готовност — спане на смени и суха храна. И без това мрачни типове, сега се бяха напълно вкиснали от перспективата да прекарат нощта далеч от жени и приятелки. Фрейзър дори беше принудил Ребека Розенберг да остане. И тя не беше на себе си от яд.

Фрейзър посочи раздразнено екрана.

— Виж. Пак се включи към онзи криптиран портал. Защо не можеш да го разбиеш, по дяволите? Колко време ще ти трябва, за да го направиш? Дори не знаем кой е от другата страна.

Розенберг го изгледа убийствено. Следеше същия трафик на собствения си екран.

— Той е един от най-добрите специалисти по компютърна сигурност в страната!

— Ти пък си му шеф, така че разбий проклетия код! Как ще изглежда, ако се наложи да се обърнем към Националната служба за сигурност? Ти би трябвало да си най-добрата, забрави ли?

Тя изкрещя от отчаяние и мъжете в стаята подскочиха.

— Марк Шакълтън е най-добрият! Аз подписвам работния му картон! Млъкни и ме остави да си върша работата!

 

 

Марк завършваше имейла, когато вратата на банята се открехна.

— Почти съм готова! — чу той игривия й глас.

— Иска ми се да не се налагаше утре да отивам на работа — каза той на фона на звука от телевизора.

— И на мен.

Марк изключи звука — Кери обичаше да говори от банята.

— Може пък да отседнем отново тук следващия уикенд.

— Би било чудесно. — Водата потече за момент, след това спря. — Знаеш ли кое също би било страхотно?

Марк излезе от интернет и прибра компютъра в чантата.

— Кое би било страхотно?

— Следващия уикенд да се разходим до Ел Ей. Нали и двамата искаме да живеем там. Щом вече имаш толкова пари, можеш да напуснеш тъпата работа с летящите чинии и да пишеш сценарии за трилъри, а аз — да зарежа тъпата работа на компаньонка и в клиниката за вазектомия и да стана актриса, може би дори истинска. Следващия уикенд можем да идем да си потърсим къща. Какво ще кажеш? Ще бъде забавно.

Лицето на Уил Пайпър изпълни целия екран на плазмата. Господи, помисли си Марк, за втори път през последните два дни! Включи звука.

— Чу ли ме? Не мислиш ли, че ще бъде забавно?

— Само секунда, Кери!

Загледа с ужас новините. Сякаш някаква боа стягаше пръстените си около тялото му и го оставяше без дъх. Вчера беше видял този тип да се фука с нови улики, а днес го издирват? И случайно ли беше, че го извикаха, докато е в отпуска? Двестате точки от теста за интелигентност сочеха само в една посока.

— Мамка му, мамка му, мамка му…

— Каза ли нещо, миличък?

— Момент! — Ръцете му се тресяха като на болен от малария, докато вадеше отново лаптопа.

Никога не беше искал да го прави. Мнозина от Зона 51 се изкушаваха — точно затова беше охраната и неговите алгоритми, — но той не беше като останалите. Приемаше нещата такива, каквито са. И сега отчаяно се нуждаеше да разбере какво става. Въведе паролата и влезе в откраднатата национална база данни, която се пазеше на твърдия му диск. Трябваше да работи бързо. Ако спре да мисли за това какво прави, всичко щеше да иде по дяволите.

Започна да въвежда имена.

 

 

Кери излезе от банята, издокарана в прилепнала червена рокля. Новият часовник блестеше на китката й.

— Марк! Какво има?

Беше затворил рязко компютъра в скута си и ревеше като дете, от гърдите му се изтръгваха дълбоки стонове и по лицето му се стичаше порой сълзи. Кери коленичи и го прегърна.

— Добре ли си, миличък?

Той поклати глава.

— Какво се е случило?

Трябваше да мисли бързо.

— Получих имейл. Леля ми е починала.

— Ооо, миличък, така съжалявам!

Марк стана несигурно — не, повече от несигурно. Сякаш всеки момент щеше да припадне. Кери също се изправи и го прегърна силно, с което не му позволи да рухне отново.

— Неочаквано ли беше?

Той кимна и се опита да избърше лице с длан. Тя изтича за кърпичка, върна се отново до него и попи сълзите му като майка, грижеща се за безпомощно дете.

— Виж, хрумна ми нещо — механично рече той. — Да идем в Ел Ей тази вечер. Още сега. С кола. Моята прегрява. Ще вземем твоята. Ще купим къщата утре, става ли? На Холивуд Хилс. Много писатели и актьори живеят там. Съгласна? Можеш ли да си събереш багажа?

Тя го зяпна объркано и тревожно.

— Сигурен ли си, че искаш да заминем още сега, Марк? Току-що преживя шок. Може би ще е по-добре да изчакаме до сутринта.

Марк тропна с крак и извика като сърдито малко дете:

— Не! Не искам да чакам! Искам да отидем сега!

Кери отстъпи крачка назад.

— Защо е това бързане, скъпи? — Плашеше я.

Той едва не се разрева отново, но успя да се овладее. Като подсмърчаше силно, прибра лаптопа и изключи мобилния си телефон.

— Защото животът е прекалено кратък, Кери. Прекалено кратък, мамка му.