Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (17)

28 юли 2009 г.
Лас Вегас

Докосна гладките, прохладни четиринадесеткаратови брънки на гривната и прокара пръст по неравния пръстен от диаманти около тясното правоъгълно стъкло на часовника.

— Харесва ми — промълви тихо.

— Великолепен избор, мадам — каза бижутерът. — Този „Хари Уинстън“ е доста популярен. Нарича се „Дамата от авенюто“.

Името я накара да се разсмее.

— Чу ли? — обърна се тя към кавалера си.

— Да.

— Съвършен е!

— Каква е цената му? — попита той.

Бижутерът го погледна в очите. Ако беше японец, кореец или арабин, щеше да знае, че продажбата му е в кърпа вързана. Обаче американците в спортни дрехи и бейзболни каскети бяха трудна работа.

— Днес мога да го продам на господина за двадесет и четири хиляди долара.

Очите й се разшириха. Беше ужасно скъп. Но въпреки това страшно й харесваше и му го показа, като нервно докосна ръката му над китката.

— Ще го вземем — без колебание рече той.

— Много добре, сър. Как би желал да плати господинът?

— Просто го пишете на сметката на стаята ми. Отседнали сме в апартамент „Пиаца“.

Бижутерът би трябвало да отскочи до стаичката отзад да потвърди продажбата, но се чувстваше сигурен. Апартаментът бе един от най-добрите им — сто и тридесет квадратни метра мрамор и разкош, със спа и дневна на по-ниско ниво.

Тя носеше часовника, когато излязоха от магазина. Небето над площад „Сан Марко“ беше синьо като очите на кърмаче, с няколко купести облачета за разнообразие. Наблизо мина гондола, возеща скована, сериозна швейцарска двойка. Гондолиерът запя, за да разбуди някакви чувства у пътниците си и богатият му глас отекна от купола. Всичко е съвършено, помисли си спътникът й. Нехарактерната за Средиземноморието температура, отсъствието на неприятни миризми от истинските канали, липсата на гълъби. Мразеше гадните птици откакто родителите му го бяха завели на истинския площад по времето, когато бе срамежливо и чувствително момче и някакъв турист хвърли трохи хляб до краката му. Гълъбите полетяха около него като в някакъв кошмар и дори сега се сви при спомена на пляскащите им криле.

Тя носеше часовника, докато вървяха, хванати за ръце, през лобито на „Венеция“.

Носеше го в асансьора, леко извила ръка, за да привлече вниманието на трите жени в кабината.

Носеше часовника и нищо друго в апартамента, докато го даряваше с най-добрия секс, който бе имал някога.

Вече й позволяваше да го нарича Марк, а тя също му каза истинското си име — не Лидия, а Кери. Кери Хайтауър.

Беше от Найтроу, Западна Вирджиния — крайречно градче, възникнало в началото на миналия век около завод за барут. Забутано местенце, което почти нямаше с какво да се похвали, освен че Кларк Гейбъл е работил на времето там като телефонен техник. Израсна в бедност, като гледаше старите филми на Гейбъл и мечтаеше да стане актриса в Холивуд.

В прогимназията откри, че актьорският й талант не е особено голям. Въпреки това упорито напираше да участва във всяка училищна постановка и получаваше дребни роли единствено защото бе много напориста и привлекателна. В гимназията обаче се оказа, че има друг, далеч по-развит талант. Обичаше секса, беше изключително добра в него, нямаше абсолютно никакви задръжки. Това откритие я накара да се замисли за друга, смесена кариера — тази на порнозвезда.

Една позната мажоретка, две години по-голяма от нея, се беше преместила в Лас Вегас и работеше там като раздавач на карти. За Кери Вегас бе девет десети от пътя до Калифорния, където, доколкото знаеше, порноиндустрията била процъфтяваща. Седмица след завършването си тя си взе еднопосочен билет до Невада и се настани при приятелката си. Животът във Вегас не бе лесен, но слънчевата й натура й помагаше. Прескачаше от една нископлатена работа на друга, докато в крайна сметка кацна — ако не на крака, то по гръб — в агенция за компаньонки.

Когато срещна Марк, Кери вече беше сменила четири агенции за последните три години и най-сетне бе успяла да събере малко пари. Работеше само за по-елитни клубове, където се ценеше непосредствеността и липсата на татуировки и пиърсинг. Повечето от мъжете, с които се срещаше, бяха достатъчно свестни — можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато се е чувствала застрашена или бяха злоупотребили с нея. Никога не бе изпитвала чувства към клиентите си — в края на краищата, те бяха точно клиенти. Марк обаче беше различен.

Отначало го намери за чешит и в същото време сладък, без претенции да се прави на мачо. Освен това беше адски умен, а работата му в Зона 51 събуждаше любопитството й до полуда — беше сигурна, че една лятна вечер, когато беше на десет, е видяла летяща чиния, носеща се високо над Канауа, ярка като буркана светулки, които събираше на брега на реката.

А през последните няколко месеца той бе зарязал измисленото си име и започна да я наема за цялото й работно време и да я глези с подаръци. Кери започваше да се чувства повече като негова приятелка, отколкото като момиче на повикване. С всеки следващ ден той ставаше все по-самоуверен и макар че никога нямаше да засенчи Кларк Гейбъл, Кери започваше да се привързва към него.

Не подозираше, че с петте милиона, прибрани на сигурно място по сметка в офшорна банка, той се чувстваше по-уверен относно постиженията на Марк Шакълтън. Питър Бенедикт вече го нямаше. Просто не беше необходим.

 

 

Дори в баните на апартамента имаше плоски телевизори. Марк излезе от душа и започна да се суши. Вървеше някаква кабелна програма. Не й обръщаше внимание, докато не чу думата „Апокалипсис“ и вдигна очи. Уил Пайпър отговаряше на седмичната пресконференция на ФБР. Стоеше самоуверено на подиума и говореше в снопа микрофони. Всеки път, когато видеше Уил по телевизията, пулсът на Марк се ускоряваше. Посегна към четката си за зъби и започна да търка, без да сваля очи от екрана.

Последния път, когато го беше гледал по телевизията, Уил изглеждаше посърнал и обезсърчен. Пощенските картички и убийствата бяха спрели и популярността му започна да намалява. Нерешеният толкова дълго време случай беше охладил интереса на публиката и правозащитните служби. Днес обаче изглеждаше по-обнадежден. Някогашната му жизненост се бе върнала отново. Марк усили звука.

— Мога да ви съобщя следното — казваше Уил. — В момента проучваме някои нови улики и си оставам напълно убеден, че ще заловим убиеца.

Думите му раздразниха Марк.

— Ама че глупости! Откажи се, човече — каза той и изключи телевизора.

Кери дремеше гола в леглото, завита само с тънък чаршаф. Марк пристегна хавлията си и извади лаптопа от куфарчето си в просторната дневна. Влезе в интернет и видя, че има имейл от Нелсън Елдър. Списъкът му бе по-дълъг от обичайното — явно бизнесът вървеше. На Марк му трябваше близо половин час, за да си свърши работата и да отговори през кодиран портал.

Върна се в спалнята. Кери се беше събудила. Помаха с украсената си китка и каза нещо от сорта колко хубаво би било да намери подходящо колие за часовника. След това отметна чаршафа и закачливо го привика с пръст.

 

 

По същото време Уил и Нанси се занимаваха с обратното на секса. Седяха в кабинета на Уил и ровеха зашеметяващата планина лоши сценарии, без да имат и най-малка представа каква е целта на заниманието им.

— Защо беше толкова уверен на пресконференцията? — попита го тя.

— Нима преиграх? — сънено попита той.

— О, да. И още как. И тъй, какво имаме тук?

Уил сви рамене.

— По-добре да гоним вятъра, отколкото да си клатим краката.

— Не трябваше да правиш такива изявления пред пресата. Какво ще кажеш следващата седмица?

— Следващата седмица е след седмица.

Гоненето на вятъра едва не им се беше разминало.

Първото обаждане на Уил в Съюза на сценаристите се оказа истинска катастрофа. Там бяха на нокти заради Пейтриът Акт^[1] и се заклеха да се борят и докато адът замръзне, но да не позволят на властите да докоснат с мръсните си лапи нито един сценарий от архивите им.

— Не търсим терористи, а обезумял сериен убиец — бе възразил той, но съюзът нямаше намерение да се отказва без бой, така че се наложи шефовете му да се намесят и да издействат разрешително.

Уил научи, че сценаристите са доста нервна тайфа, абсолютни параноици спрямо продуценти, студия и най-вече други писатели, които уж все се опитвали да ги окрадат. Съюзът им даваше известно успокоение и защита, като регистрираше произведенията им и пазеше електронните им копия или разпечатки като доказателство за авторско право в случай на нужда. Не беше нужно да си член на гилдията — всеки аматьор би могъл да регистрира сценария си. Достатъчно бе само да платиш такса и да пратиш копие — и толкова. Съюзът имаше филиали на Западното и на Източното крайбрежие. Само в западния филиал за последната година бяха регистрирани над петдесет хиляди сценария — доста доходоносен бизнес за гилдията.

От министерството на правосъдието си имаха проблеми с формулирането на причината за разрешителното. Било „непривично“, както научи Уил, но въпреки това бяха направили опит. В крайна сметка ФБР постигна успех в Апелативния съд на Девети окръг, защото се съгласи да намали исканията си. Щяха да получат само сценариите за последните три години от Лас Вегас и останалата част от Невада, като имената и адресите на авторите ще бъдат заличени. При евентуално откриване на „следи“ в това море от материали правителството трябваше да отправи нови искания, за да установи самоличността на автора.

Сценариите започнаха да пристигат. Повечето бяха на дискове, но имаше и кутии с разпечатки. Принтерите в секретарския отдел се задръстиха и в крайна сметка кабинетът на Уил заприлича на карикатура на пощенския отдел на някоя холивудска агенция за издирване на таланти — затрупан с хартия. Когато всичко бе разпечатано, на тридесет и втория етаж на сградата на ФБР се мъдреха хиляда шестстотин двайсет и един сценария от Невада.

Без предварителни насоки Уил и Нанси не можеха да ги прехвърлят набързо. Въпреки това скоро намериха ритъм и бяха в състояние да приключат с един сценарий за около петнайсет минути — внимателно прочитаха първите няколко страници, за да придобият най-обща представа, след което прелистваха останалото. Приготвиха се за бавна и тежка работа с надеждата да приключат със задачата в рамките на един мъчителен месец. Стратегията им бе да търсят очебийното — сюжети за серийни убийци и споменаване на пощенски картички, но трябваше да останат бдителни и за други подробности като герои или ситуации, които просто напомняха на нещо.

Не можеха да поддържат през цялото време високо темпо. Замъчиха ги пристъпи на главоболие. Станаха раздразнителни и се зъбеха един на друг по цял ден, а вечер се оттегляха в апартамента на Уил да правят поредния шантав секс. Имаха нужда от чести разходки, за да проветрят главите си. Най-много ги подлудяваше това, че в огромното си мнозинство сценариите бяха абсолютен боклук, неразбираем, нелеп или отегчителен до невъзможност. На третия или четвъртия ден Уил живна, когато взе сценарий със заглавие „Броячи“ и обяви възбудено:

— Може и да не повярваш, но познавам човека, който го е написал.

— Откъде?

— Беше ми съквартирант първата година в колежа.

— Интересно — апатично отвърна тя.

Прочете го малко по-подробно от останалите, което му отне цял час, а когато го остави, си помисли: „Не се отказвай от сегашната си работа, приятел.“

В три следобед Уил вписа в базата си данни бележка за поредния боклук за извънземни, дошли на Земята да опразнят касите на игралните домове, и взе следващия от купчината.

Леко побутна с обувка коляното на Нанси.

— Хей.

— Хей — отвърна тя.

— Иде ли те да се гръмнеш?

— Вече съм мъртва — отговори тя. Очите й бяха възпалени и сухи. — Какво имаш?

Следващият му сценарий бе озаглавен „Влакът от Чикаго в 7:44“. Уил прочете няколко страници и изстена.

— Господи, май го четох преди няколко дни. Терористи във влак. Какво става, мамка му?

— Проверявай датата на изпращане — посъветва го Нанси. — Попаднах на няколко случая с различни варианти. Авторът променя нещо и плаща още двайсет кинта, за да го регистрира отново.

Уил набра заглавието в базата данни.

— Права си, да знаеш. Това тук е по-късен вариант. Отбелязал съм го с нула от десет. Не мога да го чета отново.

— Твоя работа.

Уил понечи да затвори сценария, но спря. Нещо привлече вниманието му — името на един от героите. Запрелиства сценария, после се поизправи в стола си и запрелиства още по-бързо.

Нанси забеляза промяната.

— Какво има? — попита тя.

— Секунда, само секунда.

Нанси го гледаше как трескаво си води записки и всеки път, когато го прекъсваше да попита какво е открил, той отговаряше:

— Би ли почакала само секунда, ако обичаш?

— Уил, не е честно! — избухна тя.

Той най-сетне остави сценария.

— Трябва да намеря първия вариант. Как съм могъл да го пропусна? Бързо, помогни ми да го намерим. Нарича се „Влакът от Чикаго в 7:44“. Прегледай купчината от понеделник, аз ще поема вторника.

Тя приклекна до прозореца и след няколко минути го намери в долната половина на купчината.

— Само не разбирам защо не ми казваш какво става.

Уил грабна сценария от ръцете й. Секунда по-късно вече се тресеше от вълнение.

— Боже мой! — промълви тихо. — Променил е имената. Говори се за група непознати, които загиват при терористична атака във влак от Чикаго за Ел Ей. Виж имената им във втория вариант!

Нанси взе сценария и зачете. Имената на непознатите изплуваха от страниците — Дрейк, Наполитано, Суишър, Кович, Пепърдайн, Сантяго, Колер, Лопес, Робертсън.

Жертвите на Убиеца на Апокалипсиса. Всички до една.

Нанси не знаеше какво да каже.

— Вторият ръкопис е регистриран на първи април две и девета, седем седмици преди първото убийство — отбеляза Уил, като кършеше ръце. — В деня на лъжата — ха-ха, мамка му. Този тип е планирал всичко и го е обявил предварително в проклетия си сценарий. Трябва незабавно да издействаме заповед да ни кажат името му.

Искаше му се да я прегърне, да я вдигне и да я завърти във въздуха, но се задоволи да плесне ръката й.

— Пипнахме те, задник такъв — извика. — Пък и сценарият ти не струва, да знаеш.

Уил щеше да запомни следващите двайсет и четири часа по същия начин, по който човек би запомнил торнадо — бушуващи емоции в очакване на сблъсъка, размазан и оглушителен удар, хаоса на унищожението и след това — зловещо спокойствие и безнадеждност.

Съдът даде разрешителното и Съюзът на сценаристите разкри личните данни на автора.

Уил бе пред компютъра си, когато във входящата му кутия пристигна имейл от прокурора, който се занимаваше с разрешителното. Съобщението беше препратено от САС със заглавие „В отговор на правителственото запитване до САС Запад относно сценарий САС №4277304“.

До края на живота си щеше да помни какво изпита, когато прочете имейла.

„В отговор на гореспоменатия въпрос, регистрираният автор на сценарий САС №4277304 е Питър Бенедикт, П.К. 385, Спринг Вали, Невада.“

Нанси влезе в кабинета и го завари замръзнал като мраморна статуя пред екрана.

Приближи се, докато той не усети дъха й във врата си.

— Какво има?

— Познавам го.

— Как така го познаваш?

— Това е съквартирантът ми. — В главата му отново се появи картината със сценариите върху бялото бюро на Шакълтън, настоятелното „Не ми се вярва, че ще успееш да го пипнеш“, очевидната му нервност при неочакваното посещение. И още нещо! — Шибаните химикалки.

— Какво?

Уил клатеше жално глава.

— Имаше черни тънкописци „Пентел“ на бюрото му. Всичко е било пред очите ми.

— Как е възможно да е съквартирантът ти? Това е абсолютно безсмислено, Уил!

— Господи! — изстена той. — Мисля, че Апокалипсисът се е насочил към мен.

 

 

Пръстите на Уил летяха по клавиатурата, той трескаво прескачаше от една федерална и щатска база данни на друга. Докато ловуваше, непрекъснато си задаваше един и същи въпрос. Кой си ти, Марк? Кой си ти в действителност?

Информацията започна да изпълва екрана — дата на раждане, номер на социална осигуровка, някакви стари актове за неправилно паркиране в Калифорния — но в нея имаше влудяващи празнини и недомлъвки. Снимката от издадената му в Невада шофьорска книжка беше заличена, нямаше записи за кредити, ипотеки, образование и месторабота. Нямаше никакви данни за съдебното му минало. Никаква данъчна информация. Не фигурираше в базата данни на Националната агенция за приходите!

— Изобщо го няма в шибаната система — каза Уил на Нанси. — Защитен вид. Виждал съм подобно нещо само веднъж или два пъти. Адски е рядко.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Хващаме следобедния самолет. — Нанси никога не го бе виждала толкова възбуден. — Ние лично ще направим удара. Веднага отивай да оправиш бумащината със Сю. Ще ни трябва разрешително за арест от прокурора на Невада.

Пръстите й докоснаха леко косата на тила му.

— Заемам се.

Два часа по-късно ги очакваше автомобил, който да ги откара до летището. Уил приключи с пълненето на куфарчето си. Погледна часовника си и се зачуди къде се бави Нанси. Дори под неговото съсипващо влияние си беше останала все така точна.

И тогава чу характерното бързо чаткане на високите токчета на Сю Санчес. Приближаваше към него и стомахът на Уил се сви, сякаш бе кучето на Павлов.

Вдигна поглед и я видя да стои до колата с напрегната физиономия и очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Имаше да каже нещо, но думите не излизаха от устата й достатъчно бързо.

— Сюзан. Какво? Имам самолет за хващане.

— Не, нямаш.

— Моля?

— На Бенджамин току-що му звъннаха от Вашингтон. Отстранен си от случая. Липински също.

— Какво!

— Окончателно. Окончателно си отстранен. — Тя почти се задъхваше.

— И това пък защо, Сюзан?

— Нямам представа.

Личеше си, че казва истината. Беше на границата на истерията, едва успяваше да се държи професионално.

— А арестът?

— Не знам нищо и Роланд ми каза да не задавам въпроси. Заповедта идва много отгоре. Става нещо огромно.

— Глупости на търкалета. Та ние пипнахме убиеца!

— Не зная какво да кажа.

— Къде е Нанси?

— Пратих я у дома. Не искат вие двамата да сте партньори.

— Това пък защо?

— Не зная, Уил! Заповеди!

— И сега какво се очаква от мен?

Физиономията й бе скръбно извинителна — служебната физиономия за нещо, което не разбираше.

— Нищо. Искат да спреш и да не правиш нищо. За теб всичко е приключило.