Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (13)

25 юни 2009 г.
Лас Вегас

Уил започна да флиртува на морско равнище и продължи да го прави на височина десет хиляди метра. Стюардесата беше негов тип — едро, добре оформено момиче с нацупени устни и мръснишки руса коса. Един кичур все падаше пред окото й и тя непрекъснато и разсеяно го отмяташе настрани. След известно време Уил започна да си представя как двамата лежат голи и той отмята кичура й. Неясно защо изпита вина, когато в мислите му нахлу Нанси, както винаги благоприлична и укорителна. Защо все трябваше да му съсипва фантазиите? Пропъди я с усилие на волята и отново насочи вниманието си към стюардесата.

Беше следвал стандартните процедури за безопасност на транспорта, за да се качи на самолета със служебното си оръжие. Беше се качил предварително в туристическата класа и мястото му се намираше над крилото. Дарла, стюардесата, веднага хареса външността на мускулестия тип в спортно сако и панталони, и се настани на мястото от другата страна на пътеката.

— Здрасти, ФБР — изчурулика тя. Знаеше какъв е заради процедурата, през която бе минал.

— И на теб здрасти.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да ни отвлекат?

— Кафе ли надушвам?

— Идва — рече тя. — Имаме си и едно въздушно ченге на място 7С, но ти си по-голям от него.

— Искаш ли да му кажеш, че съм тук?

— Той вече знае.

По-късно, по време на сервирането на напитките, тя като че ли го докосваше леко по рамото или ръката всеки път, когато минаваше покрай него. Може би си въобразявам, помисли си Уил, докато потъваше в дрямка, унесен от ниското ръмжене на двигателите. А може би не.

Събуди се със стряскане, приятно дезориентиран. Долу се виждаха зелени поля, простиращи се до хоризонта — явно се намираха някъде насред континента. Откъм тоалетните отзад се чуваха високи гневни гласове. Уил разкопча колана си, обърна се и разбра проблема — трима млади британци със зачервени лица, седнали един до друг, явно доста направили главите в очакване на ваканцията във Вегас. Жестикулираха като някакво триглаво чудовище към кльощавия стюард, който им беше спрял бирата. Разтревожените пътници започнаха да се обръщат назад, когато британецът откъм пътеката — едър вързоп мускули и сухожилия — се изправи, застана лице в лице с члена на екипажа и извика ядосано:

— Чу приятеля ми! Иска още една шибана бира!

Дарла бързо тръгна да помогне на колегата си, като нарочно потърси очите на Уил, докато минаваше покрай него. Въздушното ченге от 7С остана на мястото си според стандартната процедура, за да наблюдава пилотската кабина, в случай че разправията в задната част е за отвличане на вниманието. Беше млад мъж, същинско кълбо от нерви. Може би това бе първият му истински инцидент, помисли си Уил, докато го изучаваше.

В следващия момент се чу противно тропване като от череп в череп — така наречената глазгоуска целувка.

— Ето какво ще получиш, шибано копеле! — изкрещя нападателят. — Още искаш ли?

Уил изпусна екшъна, но видя резултата. Здравенякът беше сцепил веждата на стюарда и го бе накарал да рухне на колене. Дарла неволно изписка при вида на рукналата кръв.

Въздушното ченге и Уил станаха като един и се задействаха като екип, тренирал дълго време заедно. Ченгето излезе на пътеката, извади пистолета си и извика:

— Федерални агенти! Седнете на мястото си и поставете ръце пред себе си!

Уил показа значката си и бавно тръгна към опашката, вдигнал високо документите си.

— Ох, какво става, мамка му? — извика британецът при вида на приближаващия Уил. — Просто се опитваме да започнем ваканцията си, приятел.

Дарла помогна на кървящия стюард да се изправи и го поведе напред. Когато се разминаваха, Уил й намигна окуражаващо. Щом стигна на пет редици от кавгаджиите, спря и заговори бавно и спокойно:

— Незабавно си сядай на мястото и сложи ръце на главата си. Арестуван си. Ваканцията ти свърши. Приятел — натърти той.

Приятелите му го замолиха да се подчини, но онзи не искаше. Остана прав, крещящ вече от ярост и страх, притиснат в ъгъла, с изпъкнали вени.

— Няма! — повтаряше той. — Няма!

Уил прибра значката си, извади пистолета и провери спуснатия предпазител. В този момент пътниците изпаднаха в ужас; някаква дебела жена с малко дете се разхълца, давайки начало на верижна реакция, която обхвана целия салон. Уил се опита да прогони сънливостта си и да изглежда колкото се може по-гаден.

— Това е последната ти възможност всичко да приключи добре. Седни и сложи ръце на главата си.

— Или какво? — предизвикателно извика мъжът. Носът му се беше напълнил със сополи. — Да не би да ме застреляш и да пробиеш дупка в шибания самолет?

— Използваме специални муниции — безочливо излъга Уил. — Куршумът ще има да подскача в чутурата ти, докато не превърне мозъка ти в пудинг.

Като опитен стрелец, прекарал младините си в стрелба по катерици в пущинаците на Флорида, от такова разстояние Уил можеше да го улучи навсякъде с точност до милиметър, но куршумът щеше да излезе, и още как.

Британецът изгуби ума и дума.

— Имаш пет секунди — обяви Уил и насочи пистолета от гърдите към главата му. — Честно казано, вече не ми пука дали ще натисна спусъка. И без това заради теб ще трябва да изпиша една кофа мастило.

— Мамка му, Шон, сядай! — извика един от приятелите му и го задърпа за блузата. Шон се поколеба няколко дълги мига, след което се остави да го свалят на мястото му и смирено вдигна ръце над главата си.

— Умно решение — похвали го Уил.

Дарла се завтече по пътеката с няколко пластмасови белезници и с помощта на останалите пътници тримата приятели бяха закопчани. Уил свали пистолета и го прибра под сакото си, след което извика на въздушното ченге:

— При нас всичко е чисто.

Дишайки тежко, той тръгна обратно към мястото си под гръмките аплодисменти на целия салон. Запита се дали ще успее да заспи отново.

 

 

Таксито потегли. Макар да бе вечер, пустинната жега бе все така зашеметяваща и Уил бе благодарен за охладеното купе.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Как мислиш, чия стая е по-добра? — попита Уил.

Дарла го сръчка игриво в ребрата.

— Дали на въздушната компания или държавна, май все тая. — Наведе се към него и прошепна: — Но честно казано, не ми се вярва да забележим, миличък.

Заобиколиха летище „Маккарън“, за да излязат на Ивицата. Уил забеляза три бели самолета, паркирани до един отдалечен хангар. Нямаха други означения освен червените ивици по цялата дължина.

— Коя компания е това? — попита той Дарла.

— Това са совалките на Зона 51 — отвърна тя. — Самолетите са на военните.

— Майтапиш се.

Шофьорът изпита нужда да се намеси.

— Не се майтапи. Това е най-лошо пазената тайна във Вегас. Тук живеят стотици учени на държавна служба, които пътуват всеки ден. Имат някакви извънземни космически кораби и се опитват да ги подкарат, доколкото знам.

Уил се засмя.

— Каквото и да правят, сто на сто пилеят държавни пари. Ако щете вярвайте, май познавам един тип, който работи там.

 

 

Нелсън Елдър бе поддръжник на културата на фитнеса. Тренираше енергично всяка сутрин и очакваше същото от членовете на мениджърския си екип. „Никой не иска да вижда тлъст застраховател“ — им казваше той, и това важеше с особена сила за самия него. Имаше непоклатими, граничещи с отвращение предразсъдъци към зле сложените — наследство от детството му в Бейкърсфийлд, Калифорния, където бедността и затлъстяването се смесваха в едно неразривно цяло. Не наемаше дебели хора, а ако ги застраховаше, задължително изискваше да плащат солени вноски заради високия риск.

Бронзовата му кожа бе пламнала от петкилометровия крос и горещия душ, и докато сядаше в кабинета си, от който се откриваше чудесен изглед към кафявите като шоколад планини и тюркоазения пръст на Лейк Мийд, Елдър се чувстваше толкова добре физически, колкото бе възможно за един мъж на шейсет и една. Шитият по поръчка костюм подчертаваше доброто му телосложение и атлетичното му сърце биеше бавно и спокойно. Духовно обаче бе в смут и чашата билков чай по никакъв начин не можеше да го успокои.

Бертрам Майърс, финансовият директор на „Дезърт Лайф“, стоеше на прага, задъхан и потен като състезателен кон. Беше двайсет години по-млад от шефа си, с гъста черна коса, но бе по-слаб атлет от него.

— Добре ли потича? — попита го Елдър.

— Чудесно, благодаря — отвърна Майърс. — А ти?

— И още как.

— Как така си дошъл толкова рано?

— Шибаното ФБР. Забрави ли?

— Господи, съвсем ми излезе от главата. Отивам да взема един душ. Искаш ли да остана?

— Не, ще се оправя — каза Елдър.

— Притеснен ли си? Така ми изглеждаш.

— Не съм притеснен. Мисля, че е това, което е.

— Да, точно така — съгласи се Майърс.

 

 

Уил взе такси до централата на „Дезърт Лайф“ в Хендерсън, заспало градче южно от Вегас, недалеч от Лейк Мийд. Елдър му приличаше на нещо извън стандартната роля, същински прототип на директор, свикнал с богатството и положението си. Мъжът се облегна назад в креслото си и се опита да намали очакванията на Уил.

— Както казах по телефона, специален агент Пайпър, не съм сигурен с какво мога да ви помогна. Може да се окаже, че напразно сте били толкова път.

— Не се безпокойте за това, сър — отвърна Уил. — И бездруго трябваше да посетя Вегас.

— Видях по новините, че сте извършили арест в Ню Йорк.

— Предпочитам да не коментирам разследване, което не е приключило — каза Уил, — но приемете, че ако съм сметнал случая за приключен, едва ли щях да съм тук. Питам се дали бихте ми казали за връзката ви с Дейвид Суишър?

Според Елдър нямаше много за казване. Срещнали се преди шест години по време на едно от честите пътувания на Елдър до Ню Йорк за срещи с инвеститори. По онова време банката на Суишър била един от многото ухажори на „Дезърт Лайф“ и Суишър като старши мениджър бил първа писта. Елдър отишъл в централата на банката и се срещнал с него.

През следващата година Суишър непрекъснато му досаждал по телефона и имейла, докато упоритостта му не дала резултат. Когато управата на „Дезърт Лайф“ решила да пусне акции за финансиране на едно закупуване, Елдър избрал банката на Суишър за основен партньор.

Уил се поинтересува дали Суишър лично е идвал в Лас Вегас като участник в сделката.

Елдър бе сигурен, че не е бил. Имаше ясни спомени, че посещенията се правеха от по-младши служители. Като не се брои заключителната вечеря в Ню Йорк, двамата не са се виждали отново.

Как са общували през годините?

По телефона, от време на време.

И кога е било последното обаждане?

Преди около година най-малко. Фигурирали в списъците на поканените за различните фирмени празненства, но подобни неща едва ли могат да се нарекат близки отношения. Когато прочел за убийството на Суишър, Елдър бил шокиран, разбира се.

Разпитът се прекъсна от мелодията на Бетовен. Уил се извини и изключи телефона си, но не преди да погледне номера на обаждащия се.

За какво й е притрябвал на Лора, по дяволите?

Отново се съсредоточи върху разпита и изстреля въпросите си един след друг. Суишър да е споменавал за връзки с Лас Вегас? Приятели? Делови партньори? Да се е изпускал, че играе комар или има дългове? Да е споделял нещо за личния си живот? Знае ли Елдър дали не е имал някакви врагове?

Отговорът на всичко това бе „не“. Елдър поиска от Уил да разбере, че връзката му със Суишър е била повърхностна, кратка и чисто делова. Би желал да е в състояние да помогне повече, но това просто е невъзможно.

Уил усети как разочарованието се надигна като жлъч в гърлото му. Срещата не носеше никакви резултати — поредната задънена улица. Но въпреки това нещо в поведението на Елдър не му даваше мира — нещо дребно и не на мястото си. Може би едва доловимото напрежение в гърлото му? Или леката нотка на многословие? Не знаеше откъде му хрумна следващият въпрос. Може би от интуицията му.

— Кажете, господин Елдър, как върви бизнесът ви?

Елдър се поколеба миг по-дълго от нормалното и Уил разбра, че е улучил болно място.

— Ами, много добре. Защо се интересувате?

— Без определена причина, просто от любопитство. Позволете да ви попитам — повечето застрахователни компании са в големите градове като Хартфорд, Ню Йорк и тъй нататък. Защо сте избрали Лас Вегас, при това Хендерсън?

— Корените ни са тук — изтъкна Елдър. — Създадох тази компания с двете си ръце. Веднага след колежа започнах работа като агент в малка брокерска къща в Хендерсън, на километър и половина оттук. Имахме шестима служители. Купих къщата от собственика й, когато се пенсионира, и я прекръстих на „Дезърт Лайф“. Сега имаме над осем хиляди служители от едното крайбрежие до другото.

— Наистина впечатляващо. Сигурно сте много горд.

— Благодаря, така е.

— И казвате, че застрахователният бизнес върви добре?

Отново онова леко колебание.

— Ами, всеки се нуждае от застраховки. Има голяма конкуренция и понякога законите могат да бъдат предизвикателство, но работата върви.

Докато слушаше, Уил забеляза кожената чашка за химикалки на бюрото. Беше пълна с черни и червени тънкописци „Пентел“.

Не успя да се сдържи.

— Мога ли да погледна някоя от писалките ви? — попита той и посочи. — Черна.

— Разбира се — отговори обърканият Елдър.

Беше от най-тънките. Виж ти.

Отвори куфарчето си и извади лист в прозрачна папка — ксерокопие на картичката на Суишър.

— Бихте ли погледнали това?

Елдър взе листа и извади очилата си за четене.

— Тръпки да те побият — рече той.

— Виждате ли печата с датата?

— Осемнайсети май.

— Във Вегас ли бяхте на осемнайсети?

Въпросът видимо раздразни Елдър.

— Нямам представа, но мога да кажа на секретарката да провери.

— Чудесно. Колко пъти сте посещавали Ню Йорк за последните шест седмици?

Елдър се намръщи и отвърна сухо:

— Нито веднъж.

— Разбирам — каза Уил и посочи ксерокопието. — Мога ли да си го прибера, моля?

Елдър му върна листа. Е, приятел, вече разполагам поне с отпечатъците ти, помисли си Уил.

 

 

След като Уил си тръгна, Бертрам Майърс влезе в кабинета и се настани в още топлия стол.

— Как мина? — попита той шефа си.

— Както се очакваше. Беше съсредоточен върху убийството на Дейвид Суишър. Искаше да знае къде съм бил в деня, когато картичката му е била изпратена от Лас Вегас.

— Майтапиш се!

— Не се майтапя.

— Нямах представа, че си сериен убиец, Нелсън.

Елдър разхлаби стегнатата си вратовръзка. Едва сега започна да се отпуска.

— Внимавай, Берт, може ти да си следващият.

— Значи това беше всичко? Не ти е задал нито един смущаващ въпрос, така ли?

— Нито един. Не знам защо се бях притеснил толкова.

— Нали каза, че не си притеснен.

— Излъгах.

Уил се върна от Хендерсън и прекара остатъка от деня във филиала на ФБР преди полета до Ню Йорк привечер. Местните агенти проучваха неидентифицираните отпечатъци по пощенските картички. Вече бяха успели да намерят съответствия на някои от тях — бяха оставени от служителите в централната поща на града. Уил им даде и отпечатъците на Елдър, след което се настани в конферентната зала да почете вестник и да изчака резултатите. Когато стомахът му започна да се обажда, излезе да се разходи по булевард „Лейк Мийд“ и да потърси сандвичи.

Жегата беше убийствена. Свалянето на сакото и навиването на ръкавите не помогна особено, така че се скри в първото попаднало му заведение — тих, приятно охладен „Куизънс“, обслужван от неколцина служители. Докато чакаше сандвича да се опече, провери гласовата си поща.

Последното съобщение го вбеси. Изруга на глас, с което си спечели мръсен поглед от управителя. Някакъв мазен глас му съобщи, че кабелната му телевизия ще бъде прекъсната. Закъснял с три месеца за вноската и ако не плати днес, ще се прости с каналите.

Опита се да си спомни кога за последен път бе плащал сметки по домакинството и не успя. Представи си голямата купчина неотворена поща на плота в кухненския бокс. Само тя му беше притрябвала.

Звънна на Нанси. И без това го беше търсила.

— Поздрави от Син Сити — каза той.

Отвърна му хладно.

— Как вървят нещата с Камачо? — попита Уил.

— Проверихме дневника на полетите му. Не може да е извършил другите убийства.

— Нищо изненадващо, предполагам.

— Да. Как мина разговорът с Нелсън Елдър?

— Питаш дали е убиецът ли? Съмнявам се. Или дали има нещо съмнително около него? Да, определено.

— Съмнително?

— Останах с усещането, че крие нещо.

— Имаш ли доказателства?

— Купчина тънкописци на бюрото.

— Вземи заповед за арест — сухо отвърна тя.

— Както и да е, ще го проверя.

После стеснително я помоли да му помогне за кабелния проблем. Имаше резервен ключ в офиса. Може ли да мине през апартамента му, да намери забравената сметка и да му се обади, за да я плати с кредитната си карта?

Разбира се, отвърна му тя.

— Благодаря. И още нещо. — Трябваше да го каже. — Искам да се извиня за онази нощ. Бях доста на градус.

Чу я как поема рязко дъх.

— Няма нищо.

Знаеше, че не е така, но какво можеше да направи? Затвори и погледна часовника си. Имаше да убива часове преди полета за Ню Йорк. Не си падаше по комара, така че казината не го примамваха. Дарла отдавна би трябвало да е заминала. Можеше да се напие, но това можеше да го направи навсякъде. Тогава му хрумна нещо, което го накара да се усмихне. Отново отвори телефона си.

 

 

Нанси се напрегна веднага щом отвори вратата на апартамента на Уил.

Чуваше се музика.

В дневната имаше отворен куфар.

— Ехо? — повика тя.

Душът бе пуснат.

— Ехо? — извика отново, този път по-силно.

Душът спря.

— Има ли някой? — разнесе се глас от другата страна на вратата.

Млада жена излезе колебливо от банята, увита в голяма кърпа. Беше под двайсет и пет, руса, гъвкава и привлекателна с естествеността си. Около съвършените й малки стъпала се образуваха локвички. Ужасно млада, горчиво си помисли Нанси и се изненада от първоначалната си реакция към непознатата — ревност.

— О, здрасти — каза жената. — Аз съм Лора.

— Нанси.

Последва неловко дълга пауза.

— Уил го няма — проговори най-после момичето.

— Зная. Помоли ме да взема нещо.

— Действайте, сега идвам — каза Лора и влезе отново в банята.

Нанси се опита да намери сметката за кабелната телевизия преди жената да излезе, но бе твърде бавна, а Лора — прекалено бърза. Дойде боса, по джинси и тениска, с тюрбан на главата. Кухненският бокс бе неудобно малък за двете.

— Сметката за кабелната — измъчено рече Нанси.

— Не може да понася ШБ — заяви Лора и когато Нанси я погледна неразбиращо, преведе: — Шибаните битовизми, както ги нарича.

— Доста е зает напоследък — опита се да го защити Нанси.

— И откъде го познавате? — поинтересува се Лора.

— Работим заедно — отвърна Нанси и се приготви за следващия отговор: не, не е секретарката му.

За най-голяма изненада, въпросът беше:

— Значи сте агент?

— Да. А вие откъде го познавате? — на свой ред се поинтересува Нанси.

— Той ми е баща.

Час по-късно двете още разговаряха. Лора пиеше вино, а Нанси — вода с лед. Две жени с влудяваща връзка помежду си — Уил Пайпър.

След като изясниха кой кой е, двете си допаднаха. Нанси като че ли бе изпитала облекчение, че жената не е приятелка на Уил; Лора пък — че баща й има на пръв поглед нормална партньорка в работата. Лора бе пристигнала сутринта с влак от Вашингтон за среща в Манхатън, уредена в последния момент. Не успяла да се свърже с баща си и да попита дали може да преспи, затова решила, че сигурно е извън града, и използвала собствения си ключ.

Отначало Лора се стесняваше, но втората чаша вино я направи поносимо приказлива. Разликата между двете бе само шест години и бързо намериха общи теми извън Уил. Нанси остана с впечатлението, че за разлика от баща си, Лора си пада много по културни изяви и познанията й в областта на изобразителното изкуство и музиката не отстъпват на нейните. Имаха един и същи любим музей — „Метрополитън“, една и съща любима опера — „Бохеми“, един и същи любим художник — Моне.

Шантаво, съгласиха се те, но пък забавно.

Лора бе завършила колеж преди две години и работеше на половин работен ден, за да се издържа. Живеела в Джорджтаун с приятеля си, докторант по журналистика в Американския университет. На крехката си възраст бе на път да направи стъпка, която смяташе за особено важна в живота си. Един малък, но престижен издател сериозно разглеждал първия й роман. Макар че пишела още от пубертета, учителката й по английски в гимназията я скастрила да не се нарича писателка, докато не види отпечатано някое от произведенията й. Лора отчаяно искаше да се нарича писателка.

Беше неуверена и стеснителна, но приятелите и наставниците й я окуражавали. Казали й, че книгата й става за публикуване, така че тя наивно, без покана и агент, разпратила ръкописа в дузина издателства, след което се заела да пише сценарий по него, тъй като го виждала и като филм. Минало време и свикнала с тежките пратки по пощата — върнатия ръкопис и неизменния отказ. Девет, десет, единадесет пъти, но дванадесетият така и не пристигнал. Вместо него й се обадили от „Елевейшън Прес“ от Ню Йорк и се поинтересували, без никакво обвързване, дали е склонна да направи някои промени и отново да им го даде. Съгласила се с готовност и наистина го преработила според бележките им. Вчера получила имейл от издателя с покана да отиде в офиса им — ужасно изнервящо, но предвещаващ добро знак.

За Нанси Лора бе впечатляващ човек, прозорец към един различен живот. Липински не бяха писатели или художници — от тях излизаха магазинери, счетоводители, зъболекари или федерални агенти. Стана й чудно как ДНК-то на Уил е успяло да създаде това чисто и очарователно същество. Явно бе наследила талантите си по майчина линия.

Всъщност, майката на Лора — Мелъни, първата жена на Уил — наистина пишела стихове и преподавала творческо писане в един държавен колеж във Флорида. Бракът им, както обясни Лора, продължил само колкото да я заченат, да я родят и да отпразнуват втория й рожден ден, след което Уил го направил на пух и прах. Докато растяла, думите „баща ти“ звучали като обида.

За нея той бил призрак. Научавала за живота му от втора ръка, от откъслечни споменавания на майка си и лелите. Представяла си го като мъжа от сватбения албум — синеок, едър и усмихнат, замръзнал във времето. Напуснал полицейското управление. Постъпил във ФБР. Оженил се за втори път. Отново се развел. Пиел. Ходел по жени. Бил кучи син, чието единствено достойнство било, че плащал издръжката. И нито веднъж не си направил труда да се обади или да прати поне една картичка.

Един ден Лора го видяла по новините във връзка с някакъв ужасен сериен убиец. Прочела изписаното на екрана име, разпознала сините очи и ъгловатата челюст, и петнайсетгодишното момиче си изплакало очите. Започнала да пише разкази за него — или поне за онзи, за когото си го представяла. В колежа, далеч от влиянието на майка си, направила малко детективско проучване и го открила в Ню Йорк. Оттогава започнали да поддържат връзка в известен смисъл, макар и доста неуверена. Той бил вдъхновението й за романа.

Нанси попита какво е заглавието му.

— „Трошащата топка“ — отвърна Лора.

Нанси се разсмя.

— Доста му подхожда.

— Наистина е такъв, но същото се отнася за пиенето, гените и съдбата. Родителите на татко са били алкохолици. Може би му е било писано. — Лора си наля още една чаша вино и я вдигна за наздравица. Вече леко заваляше думите. — Може пък същото да важи и за мен.

 

 

Нелсън Елдър тъкмо стигна алеята пред къщата си — шестстайно имение в Хилс, Съзърлин, когато мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР. Вдигна и подкара големия мерцедес към един от гаражите.

— Господин Елдър?

— Да, кой се обажда?

Гласът от другата страна беше напрегнат, почти писклив.

— Срещнахме се преди няколко месеца в „Констелейшън“. Казвам се Питър Бенедикт.

— Съжалявам, но не си спомням.

— Онзи, който хвана измамниците на масата за блекджек.

— А, да! Сетих се! Компютърджията. — Странно, помисли си Елдър. — Аз ли съм ви дал номера на мобилния си?

— Да — излъга Марк. Не съществуваше телефонен номер на този свят, до който да не може да се добере. — Удобно ли е да поговорим?

— Разбира се. С какво мога да ви помогна?

— Всъщност, сър, аз бих искал да помогна на вас.

— В какъв смисъл?

— Компанията ви е в опасност, господин Елдър, но аз мога да я спася.

 

 

Марк беше задъхан и видимо трепереше. Мобилният му телефон беше на масата в кухнята, все още топъл от бузата му. Всяка стъпка от плана го изтощаваше, но това бе първият задължителен разговор с човек и ужасът още го държеше. Нелсън Елдър се бе съгласил да се срещнат. Още един ход и играта щеше да бъде негова.

Позвъняването на вратата съвсем му изкара акъла. Рядко имаше неочаквани посетители и в страха си едва не побягна към спалнята. Насили се да се успокои, отиде нерешително до вратата и я открехна едва-едва.

— Уил? — невярващо възкликна той. — Какво правиш тук?

Уил стоеше на прага с голямата си непринудена усмивка.

— Не очакваше да ме видиш, нали?

Забеляза, че Марк не е на себе си, несигурен като кула от карти, опитваща се да запази равновесие.

— Не. Не очаквах.

— Виж, дойдох в града по работа и реших да те издиря. Моментът неподходящ ли е?

— Не, напротив — машинално отвърна Марк. — Просто не очаквах никого. Искаш ли да влезеш?

— Разбира се. Но само за няколко минути. Трябва да убия малко време и тръгвам за летището.

Уил го последва в дневната. Напрежението и неудобството на бившия му съквартирант ясно личаха в скованата му походка и високия глас. Не се сдържа и го профилира. Не беше салонен трик — винаги имаше усета, способността да разгадае със светлинна скорост чувствата на човек, вътрешните му конфликти и мотиви. Като дете беше използвал вродената си дарба, за да си осигури защитено пространство между алкохолизираните си родители, като казваше и вършеше правилните неща в правилните моменти, за да задоволи прищевките им и да запази известно равновесие и стабилност в къщата.

Винаги беше използвал таланта си за своя изгода. В личния си живот го използва в стил Дейл Карнеги, за да спечели приятели и да влияе на хората. Жените, с които бе имал нещо общо, щяха да кажат, че го е използвал, за да ги манипулира. А в работата благодарение на него имаше осезаемо предимство пред престъпниците, които населяваха света му.

Зачуди се какво притеснява толкова Марк — фобия, някаква форма на мизантропия или нещо свързано конкретно с посещението му?

Седна на твърдия диван и се опита да го успокои донякъде.

— Знаеш ли, след като се видяхме на срещата, ми стана донякъде кофти, че не съм те потърсил през всичките тези години.

Марк седна срещу него — безмълвен, с плътно прибрани колене.

— Почти не съм идвал във Вегас, а и сега съм само за два дни. Вчера, докато пътувах за хотела, някой показа самолета на Зона 51 и се сетих за теб.

— Сериозно? — дрезгаво попита Марк. — Това пък защо?

— Нали намекна, че работиш там?

— Така ли? Не си спомням да съм споменавал подобно нещо.

Уил помнеше странната реакция на Марк, когато на онази вечеря стана дума за Зона 51. Явно не биваше да се навлиза в тези територии. Всъщност, изобщо не му пукаше. Марк явно имаше високо ниво на достъп до секретни въпроси и го приемаше на сериозно. А това беше добре за него.

— Е, както и да е. За мен няма значение къде работиш. Просто по споменаването се сетих и реших да се отбия, това е.

Марк продължаваше да го гледа скептично.

— Как ме намери? Няма ме в указателите.

— На кого го казваш. Признавам си, потърсих в базата данни на местния филиал на ФБР, след като обаждането на „Справки“ не даде резултат. Нямаше те на екрана, приятел. Явно имаш доста интересна работа! Затова се обадих на Зекендорф и го попитах дали ти няма телефона. Нямаше го, но явно си му дал адреса си, щом жена му ти е пратила снимката. — Уил посочи фотографията на масичката. — И аз съм сложил моята там. Май и двамата сме доста сантиментални. Хей, случайно да ти се намира нещо за пиене?

Забеляза, че Марк диша по-леко. Беше успял да счупи леда. Този тип явно имаше комуникативен проблем и му трябваше време, докато се отпусне.

— Какво да ти предложа? — попита Марк.

— Да ти се намира уиски?

— Съжалявам, само бира.

— Щом си в Рим, прави като римляните.

Марк отиде в кухнята, а Уил се изправи и се огледа от чисто любопитство. В дневната имаше малко мебели — безлични модерни изделия, каквито можеха да се видят в лобито на някое обществено място. Всичко беше подредено, нямаше безпорядък, но не се забелязваше и женско присъствие. Познаваше този студен декоративен стил. В блестящата хромирана лавица за книги имаше настолен компютър и книги за софтуер, подредени по височина, така че редиците да бъдат възможно по-прави.

На бялото лакирано бюро, до затворения лаптоп, имаше малка купчинка — два тънки ръкописа, прихванати с тел. Погледна заглавната страница на горния: „Броячи“, сценарий от Питър Бенедикт, Съюз на американските сценаристи №4235567. Кой е Питър Бенедикт? Псевдоним на Марк или някакъв друг човек? До сценариите имаше две черни писалки. Уил едва не се разсмя с глас. Тънкописци „Пентел“. Тези дреболии бяха навсякъде. Когато Марк се върна с бирите, Уил вече отново седеше на дивана.

— В Кеймбридж не спомена ли, че пишеш по малко?

— Да.

— Онези сценарии твои ли са? — попита Уил и посочи към бюрото.

Марк кимна и преглътна.

— Дъщеря ми също си пада малко писателка. За какво пишеш?

Марк поде колебливо, но все повече и повече започна да се отпуска, докато говореше за последния си сценарий. Когато довърши бирата си, Уил вече бе научил всичко за казината, броенето на карти, Холивуд и неговите агенти. На втората бира доби представа за живота на Марк в периода между колежа и Лас Вегас — безинтересна пустош с няколко връзки и безкрайна работа пред компютъра. На третата самият Уил разказа надълго и нашироко за собственото си минало, неуспешните бракове, провалените връзки и всичко останало, а Марк слушаше като омагьосан и все по-изумен, че животът на златното момче, който бе смятал за съвършен, далеч не е такъв. Същевременно спотайващото се чувство за вина караше Уил да се чувства неловко.

След като посети тоалетната, той се върна в дневната и обяви, че трябва да тръгва. Преди това обаче изтръгна нещо от гърдите си.

— Трябва да ти се извиня.

— За какво?

— Сега като погледна първата ни година в колежа, си давам сметка, че съм бил изрод. Трябваше да ти помагам повече, да накарам Алекс да те остави на мира. Бях пълно говедо и съжалявам.

Не спомена историята с лепенката. Не беше необходимо.

Марк неволно се просълзи. Изглеждаше ужасно смутен.

— Аз…

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Не искам да ти причинявам още повече неудобства.

Марк подсмръкна.

— Не, виж, оценявам го. Мисля, че всъщност не се познавахме много добре.

— Така е. — Уил затършува в джобовете си за ключовете от колата. — Е, благодаря за бирите и приказката. Трябва да изчезвам.

Марк пое дъх.

— Мисля, че зная защо си в града — каза той. — Гледах те по телевизията.

— Да, случаят „Апокалипсис“. Връзката с Вегас. Разбира се.

— От години те гледам по телевизията. И съм изчел всички статии за теб.

— Да, дал съм доста материал на медиите.

— Сигурно е много вълнуващо.

— Повярвай ми, не е.

— Как върви? Имам предвид, разследването.

— Честно да ти кажа, като трън в задника ми е. Изобщо не исках да работя по него. А само да дочакам да се дотъркалям до пенсия.

— Имаш ли някакъв напредък?

— Явно си човек, който може да пази тайна. Ето ти една — в абсолютно задънена улица съм, мамка му.

Марк изглеждаше странно уморен.

— Не ми се вярва, че ще успееш да го пипнеш — каза той.

Уил присви очи.

— Защо смяташ така?

— Не знам. От прочетеното останах с впечатление, че е доста умен.

— Не, не. Забрави. Ще го пипна. Винаги успявам.