Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (10)

6 юли 777 г.
Вектис, Британия

Сливане.

Думата отекваше в мислите му и когато беше сам, от време на време се отронваше от устните му и го караше да трепери.

Беше обсебен от сливането също като събратята му, но бе убеден, че е по-засегнат от тях — нещо напълно въображаемо, тъй като никой не обсъждаше открито подобни въпроси.

Разбира се, отдавна се знаеше, че седмият ден ще настъпи, но усещането за предстоящото чудо се засили рязко, когато през месец май в небето се появи опашата звезда, а сега, два месеца по-късно, огнената й опашка продължаваше да се вижда в нощното небе.

Приор Йосиф се събуди преди да зазвъни камбаната за утринната молитва. Отметна грубата си завивка, стана и се облекчи в нощното гърне, след което наплиска лицето си с шепа студена вода от легена. Един стол, една маса и нар със сламеник върху пръстения под. Килията му нямаше прозорци; бялата му туника от небоядисана вълна и кожените сандали бяха единственото му имущество.

И беше щастлив.

Караше четиридесет и четвъртата си година и вече оплешивяваше и започваше да напълнява благодарение на привързаността си към силния ейл, който се изливаше от бъчвите на манастирската пивоварница. Плешивината пък му помагаше да поддържа по-лесно тонзурата си и бръснарят Игнатий си свършваше бързо работата веднъж месечно, след което го изпращаше с потупване по зачервеното теме и братско намигване.

Беше постъпил в манастира на петнадесетгодишна възраст и като послушник имаше право да стои само в най-затънтените кътчета на обителта, докато не завърши посвещаването му и не стана пълноправен монах. След като влезе вътре, разбра, че завинаги ще живее между тези стени и ще умре тук. Любовта му към Бога и братската привързаност към другите членове на общността — famulus Christi — бяха толкова силни, че често плачеше от радост, изкушаван само от греха, че знае колко е щастлив в сравнение с повечето покварени души на острова.

Коленичи до леглото си и, следвайки традицията, установена от самия св. Бенедикт, започна духовния си ден с Господнята молитва, за да изчисти от общността „тръните на позора, които напират да пораснат“, както бе писал Бенедикт.

Pater noster, qui es in caelis:

sanctificetur Nomen Tuum;

adveniat Regnum Tuum;

fiat voluntes Tua…^[1]

Завърши, прекръсти се и в същия момент манастирската камбана зазвъня. Окачена на яко въже на кулата, камбаната бе изработена преди почти две десетилетия от Матиас, манастирския ковач и скъп приятел на Йосиф, който отдавна почина от шарка. Мелодичният звън на езика между кованото желязо винаги му напомняше сърдечния смях на червенобузестия майстор. Искаше да запази за момент спомена за приятеля си, но думата сливане отново нахлу в мислите му.

 

 

Преди утринната молитва имаше работа за вършене и като приор на братството той трябваше да наглежда как се справят послушниците и слугинчетата. Навън беше приятно хладно и съвсем тъмно, и когато ноздрите му поеха влажния въздух, долови дъха на морето. Кравите в обора бяха с натежали вимета и той с радост видя, че младежите вече са се заели с издояването им.

— Мир тебе, братко — тихо поздравяваше всеки от тях, като ги докосваше по рамото. После замръзна, осъзнавайки, че вътре има седем крави и седем души.

Седем.

Мистериозното число на Бог.

Дори само в Битие беше пълно със седмици — седемте небеса, седемте трона, седемте печата, седемте църкви. Стените на Йерихон се срутили на седмия ден от обсадата. В Откровение седем духа Божи били пратени на земята. От Давид до раждането на Христос, нашия Бог, имаше точно седем поколения.

А сега се намираха в навечерието на седмия ден на седмия месец на година Божия 777, белязана с кометата, която Паулин, звездоброецът на манастира, предпазливо бе кръстил Cometes Luctus, или Кометата на риданието.

Да не забравя и за Сантеса, жената на Уберт каменоделеца, която наближаваше края на тежката си бременност.

Как можеше всички да са толкова спокойни?

Какво, в името на Господа, ще донесе утрешният ден?

 

 

Църквата в манастира Вектис бе велико начинание и източник на огромна гордост. Първоначалният храм от дърво и слама, построен около сто години преди това, бе яка постройка, която понасяше добре суровите крайбрежни ветрове и ударите на морските бури. Историята на църквата и манастира бяха добре известни, тъй като някои от по-старите братя бяха служили с някои от основателите. Всъщност, на младини един от тях, престарелият Алрик, сега твърде немощен, за да излезе от килията си дори за месата, бе срещал Бирин, високопочтения епископ на Дорчестър.

Франкът Бирин дошъл в Уесекс през 634 г., след като бил назначен от папа Хонорий за епископ със заръката да покръсти безбожните западни саксонци. Той скоро се оказал в ролята на арбитър на гражданска война в тази забравена от Бога земя и се нагърбил да изкове съюз между Синегилс, недодялания крал на западните саксонци, и далеч по-приятния Освалд, крал на Нортумбрия и християнин. Освалд обаче не желаел да се съюзява с неверник и Бирин, който надушил идеалната възможност, убедил Синегилс да приеме християнството, като лично излял светената вода върху мръсната му коса в името Христово.

С Освалд бил сключен договор, последван от дълъг мир. От благодарност Синегилс дал Дорчестър на Бирин за епископско седалище и станал негов покровител. От своя страна Бирин се заел да основава из южните земи манастири по традицията на св. Бенедикт и когато през 686 г., годината на великата чума, се появил уставът на Вектис, последният от островите на Британия влязъл в лоното на християнството. Синегилс дарил на Църквата шейсет кожи^[2] добра земя край течаща вода на острова, намиращ се недалеч от бреговете на Есекс.

Сега от настоящия епископ на Дорчестър Еций зависеше да поддържа потока сребро от кралските имения за интересите на Църквата. Той бе успял да внуши на краля на Мерсия Офа духовните ползи от финансирането на следващата стъпка към славата на манастира на Вектис — превръщането му от дървен в каменен — за възхвала и почит на Господа. „Защото, в края на краищата — бе прошепнал епископът на краля, — престижът се мери не с дъб, а с камък.“

През изминалите две години италиански каменоделци се трудеха в каменоломната недалеч от стените на абатството, оформяха варовиковите блокове и ги превозваха с каруци до манастира, където зидарите ги поставяха на място и бавно издигаха църковните стени, използвайки за рамка съществуващата дървена постройка. През деня въздухът се изпълваше с безкрайния метален звън на чуковете и длетата по камък, който замлъкваше единствено по време на службите, когато монасите изпълваха храма за тиха молитва и съзерцание.

На път за утренната Йосиф мина отново през спалното отделение и тихо отвори килията на Алрик, за да се увери, че старият монах е изкарал нощта. Зарадва се, когато чу хъркането му, прошепна молитва над свитото тяло, измъкна се навън и влезе в църквата през страничното стълбище.

По-малко от дузина свещи осветяваха храма, но светлината беше достатъчна, за да му покаже къде да стъпва. Високо горе в тъмното между гредите на покрива се стрелкаха прилепи. Братята стояха от двете страни на олтара в обърнати една срещу друга редици и търпеливо очакваха пристигането на абата. Йосиф застана до Паулин, дребен и нервен монах, и ако не бяха чули скърцането на тежката главна врата, щяха да се поздравят крадешком. Но абатът приближаваше, така че не размениха нито дума.

Абат Освин бе внушителен мъж с дълги крайници и широки плещи, който през по-голямата част от живота си бе с една глава по-висок от събратята си, но през последните години сякаш се бе смалил, откакто се изгърби от болезнено изкривяване на гръбнака. Заради тази несгода очите му непрекъснато гледаха надолу и напоследък му бе почти невъзможно да обърне взор към небето. С времето и нравът му стана мрачен, което неизбежно се отрази и на братството в малката общност.

Монасите чуваха как сандалите му се тътрят по дъсчения под на храма. Както обикновено, главата му бе наведена надолу и светлината на свещите се отразяваше от голото му теме и снежнобялата коса около него.

Абатът бавно изкачи стъпалата на олтара, като се мръщеше от усилията, и зае мястото си най-горе под навеса на дарохранителницата от полиран орех. Опря длани върху хладното гладко дърво на масата и с висок, носов глас пропя:

— Aperi, Domine, os meum ad benedicendum nomen sanctum tuum.^[3]

Двете редици монаси започнаха да се молят и припяват, да подвикват и да отговарят, а гласовете им се сплитаха и изпълваха с мелодията си храма. Колко ли хиляди пъти бе изричал тези молитви Йосиф? Но въпреки това днес изпитваше особена нужда да се обърне към Христос с молба за милост и опрощение, и на лицето му се появиха сълзи, когато изпя първия стих на Псалм 148.

„Alleluia laudate Dominum de caelis laudate eum in excelsis.“^[4]

Денят бе топъл и сух, и манастирът приличаше на оживен кошер. Йосиф обикаляше прясно окосената полянка на вътрешния двор, както правеше всяка сутрин, и проверяваше как върви работата. При последното преброяване в манастира имаше осемдесет и трима души, без да се броят приходящите работници, и всеки трябваше да се види с приора поне веднъж на ден. Той не правеше произволни проверки; имаше си точно определен ред, който бе известен на всички.

Започна със зидарите, за да види как напредва строежът, и с тревога забеляза, че Уберт не се е явил на работа. Намери най-големия му син Юлиан, едър момък с лъщяща от пот тъмна кожа, и научи, че родилните мъки на Сантеса са започнали. Уберт щеше да се върне, когато има възможност.

— По-добре днес, отколкото утре, нали? Така казват хората — рече Юлиан на приора, който кимна сериозно в знак на съгласие и поръча да му съобщят, когато жената роди.

След това отиде в зимника да провери запасите от месо и зеленчуци, после мина през хамбара, за да се увери, че мишките не са нападнали житото. В пивоварната опита съдържанието на всяко буре и тъй като не остана съвсем убеден, че вкусът е добър, опита отново. След това се отби в намиращата се до трапезарията кухня да види дали сестрите и младите им помощници са в добро настроение. Оттам провери дали в умивалните тече чиста вода, след което посети нужника, където запуши носа си, докато оглеждаше ямата.

В зеленчуковата градина нагледа дали братята държат зайците по-надалеч от нежните стръкове. После прекоси пасището за козите, за да навести любимата си сграда, скриптория, където Паулин надзираваше шестимата братя, които се бяха навели над масите и правеха великолепни преписи на Устава на св. Бенедикт и на Светата Библия.

Йосиф обичаше това място най-много заради тишината и благородството на делото, вършено тук, а също и защото намираше Паулин за благочестив и учен до крайност. Ако възникнеше въпрос относно небето, сезоните или което и да било природно явление, Паулин винаги бе готов със своето задълбочено, търпеливо и вярно обяснение. Абатът не гледаше с добро око на безцелните разговори, но с Паулин винаги можеше да се проведе отлична и съдържателна беседа и Йосиф високо ценеше това.

Приорът се промъкна в скриптория, като внимаваше по никакъв начин да не разсейва преписвачите. Единственият звук бе скърцането на перата по тънкия пергамент. Кимна на Паулин, който му отвърна с едва забележима усмивка. Явното демонстриране на приятелство не беше уместно, тъй като външните прояви на привързаност бяха запазени единствено за Господа. Паулин му направи знак с изкривения си пръст да излязат навън.

— Добър ти ден, братко — рече Йосиф, примижавайки от яркото слънце.

— И на теб също. — Паулин изглеждаше разтревожен. — Е, значи утре е денят на разплатата — прошепна той.

— Да, да — съгласи се Йосиф. — Най-сетне настъпи.

— Снощи дълго време наблюдавах кометата.

— И какво?

— С приближаването на полунощ лъчът й стана червен и ярък. С цвета на кръв.

— Какво означава това?

— Мисля, че е поличба.

— Чух, че родилните болки на жената са започнали — с надежда рече Йосиф.

Паулин скръсти ръце над корема си и сви пренебрежително устни.

— И смяташ, че защото вече е раждала девет пъти, това дете ще се яви на белия свят бързо, така ли? На шестия ден от месеца, вместо на седмия?

— Е, можем да се надяваме — отвърна Йосиф.

— Беше кървавочервен — настоя Паулин.

Слънцето се издигаше и Йосиф побърза да завърши обиколката си, преди братството да се събере в храма за литургията. Буквално профуча през спалното на сестрите и влезе в параклиса, където редиците борови пейки стояха празни в очакване на часа, когато абатът ще прочете глава от Устава на св. Бенедикт пред събралото се братство. Вътре бе влязло едно врабче и сега отчаяно пърхаше с криле, така че Йосиф остави вратата отворена с надеждата, че птичката ще намери пътя към свободата. Отиде в дъното на постройката и почука леко на вратата, водеща към личните покои на абата.

Освин седеше на работната маса, навел глава над Библията. Златни снопове светлина проникваха през остъклените прозорци и падаха на масата под съвършен ъгъл, карайки светата книга да хвърля огнени отблясъци. Освин вдигна очи, за да погледне приора си.

— А, Йосиф. Как вървят нещата в абатството днес?

— Много добре, отче.

— А какво става със строежа на църквата, Йосифе? Как е втората арка на източната стена?

— Почти е завършена. Уберт каменоделецът обаче отсъства днес.

— Зле ли му е?

— Не, започнали са родилните мъки на жена му.

— А, да. Спомням си. — Зачака приора да добави още нещо, но Йосиф запази мълчание. — Разтревожен си за раждането ли?

— Може би не вещае добро.

— Бог ще ни закриля, приор Йосиф. Можеш да бъдеш сигурен в това.

— Да, отче. И все пак се питах дали не е по-добре да ида до селото.

— С каква цел? — остро попита Освин.

— В случай, че има нужда от свещеник — смирено отвърна Йосиф.

— Знаеш мнението ми за излизането от манастира. Ние сме слуги Христови, Йосифе, а не на човека.

— Да, отче.

— Селяните търсили ли са ни?

— Не, отче.

— Тогава не мисля, че трябва да се намесваш. — Абатът надигна прегърбеното си тяло от стола. — А сега да идем на литургия и заедно с нашите братя и сестри да възхвалим Господа.

 

 

Вечернята, службата по залез-слънце, беше любимата част от деня за Йосиф, тъй като абатът позволяваше на сестра Магдалена да свири на псалтерия в акомпанимент на молитвите им. Дългите й пръсти дърпаха десетте струни на инструмента и той бе уверен, че съвършенството на тон и ритъм са свидетелство за величието на Всемогъщия Христос.

След службата братята и сестрите излязоха от храма и тръгнаха към спалните си помещения покрай каменните блокове, купчините чакъл и дървените скелета, оставени от италианците. В килията си Йосиф се опита да изчисти ума си и да потъне в медитация, но бе разсеян от някакви звуци в далечината. Нима някой приближаваше стените? Очакваше всеки момент да чуе звънеца на портата.

Преди да се усети, дойде време за повечерие и отново трябваше да иде в църквата за последната служба за деня. Поради мъчещите го мисли медитацията му бе неуспешна и се замоли за прошка за това прегрешение. След като прозвучаха последните думи на последния стих, Йосиф се загледа как абатът внимателно слиза от олтара и си помисли, че Освин никога досега не му се е виждал по-стар и крехък.

Спа лошо, преследван от сънища за кървавочервени комети и новородени с горящи червени очи. В съня му хората се събираха на селския площад, призовани от човек с клепало и с една здрава и една съсухрена ръка. Човекът беше покрусен и плачеше. В следващия миг Йосиф се събуди стреснат и осъзна, че това е Освин.

Някой чукаше на вратата му.

— Да?

— Приор Йосиф, съжалявам, че те будя — разнесе се младежки глас от другата страна.

— Влез.

Беше Теодор, послушникът, който тази нощ трябваше да бди на портата.

— Дойде Юлиан, синът на Уберт каменоделеца. Моли да отидеш с него в къщата на баща му. Майка му е в родилна треска и може да не оживее.

— Детето още ли не се е родило?

— Не, отче.

— Кой час е, синко? — Йосиф свали крака на пода и разтърка очи.

— Единайсетият.

— Значи скоро ще настъпи седмият ден.

Пътят до селото бе издълбан от коловозите на каруците и в безлунната нощ Йосиф едва не изкълчи глезените си. Мъчеше се да не изостава от уверено крачещия Юлиан, за да може да следва едрата му черна фигура и да не излиза от пътя. Студеният ветрец донасяше свиренето на щурците и писъците на чайките. При други обстоятелства Йосиф щеше да се наслади на нощната музика, но сега почти не й обърна внимание.

Когато приближиха първата колиба от селото на каменоделците, Йосиф чу звъна на камбаната в абатството, призоваваща за полунощница.

Полунощ.

Освин щеше да научи за измъкването му и Йосиф бе съвсем сигурен, че абатът ще остане крайно недоволен.

Предвид късния час селото бе неестествено активно. В далечината се виждаха светлините на фенерите от отворените врати на малките сламени колиби. Между тях се движеха факли, хората сновяха навсякъде. Когато приближи, стана ясно, че в центъра на суматохата е колибата на Уберт. Селяните се трупаха пред нея и факлите им хвърляха фантастични издължени сенки. Трима мъже се бутаха пред вратата и надничаха вътре, гърбовете им образуваха същинска фаланга, която препречваше входа. Йосиф чу развълнувана италианска реч и откъси от молитви на латински, които каменоделците бяха дочули в църквата и ги бяха откраднали като свраки.

— Сторете път на приора на Вектис — заповяда Юлиан и мъжете се дръпнаха настрани, като се кръстеха и кланяха.

Отвътре се чу писък на жена в агония, смразяващ кръвта крясък, който едва не пронизваше плътта. Йосиф усети как краката му омекват и промълви: „Боже милостиви!“, преди да събере кураж да прекрачи прага.

Колибата бе така претъпкана с роднини и съселяни, че за да влезе, двама от присъстващите трябваше да излязат, за да му направят място. Уберт седеше до огнището — твърд като варовика, който обработваше, но сега посърнал, скрил лице в дланите си.

Каменоделецът извика с изтънял от изтощение глас:

— Приор Йосиф, слава Богу, че дойде. Моля те, моли се за Сантеса! Моли се за всички ни!

Сантеса лежеше на най-доброто легло, заобиколена от жени. Беше обърната на една страна, присвила колене до издутия си корем, полите й бяха повдигнати, разкривайки покритите с петна бедра. Лицето й бе с цвета на захарно цвекло, изкривено и почти изгубило човешките си черти.

Има нещо животинско в нея, помисли си Йосиф. Може би Дяволът вече я е взел.

Както изглеждаше, с израждането се занимаваше пълна жена, която позна като съпругата на Марк, главния зидар. Беше застанала до леглото и непрекъснато надничаше под полата на Сантеса, бърбореше бързо на италиански и даваше заповеди на родилката. Косата й бе сплетена и прибрана, за да не пада пред очите й, ръцете и широката й риза бяха покрити с нещо розово, подобно на желатин. Йосиф забеляза, че коремът на Сантеса блести от някакво червеникаво мазило и че на леглото има окървавен крак на жерав. Вещерство. Не можеше да позволи подобно нещо.

Акушерката се поклони на монаха, за да почете присъствието му, и каза просто:

— Обърнато е.

Йосиф пристъпи зад нея и жената внезапно вдигна полата, за да му покаже малкото пурпурно краче, подаващо се от тялото на Сантеса.

— Момче или момиче?

Жената свали полата.

— Момче.

Йосиф преглътна, прекръсти се и падна на колене.

— In nomine patre, et filii, et spiritu sancti…^[5]

Но докато изричаше думите, се молеше от все сърце да е мъртвородено.

 

 

Една сурова ноемврийска вечер девет месеца по-рано навън задуха бурен вятър. Уберт сложи за последен път дърва в огъня и обиколи наровете да нагледа децата си, по две-три на дюшек с изключение на Юлиан, който беше достатъчно голям, за да има свой собствен сламеник. След това легна на голямото легло до жена си. Тя бе на път да заспи, уморена след поредния ден тежка работа.

Уберт придърпа тежката вълнена завивка до брадата си. Беше я донесъл от Умбрия в сандък от кедрово дърво и му служеше добре в този суров климат.

Усети топлото тяло на Сантеса до себе си и постави ръка на леко повдигащите се гърди. Желанието се събуди и трябваше да бъде задоволено. За Бога, заслужаваше малко удоволствие в този труден свят. Плъзна ръка надолу и разтвори краката й.

Сантеса вече не беше красива. Тридесет и четирите години и деветте деца си бяха казали своето. Беше напълняла и измъчена, и често се мръщеше от болки в кътниците. Но въпреки това бе отзивчива, така че когато усети намеренията на съпруга си, само въздъхна и прошепна:

— Трябва да внимаваш по това време на месеца.

Той много добре знаеше какво има предвид.

Майката на Уберт бе родила тринайсет деца, осем момчета и пет момичета. Само девет от тях доживяха до зрелост. Уберт беше седмият син и когато порасна, понесе участта си. Ако той самият имаше седми син, според легендата момчето щеше да стане магьосник, призоваващ тъмните сили; чародей, както казваха някои. Всички в селото му знаеха легендата за седмия син на седмия син, но никой никога не бе виждал такъв.

На младини Уберт тичаше след жените и се възползваше от опасната сила, скрита в слабините му. Може би беше използвал славата си да примами Сантеса, най-красивото момиче в селото. И наистина, двамата с нея си угаждаха през годините, но след раждането на шестия им син Луций игрите престанаха и около съвкупяването им започна да витае мрачна атмосфера. Всяко от следващите три раждания бе причина за силни трепети и безпокойство. Сантеса се опитваше да предскаже пола на бебетата, като убождаше пръста си с трън и пускаше капка кръв в купа изворна вода. Ако потънеше, щеше да е момче, но понякога капката потъваше, а друг път оставаше на повърхността. Слава Богу, всяко новородено се оказваше момиче.

Уберт проникна в нея. Тя затаи дъх и прошепна:

— Моля се пак да е момиче.

 

 

Нощта напредваше, а положението на родилката ставаше все по-тежко въпреки горещите молитви на Йосиф. Сантеса бе твърде слаба, за да крещи, дишането й стана плитко. Малкото подаващо се краче ставаше все по-тъмно, с цвета на тъмносинята глина, която така се харесваше на грънчарите в абатството.

Накрая акушерката заяви, че нещо трябва да се направи, иначе всичко ще бъде загубено. Последва разгорещен спор, след който се стигна до съгласие — бебето трябва да бъде извадено насила. Акушерката щеше да бръкне с двете си ръце, да хване крачетата и да дърпа толкова силно, колкото е необходимо. Най-вероятно това щеше да убие бебето, но майката можеше и да оживее. Бездействието означаваше сигурна смърт и за двамата.

Акушерката се обърна към Йосиф за благословия.

Той кимна. Трябваше да се направи.

Уберт стоеше до леглото, загледан в съсипаната си жена. Огромните му мускулести ръце бяха отпуснати.

— Умолявам те, Господи! — извика той, но никой не бе сигурен дали се моли за жена си, или за сина си.

Акушерката започна да тегли. От изкривеното й лице ясно личеше, че напряга всичките си сили. Сантеса промълви нещо неразбираемо, но вече не чувстваше никаква болка.

Акушерката изпусна бебето и извади ръце, за да ги изтрие в престилката си и да си поеме дъх. След което сграбчи крачетата и отново започна да тегли.

Този път имаше резултат. Бебето се появи бавно. Колене, бедра, пенис, дупе. И изведнъж се озова цялото навън. Родилният канал се разтвори за голямата глава и момчето се озова в ръцете на акушерката.

Беше едро, добре оформено, но синьо като глина и безжизнено. Пред благоговейните погледи на мъжете, жените и децата в стаята плацентата се свлече и падна на земята. Гърдите на бебето се свиха и то пое дъх. След това отново. И след малко синьото момче стана розово и запищя като свинче.

В момента, в който животът влезе в бебето, смъртта отне майка му. Тя пое последен дъх и тялото й замръзна неподвижно.

Уберт изрева от мъка и грабна новороденото от акушерката.

— Това не е мой син! — изкрещя той. — А на Дявола!

Тръгна бързо, влачейки плацентата по пръстения под, и с рамене си проби път през тълпата, за да излезе навън. Йосиф бе тъй потресен, че не успя да реагира. Понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

Уберт стоеше на пътя, хванал сина си в яките си като менгеме ръце, и виеше като животно. После, докато селяните с факлите го наобикаляха, сграбчи пъпната връв и завъртя бебето над главата си, сякаш въртеше прашка.

След което удари с все сила малкото телце в земята.

— Едно! — изкрещя.

Завъртя го и пак го стовари.

— Две!

После отново и отново:

— Три! Четири! Пет! Шест! Седем!

Накрая пусна разбитото окървавено трупче на поляната и сковано се затътри обратно към колибата.

— Свършено е. Убих го.

Не можеше да разбере защо никой не му обръща внимание.

Вместо това очите на всички бяха насочени към акушерката, която се бе навела над безжизнената Сантеса и трескаво ровеше между краката й.

Появи се кичур рижава коса.

После чело.

И нос.

Йосиф гледаше изумен, неспособен да повярва на очите си. От мъртвата утроба излизаше друго дете.

— Mirabile dictum!^[6] — промълви той. Акушерката се намръщи и освободи брадичката, после едното рамо и издълженото тънко телце. Пак беше момче, което моментално, без потупване, започна да диша спокойно и дълбоко.

— Чудо! — извика някой от присъстващите и думата бе повторена от всички останали.

Уберт се запрепъва напред с изцъклени очи.

— Това е осмият ми син! — извика той. — Сантеса роди близнаци!

Докосна предпазливо бузата му, както човек докосва горещо гърне.

Детето се гърчеше в ръцете на акушерката, но без да плаче.

 

 

Девет месеца преди това, когато Уберт пося семето си, то достигна утробата на Сантеса. Този месец тя бе произвела не една, а две яйцеклетки.

Втората оплодена яйцеклетка се превърна в бебето, което лежеше размазано на пътя.

От първата се появи седмият син, рижото момче, което сега държеше в плен всяка душа в стаята.