Метаданни
Данни
- Серия
- Дизмъс Харди (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nothing But The Truth, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Лилова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Лескроарт. Нищо друго, освен истината
Издателство „Весела Люцканова“, София, 2000
Редактор: Вихра Манова
Художник: Валентин Киров
История
- —Добавяне
7
Дори и в най-добрите си времена Дейвид Фримън не би могъл да мине за привлекателен и обаятелен, а днешният ден далеч не бе от най-добрите за него. Седеше преди изгрев до старата си кухненска маса, отрупана с жълти правни бележници, моливи, пакетчета книжни носни кърпички, разтворени и затворени юридически книги и десетина, че и повече, немити (а ако се съди по вида им — никога немити) чаши от кафе. Облечен бе в оръфаните останки на кафяв халат, който е бил нов по Никсъново време. Посивели косъмчета надничаха изпод деколтето на също толкова посивяла фланелка. Естествено не беше избръснат — Харди го бе събудил с позвъняването си само преди пет минути. Брадичката му бе увиснала, косата му стърчеше накъдето си иска и на всичкото отгоре дъвчеше угарката от последната си снощна пура.
— Знаеш ли, Дейвид, ако адвокатският ти бизнес някой ден западне, според мен можеш да се захванеш с кино, да изпълняваш главни роли, дори да се ожениш за Джулия Робъртс…
— За кого?
Харди поклати глава.
— Няма значение. — Щом нещо нямаше връзка с юриспруденцията, то вероятно не бе известно на Фримън и със сигурност не го интересуваше.
Пък и самият Харди не бе в настроение за остроумни шегички. Спа не повече от три часа и се изтърколи от леглото, за каквото му бе послужил диванът в дневната. Бе отстъпил леглото си на Ед и Ерин, Бог да я благослови. Тя пое грижата за децата, заведе ги на училище, замествайки Франи във всички тези съществени неща. Оказваше му изключителна помощ, макар това положение да го изпълваше с чувство за вина.
Но Харди не можеше да си хаби силите в тюхкания, че не прекарва достатъчно време с децата си. Франи все още бе в затвора.
— Ето защо си помислих, че ти ще поговориш с Брон.
Мрачното лице на Фримън не вещаеше никаква утеха.
— Винаги с удоволствие бих си побъбрил с Мариан, Диз, но ако смяташ, че тя ще пусне някого от затвора, само защото го искам аз, криво си разбрал характера на взаимоотношенията ни. Как така милата ти съпруга се е докарала чак дотам?
Харди набързо описа положението в най-общи линии. Дейвид премести угарката от пурата в другото ъгълче на устните си. Харди понечи да каже нещо, готов да се застъпи за почтеността на Франи, да оправдае оскърблението, което бе нанесла на Мариан Брон, но старецът вдигна ръка.
— Няма значение какво е направила, Диз, или защо го е направила. Би трябвало вече да си го разбрал. Просто почакай. Нека помисля малко.
Фримън справедливо бе прочут в Сан Франциско както с театъра, който разиграваше в съдебните зали, така и с познаването на законите. Характерно за него беше, че печели изключително много дела, без да го е грижа по какъв начин. Като адвокат по защитата имаше юридически правомощия да осигури най-добрата позволена от закона защита, а дали това ще означава, че трябва да оспорва някой загадъчен правен въпрос или на бърза ръка да застане на глава и да направи някой фокус — все едно. Беше страхотно горд с обстоятелството, че няма гордост.
А сега обмисляше стратегията си. Макар Франи все още да не му бе клиентка, навремето той бе измъкнал сума народ иззад решетките, а всъщност тъкмо за такава помощ го молеше Харди.
— Струва ми се, че имаме две отделни обвинения в незачитане — първо, тайната, а после непочтителността към съдията. Прав ли съм? Не намирам, че тайната предполага неприкосновеност. Рандъл има всички основания да я хвърли в затвора, ако отказва да изплюе камъчето. Питай Сюзън Макдугъл. — Харди си помисли колко типично е Фримън да не проявява интерес към тайната на Рон Бомонт. — Но ако жена ти се извини на Мариан, ако каже, че може би и двете са имали тежък ден… Ще се съгласи ли да го направи?
Харди не беше сигурен — напоследък се двоумеше за много от нещата, свързани с Франи — и му го каза.
— Е, ако се съгласи, това ще бъде първата ни успешна стъпка. А после може би ще си опитаме късмета при Рандъл или Прат, но и това ще бъде костелив орех.
— Глицки вече работи по въпроса.
Фримън поклати глава.
— Смяташ ли, че един лейтенант от полицията ще убеди Рандъл да пусне, когото и да било от затвора? И то лейтенант, нека добавя, който някак си се е измъкнал от примката точно по това убийство, който дори не знае, че по този случай е свикан разширен състав от съдебни заседатели? Струва ми се, че си прахосваш напразно надеждите. Очевидно между Областната прокуратура и полицията нещо не е наред. Глицки не е подходящ. Рандъл ще му подлага крак.
— Откъде знаеш? Познаваш ли Рандъл?
— Четох някои от заключителните му речи за удоволствие. Страхотен е по време на процес, но не съм наясно какво се таи в душата му. Не мога да си представя, че ще тикне в затвора една иначе добродетелна гражданка, освен ако не е убеден, че това е ключът към присъда за убийство. Едва ли е от лекомислие. Така ще разберем дали няма политически амбиции.
— И за какво ни е да знаем?
Фримън изгледа Харди като бавноразвиващо се петгодишно дете.
— Ако има, ще се обърнем към медиите. Ще свикаме пресконференция и ще го изкараме безразсъден, отвратителен, жалък кучи син, който откъсва една добра майка от прекрасното й семейство. Но и това си има своя недостатък.
— И какъв е той?
— Ами типичният обвинител си умира от удоволствие да откъсва майките от семействата им. Както ти е известно.
Харди някога бе обвинител и си спомняше. Не че бе държал да разделя майките от децата им, но и сълза не бе проронил, изпращайки осъдените в затвора, дори някой роднина или любим да хлипа отчаяно зад гърба му в съдебната зала, което се случваше доста често. Така че Фримън имаше право — Харди не биваше да възлага никакви надежди на медийна кампания срещу Скот Рандъл.
— Но с Прат навярно е другояче — продължи старецът. — Тя се интересува от реакциите на обществеността, от гласоподавателите, нали? След някоя и друга седмица ни предстоят избори. За съжаление те не засягат Прат. Тя има още две години, независимо какво ще направим сега. Все пак можем да опитаме — прие Фримън, макар да бе ясно, че го смята за рисковано начинание. — Разбира се, след една нощ в затвора Франи може би ще реши, че едва ли си струва да жертва живота си заради тази скъпоценна тайна. Особено като научи, че приятелят й е напуснал града.
Харди пристигна в затвора в седем без петнайсет, а го пуснаха вътре точно в седем. Фримън щеше да говори с Мариан Брон и щеше да се опита да й изкаже някакво приемливо за Франи извинение. Поне така се надяваше. Знаеше също, че Глицки ще натисне инспекторите от отдела си, работещи по случая „Бомонт“, да намерят Рон.
Но на първо място бе Франи. Трябваше пак да се срещне с нея, да получи поне някакво разумно обяснение какво става и затова бе тук.
Вратата на стаята за посетители се отвори и Франи замръзна на мястото си, сякаш се боеше да пристъпи, а може би се боеше от него. Пазачът стрелна Харди с въпросителен поглед.
— Така добре ли е? Готови ли сте?
И щом затвори вратата зад Франи, тя направи една крачка в стаята.
— Нямаше го у тях. — Харди говореше с адвокатската си интонация, с която съобщаваше лоши новини — равна и безстрастна. Изреждаше фактите: — Рон го нямаше. Преместил се е оттам.
Тя не изглеждаше по-добре от снощи, но и не изглеждаше по-зле. Може би беше поспала поне малко. Най-лоша бе тази напрегнатост, която сякаш й пречеше да пристъпи напред. Харди толкова дълго се бе самоукорявал за своята неспособност да я освободи от затвора, та дори през ум не му мина, че и тя може да таи подобни самоненавистнически чувства, задето бе подложила него и децата на такова изпитание.
Нещо се мярна в погледа й и тази мисъл го осени едва сега. Той направи първата крачка в буквалния смисъл на думата, протягайки ръце към нея. Със сърцераздирателно ридание, тя се хвърли в прегръдките му.
— Снощи не успях да ти кажа, Дизмъс. Ейб беше с нас, спомняш си. Влезе, точно когато стигнахме до този въпрос или поне се канехме.
— Тогава трябваше да говориш пред Ейб.
Тя поклати глава.
— Не можех. Казах на Рон, че не му обещавам да крия от теб, че ти казвам всичко, но Ейб — това е съвсем друго нещо.
— Не можа ли просто да го помолиш да ни остави, да излезе за малко?
— Не, защото ти щеше да останеш. И той щеше да схване, че съм ти съобщила нещо, нали? А какво можеше да е то, ако не тайната на Рон? Нямаше да ни остави току-така. Познаваш Ейб. Не че му нямам доверие, но той е ченге. Той винаги и преди всичко е полицай, дори и с теб.
Харди съзнаваше, че тя има право. Преди няколко години при едно дело бе възникнало притеснение по подобен повод и Ейб не му говори няколко месеца. Ако Ейб научи, че Харди знае тайна, отнасяща се до негов случай, и не му я е казал, в най-добрия случай щеше да си има неприятности. Франи му бе спестила тази грижа.
Тя седеше до него и държеше ръката му в скута си. Все още се намираше в затвора, но поне разговаряха, отново бяха съпруг и съпруга. Всъщност той искаше преди всичко да разбере какви са отношенията й с Рон, но нямаше да я попита направо. Това не би трябвало да е от значение. Франи бе негова съпруга и имаше нужда от помощта му. Това бе на дневен ред днес — излезеше ли от създалото се положение, тогава той щеше да се занимае и с останалото.
Помисли си още, че ако наистина ставаше нещо важно, нещо, което да заплашва брака им, тя щеше да му каже — беше длъжна да му каже, нали така? Знаеше, че подобно предателство — да пропусне да му каже — ще е най-лошото от всичко, което би могла да стори. Със сигурност щеше да му каже.
Но не можеше да я попита направо. Ще подходи по-общо и ще види как ще потръгне. Наложи си маската на адвокат и попита с възможно най-миролюбив глас:
— И за какво е цялата тази работа?
Франи използваше дланите му като чифт броеници. Харди забеляза, че тя трепери, и свали найлоновото си яке. Заметна раменете й с него.
Пазачът почука и съобщи, че арестантката ще изпусне закуската, ако свиждането им продължи, но Харди с огромния си адвокатски опит го подмами да им донесе две чашки кафе и тазсутрешната дажба на Франи, след което изчакаха няколко минути в неловко мълчание.
„Защо не ме пита? — мислеше си тя. — Нима му е толкова все едно, та дори не ме пита? На негово място аз щях да му задам само този въпрос — за мен и за Рон.
Просто много отдавна се занимава с такива неща, там е работата. Те са го променили изцяло. Ето го сега, седи тук съвсем хладнокръвен и безпристрастен, защото има нов случай, нов проблем за разрешаване. Няма значение дали жена му му е изневерила. Той просто иска да разбере какво се е случило. Само фактите, госпожо — но за него това не бе поредният адвокатски виц. Бе му дълбоко присъщо.
Моля те, Дизмъс, ако поне малко те е грижа за нас двамата, попитай ме!“
Опита се да му внуши желание за разговор, но той си седеше до масата, търпелив и разбран, в очакване да й донесат закуската. От време на време й стискаше ръката, както би успокоявал която и да е друга клиентка.
Прищя й се да го удари с юмрук.
Щом донесоха храната, Франи бързо изгълта няколко хапки. Умираше от глад. Снощи бе толкова разстроена, че не бе способна да погълне и залък от вечерята си. Най-после остави пластмасовата лъжица и отпи от кафето си.
— Добре. — Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че някой ще я чуе, дори в това усамотено помещение. — Но трябва да си остане между нас.
— Тайната, която може да те измъкне от затвора ли? Искаш да я науча, без да я използвам ли?
— Само при това положение ще ти я кажа, Дизмъс. Така обещах на Рон. Не мога да ти я кажа като на свой адвокат, най-вече като на свой адвокат. Само като на свой съпруг. Ще ме разбереш, след като я чуеш.
Харди не бе убеден, че това ще се окаже вярно — не проумяваше почти нищо от развоя на събитията, — но знаеше, че трябва да я научи, а за да я научи, трябваше да обещае да не я издава.
Тази мисъл изобщо не му бе по сърце. Извън чисто личните му възражения, съществуваха и две сериозни професионални причини за нежеланието му да даде такова обещание. Като лицензиран адвокат, той бе съдебен служител, задължен да съдейства за прилагането на закона по неизмеримо множество от обществени въпроси. Втората причина бе дори по-съществена — ако Франи споделеше тайната си с него в качеството му на неин адвокат, тя щеше да бъде неприкосновена, поради привилегията на взаимоотношенията между адвокат и клиент. Нито един съд не можеше да го принуди да я разкрие — щеше да е под закрила.
Молбата на Франи криеше безброй опасности. Като частно лице, Харди много лесно можеше да се озове пред разширения състав от съдебни заседатели в положението на съпругата си, неспособен да даде показания, и да го тикнат в дранголника. Освен това, ако се впуснеше в каквото и да било разследване за Рон Бомонт и нямаше основание да претендира за неприкосновеност, не бе трудно да си представи лъжите си какво знае или не знае пред същите онези хора — Глицки, Канета, — които бяха в състояние да му помогнат. Беше опасно във всяко отношение и той се опита спокойно да разясни това на Франи.
Тя обаче не отстъпваше.
— Не. — Все още говореше почти шепнешком, но тонът й бе непреклонен. — Ще стане така, че ти разчиташ на своята неприкосновеност.
— Е, и? Какво имаш предвид? Такъв е редът.
— Обаче понякога не е. Понякога правораздавателната система не я бива.
— А? О! — изръмжа Харди.
— Какво?
— Системата не я бива. Любимият изтъркан, но удобен шлагер на шейсетте. Само дето сега ме хващат нервите, като го чуя. Защото ето какво ще ти кажа: понякога системата я бива.
— Но не и в случая с Рон. Тя го е предала. — В очите й се върна онзи предишен блясък, ала Харди не му се зарадва особено. Тя протегна ръка към него и гласът й омекна: — Дизмъс, повярвай ми. Рон има основание да не вярва на юристите, сам ще видиш.
— Не се съмнявам — отвърна Харди. — Аз самият не вярвам на много от тях. Но нали става дума за мен?
— За теб човека, а не юриста.
Той сведе глава и я поклати. Жена му сложи ръка на коляното му. Харди пресуши последната глътка хладко кафе от пластмасовата чаша.
— Добре — каза. — Обещавам. Ще си остане между теб и мен човека, мен сина, мен Светия дух. Да чуем.
Франи хвърли последен поглед към вратата, за да се увери, че никой от пазачите не се спотайва да подслушва. После извърна очи към Харди, пое си дъх и започна:
— Рон и Брий доста се караха за смяната на работата й.
Това встъпление не допадна на Харди.
— Много се надявам след това предисловие да не ми кажеш: „О, да, спомних си. В края на краищата той я уби.“
Представата не бе чак толкова забавна, но тя се насили да се усмихне.
— Не я е убил. Бяхме заедно, когато тя умря.
Оставаше си под въпрос дали това е добра или лоша новина, но той нямаше да я обсъжда точно сега.
— Добре. Слушам те. За какво са се карали?
— Ами старата й работа в петролната компания беше очевидно страхотна. Анонимна, но много добре платена. Правеше си проучванията, пишеше си докладите и почти никой от външния свят не й обръщаше особено внимание. Беше нещо като звездата на компанията. Имам предвид, че играеше голяма роля, проправяйки законовия път на това производство, струващо над три милиарда долара, но всъщност не бе обществена фигура.
— Но когато е постъпила при Кери, нещата са се променили, така ли?
— Точно така. Около нея се въртяха купища журналисти покрай проблемите с бензиновите добавки.
— И защо това е предизвиквало спорове с Рон? Имам предвид, че щом тя е била работещата в семейството, защо се е искало неговото мнение?
— По същата причина, по която и аз имам известен принос за твоята работа, за клиентите, с които се ангажираш. Поне си мисля, че имам, нали?
Вярно беше. Франи не би искала той да защитава, да речем, производителите на цигари или серийните убийци, а ако той решеше, че трябва или иска, или му се налага, то със сигурност щяха да си разменят остри думи по въпроса. Но нямаше защо да си изясняват тази тема сега, само това им липсваше днес сутринта.
— Права си. Но не говорим за теб и мен. Говорим за Рон и Брий, а те са се карали, нали така?
— Да. — Жена му се стягаше, приклещена и тя като него. Но той трябваше все така да я подтиква. Трябваше да узнае.
— И за какво се караха? За политика? За пари?
Но Франи го изненада:
— Не, нищо подобно. Заради децата. Заради децата на Рон. Макс и Касандра.
— Не са ли и нейни?
— Не. Рон вече се е развеждал веднъж. Децата са от първия му брак.
— Добре. И?
— Какво и?
— По какъв начин новата й работа е щяла да засегне децата? — Харди внезапно си спомни разговора си с Ерин и Моузес от миналата нощ. — Да не би да е заради опекунството, за което си споменала на Ерин?
Огорчен поглед — собственото й нехайство отскачаше обратно към нея и я нараняваше.
— Как Ерин е свързала думите ми с Рон? Изобщо не съм споменавала името му.
Дори не е споменала за него пред Ерин? Сърцето му не преля от радост при тази новина за още някакви тайни. Ала Харди си имаше една желязна усмивка за пред съдебните заседатели и сега тя му влезе в работа — с нея отклоняваше вниманието, ако не искаше да му проличи, че нещо наистина го безпокои.
— Мисля, че някой ловък адвокат би могъл да й помогне. Но не виждам връзка. Работа и разправии, хубаво, обаче какво отношение има това към опекунството?
Франи не бе съвсем готова да каже, все още не бе подготвена.
— Рон смяташе, че тя принася в жертва безопасността на неговите деца заради някаква отнесена представа за всички бъдещи деца. — При неразбиращия поглед на Харди тя побърза да продължи: — Накрая бе стигнала до убеждението, че тези добавки към бензина отравят водоизточниците. Съсипваше се от безпокойство за раковите образувания и малформациите при бебетата.
— И Свети Рон се е противопоставял тя да изнесе всичко това наяве? А защо?
Франи се намръщи. Стигаха до същината на проблема.
— Защото колкото повече Брий се превръщаше в общоизвестна личност, толкова повече нарастваха шансовете бившата съпруга на Рон да го намери.
— И какъв проблем е това? Що се отнася до децата? Да не би да е седяла на пусия или нещо подобно?
— Не съвсем.
Той изчака, но му се наложи да я подкани:
— Франи!
Стори му се, че тя сякаш за пръв път се опитва да произнесе думите, да види как ще се излеят:
— Злоупотребявала е с тях.
— Кой? Бившата съпруга ли?
Кимване.
— Даун. Името й е Даун. Тя… — Франи като че ли се препъна в думите: — ъъъ… опитала се да изкарва пари чрез децата. Рон намерил някакви снимки.
— За детска порнография ли става дума?
Франи кимна.
Харди изпусна дълбока въздишка.
— Господи!
— И подал молба за развод, но още преди да се стигне до съд, тя започнала да го обвинява, че той бил направил снимките. И съдията й повярвал и присъдил опекунството на нея.
— Но нали сега са при него?
— Да — отвърна тя. — Наложило му се да си ги вземе.
— Какво значи „да си ги вземе“? — Потрябва му един миг, докато осъзнае значението на думите й. — Искаш да кажеш, че е отвлякъл собствените си деца ли?
На Франи терминът не й допадна.
— Практически навярно е така, но всъщност не е направил такова нещо. Спасил ги е. И после, след всичко преживяно, Брий е щяла да застраши цялата…
Харди вдигна ръка.
— Почакай малко, почакай малко! Остави Брий. Искаш да кажеш, че Рон е загубил делото за попечителство, а после е взел децата, така ли? Кога е било това?
— Не зная със сигурност. Предполагам, че преди шест или осем години. Не по-малко.
Харди седеше като закован на стола си и почти не я слушаше.
Тя продължи:
— Успял да се настани тук, сменил си името, събрал се с Брий. И всичко вървяло прекрасно, докато тя не се забъркала с Кери… — Франи замълча.
Харди не успя да сподави сарказма си:
— Всичко е вървяло прекрасно, освен дето са го издирвали за отвличане, а?
— Но не това е бил същинският проблем…
— Точно там е бил проблемът, Франи. Не ме е грижа какво ти е разправял.
Ала тя клатеше глава.
— Не. Там всичко било приключило. Вече никой не го търсел. Нямали проблеми, докато двамата с Брий не започнали да се карат и той дори сметнал, че разправиите утихват, когато…
Харди отново я прекъсна. Досегашният търпелив и съчувстващ адвокат започваше да губи самообладание.
— Когато тя проявила неблагоразумието да бъде убита. — Прокара длан по челото си. — И къде е той сега?
— Не зная.
Той се опита да смекчи тона си, но не сполучи напълно.
— Разбираш, естествено, че ако полицията се натъкне някъде на тези факти, ще стигне до извода, че той я е убил. Всъщност аз смятам, че я е убил той.
— Не я е убил той, Дизмъс. В отчаяние е. Опитва се да спаси децата си.
— Отвлякъл ги е, за да ги спаси. Може би е убил жена си, за да я спаси. Има още едно предположение: може би е убил жена си, та отново да си спаси децата. А после ще убие и тебе.
— Никого не е убивал. И никого няма да убие.
Харди смяташе, че е на края на силите си, когато пристигна в затвора. Сега вече нямаше съмнение — бе напълно изцеден. Неубедителното опровержение на Франи кънтеше в ушите му, но той съзнаваше, че тя щеше да държи на своето и е безсилен да я убеди в каквото и да било. Във всеки случай не днес, не сега.
Съзнателно се взе в ръце, пое в друга насока:
— И тъй, Рон го няма, а ти си тук. За него вече е без значение дали ще кажеш пред съдебните заседатели какво знаеш.
— Изобщо не е без значение. Ако го издирват и го намерят, ще му вземат децата. Но те дори все още не се и опитват да го засекат — така ми каза ти.
— Ще започнат, Франи. Той ще стане основният им заподозрян, още щом официално се изясни, че е изчезнал, в първите две минути, след като Ейб го потърси. Във вторник сутринта, когато разширеният състав от съдебни заседатели пак се събере, заседателите ще го подведат под отговорност за убийството на Брий, помни ми думата.
Тя като че ли най-сетне осъзна този ужасен факт, който Харди безрезервно приемаше за истина. Отпусна се на стола и плътно се загърна с якето му. Когато вдигна очи към него, цялата й борбеност я бе напуснала. Все пак не отстъпи. И изрече безизразно:
— Той не я е убил, Дизмъс.
Харди въздъхна.
— Добре, да спрем дотук. Така или иначе, какво искаш да правя оттук нататък?