Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (21)

21

Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.

Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.

Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.

Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.

— Това е неразумно, Ал — изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо — невъзмутима усмивка, влажни очи. — Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.

Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.

— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.

Торн кимна с разбиране.

— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.

— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…

— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?

Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк от барчето.

— Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.

Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.

— Какво има в нея? — попита Валънс.

Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.

— Ти ще ми кажеш.

Валънс подуши.

— Алкохол е.

Пак усмивка, този път сияйна.

— Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. — Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. — До дъно, Ал. Наистина.

— Искаш да изпия това нещо?

— Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.

Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:

— О, Господи — взе чашата и я пресуши на две глътки. — Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?

— Не, разбира се, че не. Просто… — Срещна погледа на работодателя си. — Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.

Торн добродушно го потупа по коляното.

— Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй — с делови тон, — как намираш идеята ми?

— Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?

Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.

— Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?

Валънс усети, че се поотпуска.

— И моите впечатления са същите.

— Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол — като мен сега — пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… — Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. — Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. — Замълча за миг и вдигна манерката си. — Докато другата добавка, естествената добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.

Но Валънс не бе сигурен.

— Стига Деймън да се навие.

Лицето на Торн се помрачи.

— И защо да не приеме?

— Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.

— Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.

— Вярно. — Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно — досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: — Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено открито, не мислиш ли?

— Понякога има нужда от откритост — гласът му бе мек като пух, а тонът — твърд като кама.

Ето я отбранителността на Торн, на която Валънс доста често се бе натъквал и преди. За него това бе сигнал да не важничи много-много, защото истината бе, че Торн ужасно го изплаши. Не се преструваше пред него, че не стои зад отравянето на водата.

Понякога обаче, както днес, умират хора.

— Съгласен съм — каза Валънс. — Понякога откритостта е полезна. Как смяташ, да питам ли Деймън, да го прослушам как ще го приеме? Ако той поеме, ще действаме и ние.

— Добре — меко отвърна Торн, — след като нямаме друг изход. — Наливаше от самолетните порции водка в чашата си. Добави кубче лед, а отгоре наля оранжада, намести се удобно на мястото си и отпи голяма глътка. — А сега за тоя Харди. Направих някои проучвания. Оказа се, че може да създаде известни проблеми.

Само това му липсваше на Валънс в момента. Седна на самото крайче на дивана.

— Как така?

Със сдържан по обичая си глас Торн очерта какво е научил за Франи, за разширения състав от съдебни заседатели, за Рон Бомонт, разказа едно-друго от живота на Харди, който бил от адвокатите, дето си пъхат носа навсякъде и невинаги се гнусят от черна работа.

— Можем само да предполагаме — заключи той, — че след като е въртял Кери на шиш, значи е направил връзката — в буквалния смисъл на думата — между смъртта на Брий и бензиновите добавки, което за нас е лоша новина. Ще ми се да засечем къде е Рон. — Въздъхна. — Боя се, че трябваше да действаме по-бързо. Аз съм виновен, така е. Трябваше да проникна в компютъра й и да изтрия онази проклетия, вместо да…

Но Валънс клатеше глава. Не искаше отново да се впуска в обсъждания с Торн за неговото „вместо да“.

— Не — прекъсна го, — пак щеше да й остане копие, а навярно и дискета. Точно това се опитах да получа от нея, да я забавя, докато минат изборите.

— Заповядай, Ал. Благодаря ти, че се отби.

Докато влизаше, той обхвана с поглед невероятния апартамент. Не бе идвал преди и внушителността на жилището го порази, макар че не би следвало да се изненадва — всичко, свързано с Брий Бомонт, правеше впечатление. Бе убеден, че до голяма степен е неподатлив на неустоимата й физическа привлекателност, но не бе дотам глупав, че да я отрича.

Тя бе приятелка на Деймън и следователно фактор в кампанията, който трябва да бъде държан под контрол, така че се опитваше да не гледа на нея като на жена. Не го бе грижа, че е жена. Месеше се в кампанията и в работата му и не му харесваше — точка по въпроса.

Но за пръв път оставаше насаме с нея. Докато тя го водеше през богаташката гостна към кътчето за сядане близо до балкона, той подсъзнателно си даваше сметка за изисканото обзавеждане, произведенията на изкуството, за панорамната гледка през прозорците.

Но непосредствено пред очите му се разкриваше още по-хубава гледка. Не можеше да откъсне очи от идеалното дупе на Брий, което тя бе натъпкала в чифт фирмени дънки. Досега не я бе виждал по дънки. Нито по тениска без нищо отдолу. Нито пък боса. Русата й коса падаше тежко до средата на гърба. Помисли си, че може да обхване талията й с шепи.

И всичко това по някакъв начин пробуди смътен гняв, защото тя можеше колкото си иска да си ходи ето така пред него, но пропастта помежду им бе толкова бездънна, че в буквалния смисъл на думата бе немислимо той да реагира по какъвто и да било начин. Тя стоеше толкова над него, че той изобщо не съществуваше за нея. А това направо го изкарваше от кожата му.

Докато вървяха, тя поведе разговор за незначителни неща:

— Извини ме, че съм в този вид. Цял следобед не съм ставала от компютъра и загубих представа за времето.

Слушаше я с половин ухо, все така впил очи в нея, когато тя внезапно се обърна — дали улови накъде бе насочен погледът му? — и посочи един от ниските, тапицирани столове.

— Както и да е, нека просто ти благодаря, че намина. Не исках да те безпокоя, но не зная какво да правя. Щеше ми се да се посъветвам с теб, преди да обременявам Деймън с каквото и да било.

— Ще направя каквото мога — неуверено отвърна Валънс. Беше висок почти един и осемдесет — горе-долу колкото Брий — и тежеше близо деветдесет килограма. Имаше кестенява коса, хвърляше тромава сянка, бялата му риза бе зле колосана и сакото му бе провиснало. Езикът не му се подчиняваше. — Благодарен съм ти, че си се сетила за мен.

Навярно усетила как той реагира на присъствието й, тя постоя неловко за миг, а после му посочи един от столовете.

— Искаш ли да седнеш? Да ти донеса ли нещо за пиене? Разполагам буквално с всичко.

— Да, бих изпил една бира, благодаря.

Отново се взря в нея, но се насили да отклони поглед към балкона и града отвъд. Тя се върна само след секунда с бутилка чуждестранна бира, с изстудена чаша за пилзенска бира и пластмасова бутилка минерална вода.

Валънс любезно й благодари.

— Хубаво жилище — отбеляза, докато си наливаше.

Тя отвинтваше капачката на минералната вода, но спря, а лицето й се натъжи.

— Да. Макар че, боя се, много скоро ще ни се наложи да го напуснем. Но не бива да се оплаквам — беше много удобно, повече, отколкото предполагахме, че… — Замълча. — Поддръжката му е твърде скъпа. А освен това ние с Рон — съпруга ми… е, наясно си.

— Той вкъщи ли е?

Тя поклати глава.

— Не. Отиде с децата… както и да е, няма значение. Не са у дома в момента.

Валънс отпи голяма глътка и се опита да зададе въпроса си предпазливо. Нямаше да му е от полза, ако му проличи каквото и да било.

— За него ли става дума?

Запитването му като че ли я изненада.

— Не. Абсолютно нищо, свързано с него.

Той изчакваше.

Тя се загледа над рамото му, разсеяно поднасяйки бутилката към устните си.

— Напоследък доста се вглеждах в себе си, Ал. А правих и много проучвания.

— Да.

Тя отметна кичур от лицето си.

— Знаеш ли, откакто Деймън ме накара да се усъмня в предположенията си относно моята работа за петролната индустрия, да се огледам във всички посоки, както би се изразил той, беше истинско… предполагам, че ти би го нарекъл образование.

Валънс кимна.

— Което е странно, при положение, че ме смятат за експерт по тези въпроси.

Той вдигна рамене и се опита да се усмихне.

— Е, осъзнала си заблудата си, нищо повече.

Но Брий тръсна глава.

— Не зная какво всъщност осъзнах. Струва ми се, че освен дето се почувствах уязвена, съм била и подведена от хора, на които съм имала доверие, и ядосана на себе си за собствената си глупост — имам предвид, Ал, че не съм глупава, всичко друго да, само не и глупава.

— Така е — отвърна Валънс, стараейки се да говори безгрижно, — не и глупава е добре казано.

Тя пренебрегна лекомислената му забележка. Раздразнено отметна кичур коса.

— И нещо повече, Деймън отново ме върна към подтика да се захвана с всичко това… имам предвид работата си… преди всичко.

— Което ще рече?

Тя помълча.

— Ще ти прозвучи глупаво.

Валънс поклати глава.

— Не, нали се разбрахме, че не си глупава. И защо започна работа преди всичко?

— Исках да върша добро. — Брий въздъхна шумно. — Добре, ето така. Казах го.

— Добре. — „Голяма работа“, помисли си той. — И тъй, искала си да правиш добро.

— И го правех. С МТБЕ направих онова, което си бях поставила за цел. Знаеш ли каква работа върши това вещество за прочистване на въздуха, Ал? Почти напълно ликвидира токсичните газове. Ако отидеш в Пасадена през август, вече ще можеш да видиш планините. И дори ей там — посочи Брий към прозореца. — Всичко се вижда! То направи въздуха по-чист, разбираш ли? Съзнаваш ли какво невероятно постижение е това?

Беше се разпалила и трябваше да стане и да се раздвижи, за да се разтовари поне донякъде. Отвори балконската врата и в помещението нахлу струя студен въздух. Това изглежда я поуспокои за миг и тя пак се обърна с лице към него.

— Както и да е, въпреки сегашните лоши отзиви за него в пресата, въпросът е там, че то наистина действаше, а аз имах принос за него, и то какъв! Агенцията за опазване на природата се възхити, всички се възхитиха. Можеш ли да разбереш до каква степен вложих себе си в разработката му? Как не исках дори да погледна появилите се оплаквания? Не бях в състояние да ги погледна.

— Всеки би те разбрал — кимна Ал, макар самият той да не бе съвсем сигурен, че я разбира. — Естествено е.

— Така е — съгласи се тя. — Напълно е естествено. — Въздъхна и пак седна на стола срещу него, а коленете им почти се докосваха. — Както и да е, по-късно прозрях какво съм вършела, благодарение на Деймън.

— И правилно си постъпила.

— Е, до известна степен.

Валънс вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Че навярно съм била ядосана. Бяха ме изиграли като глупачка и не исках това да се случи повторно. Осъзнах, че Деймън изглежда възнамерява да лансира етанола, макар всъщност да не го прави директно, пък и не съм сигурна, че наистина иска да продължава в тази насока.

За Валънс това бе възможно най-лошата новина. Кандидатът не бе учен — нямаше нужда да знае подробностите. Трябваше да знае единствено, че МТБЕ замърсява подпочвените води, а етанолът — не. Следователно етанолът е за предпочитане. Но не биваше да издава безпокойството си. Вместо това се позабави, отпивайки от бирата, после се усмихна.

— Е, Брий, както сама казваш, никога не е включвал етанола в предизборната си платформа.

— Обаче всъщност за това става дума. И ти го знаеш, Ал.

— И толкова ли е лошо?

— Е, не е страхотно гориво. Производството му е скъпо, не е икономично…

Принуди се да я прекъсне:

— Но не представлява опасност за подпочвените води и пречиства бензина, нали?

Брий се намръщи. Двоумеше се.

— Какво? Кажи ми!

— Не се нуждаем нито от едното, нито от другото. Цялото производство на добавки в основата си е просто едно голямо, алчно мошеничество. Петролните компании, както е известно, трупат милиарди от МТБЕ. Но това не е всичко. Чувал ли си за СКО, петролното сдружение?

Валънс усети, че му се завива свят.

— Разбира се.

— Е, те пък изкарват милиарди и милиарди от дотациите за етанола. Не могат да печелят от него, но някак са убедили правителството, че е от национален интерес производството му да продължи.

— Може и така да е. Може би…

Но тя го прекъсна:

— Не. Не, не е, Ал. Знаеш ли, че добивът му изисква по-голям разходна енергия, отколкото той произвежда като гориво?

— Едва ли, Брий. Как е възможно?

— Извличането на горивото, стойността на превоза, складирането, рафинирането и тъй нататък.

— Добре, но…

— Нищо не е добре. И тъй като горивната му енергия е по-малка от тази на бензина, това означава, че на километър се харчи повече, което засяга всички шофьори. Освен това — продължи Брий, обзета от дълбоко възмущение, — съзнаваш ли, че всеки долар от печалбите на СКО от етанола струва трийсет долара на американския данъкоплатец? И при това изцяло изпускам научната страна. Говоря единствено за гнусния бизнес. Направо ужасно.

Валънс нямаше какво да й отговори. Не знаеше дали всичко това наистина е вярно, а и не му пукаше, но тя очевидно си вярваше и като нищо щеше да го съобщи на Деймън. Ето къде бе проблемът. Ето на какво трябваше да попречи.

Заговори, владеейки гласа си:

— Но, Брий, почти всеки бизнес…

— Само че Деймън не се е ангажирал с всички видове бизнес. А с този. И етанолът не е най-лошото.

Той зачака, стаил дъх. Какво можеше да е по-лошо от вече установеното от нея?

— И какво е най-лошото? — попита.

Тя се приведе напред и очите й фанатично се впиха в неговите.

— Нямаме нужда нито от едното, нито от другото.

— От кое по-точно?

— Нито от МТБЕ, нито от етанол и изобщо от никакви добавки. Агенцията за опазване на природата ги е узаконила, но цялата история е мошеничество. Цялата, разбираш ли? — От гняв гласът й се извиси с няколко децибела.

— Аз… боя се, че не разбирам — успя да измънка той.

— Да, да. Зная, че не ти е ясно. Как иначе? Никой не разбира. Почакай малко.

И ненадейно скочи, едва ли не затича, и изчезна в някакъв коридор срещу кухнята. А след миг се появи отново с голяма купчина книжа в ръце.

— Виж — започна без предисловие, — не очаквам от теб да проумееш научните термини, но нека се опитам да ти обясня.

Той слуша, както му се стори, цяла вечност как тя изброява основните пунктове от доклада, над който бе работила миналия месец и половина. Той съдържаше множество данни — диаграми, уравнения, сравнителни анализи на скоростта на горене, емисии, икономичност на бензините — и постепенно дори Ал Валънс започна да осъзнава какво бе натрупала Брий.

Съставен от патентни заявления, съдебни преписи, лични бележки, административни резюмета и експертни данни на десетки инженери по двигателите, докладът на Брий изчерпателно излагаше една тревожна истина: петролните компании бяха открили способ за такава формула на бензина, че той да изгаря напълно без прибавяне на окислители, без каквито и да било добавки.

— Ето, виждаш ли, Ал, точно това ти казах. Цялата история с добавките е чисто мошеничество. Деймън трябва да го научи. Длъжна съм да му кажа.

Когато тя приключи, Валънс внесе ред в мислите си. Сега не биваше да отблъсква Брий. Ако хукне да обяснява на Деймън, ако го убеди да заговори за откритието й, ще настъпи катастрофа. Въздъхна престорено:

— Ужасно. Направо отвратително. Чудя се как не е гръмнало в новините.

Но Брий имаше готов отговор:

— Това е само купчина от отделни документи, експерименти, мнения. Така работим ние учените — пощипваме оттук-оттам дребни проблеми, сами по себе си привлекателни и предизвикателни.

Както и аз с МТБЕ. В началото, казано дилетантски, работата ми бе да докажа, че той допринася за пречистването на въздуха. И всяка проба излизаше успешна. А после някак си работата ми се промени и постепенно престанах да бъда учен. Превърнах се в говорител, който защитава онова, което е направил, онова, в което вярват в „Калоко“, в което вярвах самата аз. Така че не се интересувах от подпочвените води, от пречистването им, дори от тази нова формула на бензина. Работата ми, животът ми се заключаваше в МТБЕ. Останалото не беше моя грижа. — Погледна го с надежда. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Естествено. Естествено, че разбирам.

Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.

— Но сбърках.

— Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. — Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. — Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…

— Точно така.

— Но ако не…

Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:

— Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че е малко сложна.

— Недей да предполагаш. Повярвай ми! — Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. — Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?

— Да.

— Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…

— Какво?

— Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…

— Не — възрази тя. — Рон никога не би направил подобно нещо. — Подвоуми се. — Рон приема създалото се положение.

Той сви рамене. Не биваше да настоява.

— Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти — всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.

Ала тя бе непреклонна.

— Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.

— След изборите ли? — Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.

— Да, мисля — отвърна тя. — Както решихме.

Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото — лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.

Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.

Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал — евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.

Не. Не става.

 

 

От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.

Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.

— Би трябвало да свърши работа — забеляза Торн с напълно трезвен глас. — Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.

Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн — навярно не само от алкохола, — което го стряскаше.

Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.

— Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. — Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. — А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.

Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.

— Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. — Пое към вратата. — Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?

— Нямаше го, когато му звънях.

— Да, така е, така е.

Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.