Тери Пратчет
Подвижни образи (8)

Малко огънче от съчки озаряваше склона на Света гора. Виктор го запали, защото… е, защото така се чувстваше по-уверен. И защото хората си палят огън.

А той имаше нужда да си напомня, че е човек и вероятно още не е полудял.

Не се притесняваше чак толкова, че говори с куче. Хората често си приказват с кучета. Същото важеше за котарака. Може би дори за заека. Но разговорът с мишока и патока не беше от най-обичайните случки.

— Ти да не мислиш, че сме искали дар словото? — изфуча заекът. — В един миг съм си заек като всички останали и съм много доволен от това, в следващия — тряс, вече мисля. А това, да знаеш, е голяма пречка, ако искаш да си щастлив като заек. Искаш трева и секс, а не умуване от рода на „И какъв е смисълът на всичко, като стигнем до същината?“.

— Ъхъ, ама ти поне ядеш трева — изтъкна Гаспод. — Тя не ти приказва. Когато огладнееш, хич не ти трябва да изпадаш в скапани морални дилеми как да постъпиш с онова, дето ти е в чинията.

— И ти си въобразяваш, че имаш проблеми! — скастри го котаракът. — Аз вече мога да ям само риба. Ако докопаш с лапа вечерята и тя вземе, че се разпищи за помощ, значи здраво си загазил.

Смълчаха се. Всички се вторачиха във Виктор. Включително мишокът. И патокът. Изглежда патокът беше настроен най-войнствено. Вероятно беше научил за готварските хитрости с портокаловия сос.

— Тъй си е — въздъхна мишокът. — Виж какво ни сполетя. Да речем, търча си аз из кухнята и ей тоя ме гони — кимна към надвисналия над него котарак. — Писъци, паника… После нещо се разцвърчава в главата ми, виждам някакъв тиган… Сещаш ли се? Допреди миг не съм знаел що е то тиган, ама вече стискам дръжката, котакът изскача иззад ъгъла и… прас! Клатушка се наляво-надясно и мънка: „Кой ме халоса, бе?“ Отвръщам му: „Аз бях.“ И двамата се усещаме, че говорим.

— Че и осмисляме — добави котаракът.

Беше черен, с бели лапи и уши като мишени за ловна пушка. Белязаната муцуна подсказваше, че вече е употребил докрай осем от деветте си котешки живота.

— Тъй, тъй, нека да знае — потвърди мишокът.

— Разкажете му какво направихте после — подкани Гаспод.

— Дойдохме тук — обясни котаракът.

— Чак от Анкх-Морпорк ли? — изненада се Виктор.

— Ъхъ.

— Петдесет километра!

— Толкова са, а вече се убедих, че е трудно да те вземат на стоп, ако си котарак.

— Сега разбра ли? — натърти Гаспод. — Случва се с кого ли не. Всякакви твари се примъкват към Света гора. Не знаят защо са дошли, но е много важно да са тук. И никой не се държи както навсякъде по света. Виждам, че става нещо смахнато.

Гъсокът закряка. Долавяха се думи, но толкова завалени от несъвместимостта между човката и словото, че Виктор нищо не различи.

Другите животни слушаха със съчувствие.

— Какво казваш, паток? — не се стърпя накрая заекът.

— Казва — преведе Гаспод, — че било като миграцията при птиците. Усещал същото.

— Тъй ли? Аз не вървях дълго — сподели заекът. — Бездруго си живеех сред дюните. — Той въздъхна. — Три весели години и четири отвратителни дни.

Виктор си спомни нещо.

— Значи си виждал стареца на брега?

— Стареца ли… Да, бе. Все се качваше на хълма.

— Що за човек беше?

— Ей, готин, допреди четири дни речникът ми се състоеше от два глагола и едно съществително. Според теб какво съм си мислил за него? Знам само, че не ни закачаше. Може да сме го смятали за камък с крака, нищо чудно.

Виктор си мислеше за книгата в джоба си. Песнопения, поддържане на огъня… Какъв човек би го правил?

— Не знам какво става — призна си той, — но ми се иска да открия. Слушайте, вие нямате ли си имена? Неловко ми е да говоря с някого, без да му знам името.

— Само аз имам — отвърна Гаспод. — Щото съм куче. Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод.

— Предполагах, че си измисляте имена на своя език — смънка Виктор. — Да речем, Могъщата лапа или… или Бързия ловец.

Усмихна се подкупващо, но останалите го зяпаха дълго.

— Той чете книжки — обясни им накрая Гаспод. — Виж какво — подхвана и се почеса енергично, — на животните обикновено не им пука за имената. Знаем добре кои сме.

— Е, не че имам нещо против да съм Бързия ловец — сподели мишокът.

— Предполагах, че такова име повече подхожда на котарак — меко възрази Виктор, който вече се обливаше в пот. — А мишките имат мили прякори като… като Пискунчо.

— Пискунчо ли? — мигом охладня гласът на мишока.

Заекът се ухили.

— И… и винаги съм смятал, че зайците се наричат… Дългоушко или нещо подобно.

Заекът престана да му се хили и нервно помръдна ушите си.

— Приятелче…

— Да ви кажа — намеси се Гаспод весело, опитвайки се да разведри атмосферата, — чувал съм легендата, че първите двама души на света дали имена на животните. Има над какво да се замислиш.

Виктор извади книгата, за да прикрие смущението си. Песнопения и поддържане на огъня. Три пъти дневно.

— Този старец… — запъна се той.

— Защо пък да е толкова важен? — заяде се заекът. — Просто се качваше на хълма два-три пъти всеки ден и издаваше някакъв шум. Можеше да си сверяваш… не знам какво по него. Винаги същото. Много пъти.

— Три пъти. Три представления. Нещо като театър ли? — мърмореше Виктор и плъзгаше пръст по страницата.

— Не можем да броим до три — кисело го осведоми заекът. — При нас е едно… и много. — Взря се ядно в човека и добави смразяващо: — Дългоушко, а?…

— Хора от друго място са му носели риба — продължи Виктор. — Никой не живее наблизо. Сигурно са идвали от много километри. Май не е искал да яде рибата, уловена в този залив. А тук гъмжи от живот. Когато поплувах навътре, видях толкова големи раци, че чак да не повярваш на очите си.

— И те как се казват според теб? — вметна Дългоушко, който не забравяше лесно обидите. — Щрак-щрак ли?

— Ъхъ, дай да изясним въпроса веднъж завинаги — изписука мишокът. — У дома бях мишок за чудо и приказ. Искам подобаващо име, мойто момче. Щото нарече ли ме някой Пискунчо, направо си проси да му оформя главата с тигана, ако ми схващаш намека.

Патокът се разкряка.

— Я млъкнете — помоли другите Гаспод. — Патокът казва, че всичко било част от тая смахната история — хора, тролове и още какви ли не се събират тук, животните изведнъж започват да говорят. Патокът смята, че тук има нещо, в което е причината.

— И откъде може един паток да знае това? — усъмни се Виктор.

— Драги — скастри го заекът, — когато ти се научиш да прелиташ над цялото море и поне да си налучкваш скапания роден континент, тогава ще оплюваш гъските.

— А, говорите за загадъчния усет на животните ли? — оживи се Виктор.

Всички пак го зяпнаха.

— Все тая, трябва да сложим край на историята — заяви Гаспод. — Умуването и приказките прилягат на вас, човеците. Свикнали сте. Някой трябва да разнищи щуротията…

Животните не откъсваха погледи от Виктор.

— Е, може би книгата ще ни послужи… — измъкна се той. — По-ранните записки са на някакъв древен език. Аз не знам как…

Млъкна и помисли. Магьосниците не бяха добре дошли в Света гора. Не вярваше, че е уместно да споменава Невидимия университет или своите скромни занимания там. Постара се да подбере по-безобидни думи.

— Знам обаче кой в Анкх-Морпорк може да ги разчете. И той е животно. Тоест човекоподобно.

— А как е със загадъчния усет? — промърмори Гаспод.

— Много е печен в тази област — увери го Виктор.

— В такъв случай… — започна заекът.

— Тихо! — спря го Гаспод. — Някой идва.

Пламъкът на запален факел пълзеше по склона. Патокът отскочи тромаво във въздуха и се отнесе нанякъде. Другите изчезнаха в сенките. Само кучето не шавна.

— Ти няма ли да офейкаш? — изсъска му Виктор.

Гаспод склони глава настрана.

— Бау?

Факелът се плъзгаше на зигзаг между храстите като светулка. Понякога спираше и поемаше в съвсем нова посока. Пламтеше ярко.

— Кой идва? — тихо попита Виктор.

Гаспод подуши въздуха.

— Човек. Жена. Използва евтин парфюм. — Муцуната му се сбърчи. — Нарича се „Играчка на страстта“. — Пак вдиша. — Носи наскоро прани дрехи, но не са колосани. Стари обувки. Изобилие от филмов грим. Била е в закусвалнята на Боргъл и… — носът му помръдна — … е яла яхния. Но не много.

— Няма ли да ми кажеш и колко е висока? — подсмихна се Виктор.

— Съдейки по миризмата, не повече от метър и шейсет — предположи Гаспод.

— Я стига!

— Ти повърви само километър с мойте лапи и тогава кажи, че те лъжа…

Виктор затрупа с пясък огънчето и се смъкна по склона.

Светлината замря, щом той доближи. За миг му се мярна силует на жена, която с едната си ръка придържаше шал на раменете си, а с другата вдигаше факела високо над главата си. После пламъкът угасна толкова внезапно, че в очите му заиграха синкави и алени следи. Сред тях различи много по-дребничка фигура от първата.

Тя промълви:

— Какво търсите в моята… ох, какво говоря… защо сте… къде… — Изведнъж жената се овладя и попита сприхаво с познат глас: — Ти пък какво правиш тук?

— Джинджър?

— Да?

Виктор помълча. Кои ли думи подхождаха на такова положение?

— Ъ-ъ… Вечер тук е приятно, не мислиш ли?

Тя се вторачи в Гаспод.

— Това е ужасният помияр, който се навърта около студиото, нали? Не понасям дребни кучета.

— Джаф, джаф — обади се Гаспод.

Джинджър го прониза с поглед. Виктор си представяше мислите й: „Той каза «джаф, джаф». Нали е куче, а те правят точно така…“

— Лично аз си падам по котките — сподели тя.

Нисък глас отвърна:

— Тъй ли? Да не се миеш със слюнката си като тях?

— Що за приказки?!

Виктор се отдръпна и припряно размаха ръце.

— Не ме гледай така! Не го казах аз!

— Да, бе! Сигурно беше кучето, а?

— Кой, аз ли? — невинно вметна Гаспод.

Джинджър се вцепени. Зениците й бавно се завъртяха надолу към кучето, което лениво се чешеше зад ушите.

— Бау? — подхвърли то.

— Това куче каза… — заекна Джинджър и го посочи с треперещ пръст.

— Знам — успокои я Виктор. — Значи те харесва.

Той се озърна. Още една светлинка изкачваше хълма.

— Ти ли си довела някого тук? — обърна се пак към Джинджър.

— Кого? — погледна тя през рамо.

Вече се чуваше и пукането на съчки. Диблър излезе от мрака, следван от Детритус като плашеща сянка.

— Аха! — възкликна Гърлото. — Заварихме влюбените пиленца да си гукат!

Виктор се втрещи.

— Какво?!

— Какви?! — изфуча момичето.

— Къде ли не ви търсих — укори ги Диблър. — Някой спомена, че сте се качили тук. Много романтично. Можем да го използваме. Ще подобрим плакатите. Тъй… — Прегърна ги през раменете. — Да вървим.

— Къде? — заинати се Виктор.

— Започваме снимки още по зазоряване — съобщи Гърлото.

— Господин Среброриб ми обеща, че повече няма да си намеря работа в този град…

Диблър отвори уста, но поумува още една секунда.

— А, да. Но аз ще ви дам втори шанс. — Говореше далеч по-бавно и внимателно. — Тъй, де. Втори шанс. Знам, млади сте, опърничави. И аз съм бил такъв. „Диблър — рекох си, — ако ще сам да си прережеш гърлото, дай им втори шанс.“ С по-ниски надници, разбира се. Какво ще кажете за един долар на ден?

Виктор видя изгрева на нечакана надежда в очите на Джинджър.

И отвори уста.

— Петнайсет долара — отсече нечий глас.

Не беше неговият. Виктор стисна устни.

— Какво?… — стресна се Диблър.

Виктор отвори уста.

— Петнайсет долара. И пак ще си приказваме за парите идната седмица. Петнайсет или се отказваме.

Виктор затвори уста и вдигна очи към небето.

Диблър понечи да размаха пръст под носа му, но се разколеба.

— Ха, допадаш ми! Умееш да се пазариш! Добре. Три долара.

— Петнайсет.

— Пет. Последно предложение, момко. Хиляди хора там долу ще се вкопчат в такъв шанс.

— И защо не сте при тях, господин Диблър?

Гърлото се озърна към Детритус, който се рееше в мечтите си за Руби, после погледна към Джинджър.

— Хайде да са десет, защото си ми симпатичен. Сам си прерязвам гърлото.

— Спогодихме се.

Диблър протегна ръка. Виктор зяпна своята, сякаш я виждаше за пръв път, и стисна подадената му десница.

— А сега да се връщаме долу — настоя Гърлото. — Много неща имам да организирам.

Той закрачи към дърветата. Виктор и Джинджър поеха след него послушно и донякъде зашеметено.

— Ти си луд, бе! — засъска момичето. — Как можа да се противиш толкова?! Щяхме да си изтървем късмета!

— Нищо не съм казвал! Помислих, че ти си преправяш гласа!

— Не, ти беше! — настоя Джинджър.

Спогледаха се. После погледнаха надолу.

— Джаф, джаф — обади се Гаспод, Кучето — чудо.

Диблър се огледа.

— Това какво беше?

— О, намерихме едно куче — припряно обясни Виктор. — Казва се Гаспод. Наречено е на знаменития Гаспод.

— И прави номера — злобничко добави Джинджър.

— О, куче изпълнител?

Диблър се наведе и погали Гаспод по малката топчеста глава.

— Гър, гър…

— Ще ви смае с нещата, които прави — заяви Виктор.

— Да, ще ви смае — потвърди като ехо Джинджър.

— Ама е грозник — отбеляза Гърлото.

Вторачи се упорито в кучето, но все едно си мереше силите със стоножка в умението да рита. Гаспод би накарал и огледало да се извърне.

Диблър обаче явно премяташе някаква идея в главата си.

— Между другото… доведете го сутринта. Хората обичат да се посмеят.

— О, ще се разкикотят още щом го видят — обеща Виктор. — Ще се смеят до припадък.

След няколко крачки чу тих глас зад гърба си:

— Някой ден ще ми платиш за това. Впрочем и сега ми дължиш по един долар на ден.

— За какво?

— Посреднически процент.

 

 

Над Света гора засияха звезди. Представляваха огромни кълба от водород, нагрят до стотици милиони градуси — толкова горещ, че дори не можеше да се запали. Много от тях щяха да се раздуят неимоверно, преди да загинат, а после да се свият до мънички намусени джуджета, запомнени само от най-сантименталните астрономи. Но в момента грееха поради метаморфози, недостъпни за алхимиците, и превръщаха скучните елементи в чиста светлина.

А над Анкх-Морпорк просто валеше дъжд.

Старшите магьосници се бяха събрали около гърнето със слончетата. По изрична заповед на Ридкъли странната съдина бе изнесена отново в коридора.

— Помня Риктор — сподели Деканът. — Един такъв кльощав. И малко се увличаше. Но беше умен, няма спор.

— Хе-хе! — изкряка Уиндъл Пунс от овехтелия си стол на колела. — Аз пък помня неговия миши брояч.

— И това гърне е достатъчно да… — започна Ковчежникът и се задави. — Какъв миши брояч?! Да не е пъхал вътре мишки на малък конвейер?

— Не, не. Виж сега, само навиваш пружинката на уреда, той почва да бръмчи и да брои всички мишки в къщата, а едни колелца с цифри на тях се въртят и показват колко са мишките.

— Но защо?

— Хъм… Сигурно е искал да брои мишки и толкова.

Ковчежникът вдигна рамене.

… уумм…

— Ей, гледайте. То се разклати — посочи Деканът.

… уумм… уумм…

Магьосниците се споглеждаха с внезапна уплаха.

— Какво става? Какво става, бе? — разкряка се Уиндъл Пунс. — Защо някой не ми… ъ-ъ, каже какво става?

… уумм… уумм…

— Да бягаме! — предложи Деканът.

— Накъде? — треперливо уточни Ковчежникът.

… ууммУУММ…

— Аз съм стар човек и настоявам някой да…

Тишина.

— На пода! — кресна Архиканцлерът.

Пльок.

От колоната до него се откърти парченце.

Ридкъли вдигна глава.

— Ех, богове, отървах се на…

Пльок.

Втората сачма отнесе връхчето на шапката му.

Още няколко минути магьосниците лежаха на каменните плочи и трепереха. Накрая Деканът подхвърли приглушено:

— Как мислите, това ли беше?

Архиканцлерът отлепи буза от пода. Червендалестото му лице вече аленееше.

— Ковчежнико!

— Да, господине?

— Ей на това му викам аз стрелба!

 

 

Виктор се обърна на другата страна.

— Квима?

— Шест часът заранта е, гусин Диблър рече да изгряваш, слънчице — уведоми го Детритус, докопа завивката и я пусна на пода.

— Шест сутринта ли? Значи още е нощ! — изпъшка Виктор.

— Гусин Диблър рече, че денят щял да бъде дълъг — предаде му тролът. — Гусин Диблър те иска за снимки в шест и половина. И туй ще стане, да знаеш.

Виктор си обу панталона.

— Поне може ли да закуся? — попита хапливо.

— Гусин Диблър рече, че е уредил да донесат нещо за ядене.

Под леглото започна хъхреща шетня. Гаспод се подаде и разнесе вонята си на стар килим. Зае се със сутрешното чесане.

— Как… — Видя трола. — Джаф, джаф.

— Я, малко куче. Аз обичам малките кучета.

— Бау.

— Сурови — добави Детритус.

Само че не успя да вложи задължителното гаднеене в гласа си. В главата му се полюшваше Руби, покрита с десетина декара червено кадифе.

Гаспод изчегърта с нокти едното си ухо.

— Бау — каза тихичко. — Това беше сдържана заплаха — обясни, щом тролът излезе.

 

 

Подножието на хълма вече беше претъпкано с хора, когато Виктор се появи на площадката. Бяха разпънати две палатки. Някой държеше поводите на камила. Духчета врещяха в няколко клетки под сянката на една трънка.

А насред хаоса се препираха Диблър и Среброриб. Гърлото бе обхванал с ръка раменете на противника.

— Ей по туй веднага си личи — разнесе се глас до коленете на Виктор, — че някой нещастен загубеняк ще бъде хубавичко изпързалян.

— Том, за теб това е крачка нагоре! — витийстваше Диблър. — Помисли — кой друг в Света гора може да каже за себе си, че е вицепрезидент по производството?

— Да, но фирмата си е моя! — изхленчи Среброриб.

— Правилно! Вярно! — поощри го Гърлото. — Тъкмо това означава длъжността вицепрезидент по производството.

— Сериозно?

— Лъгал ли съм те някога?

Челото на Среброриб се набръчка.

— Вчера ми каза, че…

— Образно казано, де — припряно вметна Гърлото.

— Е, щом е образно, май не…

— Ето, видя ли? Ама къде е този художник?

Диблър се оглеждаше и остави у околните впечатлението, че вече е изритал Среброриб от обсега на вниманието си.

Притича мъж с папка под мишница.

— Да, сър, господин Диблър?

Гърлото извади парче хартия от джоба си.

— Плакатите да са готови довечера, разбра ли? — изрече заканително. — Вземи. Това е заглавието на филма.

— „Сенкъта на пустинйъта“ — промърмори под носа си художникът.

А Диблър вече напираше към Виктор.

— О, момчето ми!

— Докопало го е — прошепна Гаспод. — И то по-здраво от всекиго.

— Кое го е докопало? — изсъска Виктор. — И как познаваш?

— Отчасти по недоловими признаци, за които ти си сляп — обясни кучето, — и отчасти защото се държи още по-мръснишки от друг път.

— Толкова съм щастлив да те видя! — бликаха думите от Гърлото, а очите му светеха лудешки.

С вече привичен жест прегърна Виктор през раменете и почти го избута към палатките.

— Ще бъде велик филм!

— Радвам се — немощно отрони Виктор.

— Ти ще играеш главатаря на бандитите — просвети го Гърлото, — иначе си добър човек, мил с жените и така нататък, и ще нападнеш едно село, ще отвлечеш робинята, но щом я погледнеш в очите, ще се захласнеш по нея, а после има набег и стотици мъже на слонове нахлуват в…

— Камили — намеси се хилав юноша, подтичващ зад Диблър.

— Заповядах да има слонове!

— Но имаме камили.

— Камили, слонове — все едно — пренебрежително изсумтя Гърлото. — Важна е екзотиката, нали? И…

— И имаме само една — пак го прекъсна младокът.

— Една ли?

— Повече не намерихме.

— Но аз доведох десетки изпълнители с чаршафи на главите, които си чакат камилите! — разкрещя се Диблър и размаха ръце. — Значи трябва да са много камили, не е ли така?

— Имаме само една, защото в Света гора няма повече камили, а и нея намерихме с късмет — някакъв тип пристигна на нея чак от Клач.

— Трябваше да пратиш хора да доведат още! — озъби се Гърлото.

— Господин Среброриб ми нареди да не го правя.

Диблър изръмжа гърлено.

— Ако я накараме да обикаля по-пъргаво, може да изглежда, че не е само една — оптимистично допусна юношата.

— Ами накарайте камилата да мине пред снимачната кутия, после майсторът на ръчката нека спре духчетата, ще върнете камилата, ще качите друг на нея, майсторът пак ще завърти ръчката и камилата повторно ще мине пред кутията — предложи Виктор.

Диблър го зяпна.

— Ей, какво ви казвах? — подхвърли към небето. — Момчето си е гений! Така можем да имаме и сто камили на цената на една, прав ли съм?

— Но ще излезе, че пустинните бандити яздят в колона — допълни младокът. — Няма да прилича на необуздано нападение.

— Добре, де, ясно ми е — махна с ръка Диблър. — И така се връзва. Ще сложим табела, че предводителят казва… — Помисли само секунда. — Казва: „Следвайте ме в колона, бвана, за да заблудим омразния враг.“ Спогодихме се, нали? — Той се обърна към Виктор. — Познаваш ли моя племенник Сол? Напористо момче. Почти завърши училище. Доведох го вчера. Сега е вицепрезидент по снимането на филми.

Сол и Виктор си кимнаха.

— Чичо, май „бвана“ не е най-подходящата дума — сети се юношата.

— Че нали е клачианска? — наежи се Гърлото.

— Горе-долу, но от друг край на Клач. Защо да не е „ефенди“ или…

— Стига и да е чужбинска — прекъсна го Диблър безпрекословно и пак тупна Виктор по гърба. — Добре, момчето ми, да те видя със сценичен костюм. — Изкикоти се. — Сто камили, а! Какъв ум само!

— Извинете, господин Диблър — примъкна се художникът по плакатите, — нещо не схващам…

Гърлото издърпа листчето от ръката му.

— Какво например? — попита заядливо.

— Ами описанието на госпожица Дьо Грях…

— То си е очевидно — заяви Гърлото. — Искаме да внушим екзотичната, примамлива, но и чужда романтика на осеяния с пирамиди Клач, ясно? Естествено е да вмъкнем символа на този загадъчен и неразбираем за нас континент, схвана ли? Ама всичко на всекиго ли трябва да сдъвча на малки хапки?

— Да, обаче си мислех…

— Просто направи каквото ти казвам!

Художникът неотстъпчиво се зачете в листчето.

— „Тя има лице на Свинкс…“

— Именно! — въодушеви се Диблър. — Именно!

— Така е малко обидно. Не е ли сфинкс?…

— Стига си ми губил времето с дреболии! Хващай четката, защото утре искам плакатите разлепени из целия град.

Художникът се озърна с измъчен поглед, който Виктор се научи да разпознава веднага. Всички около Диблър имаха това изражение.

— Както кажете, господин Диблър — смънка нещастникът.

— Действай. — Гърлото се взря във Виктор. — Защо не си се преоблякъл досега?

Виктор побърза да се шмугне в палатката. Нисичка възрастна дама^[1] с телосложението на изправен хляб му помогна да навлече костюма, наглед съшит нескопосано от пребоядисани в черно чаршафи. Е, като се знаеха наличните удобства в Света гора, може и просто да бяха взети от нечии легла. Накрая тя му връчи меч с извито острие.

— Защо е крив? — учуди се Виктор.

— Такъв си е, миличък — промълви тя неуверено.

— Нали мечовете уж са прави? — усъмни се той.

Чуваше се как навън Диблър пита незнайно кого защо всички са толкова тъпи.

— Може отначало да са прави и да се изкривяват от употреба — предложи догадка старата дама и го потупа по ръката. — Така е с много неща на този свят. — Усмихна му се лъчезарно и добави: — Ако си готов, ще отида оттатък да нагледам момичето, да не би да я зяпат някакви джуджета.

Тя излезе патраво и след малко в съседната палатка издрънча метал, а Джинджър се оплака неясно.

Виктор опита няколко движения с меча.

Гаспод го наблюдаваше лукаво.

— Ти какъв ще играеш?

— Изглежда ще съм главатар на банда разбойници от пустинята. Романтичен и дързък… Ей, Гаспод, а ти защо каза, че нещото е докопало Диблър?

Кучето изчовърка със зъби бълха от лапата си.

— Вгледай се в очите му — отвърна след малко. — По-зле са и от твоите.

— Ха, какво им има на моите?

Тролът Детритус надникна в палатката.

— Гусин Диблър рече, че те иска вънка, ама тутакси.

— Очите ми… — упорстваше Виктор. — Какво щеше да казваш за очите ми?

— Бау.

— Гусин Диблър рече… — повтори Детритус.

— Ей сега, де! Идвам!

Виктор излезе от палатката си в мига, когато и Джинджър се показа от своята. Той стисна клепачи и забърбори:

— Ох, наистина съжалявам… Ей сега ще се прибера и ще почакам да се облечеш…

— Аз съм си облечена.

— Гусин Диблър рече… — затътна тролът зад тях.

— Хайде! — задърпа го за ръката момичето. — Не бива всички да чакат нас.

— Но твоите… твоите… — Виктор сведе поглед, обаче стана още по-зле. — Брей, пъп в диаманта… — оплете му се езикът.

— Ще свикна някак — подсмихна се Джинджър и размърда рамене, като напразно се опитваше да си нагласи костюма. — Пречат ми тези две купички за крем. Чак сега мога да съчувствам искрено на момичетата в харемите.

— И нямаш нищо против хората да те виждат в този вид? — изуми се Виктор.

— А защо да съм против? Това са подвижни образи, не истинският живот. Бездруго свят ще ти се завие, ако научиш какво са принудени да вършат някои момичета за доста по-малко от десет долара на ден.

— Девет — напомни Гаспод, който припкаше по петите на Виктор.

— Добре, хора, заемете си местата — развика се Диблър в мегафона. — Синовете на пустинята ей там, моля. Робините… но къде са робините? Аха. Майсторите на ръчките?…

— За пръв път виждам толкова хора да работят по един филм — прошепна Джинджър. — Не може да струва по-малко от сто долара!

Виктор огледа Синовете на пустинята. Стори му се, че Диблър се е отбил в закусвалнята на Боргъл и е наел двайсетимата, които са седели най-близо до вратата, колкото и да са неподходящи, а после им е нахлузил пустинни одежди, както си ги е представял. Сред Синовете на пустинята имаше тролове (Скалата го позна и му махна с ръка), джуджета, а в края на колоната — малък, космат и яростно чешещ се Син на пустинята с покривало за главата, което се диплеше около лапите му.

— … сграбчваш я, нейната красота те запленява и я мяташ върху своя лък — нахлу гласът на Диблър в съзнанието му.

Виктор трескаво повтори мислено едва чутите указания.

— Върху какво?…

— Това е предната част на седлото, бе! — изсъска му Джинджър.

— А-а…

— После препускате в нощта, а всички Синове на пустинята те следват и пеят въодушевяващите си пустинни песни…

— Никой няма да ги чуе — услужливо напомни Сол. — Но ако си отварят и затварят устите, ще се създаде… знаете, впечатление.

— Сега не е нощ — възрази момичето. — Слънцето свети, та се къса.

Диблър се опули и размърда устни, после кресна:

— Сол!

— Чичо — припряно подхвана племенникът, — не можем да снимаме нощем. Духчетата няма да виждат. Нищо не пречи да сложим табела „Вече е нощ“ в началото на сцената и…

— Магията на подвижните образи не е такава! — развика му се Гърлото. — Това си е мърльовщина!

— Извинете — вметна Виктор. — Какъв е проблемът, щом духчетата могат да нарисуват нощно небе със звезди?

За малко всички се смълчаха. Диблър се вторачи в Техничаря.

— Могат ли?

— Не става — възрази майсторът на ръчката. — Адски трудно ги караме да нарисуват и това, което виждат, камо ли измишльотини.

Диблър си потърка носа.

— Може и да съм склонен за малък пазарлък…

Техничаря вдигна рамене.

— Не ме разбрахте, господин Диблър. За какво са им пари? Най-много да ги излапат. Започнем ли да ги караме да рисуват, каквото нямат пред очите си, ще загазим като…

— Защо да не е пълнолуние? — опита се да спаси положението Джинджър.

— Правилно мислиш — похвали я Диблър. — Ще има и надпис, че Виктор казва на Джинджър: „Колко ярка е луната, бвана.“

— Или нещо в този дух — дипломатично добави Сол.