Тери Пратчет
Подвижни образи (5)

— Господин Среброриб? — осведоми се Диблър.

Среброриб прекосяваше студиото, понесъл внимателно кутия с току-що заснети филми, но се закова на място, защото някаква кльощава фигура го връхлетя като завърнала се у дома блудна невестулка. А изражението на Диблър прилягаше на дълго, гъвкаво и бяло създание, което се плъзва над кораловия риф и навлиза в топлите плитчини, където се плацикат дечица.

— Какво има? — стреснато попита Среброриб. — Кой сте вие? Как вляз…

— Името ми е Диблър — представи се търговецът. — Но нямам нищо против да ми казвате Гърлото.

Стисна омекналата ръка на Среброриб, хвана го за рамото и пристъпи напред, раздрусвайки ръката енергично. Показваше безгранична приветливост, освен това се погрижи Среброриб да си изкълчи лакътя, ако понечи да се дръпне.

— И бих искал да ви призная веднага — продължи Диблър, — че всички сме потресени от това, което вие, момчета, правите тук.

Среброриб се пулеше към ръката си, подложена на приятелското мъчение, и се усмихваше неуверено.

— А кои… сте вие?

— Всичко това… — Диблър пусна рамото му само колкото да посочи с всеобхватен жест оживения хаос наоколо. — Фантастично е! Великолепно! Последната ви творба, ох, как се казваше…

— „Бъркотия в бакалията“ — подсказа Среброриб. — В която крадецът отмъква наденичките, а продавачът го гони, нали?

— А, да… — Застиналата усмивка на Диблър се смръзна напълно само за секунда-две, преди отново да прелее от искреност. — Тази беше. Изумително! Направо гениално! Прекрасно изразена метафора!

— Струваше ни почти двадесет долара, между другото — осведоми го Среброриб със свенливо самодоволство. — Разбира се, платихме и четиридесет пенса за наденичките.

— Изумително! — повтори Диблър. — И сигурно са я гледали стотици хора?

— Хиляди — поправи го Среброриб.

За усмивката на Гърлото вече не можеше да се намери подобаващо сравнение. Ако бе успял да я поразшири още мъничко, горната половина на главата му щеше да тупне на земята.

— Хиляди? Наистина ли? Чак толкова ли? И естествено те ви плащат по…

— О, в момента събираме кой колкото даде — прекъсна го Среброриб. — Само за да си покрием разходите по експериментите, нали разбирате. — Той погледна надолу. — Извинете, бихте ли престанал да тръскате ръката ми?

Диблър също погледна надолу.

— Да, разбира се!

Пусна ръката му, но тя продължи да подскача още няколко секунди заради мускулните спазми.

Гърлото помълча като човек, вслушващ се унесено в гласа на своето божество. После промълви:

— Знаете ли, Томас… Нали мога да ви наричам Томас?… Когато видях този шедьовър, аз си казах: „Диблър, зад всичко това има един неподправен творец“…

— … но как научихте малкото ми име?…

— … „да, творец, който заслужава да е свободен, за да общува със своята муза, вместо да се обременява с всички отнемащи време дреболии в управлението на бизнеса.“ Прав ли съм?

— Ами… вярно е, че книжата ме затрупват…

— Тъкмо това очаквах да чуя — увери го Гърлото. — Помислих си: „Диблър, длъжен си да отидеш там незабавно и да му предложиш услугите си.“ Знаете за кои услуги говоря. Административните. За да снема товара от плещите ви. За да вършите онова, което умеете най-добре, нали? Е, Том?

— Аз… аз… разбира се, силата ми наистина е в…

— Именно! Правилно! — поощри го Диблър. — Приемам предложението ти, Том!

Очите на Среброриб се изцъклиха.

— Ъ-ъ…

Диблър го тупна игриво по рамото.

— Ти само ми покажи тези книжа, после си свободен да вършиш онова, в което ти е силата.

— Ъ-ъ… Да — съгласи се Среброриб.

Гърлото стисна двете му ръце и го озари с хиляда вата искреност и почтеност.

— Това е велик момент в живота ми — изрече дрезгаво. — Трудно ми е да изразя с думи какво означава той за мен. Признавам честно, че по-щастлив ден не съм имал. Исках да ти кажа това, Томи. От все сърце.

Тържествената тишина беше съсипана от тихичко кискане.

Диблър бавно се озърна. Не видя никого зад себе си освен сивкаво помиярче, което седеше на сянка върху купчина дъски. Кучето разгада изражението му и наклони глава настрани.

— Бау? — каза то ясно.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото потърси с очи има ли нещо подходящо за мятане, но осъзна навреме, че нарушава образа си, и пак се вторачи във впримчения Среброриб.

— Знаеш ли — сподели още по-искрено, — за мен е истински късмет, че те срещнах.

 

 

Обядът в една кръчма лиши Виктор от целия долар, че и от още два пенса. Състоеше се от купичка супа. Съдържателят заяви, че тук поначало била голяма скъпотия, защото всичко се докарвало отдалеч. Нямало стопанства около Света гора. Пък и кой ще си гледа селската работа, като може да се захване с филмите?

После Виктор се яви при Техничаря за пробни снимки.

От него се искаше да стои неподвижно около минута, докато човекът го оглеждаше втренчено над кутията си. Накрая Техничаря отсече:

— Така. Имаш дарбата, хлапе.

— Но аз не правих нищо — смути се Виктор. — Казахте ми да не мърдам.

— Ъхъ, това се искаше от теб. Ето от какво имаме нужда. От хора, които умеят да не мърдат. Не от надуто перчене като в театъра.

— Само че още не сте ми обяснил какво вършат духчетата в кутията.

— Ами погледни.

Техничаря разхлаби две закопчалки и цяла редица зли очички се впериха във Виктор.

— Ей тия шест дяволчета — посочи Пилски предпазливо, за да не го одраскат малките нокътчета — надзъртат през дупката отпред и рисуват каквото видят. Трябва да са шест, чатна ли? Двама рисуват, другите четирима духат да съхне бързо. Защото идва време за следващата снимка. При всяко завъртане на ей тази ръчка прозрачната лента се навива надолу за следващия кадър.

Техничаря завъртя ръчката и духчетата се разцвърчаха уплашено.

— Какво ги тревожи? — попита Виктор.

— А, ръчката върти и малко колелце с камшичета. Няма друг начин да ги накараш да работят пъргаво. Обикновено духчетата са много лениви дребосъци, от мен да знаеш. Обратна връзка, ако схващаш. Колкото по-бързо въртиш ръчката, толкова по-бързо се пренавива филмът и те рисуват още по-бързо. Само че трябва да налучкаш скоростта. Много важна работа е въртенето на ръчката.

— Но всичко това не е ли малко… жестоко?

Техничаря като че се изненада от въпроса.

— Няма такова нещо. Полага ми се почивка на всеки половин час. Според правилника на Гилдията на въртящите.

Пилски се премести пред друга кутия с отворен заден капак. В нея имаше мудни наглед гущери, които зяпнаха Виктор печално.

— Не сме много доволни от тази история — сподели Техничаря, — но засега по-добро няма. Виждаш ли, обикновеният саламандър си се излежава в пустинята по цял ден и попива светлината, а когато се уплаши, я изхвърля. Един вид самозащита. Филмът се върти, а този капак се вдига и спуска, тяхната светлина минава през филма, после през тези лещи и стига до екрана. Общо взето, проста работа.

— Как ги плашите? — уточни Виктор.

— Не виждаш ли ръчката отстрани?

— А-а…

Виктор докосна замислено снимачната кутия.

— Е, дотук разбрах. Правите множество малки картинки. И ги превъртате бързо. Значи би трябвало да виждаме само размазани сенки на екрана, но не е така.

— Ами… — Техничаря се почеса многозначително по носа. — Професионална тайна на Гилдията на въртящите, ако се досещаш за какво говоря. Предава се само от поколение на поколение посветени в занаята — добави той важно.

Виктор се взря в очите му.

— Защо ли се заблуждавах, че филми се правят едва от няколко месеца?

Пилски неволно отбягна погледа му.

— Да, де, засега си предаваме тайната един на друг. Но щом минат няколко години, ще има на кого още да я… Не пипай там!

Виктор гузно си дръпна ръката от купчината кутии на тезгяха.

— Ей това са филмите, за които все си приказваме. — Техничаря полека ги избута встрани. — Иска се внимание. Не бива да се сгорещяват, защото са направени от октоцелулоза, а не понасят и силните сътресения.

— Какво може да се случи? — смънка Виктор, впил поглед в кутиите.

— Знае ли човек? Никой не е оцелял, за да ни просвети.

Пилски видя изражението на Виктор и се ухили.

— Не е твоя грижа — успокои го. — Ти ще стоиш пред снимачната кутия.

— Да, но не знам как да играя — въздъхна Виктор.

— А можеш ли да изпълняваш каквото ти се каже?

— Какво? Е… Да. Предполагам.

— Това се иска от теб, момко. И изпъкнали мускули.

Излязоха под ослепителното слънце и тръгнаха към бараката на Среброриб.

Завариха я заета.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе разглеждал подвижните образи.

 

 

— Нещо измислих… — сподели Гърлото. — То е… погледнете сами. Ей такова…

Показа им картонче, изписано с несигурните му драскулки.

След туй преставленийе, Що не се отбийте

в „Къщъта на Ребърцата“ на Харга,

дето ще ви поднисат най-доброто

от кулинарийта?

— А какво е „кулинарийта“? — попита Виктор.

— Чужбинско е — просвети го Диблър.

Озъби се на натрапника. В плановете му не влизаше да се озове под един покрив с тип като Виктор. Надяваше се да омайва само Среброриб.

— Храна, де — добави неохотно.

Среброриб зяпаше глуповато картончето.

— И какво като е храна?

— Защо — подхвана Гърлото, подбирайки думите — да не го покажете в края на представлението?

— Да, защо да го правим?

— Защото такива като Хитрьо Харга ще ви плащат мно… немалко парици.

Всички отново разгледаха картончето.

— Хранил съм се в „Къщата на ребърцата“ на Харга — спомни си Виктор. — Не бих казал, че там поднасят най-добрите гозби. Дори напротив. — Той се позамисли. — Толкова напротив, че повече не може и да бъде.

— Няма значение — остро възрази Диблър. — Изобщо не е важно.

— Но… — поколеба се Среброриб. — Ако разправяме на хората, че „Къщата на ребърцата“ на Харга е най-добрата гостилница в града, какво ще кажат съдържателите на всички останали?

Гърлото се наклони съзаклятнически към него.

— Ще си кажат: „Защо не се сетихме по-рано?“

Облегна се на стола, а Среброриб се вторачи в него зашеметен.

— Може ли пак да ми го разтълкувате?

— Ще поискат да направим същото и за тях! — натърти Диблър.

— Знам — кимна Виктор. — Ще искат да показваме картончета като „При Харга не е най-доброто, защото ние го поднасяме“.

— Нещо подобно, да — наежено потвърди Гърлото. — Може и да е с други думи, но ще е нещо подобно.

— Но… Но… — Среброриб се мъчеше да навакса смисъла на разговора. — На Харга няма да му хареса, нали? Ако ни плати, за да кажем, че неговата гостилница е най-добрата, а после вземем пари от други хора, за да кажем, че при тях е най-добрата кухня, той непременно ще…

— … ще ни плати повече — довърши вместо него Диблър, — за да покажем първото картонче отново, но с по-големи букви.

Другите двама пак го загледаха втренчено.

— Наистина ли се надявате да извъртите този номер? — усъмни се Среброриб.

— Да — безизразно потвърди Гърлото. — Не сте ли чували уличните продавачи сутрин? Никога не викат: „Почти пресни портокали, малко омекнали, на разумна цена.“ Вместо това крещят: „Ей тия портокали са точно като за тебе, ще си оближеш пръстите!“ На това му казвам нюх за бизнес. — Пак се подпря на бюрото. — А както виждам, той доста ви липсва.

— Така изглежда — отпаднало смотолеви Среброриб.

— С парите — довърши го Гърлото с глас, който пъхаше лост в пролуките на действителността — ще можете да се усъвършенствате във вашето изкуство.

Жертвата се пооживи.

— Вярно. Например ще намерим начин да добавим звук към…

Диблър не го слушаше. Посочи няколко малки табла, подпрени на стената.

— Това какво е?

— А, моя идея — похвали се Среброриб. — Решихме, че е проява на… ъ-ъ, добър делови подход — вкусваше думите като рядък нов сладкиш, — ако съобщаваме на хората какви са следващите ни филми.

Гърлото вдигна едно табло, изпъна ръката си и го прочете придирчиво.

Иднъта седмицъ ще ви пукажем

„Пелиас и Мелизанда“,

романтическъ трагедия в две ролки.

Благодарим ви.

— Ух… — изсумтя.

— Така не е ли добре? — окончателно се умърлуши Среброриб. — Нали ще узнаят всичко, което биха искали?

— Може ли?

Гърлото вече вадеше парче тебешир от чекмеджето. Подраска усърдно по гърба на таблото и след малко им показа надписа.

Боговети и людете им рекоха:

„Ни шъ го бъде“, ама те не слушаха!

 

„Пелиас и Мелизанда“,

историйъ на забранена обич!

 

Изгаряща сагъ за страсти, дето прескачат

през времето и ръстоянието!

 

Ще да се втрещите!

 

С 1000 слона!

Виктор и Среброриб четяха бавно и зорко, сякаш разглеждаха меню на непознат език. Всъщност — и за съжаление — наистина им беше непознат, макар и да се оказа техният роден език.

— Виж ти — смънка Среброриб. — Брей… Не знам дали е имало нещо забранено. Ъ-ъ… Само е историческа драма. Надявах се да помогне… нали разбирате, на децата и така нататък. Да събуди интереса им към историята. Всъщност Пелиас и Мелизанда никога не са се срещали, тъкмо в това е трагедията. Много… ъ-ъ, тъжно. — Взря се пак в таблото. — Но трябва да призная, че несъмнено напипвате нещо. Ъ-ъ… — Беше видимо притеснен. — Май не помня да е имало слонове — сподели, сякаш се почувства виновен. — Бях там през целия следобед, докато снимахме, но не вярвам в който и да е миг да съм виждал хиляда слона. Убеден съм, че щях да ги забележа.

Очите на Диблър се изцъклиха. Не знаеше откъде в главата му бликат кристално ясните идеи какво трябва да има във филмите. Ясно му беше обаче, че хиляда слона са добър летящ старт.

— Няма слонове, а? — провери отново.

— Според мен няма.

— А танцуващи момичета?

— Ами… не.

— Е, има ли поне безмилостни гонитби и хора, увиснали на пръстите си от ръба на канарата?

Среброриб мъничко се ободри.

— Мисля, че в един кадър има балкон.

— А някой виси ли от него?

— Не съвсем — уточни Среброриб. — Мелизанда се навежда да погледне от балкона.

— Да, но нали публиката ще затаи дъх в очакване тя да падне?

— Надявам се — по-троснато заяви Среброриб, — че в това време ще четат словоизлиянията на Пелиас. Едва ги побрахме на пет табла, и то със сгъстен краснопис.

Диблър въздъхна.

— Знам аз какво искат хората. Не напират да си вадят очите с четене на ситни буквички. Искат зрелища!

— Четенето ги преуморява, а? — саркастично вметна Виктор.

— Искат танцьорки! Искат вълнения! Искат слонове! Искат хора да падат от покриви! Искат мечти! Светът е препълнен с малки хора, у които напират големи мечти!

— Да не говорите за джуджетата и гномовете? — ухили се Виктор.

— Не!

— Кажете ми, господин Диблър — сепна се Среброриб, — всъщност какъв е професионалният ви опит?

— Продавам различни стоки — отвърна Гърлото.

— Предимно наденички — уточни Виктор, без никой да го е молил.

— И други стоки — рязко го поправи Диблър. — С наденички се занимавам, когато в останалите пазарни ниши липсва оживление.

— Значи продажбата на наденички ви вдъхва увереност, че знаете как се правят по-добри филми? — заяде се Среброриб. — Всеки може да продава наденички! Виктор, не съм ли прав?

— Е, зависи… — неохотно промърмори Виктор.

Съзнаваше, че едва ли друг освен Диблър би успял да пробута Диблъровите наденички.

— Ето, видяхте ли? — доволно натърти Среброриб.

— Важното е — честно продължи Виктор, — че господин Диблър може да продаде наденички дори на хора, които вече са ги купували от него.

— Вярно! — грейна насреща му Гърлото.

— А който е способен да продаде наденичките на господин Диблър два пъти на един и същ човек, ще продаде каквото и да било — завърши Виктор.

 

 

Настъпи следващото утро, ясно и чисто като всеки ден в Света гора. Заеха се с „Интересните и любопитни приключения на Коен Варварина“. Диблър бе обмислял идеите си цяла вечер. Поне така твърдеше.

Заглавието обаче бе измислено от Среброриб. Въпреки уверенията на Гърлото, че Коен Варварина на практика е историческа фигура и животът му е много поучителен. Среброриб се заинати и не прие заглавието „Долината на кървищата“.

Връчиха на Виктор подобие на кожена торбичка, но се оказа, че това е костюмът му за филма. Скри се зад близките големи камънаци, за да се преоблече.

Дадоха му и грамаден тъп меч.

— Слушай ме внимателно — започна Диблър, разположил се на платнен сгъваем стол. — Ето какво ще правиш — биеш се с троловете, хукваш да развържеш момичето, биеш се с другите тролове и изтичваш зад ей онази скала. Така си го представям. Томи, ти какво ще кажеш?

— Ами аз… — смънка Среброриб.

— Страхотно — одобри Гърлото. — Добре. Питай, Виктор.

— Споменахте тролове. Къде са те?

Двата камъка се размърдаха.

— Хич за нищо не бери грижа — успокои го по-близкият. — Двамцата с дъртия Галенит си знаем роличките.

— Тролове! — изгъгна Виктор и заотстъпва.

— Таквиз сме си — потвърди Галенит и размаха боздуган със стърчащ пирон.

— Но, но… — пелтечеше Виктор.

— Що, к’во има? — учуди се другият трол.

Езикът на Виктор напираше да избълва: „Но вие сте тролове, свирепи живи камънаци, които обитават планините и размазват на пихтия пътниците, и то тъкмо с огромни боздугани като тези в ръцете ви. А аз очаквах, че като тролове ще се предрешат хора, може би с дрехи от сиво зебло, нещо такова…“

— О, добре. А-а…

— Ти не слушай щуротиите, дето плямпат, че ядем човеци — помоли го Галенит. — Туй е клевета, от мене да знаеш. Че ние нали сме от скали, що ни трябва да ядем човеци…

— Да ги гълтаме, бе. Не ги гълтаме — поправи го другият.

— Ъхъ. Що да гълтаме човеци? Плюем ги. И вече не вършим таквиз глупости — припряно заяви тролът. — Не че изобщо сме ги вършили, де. — Сръга Виктор приятелски и замалко не му счупи едно ребро. — Тука работата си я бива — сподели шепнешком. — Дават ни по три долара на ден и още по долар за защитен крем, щото се излагаме на слънчеви лъчи.

— Иначе ще се вкаменим преди свечеряване, пък туй си е голяма досада — обясни другият.

— Ъхъ, а и тъй бавим снимките и хората почват да си драскат кибритените клечки в нас.

— И в договора пише, че получаваме още по пет пенса, ако си носим свой боздуган.

— Дали не бихме могли да започнем… — обади се Среброриб.

— Но защо има само двама тролове? — оплака се Диблър. — Какво героично има в схватка само с двама тролове? Нали помолих да бъдат двадесет?

— На мен и двама ми стигат — подвикна Виктор.

— Слушайте, господин Диблър — подхвана Среброриб, — съзнавам, че се опитвате да ни помогнете, но има основни икономически…

Двамата се впуснаха в разгорещен спор. Техничаря, същият и майстор на ръчката, въздъхна и свали задния капак на снимачната си кутия, за да нахрани и напои духчетата, които вече мрънкаха.

Виктор се облегна на меча.

— Значи често участвате в снимки?

— Ъхъ — потвърди Галенит. — По цял ден. Да речем, в „Кралски откуп“ играх трол, дето изскача от дерето и млати хората. И в „Мрачната гора“ играх трол, дето изскача от дерето и млати хората. Ама в „Загадъчната планина“ играх трол, дето изскача от дерето и подскача върху хората, за да ги сплеска. Нямаш полза, ако те нарочат, че ставаш само за характерни роли.

— Ти същото ли правиш? — обърна се Виктор към другия трол.

— О, Моренчо си има типаж — обясни Галенит. — Най-добрият в занаята.

— А кого играе?

— Камъни.

Виктор се облещи.

— Щото чертите му много изпъкват — продължи Галенит. — Играе не само камъни. Да го беше видял в ролята на древния монолит! Щеше да се смаеш! Ей, Мори, я му покажи какъв надпис ти направиха.

— А, не ща — ухили се срамежливо Моренчо.

— Умувах дали да си сменя името заради филмите — сподели Галенит. — Да е нещо от класа. И си рекох, че може да е Кремък. — Погледна неуверено към Виктор, доколкото можеше да се тълкува изражението на лице, сякаш издялано от ритници със стоманен ботуш. — Ти к’во ще кажеш?

— Ами… Много е хубаво.

— Рекох си, че е по-динамично — добави вероятният Кремък.

Изведнъж Виктор се чу да изрича:

— Защо да не е Скалата? И това е хубаво име.

Тролът го зяпна и беззвучно повтори артистичния псевдоним.

— Леле… — промълви накрая. — Нямаше да се сетя. Скалата. Ей туй вече ми допада. Щото като съм Скалата, май ще ми се полагат повече от три долара на ден.

— Хайде да започваме — сурово натърти Диблър. — Предполагам, че ще можем да си позволим повече тролове, ако филмът пожъне успех, но не и ако надхвърлим бюджета, значи е задължително да свършим до обедната почивка. Така, от Мори и Галенит искам…

— Скалата — поправи го Скалата.

— Така ли? Все едно. Двамата изскачате и нападате Виктор, разбрахме се. Така… завърти…

Майсторът раздвижи ръчката на снимачната кутия. Чуха се леко тракане и писъци на духчета. Виктор не помръдна, макар погледът му да преливаше от готовност.

— Това означава, че започваш да играеш — търпеливо обясни Среброриб. — Троловете изскачат иззад камъните, а ти храбро се браниш.

— Но аз не знам как да се браня от тролове! — изхленчи Виктор.

— Слушай — подхвана Скалата, — ти отбивай ударите, пък ние ще се стараем да не те цапардосаме.

Поредното прозрение…

— Значи всичко е наужким! — възкликна Виктор.

Троловете се спогледаха само за миг, но посланието беше ясно: „И тези загубеняци се мислят за господари на света!“

— Ъхъ — потвърди Скалата. — Туй е то. Няма нищо истинско.

— Не ни е разрешено да те убиваме — насърчи го Моренчо.

— Вярно — подкрепи го и Скалата. — Точно тебе няма що да убиваме.

— Щото ни удържат надницата, ако се оплескаме — невесело призна Моренчо.

 

 

Пред пролуката в действителността се скупчваха някакви създания и надничаха с подобия на очи към светлината и топлината. Бяха цяла тълпа.

Някога бе имало път за тях. Не би било вярно да твърдим, че помнеха онова време, защото не разполагаха с нещо толкова съвършено като паметта. Всъщност трудно е да се каже, че имаха и глави. Но инстинкти и копнежи не им липсваха.

Имаха нужда от проход.

И го намериха.

 

 

Стана доста сполучливо при шестия опит. Основното затруднение се състоеше във въодушевените опити на троловете да удрят другия, земята, въздуха или самите себе си. Накрая Виктор се съсредоточи в опитите си да уцели с меча фучащите край него боздугани.

Диблър като че остана доволен. Но не и Техничаря.

— Твърде много се мятаха насам-натам — заяви критично. — Бяха извън кадър половината време.

— Все пак беше битка — напомни Среброриб.

— Ясно, ама не мога да местя снимачната кутия — сопна се майсторът на ръчката. — Духчетата ще се търкалят вътре.

— Не може ли да ги закрепиш някак? — предложи Диблър.

Техничаря се почеса по брадичката.

— Мога да им закова крачетата или нещо подобно…

— Впрочем засега стига — намеси се Среброриб. — Да се заемем със сцената, в която Виктор спасява момичето. Но къде е тя? Изрично й наредих да бъде тук по това време. Защо не е дошла? Защо никой никога не изпълнява заповедите ми?

Майсторът на ръчката извади угарката от устата си.

— Тя се снима в „Доблестният авантюрист“ от другата страна на хълма.

— Но нали трябваше да е готов вчера! — нададе вопъл Среброриб.

— Филмът избухна — осведоми го Техничаря.

— Ама че гадост! Е, тогава ще снимаме следващата битка. Тя може да не участва в нея — примири се начумереният Среброриб. — Всички да внимават. Ще изиграете сцената, в която Виктор се сражава със страшния Балгрог.

— Какво е Балгрог? — пожела да знае Виктор.

Дружеска, но тежка ръка го тупна по рамото.

— Легендарно зло чудовище, ама го играе Моренчо, нацапотен със зелена боя и със залепени криле — лаконично го просвети Скалата. — Ей сега ще му помогна с боята.

Отдалечи се тромаво.

В момента май никой нямаше нужда от Виктор.

Той заби нелепия меч в пясъка и се помъкна към сянката под проскубани маслинени дръвчета. И там имаше камъни. Почука ги предпазливо за всеки случай, но тези изглежда не бяха одушевени.

Малката хладна падинка беше почти прелестна в сравнение с останалото в Света гора.

Дори отнякъде повяваше. Облегна се на камъните и усети, че измежду тях духа студен ветрец. Предположи, че хълмът е надупчен от пещери.

… а в далечния Невидим университет насред проветрив коридор с множество колони едно устройство, което почти никой не поглеждаше от години, започна да шуми…

Ето каква била Света гора. Истината по нищо не личеше на белия екран. Оказа се, че в подвижните образи има скучно чакане и смесване на времената. Разни неща се случваха след други неща, които уж са предшествали. А вместо чудовища имаше Мори, наплескан в зелено и с платнени криле. Тук нищо не беше реално.

Но колкото и да беше смешно, това не пречеше да е вълнуващо.

— Просто ми дойде до гуша — заяви нечий глас наблизо.

Виктор вдигна глава. Едно момиче слизаше по отсрещната пътека. Под бледия грим лицето й червенееше от усилията, косата й падаше над очите на нелепи къдрички, а роклята й, макар и по мярка, несъмнено подхождаше на десет години по-младо същество с болезнено пристрастие към дантелите.

Освен това момичето беше необичайно привлекателно, макар фактът да не се набиваше на очи в момента.

— И знаете ли какво ми казаха, когато се оплаках? — продължи тя.

Едва ли говореше лично на Виктор. Всеки слушател би свършил работа.

— Не бих могъл да знам — любезно отвърна той.

— Казаха ми в очите: „Мнозина други чакат шанса си да влязат в бизнеса с подвижните образи.“ Ето какво ми изтърсиха. — Момичето се облегна на разкривено дръвче и започна да си вее със сламената шапка. — Твърде задушно е — продължи с несгодите си. — А сега ще участвам в жалко филмче от една ролка при Среброриб, който представа си няма какво прави. И сигурно ще трябва да търпя някое хлапе с вонящ дъх, сламки в косата и чело, на което можеш да си подредиш трапеза.

— Има и тролове — благо допълни Виктор.

— О, богове!… Да не са Мори и Галенит?

— Познахте. Но Галенит вече се нарича Скалата.

— Нямаше ли да е Кремък?

— Скалата му хареса повече.

Иззад камъните се разнесе възмутеното блеене на Среброриб, който пак се чудеше къде са всички, когато има нужда от тях. Момичето изви очи към небето.

— О, богове!… Заради това ли няма да обядвам?

— Защо? Сложете си трапезата на челото ми — предложи Виктор.

С удоволствие долови с гърба си как тя го зяпа. Той си взе меча и опита няколко замаха с далеч повече сила от необходимата.

— Вие сте момчето, в което се блъснах на улицата, нали? — спомни си тя.

— Вярно. А вие бързахте за снимки. Виждам, че още не ви е омръзнало.

Тя се взираше изпитателно в него.

— Как си намерихте работа толкова бързо? Повечето хора чакат седмици наред да получат своя шанс.

— Винаги съм казвал, че шансът не се чака, а се търси — отбеляза Виктор.

— Но как…

Виктор вече се отдалечаваше с тържествуващо небрежна походка. Момичето по неволя го последва с привично нацупени устни.

— Аха — присмехулно се озърна към тях Среброриб. — Не може да бъде! Всички са на местата си! Много добре. Ще започнем от момента, когато той я намира вързана. Ти — посочи Виктор — ще я развържеш и ще я отмъкнеш, бранейки се от Балгрог, а ти — обърна се към момичето, — ти… ти ще вървиш с него и ще изглеждаш колкото се може по… ами спасена, разбрахме ли се?

— Това го умея добре — с примирен глас отрони момичето.

— Не, не, не! — Диблър се хвана за главата. — Пак ли?!

— Нали искахте битки и спасяване? — заяде се Среброриб.

— Трябва да има още нещо! — възкликна Гърлото. — Всички правят филми за хора, които търчат насам-натам, бият се и падат. Друго е нужно. Видях какво правите, но всички филми си приличат.

— Е, и аз трудно различавам наденичките една от друга — озъби се Среброриб.

— Подобава им! Тъкмо това очакват хората от тях!

— И аз им давам каквото очакват — заяви Среброриб. — Хората искат да гледат все същото отново и отново. Битки, гонитби, тям подобни…

— Извинявам се — вметна майсторът на ръчката сред гневното цвърчене на духчетата.

— Сега пък какво? — сопна му се Гърлото.

— Много се извинявам, господин Диблър, но след четвърт час трябва да ги нахраня.

Диблър изстена.

Виктор никога не успя да си припомни ясно какво се случи през следващите минути. Така е с миговете, които преобръщат живота ти — връхлитат те ненадейно, например когато умираш.

Знаеше, че има още една престорена битка с Мори, който размахва бич. Щеше да е ужасна гледка, ако не се спъваше постоянно в бича. И когато победеният страшен Балгрог излезе с препъване от кадъра, като придържаше крилете си, за да не паднат, Виктор преряза въжетата, притиснали момичето към грубия стълб, и щеше да я отмъкне надясно, но…

… чу шепота.

Нямаше думи, но присъстваше онова, което звучи в сърцевината на словото. Мина набързо през ушите му и се плъзна по гръбнака, без да каже „здрасти“ на мозъка.

Виктор се вторачи в очите на момичето. Питаше се дали и тя чува същото.

Някъде в далечината все пак се разнасяха думи. Среброриб подканяше:

— Хайде, продължавай, защо само я гледаш?

Майсторът на ръчката напомняше:

— Твърде сприхави стават, ако закъснея с храненето.

А гласът на Диблър съскаше като хвърлен нож:

— Върти ръчката, не спирай!

Краищата на зрителното му поле се размътиха, в тях се мяркаха форми, които се меняха и чезнеха, преди да ги различи. Безпомощен като муха в застиващ кехлибар, безвластен над съдбата си като сапунен мехур в ураган, Виктор се наведе към нея и я целуна.

Ушите му звъняха, но чуваше гласовете:

— Но защо го прави? Нали не съм му казал? Никой не му е казвал да го прави!

— … после трябва да им чистя вътре и не е приятно, да знаете…

— Върти ръчката, бе! Върти! — пищеше Диблър.

— И защо гледа така?

— Леле-е…

— Спреш ли да въртиш ръчката, повече няма да си намериш работа в този град!

— Ей, господинчо, аз между другото съм член на Гилдията на въртящите…

— Не спирай! Не спирай!

Виктор изплува от унеса. Шепотът стихна, замени го далечният шум на прибоя. Истинският свят го връхлетя отново, горещ и напорист, а слънцето сякаш беше медал, окачен на небето в знак на признателност, че денят е чудесен.

Момичето едва си поемаше дъх.

— Аз… Ох, ужасно съжалявам — забърбори Виктор и се дръпна от нея. — Не знам какво ми стана…

Диблър подскачаше буйно.

— Това е то, това е! Кога ще е готово?!

— Нали ви казах, че трябва да нахраня духчетата и да им почистя вътре…

— Добре, де, добре — махна с ръка Гърлото. — Тъкмо ще имам време да поръчам плакатите.

— Вече съм ги подготвил — студено възрази Среброриб.

— Бях готов да се хвана на бас — весело го пренебрегна Диблър. — Хващам се на бас и че пише нещо като „Ще ви бъде приятно да гледате този доста интересен филм“.

— И какво толкова? — ядоса се Среброриб. — Гледката е къде-къде по-хубава в сравнение с някоя скапана наденичка!

— Аз обаче ти повтарям — когато продаваш наденички, не чакаш хората да дойдат и да си купят, ами кряскаш, докато ги накараш да огладнеят. И слагаш много горчица. Точно това направи момчето.

С едната си ръка Гърлото стисна рамото на Среброриб, другата размаха величествено.

— Не можеш ли да проумееш?

Поколеба се. Необичайни идеи се вливаха в главата му по-бързо, отколкото успяваше да ги огледа добре. Зави му се свят от безкрайните перспективи.

— Ще го наречем „Мечът на страстта“. Точно така. Няма да споменаваме името на някакъв гаден дъртак, който може и да не е между живите. „Мечът на страстта“. Ами да! Сага на необузданото… да, бе, желание и първичните… сещате се… сред първобитната жега на изтерзан континент! Романтика! Слава! В три изпепеляващи ролки! Тръпнете пред битките с побеснели чудовища! Пищете, когато хиляда слона…

— Ще бъде само в една ролка — сприхаво напомни Среброриб.

— Ще снимаме и следобед! — изграчи Диблър, а зениците му се въртяха диво. — Ще добавим още битки и чудовища!

— Но няма как да добавим слонове! — охлади го Среброриб.

Скалата вдигна ръбестата си ръка.

— Казвай — промърмори Среброриб.

— Ако имате сива боя и нещо, дето става за големи уши, двамата с Мори можем да…

— Никой не е правил филм в три ролки — замислено проточи Техничаря. — Май е рисковано. Ами че той ще продължи почти десет минути. — Поумува още малко. — Ако направим ролките по-големи…

Среброриб усети, че са го заклещили в ъгъла.

— Я ме чуйте…

Виктор се взираше от висотата на ръста си в момичето. Никой вече не им обръщаше внимание.

— Ъ-ъ… Струва ми се, че не сме се запознавали.

— Формалностите явно не те притесняват — натърти тя.

— Обикновено не се държа така. Сигурно… ми е прилошало. Не знам какво стана.

— О, чудесно. И от това трябва да ми олекне?

— Да седнем ли на сянка? Тук е твърде горещо.

— Очите ти бяха… като жарава.

— Нима?

— Гледаше много странно.

— Защото се почувствах странно.

— Знам. Такова е мястото. Влияе. Между другото — промълви тя, докато се настаняваше на пясъка — има всякакви правила за духчетата — да не се изтощават, каква храна да получават и още разни други. Но за нас на никого не му пука. Дори с троловете се отнасят по-добре.

— Може би има значение, че стърчат над два метра и тежат половин тон — допусна Виктор.

— Казвам се Тида Уидъл, но приятелите ме наричат Джинджър — представи се момичето.

— Аз съм Виктор Тугелбенд. А приятелите ме наричат… ами Виктор.

— Днес ти е първата роля във филм, нали?

— Как позна?

— Стори ми се, че ти хареса.

— По-добре е, отколкото да работя, не мислиш ли?

— Почакай да изкараш в занаята колкото мен и ще видиш — обеща тя горчиво.

— А ти откога си във филмите?

— Почти от самото начало. Пет седмици.

— Охо-о! Колко бързо се случи всичко…

— Най-хубавото нещо, което се е случвало някога — безизразно отрони Джинджър.

— Може би… Впрочем… разрешено ли ни е да хапнем някъде?

— Не. Всеки момент ще се развикат да отидем при тях.

Виктор кимна. Общо взето, бе се плъзгал леко и весело през живота, правейки каквото му скимне, но мило и ненатрапчиво. Не виждаше защо да се отказва от навиците си дори в Света гора.

— Значи ще се наложи да викат по-дълго. Искам нещо за ядене и нещо студено за пиене. Май съм слънчасал.

Джинджър не споделяше решимостта му.

— Има ресторантче за работещите в студията, но…

— Прекрасно. Ще ме заведеш да го видя.

— Само че тук уволняват, без да им мигне окото…

— Преди да завършат третата ролка ли?

— Но нали все повтарят „Безброй хора си умират от желание да работят във филмите“, сам знаеш…

— Радвам се за тях. Значи ще имат на разположение следобеда, за да намерят двама, които изглеждат досущ като нас.

Подминаха Мори, който също бе поседнал на сянка.

— Ако някой ни търси — подхвърли Виктор, — отиваме да обядваме.

— Какво, просто тъй ли?! — сащиса се тролът.

— Да — непоколебимо заяви Виктор.

Озърна се и видя Диблър и Среброриб увлечени в разгорещен спор. От време на време ги прекъсваше майсторът на ръчката със спокойствието на човек, който знае, че днес ще си прибере шестте долара, каквото ще да става.

— … ще го наречем епична драма. Хората ще говорят още дълго за този филм.

— Да, ще се подсмиват, че сме се разорили!

— Виж сега, знам откъде да вземем цветни гравюри на практика без пари…

— … рекох си, че ако използвам малко връвчица и закрепя снимачната кутия на колела, за да я движим накъдето искаме…

— Хората ще кажат: „Този Среброриб е творец на подвижни образи, на когото му стиска да даде на зрителите каквото жадуват. Човек, който разширява…“ Как беше тази дума…

— … ако пък скалъпя механизъм с ос и шарнир, ще можем да местим кутията чак до…

— Какво? Наистина ли вярвате, че ще кажат това?

— Довери ми се, Томи.

— Е… добре. Бива. Но без слонове. Искам да сме наясно. Никакви слонове.