Тери Пратчет
Подвижни образи (21)

Трак…

Томас Среброриб, алхимик и провалил се продуцент на филми, разбърка съдържанието на тигела и въздъхна печално.

В Света гора остана много злато, ако на някого му стискаше да отиде и да рови в руините. За онези, които не смееха (Среброриб с готовност се причисляваше към тях), оставаше старият и изпитан… тоест старият безплоден метод за сдобиване с богатство. Затова пак си беше у дома и се захвана с предишните занимания.

— Някакъв напредък? — попита Пийви, който бе наминал от съчувствие.

— Е, има сребрист цвят — неуверено сподели Среброриб. — И е метал, личи си. Освен това е по-тежък от оловото. Трябва да обработиш цял тон руда, за да извлечеш тези парченца. Може да е смешно, ама този път се надявах, че постигам нещо. Разчитах, че съм открил пътя към ново, по-светло бъдеще…

— Как ще го наречеш? — сети се Пийви.

— Знам ли… Май не си струва да му измислям име.

— Анкхморпоркиум? Среброрибиум? Неоловиум? — предложи Пийви.

— По-скоро е безполезниум — промърмори Среброриб. — Зарязвам го и се заемам с нещо по-смислено.

Пийви надникна в пещта.

— Поне това не гърми, нали?

Среброриб изгледа унищожително колегата си.

— Този боклук ли, дето сам се сгрява отвътре, ама не гори? Как можа да ти хрумне?

Трак…

Под отломките цареше непрогледен мрак.

И то отдавна.

Гаспод долавяше колко тонове притискат малката кухина. Нямаше нужда от тайнствения кучешки усет, за да ги почувства.

Повлече се към колоната, пробила тавана на тясното мазе.

Пляси надигна мъчително глава, лизна го по муцуната и едва излая:

— Пляси добро момче… Пляси добро момче…

— Пляси добро момче — прошепна и Гаспод.

Опашката на вълкодава тупна по камъните. Заскимтя, но паузите между звуците се удължаваха.

Чу се тихо чегъртане на кост по камък.

Ушите на Гаспод помръднаха. Вдигна поглед към идващия силует, които се открояваше дори в мрака, защото винаги оставаше по-черен от всякаква тъма.

Кучето се надигна някак, козината по гърба му настръхна и то заръмжа.

— Пристъпиш ли насам, ще ти отхапя крака и ще си го заровя за гладни времена.

Костелива ръка се протегна и го почеса зад ушите.

Пак отекна немощен лай.

— Пляси добро момче!

Гаспод, по чиято муцуна се стичаха сълзи, се ухили смутено на Смърт.

— Трогателно, а?

— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА КАЖА. НЕ СИ ПАДАМ ПО КУЧЕТА.

— Тъй ли било? Е, и аз не си падам по умирането. А ние умираме, нали?

— ДА.

— Не се учудвам. Целият ми живот си е една умирачка. Само че си мислех… — проточи Гаспод с надежда — … дали няма специален Смърт и за кучетата? Грамадански черен пес, да речем?

— НЯМА — отрече Смърт.

— Смешна работа — промърмори Гаспод. — Що ли съм чувал, че всяко животно си имало мрачен призрак, дето накрая идвал да го отнесе? Не че искам да те обидя, де — добави веднага. — Мислех си, че голямото черно куче ще доприпка и ще ми рече: „Хайде, Гаспод, ти си свърши работата и тъй нататък, свали товара от плещите си и ме последвай в земята на пържолите и карантията.“

— НЕ Е ТАКА — обясни Смърт. — САМО АЗ СЪМ. ПОСЛЕДНАТА ГРАНИЦА.

— И що те виждам, като още не съм умрял?

— ХАЛЮЦИНАЦИИ.

Гаспод се оживи.

— Тъй ли? Брей…

— Пляси добро момче! — прозвуча по-гръмко.

Смърт бръкна в загадъчните пространства под наметалото си и извади малък животомер. В горната половина почти нямаше пясък. Последните секунди от битието на Гаспод изтекоха от миналото в бъдещето.

Свършиха.

Смърт се изправи.

— ЕЛА С МЕН, ГАСПОД.

Чу се тихичък звън като звуково съответствие на блещукане.

Златни искри запълниха пясъчния часовник.

Смърт се ухили.

И на мястото му светна ослепителен триъгълник.

— Пляси добро момче!

— Ето го! К’во ти разправях? Чух го да лае! — избумтя гласът на Скалата. — Хайде, момчето ми!

— Ех, че се радвам да ви видя… — подхвана Гаспод.

Но скупчените около отвора тролове не го слушаха. Скалата отмести полека падналата колона и нежно вдигна Пляси.

— Не е толкоз зле. Само му трябва време да се оправи.

— Сега може ли да го изядем? — попита някой.

— А бе, ти си много сбъркан трол! Туй куче е герой!

— … извинявам се…

— Пляси добро момче!

Скалата подаде вълкодава нагоре и се измъкна от мазето.

— … извинявам се… — изхърка Гаспод след него.

Горе се развикаха тържествуващо.

След малко, понеже не виждаше какво друго да направи, Гаспод пропълзя измъчено по наклонената колона и се изтътри сред останките от филмовата зала.

Не видя никого.

Пийна си от близката локва.

Изправи се и провери може ли да стъпи на ударената си лапа.

Вършеше работа.

Накрая се разпсува.

— Бау, бау, бау!

Млъкна. Не звучеше правилно. Опита отново.

— Бау!

Заозърта се…

… и цветовете се изцедиха от света, връщайки му благословения черно-бял вид.

Гаспод си спомни, че горе-долу по това време Харга изхвърля отпадъците. После щеше да си намери някоя топла конюшня. Какво друго да иска едно дребно куче?

Някъде в далечните планини виеха вълци. Някъде в приветливи домове стопани галеха по главите кучета с нашийници и панички с изписаните им имена.

А някъде по средата Гаспод, Кучето — чудо, куцукаше към великолепния едноцветен залез и незнайно защо много му се радваше.

На петдесетина километра от Анкх-Морпорк по посока на въртенето на Диска прибоят напираше гръмовно към бруленото от ветровете, люлеещо жилавите си треви песъчливо място, където Кръглото море се събираше с Океана на Ръба.

Чайките се спускаха към вълните. Изсъхналите кутийки на крайбрежни макове потракваха в неспирния бриз, който гонеше облаците по небето и разместваше песъчинките в чудати фигурки.

Хълмът се виждаше от километри. Не беше висок, но лежеше като преобърната лодка или злощастен кит. Покриваха го шубраци. Дъждът не падаше тук, ако имаше възможност да го заобиколи.

Но вятърът духаше неспирно и затрупваше с дюни съхнещите избелели дървени отломки от градчето Света гора.

Виеше като на пробни снимки за ролята на призрак по опустелите площадки.

Размяташе хартийки по ронещите се гипсови чудеса на света.

Буташе табелите, докато не паднеха, за да ги покрие с пясък.

Трактрактрак…

Вятърът въздишаше около приличащата на скелет снимачна кутия, килнала се пиянски на триножника си.

Бризът улови парче от филм и издърпа крехката лъскава змия за последен показ на подвижни образи.

Мънички фигурки се мярнаха с накъсани движения в окото на кутията, оживели за миг…

Трактрак…

Филмът се изтръгна от кутията и литна над дюните.

Трак… трак…

Ръчката се полюля напред-назад още малко и замря.

Трак.

Мечти и сънища в Света гора…