Тери Пратчет
Подвижни образи (17)

— Драги, чуваш ли ме?

Ковчежникът отвори очи.

Лазаретът на Невидимия университет не беше прекалено просторен, а и рядко се използваше. Магьосниците или се радваха на възмутително добро здраве, или умираха. Единственото лекарство, от което честичко се нуждаеха, беше отвара против стомашни киселини и затъмнена стая до обяд.

— Донесох ти нещо за четене — съобщи гласът срамежливо.

Ковчежникът успя да фокусира погледа си в заглавието: „Приключения с арбалет и въдица в ръка“.

— Беше се отнесъл здравата от удара. Цял ден не се свести.

Ковчежникът се опули мътно към розово-оранжевия облак, който постепенно се избистри в лицето на Архиканцлера.

„Я да помисля как точно се озовах…“

Подскочи в леглото, сграбчи робата на Архиканцлера и изкрещя в едрото розово-оранжево лице:

— Ще ни връхлети нещо страшно!

 

 

Магьосниците се разхождаха по сумрачните улици. Засега маскировката им служеше чудесно. Хората дори си позволяваха да ги избутват от пътя си. Никой не би дръзнал да се блъсне нарочно в магьосник. Беше освежаващо ново преживяване.

Пред „Одиум“ се тълпеше огромно множество, а опашката се точеше по цялата улица. Деканът я пренебрегна напълно и поведе групичката право към входа. Друг магьосник изпъшка тихичко от лошо предчувствие.

Изпречи им се трол със зачервено лице и зле скроена военна униформа, но без панталон.

— Моля? — учуди се Деканът.

— Ти не виждаш ли, че има опашка?

Деканът кимна учтиво. В Анкх-Морпорк самата същност на опашката предполагаше магьосникът да е най-отпред.

— Виждам — потвърди той. — Това е чудесно. А сега бъдете така добър да се отдръпнете, за да си заемем местата.

Тролът го сръга в корема.

— Накъде си се разбързал, бе? Да не се мислиш за магьосник?

Най-близките кандидат-зрители прихнаха.

Деканът пристъпи по-близо до трола и изсъска:

— Впрочем ние сме именно магьосници.

Тролът му се ухили в лицето.

— Я не ми пробутвай боклучави лафове като руднична шлака. Нали ти виждам фалшивата брада!

— Ей, чуй какво ти…

Гневната реплика на Декана секна по средата с писък, когато тролът го хвана за яката и го запрати насред улицата.

— Ще стоиш на опашката като всички.

Чакащите го подкрепиха с оглушителни викове. Деканът изръмжа и протегна дясната си ръка с разперени пръсти…

Професорът се вкопчи в рамото му.

— Такова изпълнение няма да ни се отрази много добре. Идвай с мен веднага!

— Къде?

— На края на опашката!

— Но ние сме магьосници! Никога не чакаме на опашки!

— Не помниш ли, че сега сме почтени търговци? — Професорът се озърна към околните любители на филмите, които започваха да се взират особено в тях. — Хайде на края!

В другия край на улицата тълпата се раздвижи. Мнозина се устремиха натам. Почтените търговци изведнъж се озоваха насред повляклото ги гъмжило.

Лекторът промърмори:

— Идва някаква важна особа!

— Кой ли може да е? — Лицето на Професора се сгърчи от паника зад фалшивата брада. — Как мислиш, да не са поканили Архиканцлера?

Магьосниците сгушиха глави в раменете си.

Всъщност доближаваше карета, несравнимо по-великолепна от разпадащите се файтони, набутани в пустия соколарник на Университета. Тълпата напираше да разкъса редицата от тролове и стражници и се взираше с очакване във вратичката на каретата. Дори въздухът сякаш трептеше.

Господин Безам, толкова изпъчен от самочувствие, че май подпърхваше над земята, изприпка и посегна да отвори вратичката.

Тълпата колективно затаи дъх с изключение на една малка част, която налагаше всички наоколо с бастуна си и мрънкаше свадливо:

— К’во става тук, а? Защо никой не ми казва к’во става? Настоявам някой да ми каже какво… хъм, става!

Вратичката си остана затворена. Джинджър стискаше дръжката като спасително въже.

— Но те са хиляди! — ахна тя. — Не мога да изляза!

— Всички до един гледат твоите филми! — примоли се Сол. — Това е твоята публика!

— Не!

Сол вдигна ръце.

— Не можеш ли поне ти да я убедиш? — обърна се към Виктор.

— Не знам дали мога да убедя и себе си.

— Но вие толкова дни наред сте все пред очите на тези хора — промърмори Диблър.

— Не е вярно — отрече Джинджър. — Там бяхте само вие, майсторите на ръчката, троловете и останалите от снимките. Беше съвсем друго. Впрочем тогава не бях аз, а Делорес дьо Грях.

Виктор си подъвка устните замислено.

— Тогава защо не изпратиш при тях Делорес дьо Грях вместо себе си?

— Как ще стане? — озадачено попита Джинджър.

— Ами… защо не се престорим, че това е филм?…

Чичото и племенникът Диблър се спогледаха. Сол сви дланите си на фуния като лещата на снимачна кутия, а Гърлото, макар и след напомнящо сръчкване в ребрата, опря едната си длан в темето на племенника, а с другата ръка се приготви да завърти въображаемата ръчка, стърчаща от ухото му.

— Снимаме! — провикна се с глас на режисьор.

 

 

Вратичката на каретата се отвори широко. Шумът на гъмжилото беше като вдишването на планински връх. Виктор излезе и подаде ръка на Джинджър.

Тълпата се развика лудешки.

От вълнение Лекторът по съвременни руни си хапеше пръстите. Професорът по неопределени изследвания издаваше чудати гърлени звуци.

— Нали знаете онзи лаф, че едно момче можело да си намери и по-хубаво занимание от магиите? — изгъгна по едно време.

— Истинският магьосник би трябвало да се интересува само от едно нещо — сгълча го Деканът. — Знаеш добре кое е то.

— О, знам.

— Имах предвид магията!

Професорът се взря в наближаващите фигури.

— Все пак това е младият Виктор.

— Отвратително — изсумтя Деканът. — Как му е хрумнало да се увърта около млади дами, щом можеше да стане магьосник?!

— М-да-а… Ама че глупак… — проточи Лекторът, който май имаше затруднения с дишането.

Последва обща въздишка.

— Но трябва да признаете, че момичето си е трепач — подхвърли Професорът.

— Аз съм стар човек и ако някой не ме пусне незабавно да погледна к’во става — заплаши пресеклив глас зад тях, — ще опита… хъм, бастуна ми.

Двама от магьосниците се отдръпнаха и пропуснаха стола на колела, който спря чак при червената пътека.

Ченето на Пунс увисна.

Джинджър стисна ръката на Виктор.

— Ей там неколцина стари дебелаци с фалшиви бради ти махат — излезе гласът й през стиснатите зъби и замръзналата усмивка.

— Да, според мен са магьосници.

Виктор също им се ухили.

— Единият подскача на инвалидната си количка и крещи „Ей-хей“ и „Юху-у-у“.

— Това е най-възрастният жив магьосник в целия свят.

Виктор махна с ръка на пълна лелка в тълпата, която припадна на секундата.

— Ох… А какъв ли е бил преди петдесетина години?

— Ами бил е на осемдесет^[1] Само не му пращай въздушна целувка!

Тълпата изрева одобрително.

— Но той изглежда много мил!

— Просто се усмихвай и размахвай ръка.

— О, богове! Погледни всички онези хора, които чакат да се запознаят с нас!

— Виждам ги.

— Но те като че са важни особи!

— Е, и ние сме като тях. Поне така се оказа.

— Защо?

— Защото сме си ние. Не помниш ли какво ми каза на брега? Пак сме си ние, но колкото се може по-големи и видни. Нали това искаше? Ние сме…

Виктор млъкна.

Тролът пред входа на „Одиум“ отдаде чест неуверено. Въпреки неспирната врява се чу ясно как ръката му се удари в ухото…

 

 

Гаспод куцукаше на скорост по уличката, а Пляси послушно припкаше след него. Никой не ги и погледна, когато се изсулиха от каретата.

— Цяла вечер в някаква си задушна зала — туй не е идеята ми за весела вечер на воля — мърмореше Гаспод. — Сега сме в големия град, а не в Света гора. Дръж се за мен, паленце, и ще си прекараш весело. Първо отиваме при задната врата на „Къщата на ребърцата“. Там ме познават. Разбрахме ли се?

— Пляси добро момче!

— Ъхъ…

 

 

— Виж какво е навлякъл! — промълви Виктор.

— Червено плюшено сако със златни ширити — уточни Джинджър тихо, без да се обръща към него. — И какво? Щеше да е по-добре, ако беше обул и панталон.

— О, богове… — задъха се Виктор.

Направиха първите си крачки в ярко осветеното фоайе на „Одиум“.

Безам се бе престарал. Тролове и джуджета се бъхтиха цяла нощ, за да си свършат работата.

Имаше червени плюшени завеси, колони и огледала.

Пълнички херувимчета и всевъзможни плодове, обилно наклепани със златна боя, наглед покриваха всяка възможна повърхност.

Все едно да пристъпиш в извънредно скъпа кутия шоколадови бонбони.

Или право в познат кошмар. Виктор едва ли не очакваше да чуе грохота на прибоя и да види как драпериите се свличат в локвички черна гнус.

— О, богове… — повтори той.

— Какво ти става? — разтревожи се Джинджър, все така сковано ухилена към редицата видни граждани, чакащи да се запознаят с тях.

— Ще видиш — прегракна изведнъж Виктор. — Това е Света гора! Пренесли са я в Анкх-Морпорк!

— Да, но…

— Нищо ли не помниш? Онази нощ под хълма? Преди да се събудиш?

— Не помня. Вече ти казах.

— Ще видиш… — настоя Виктор.

Взря се в украсена поставка с табло до едната стена. Надписът гласеше: „Три прожекции дневно!“

Мислеше за пясъчни дюни, древни митове и огромни раци.

 

 

Картографията още не бе стигнала до положението на точна наука в Света на Диска. Хората започваха с добри намерения, но толкова се увличаха по китове, изхвърлящи струи, чудовища, вълни и други финтифлюшки, че често забравяха да отбележат скучните планини и реки.

Архиканцлерът затисна с препълнен пепелник единия ъгъл, който все се навиваше. Плъзна пръст по мърлявата повърхност на картата.

— Тука е написано „Има дракони“. Ха, насред града. Чудна работа…

— О, това е „Слънчевият приют за болни дракони“ на лейди Сибил Рамкин — разсеяно отвърна Ковчежникът.

— Тука пък е „Тера инкогнита“ — мърмореше Ридкъли. — Откъде накъде?…

Ковчежникът се наведе да погледне отблизо.

— Сигурно за да е по-интересно от зелевите поля, наредени едно до друго.

— Я, пак виждам „Има дракони“.

— Всъщност предполагам, че този път е явна лъжа.

Загрубелият пръст на Архиканцлера продължи в посоката, която изчислиха. Пътьом изчегъртваше нацвъканото от мухите.

— Не е кой знае какво — заяви, щом се взря в мястото. — Стигаме до морето. И… — примижа напрегнато — … до Света гора. Подсказва ли ти нещо?

— Нали всички алхимици се изнесоха там? — сети се Ковчежникът.

— А, ония типове ли…

— Дано не правят някакви магии там… — проточи Ковчежникът.

— Алхимиците ли? Да правят магии?

— Извинете. Знам, че е нелепо хрумване. Един портиер ми обясни, че се занимават там с… с театър на сенките. Или с кукли. Някаква глупост от този род. Образи. Не обърнах внимание на приказките му. В края на краищата… те са алхимици. Ама че работа! Да бяха наемни убийци… да. Крадци… да. Дори търговци… те са невероятно хитри понякога. Но алхимиците… Нима могат да се намерят по-завеяни, непохватни, благодушни… — Гласът му стихна, щом мозъкът му осъзна какво думи изрича устата. — Не биха посмели, нали?

— Хъм, не биха ли посмели?

Ковчежникът изстиска от себе си кух смях.

— Не-е-е… Няма да дръзнат! Знаят, че ще се стоварим отгоре им като цял тон тухли, ако опитат някакви магии… — Пак млъкна. — Убеден съм, че не са се престрашили… Дори толкова далеч от града… Не, не биха посмели… Само не и магии… Нали?…

Ковчежникът поумува още малко и избухна:

— Никога не съм имал доверие на тези мърляви копелета! Не са като нас. Нямат никаква представа за приличие!

 

 

Тълпата около касата нарастваше и се разгневяваше с всяка изминала минута.

— Всички джобове ли си пребърка? — припряно попита Професорът.

— Ами да — смънка Деканът.

— Провери пак.

Според магьосниците само останалите трябваше да плащат, за да влязат някъде. Островърхата шапка обикновено беше предостатъчен пропуск.

Докато Деканът тършуваше отново. Професорът се ухили налудничаво на момичето, което продаваше билетите.

— Уверявам ви, млада госпожице, ние сме магьосници.

— Видях ви фалшивите бради — прихна момичето. — Тука идват всякакви особняци. Откъде да знам, че вие например не сте три момченца, напъхали се в палтото на татко си?

— Госпожице!

— Имам два долара и петнадесет пенса — обяви Деканът, измъквайки монетите от купчинка мъхчета и загадъчни окултни дреболийки.

— Значи две места в партера — неохотно се смили момичето и откъсна билетите.

Професорът ги сграбчи.

— Тъй, аз вкарвам Пунс в залата — забърбори на групичката. — Опасявам се, че вие ще трябва да се върнете при почтената си търговия.

Зашава многозначително с вежди насреща им.

— Не разбирам защо трябва да… — започна Деканът.

— Иначе ще загазим — прекъсна го Професорът, намигайки трескаво. — Хайде, минете през задната уличка и се прибирайте.

— Но аз дадох парите и…

Лекторът вече дърпаше Декана към изхода.

— Хайде, да излизаме. — Той също намигна бавно и подчертано на Професора. — Ще минем по задната уличка.

— Не виждам защо да… — жалваше се Деканът отдалеч.

 

 

Сивкави облаци се кълбяха в магическото огледало на Архиканцлера. Мнозина магьосници разполагаха с такова огледало, но рядко си правеха труда да надничат в капризното и лъжливо устройство. Дори не беше подходящо за бръснене.

Но Ридкъли прояви учудваща вещина в боравенето с него.

— Тъй дебна дивеча — обясни небрежно. — Няма да се промъквам часове наред във влажни храсталаци, ама ха! Сипи си нещо за пиене, човече. Налей и на мен.

Облаците трепнаха.

— Май нищо друго не се вижда. Странно. Само просветваща мъгла.

Архиканцлерът се прокашля. Ковчежникът постепенно откриваше, че въпреки привичките си Ридкъли е извънредно прозорлив човек.

— Някога гледал ли си ония щуротии със сенки, кукли или подвижни образи, каквото ще да представляват? — подхвърли Архиканцлерът.

— Прислугата ходи да ги гледа — отвърна Ковчежникът.

Ридкъли предположи, че това означава „не“.

— Май се налага и ние да ги видим.

— Щом казвате, Архиканцлер… — покорно промълви Ковчежникът.

 

 

Сградите за показ на подвижни образи в цялата мултивселена имат едно неизменно свойство — противната гледка отзад е правопропорционална на великолепието на фасадата. Отпред виждате колони, арки, златна боя, светлини. От обратната страна — странни шахти, тайнствени тръби, голи стени, вонящи улички.

И прозореца на тоалетната.

— Не проумявам какво ни подтиква да вършим това — изстена Деканът, който се напъваше заедно с останалите.

— Млъкни и ме бутни по-силно! — настоя Лекторът.

— Защо не превърнахме нещо в пари? — оплакваше се Деканът. — Бързичка илюзийка, какво лошо има?

— Нарича се подправяне на валута — строго изрече Лекторът. — Накрая може и да паднеш в ямата със скорпионите за такива геройства. Ох, къде стъпвам? Къде стъпвам?!

— Където трябва — увери го друг магьосник. — Хайде, Декане, сега е твой ред.

— Олеле… — вайкаше се Деканът, когото вмъкваха през прозореца в неописуемата тъма вътре. — Нищо добро не ни чака.

— Само внимавай къде ще си спуснеш краката. Ето, видя ли какво направи? Казах ти да внимаваш! Все едно, да вървим.

Магьосниците се прокраднаха — с изключение на Декана, който жвакаше — през задните коридори и влязоха в затъмнената претъпкана зала, където Уиндъл Пунс им пазеше места, като размахваше бастуна си безогледно. Стигнаха до него, оплитайки крака, и седнаха.

Вторачиха се в сенчестия сив правоъгълник отсреща.

След малко Професорът сподели:

— Не виждам какво намират хората в тази гледка.

— Още не е започнало! — изсъска му Деканът.

— Гладен съм — оплака се Пунс. — Стар човек съм и… хъм, огладнявам.

— Знаете ли какво направи той? — възмути се Професорът. — Можете ли да си представите как постъпи старият глупак? Една млада дама с факел в ръка ни показа местата, а той я ощипа… отзад!

Пунс се подхилваше.

— Юху-у-у! Майка ти знае ли, че си излязла от вкъщи?

— Май не може да понесе вълнението — съжали го Професорът. — Не биваше да го водим тук.

— И не забравяйте, че изтървахме вечерята — промърмори Деканът.

Смълчаха се. Едра жена, която с мъка мина през тясната пролука покрай инвалидната количка на Пунс, изведнъж трепна и се озърна наежена, но видя само безобиден старец, който явно спеше дълбоко.

— Отгоре на всичко във вторник има печена гъска — печално промълви Деканът.

Пунс поотвори едното си око и победоносно наду тромбите.

— Хо-хо! Баба ти става ли за сапун?

— Е, убедихте ли се? — натърти Професорът. — Дори не знае в кой век живеем.

Пунс извъртя черните си очички към него.

— Може да съм дъртак, и то изкуфял, ама няма да гладувам. — Той порови в неприятните потайности на стола си и извади омазнена черна кесия, която звънна тихо. — На влизане видях някакво девойче да продава храна, специално измислена за подвижните образи.

— Значи си имал пари?! — ядоса се Деканът. — Нищичко не каза!

— Не сте ме питали — напомни Пунс.

Магьосниците впиха гладни погледи в кесията.

— Там имат пукана царевица с масло, наденички в хлебчета и разни шоколадови измишльотини — изброи Пунс и им се ухили лукаво и беззъбо. — Може и вие да си вземете, ако искате — добави щедро.

 

 

Деканът изброяваше покупките.

— Така, имаме шест великански кесии пукана царевица с допълнително масло, осем наденички в хлебчета, гигантска чаша съскащо питие и една торба стафиди в шоколад.

Даде парите на момичето.

— Добре — отдъхна си Професорът и събра всичко в прегръдката си. — А… няма ли да вземем нещо и за останалите?

 

 

В кабинката си Безам ругаеше, докато наместваше огромната ролка на „Издухани“ върху кутията за показ на подвижни образи.

На няколко крачки от него, в отделената с червено въже част от балкона седеше Патрицият на Анкх-Морпорк — лорд Ветинари, който също не се радваше на най-доброто си настроение.

Признаваше, че тези младежи са приятна двойка. Само че не беше съвсем наясно защо е настанен до тях и какво ги прави толкова важни.

Свикнал беше с важни особи или поне с онези, които си въобразяваха, че са такива. Магьосниците го постигаха чрез извършването на висши заклинания. Крадците — с дръзки грабежи, както и търговците, макар и в малко по-различен смисъл. Бойците се издигаха в очите на околните с победи и оцеляване в битките. Наемните убийци — чрез умело и изтънчено изпращане на жертвите в отвъдното. Имаше какви ли не начини човек да се прочуе, но всички те бяха достъпни за разума.

А тези двамата просто бяха заемали интересни пози пред последния крясък на модата — машинариите за подвижни образи. И най-лишеният от дарба актьор в градския театър беше същински майстор на сценичното изкуство в сравнение с тях, но никому не хрумваше да излезе на улиците и да крещи името му.

Досега Патрицият не бе обръщал внимание на филмите. Доколкото успя да се осведоми, Виктор Мараскино станал известен с изгарящия си поглед, от който дами на средна възраст (макар от тях да очаквате повече здравомислие) припадали на седалките. Силата на госпожица Делорес дьо Грях пък била в изкусителната външност, раздаването на изящни плесници и фантастичното умение да се изтяга сластно на копринени възглавници.

А самият той — Патрицият на Анкх-Морпорк, управляваше, опазваше, обичаше, мразеше и цял живот служеше на този град…

Докато простолюдието запълваше залата, изумително острият му слух долови следния разговор:

— Кой е оня тип горе?

— Ама там седят Виктор Мараскино и Делорес дьо Грях! Що за невежа си ти?!

— Не, бе, питам за високия тип в черно.

— Де да го знам. Някой от градските тузари.

Да, необикновено интересно явление. Както се оказа, можеш да си известен и с това, че си… хъм, известен. Вече започваше да обмисля предположението, че това явление таи в себе си неимоверни заплахи и вероятно ще се наложи да нареди някой да бъде убит, макар и с крайно нежелание.^[2] Дотогава щеше да търпи отразеното сияние на славата от факта, че седи в компанията на знаменитости. Слиса се, че му е приятно.

Освен това седеше до госпожица Дьо Грях и завистта на всички останали в залата беше толкова явна, че почти я усещаше на вкус. Не можеше да каже същото за пухкавите разпукани царевични зрънца от кесията, която му тикнаха в ръцете.

От другата му страна противният Диблър обясняваше техническите тайни на подвижните образи, напълно заблуден, че Патрицият чува дори и една дума.

Внезапно залата се разтресе от ръкопляскания.

Лорд Ветинари се наведе към Диблър.

— Защо намаляват светлините?

— О, сър, това е, за да виждате по-добре образите на екрана.

— Нима? Мнозина биха очаквали, че така образите ще се виждат по-трудно.

— Не и подвижните образи, сър — почтително възрази Диблър.

— Колко любопитно…

Патрицият се наведе на другата страна към Джинджър и Виктор. Установи с умерена изненада, че и двамата са изключително напрегнати. Забеляза това състояние още с влизането им в „Одиум“. Младежът зяпаше нелепите декорации, сякаш виждаше най-страшната гледка в живота си, а когато момичето зърна самата зала, едва си пое дъх.

Май още бяха втрещени.

— Предполагам, че всичко това вече е привично за вас — подхвърли Патрицият.

— Не — отрече Виктор. — Изобщо не сме свикнали. Досега не сме били в зала за показ на филми.

— Освен веднъж — зловещо процеди Джинджър.

— Вярно, освен веднъж…

— Да, но вие участвате в създаването на подвижни образи — меко напомни лорд Ветинари.

— Така е, само че никога не ги гледаме. Виждаме само откъси, когато майсторите на ръчката слепват парчетата от филма.

— Значи това е нещо ново за вас? — провери пак Патрицият.

— Не съвсем… — смънка Виктор, чието лице сивееше.

— Колко увлекателно — промърмори лорд Ветинари и продължи да не слуша приказките на Диблър.

Не бе стигнал до поста си, като се стараеше да вникне в работата на механизми. Интересуваше го устройството на човешките умове.

На метър-два от него Сол пусна малка ролка филм в скута на чичо си.

— Това е твое — съобщи мило.

— Какво е? — попита Диблър.

— Ами реших да прегледам набързо филма, преди да го покажем…

— Наистина ли? — промълви Диблър.

— И що да видя? Насред сцените с опожаряването на града пет минути на екрана се мъдри чиния с ребърца в Специалния фъстъчен сос на Харга. Разбира се, знам защо. Само искам да науча защо така.

Диблър се хилеше гузно.

— Ето как си го представях — щом едно кадърче кара хората да купуват всякакви неща, какво ли щяха да направят с тях цели пет минути…

Сол не откъсваше поглед от лицето му.

— Много ме засегна, да знаеш — продължи Диблър. — Не прояви никакво доверие към мен. Аз ти обещах тържествено да не се бъркам повече, а ти не пожела да ми повярваш. Ти нарани чувствата ми, Сол. Наистина. Къде изчезна почтеността?

— Според мен си я продал на някого, чичо.

— Много съм наскърбен — не мирясваше Диблър.

— Но ти не спази обещанието си, чичо.

— Това няма нищо общо. Бизнес, какво да се прави. Сега говорим за отношенията в семейството. Сол, трябва да вярваш на близките си. Особено на мен.

Племенникът вдигна рамене.

— Добре, щом казваш.

— Сериозно ли?

— Да, чичо. — Сол се ухили до ушите. — Обещавам ти тържествено.

— Ей така те харесвам!

По-нататък в редицата Виктор и Джинджър се взираха с примирен ужас в празния екран.

— Знаеш какво ще се случи сега, нали?… — прошепна тя.

— Да. Някой ще засвири в яма пред екрана.

— Онази пещера наистина ли беше филмова зала?

— В известен смисъл — уклончиво отвърна той.

— Но тук екранът е обикновен. Не е… ами просто си е екран. Малко по-качествен чаршаф, а не…

Заглуши я шумотевица откъм другия край на залата. Сред дрънчене и съскане на изпуснат въздух дъщерята на Безам Посадски се издигна бавно от широк отвор в пода. Момичето се нахвърляше върху клавишите на малък орган с вдъхновение, породено от няколко часа репетиции. Подпомагаха я усилията на двама могъщи тролове, които натискаха духалото зад сцената. Беше яка млада жена и незнайната музикална творба очевидно губеше в битката с нея.

В партера Деканът подаде голяма кесия на Професора.

— Вземи си шоколадови стафидки.

— Приличат ми на миши барабонки — оплака се Професорът.

Деканът огледа по-внимателно съдържанието на кесията.

— А, това ли било… Изтървах я на пода преди минутка и се чудех защо стафидките пак са много…

Лампите станаха още по-мъждиви. Екранът просветна. Появиха се числа, които се сменяха бързо в обратен ред към нулата.

Калиопа Посадска се взря съсредоточено в нотните листове, нави си още малко ръкавите, отметна кичурите от очите си и се впусна във вдъхновена атака срещу едва различимия стар химн на Анкх-Морпорк.^[3]

Светлините угаснаха.

 

 

Небето блещукаше. Тази мъгла изобщо не беше нормална. Излъчваше сребристосив здрач и мигаше като кръстоска между сиянието над Главината и лятна гръмотевична буря.

А над Света гора небето пламтеше ярко. Отблясъците проникваха дори в уличката зад „Къщата на ребърцата“ на Харга, където двете кучета се наслаждаваха на специалното безплатно меню „Каквото си измъкнеш от бунището“.

Пляси вдигна глава към небето и заръмжа.

— Напълно те разбирам — сподели Гаспод. — Нали им рекох, че вещае? Не им ли повтарях, че ще падне голямо вещаене? — От козината му изскачаха искри. — Да вървим. По-добре да предупредим хората. В туй те бива, да знаеш.