Тери Пратчет
Подвижни образи (15)

Очакваше да види паяци, мухъл, вероятно и змии, ако не и нещо по-лошо…

А попадна в сух коридор с горе-долу квадратно сечение, който се спускаше полегато. Долавяше се леко солен дъх, явно коридорът накрая стигаше до морето.

Виктор направи няколко крачки и спря.

— Почакай… Ако факелът угасне, ще бъде голям ужас да се залутаме в мрака.

— Няма да стане — възрази Гаспод. — Щото ние двамата имаме обоняние, чатна ли?

— Вярно, хитър си.

Виктор се помъкна напред. Стените бяха покрити с уголемени подобия на идеограмите в книгата.

— Знаеш ли — подхвърли и плъзна пръсти по една от тях, — те всъщност не са писменост. По-скоро приличат на…

— Върви, върви, стига си измислял поводи да протакаш! — подкани го Гаспод зад гърба му.

Виктор неволно подритна нещо, което заподскача в тъмата.

— Какво беше това? — пресекна гласът му.

Гаспод се повлече нататък и след малко се върна.

— Няма защо да се тревожиш.

— Така ли?

— Най-обикновен череп.

— Чий?!

— Не ми каза.

— Млъквай!

Нещо изпращя под сандала на Виктор.

— А туй… — започна Гаспод.

— Не искам да знам!

— Между другото, беше мидичка.

Виктор се взираше в трепкащия квадрат от чернота. Нескопосаният факел припламваше от въздушното течение. Като наостреше слух, долавяше някакъв ритмичен звук. Или в далечината ревеше звяр, или морето нахлуваше и се отдръпваше в подводен тунел. Виктор предпочиташе втората си догадка.

— Нещо я е призовало — смънка изведнъж. — В сънищата й. Нещо, което иска да излезе на свобода. Боя се, че тя ще пострада.

— Не заслужава да си докарваш неприятности заради нея — отсече Гаспод. — Шашармите с разни момичета, дето са се подчинили на Тварите от Пустотата, никога не водят до добър край, помни ми думата. Щото не знаеш до кого точно ще се събудиш някоя сутрин.

— Гаспод!…

— Ще се убедиш, че съм прав.

Факелът угасна.

Виктор го размаха трескаво и задуха с последно усилие да разпали искрите, които само замъждукаха. Просто не бе останало много от факела.

И тъмата нахлу обратно. Виктор за пръв път попадаше в такъв мрак. Колкото и да чакаше, очите му не биха свикнали. Нямаше с какво. Това беше началото и краят на всяка тъма, пълна и абсолютна, почти достъпна за опипващите пръсти като студено кадифе.

— Адска чернилка е тука — сподели впечатленията си Гаспод.

„Облял съм се в студена пот — установи Виктор. — Значи това било… Отдавна се питах какво ли усещаш…“

Плъзна се настрана и докосна стената.

— По-добре да се връщаме. — Надяваше се, че говори делово. — Не се знае какво има отпред. Пропасти или нещо от този род. Можем да приготвим повече факли и да доведем още хора.

Далеч напред отекна кух шум.

Бууф!

Последва го толкова ослепително сияние, че сянката от очните ябълки на Виктор сигурно се открои върху задната повърхност на черепа му. Светлината стана по-бледа след няколко секунди, но оставаше неприятно ярка. Пляси изскимтя.

— Ето — по-дрезгаво се обади Гаспод. — Вече виждаш, значи всичко е наред.

— Да, но от какво е светлината?

— Аз ли трябва да знам?

Виктор бавно пристъпваше напред, сянката му подскачаше отзад.

След стотина метра коридорът ги отведе в кухина, може би някогашна естествена пещера. Светлината бликаше изпод един свод високо в единия край и се виждаше всяка подробност.

Помещението беше по-просторно дори от Голямата зала на Невидимия университет и личеше, че преди немалко време е било още по-пищно от нея. Отблясъци се плъзгаха по златисти барокови орнаменти и по сталактити, увиснали от тавана. Стълба, достатъчно широка да побере цял полк в походна колона, се издигаше от грамадна сенчеста дупка в пода. Равномерният грохот и солената влага бяха доказателство, че морето се е промъкнало долу. Въздухът лепнеше по кожата.

— Да не е някакъв храм? — прошепна Виктор.

Гаспод подуши тъмночервена завеса от едната страна на входа. Щом я докосна, тя се свлече в лигава купчинка.

— Пфу!… Тука всичко е мухлясало!

Нещо многокрако защъка припряно по пода и пропадна в дупката със стълбата.

Виктор посегна предпазливо към дебело червено въже, окачено между позлатени пръти. То се разпадна.

Напуканата стълба стигаше до далечния осветен свод. Изкачиха се по стъпалата, заобикаляйки струпани от висок прилив водорасли и плавеи.

Под свода се минаваше в друга гигантска каверна с формата на амфитеатър. Редиците седалки се простираха към…

… стена ли беше?

Преливаше като живак. Ако някой можеше да запълни с живак правоъгълник колкото къща и да го изправи, без да се разсипе и капка, щеше да изглежда така.

Но не толкова зловещо.

Беше плоска и празна повърхност, обаче Виктор изведнъж усети, че го наблюдават като буболечка под лупа.

Пляси скимтеше.

Виктор осъзна какво го смущава.

Не беше стена. Защото стените са прикрепени някъде. А това нещо си висеше във въздуха, издуваше се и трептеше като отражение в огледало, само че огледало нямаше.

Светлината проникваше през него. Виктор вече различаваше бляскавата точка, шареща в сенките на далечния край на залата.

Тръгна надолу по пътеката между редиците каменни седалки, а кучетата подтичваха до него с прилепнали към главите уши и подвити опашки. Газеха в останките от някогашна мека пътека, които се разкъсваха влажно под краката им.

Няколко метра по-нататък Гаспод се обади:

— Не знам дали вече си забелязал, но някои от…

— Знам — мрачно го прекъсна Виктор.

— … седалките още са…

— Знам.

— … заети.

— Знам!

Всички тези хора… тоест бивши хора… седяха по редовете. Сякаш са гледали филм.

Почти се добраха до нещото. То блещукаше над тях, имаше ширина и височина, но не и дебелина.

А досами сребристия екран по-къса стълба се спускаше в кръгла яма, полузатрупана с боклук. Щом се покатери на купчината, Виктор успя да надникне към светлината зад екрана.

Там беше Джинджър. Стоеше с една ръка изпъната над главата. Факелът сияеше като запалена буца фосфор.

Тя бе впила поглед в някакво тяло върху каменна плоча. Тяло на гигант или поне негово приблизително подобие. Приличаше на цяла броня с положен върху нея меч, затрупана с прахоляк и пясък.

— Ето го онзи от книгата! — изсъска Виктор. — О, богове, тя какво си мисли, че върши?

— Не мисля, че тя мисли — възрази Гаспод.

Джинджър се поизвърна към тях и Виктор видя усмивката й.

Зад плочата имаше някакъв грамаден, прояден от времето диск. Поне той висеше нормално на вериги от тавана, а не се гавреше загадъчно с гравитацията.

— Незабавно ще прекратим това! — заяви Виктор. — Джинджър!

Гласът му отекна гръмовно от далечните стени. Долавяше как звукът подскача из пещери и тунели — „ър, ър, ър“. Някъде зад гърба му рухна голям скален отломък.

— По-кротко, бе! — скастри го Гаспод. — Всичко ще се стовари на главите ни!

— Джинджър! — изсъска Виктор. — Аз съм!

Тя се обърна и погледна през него.

— Виктор… — отрони мило. — Върви си. Махни се. Иди си, иначе ще се случи голяма злина.

— Щяла да се случи голяма злина — промърмори Гаспод. — Ето ти пак вещания, няма спор.

— Не знаеш какво правиш! — отсече Виктор. — Ти ме помоли да ти попреча! Върни се навън. Ела веднага с мен.

Понечи да се изкачи…

… и опората потъна под крака му. Някъде нещо забълбука, последва метален удар, накрая някакъв воднист мелодичен звук се засили и заехтя из каверната. Виктор побърза да премести крака си, но тази част от ръба също хлътна и зазвуча нов музикален тон.

Вече се чуваше и чегъртане. Виктор беше застанал в малка яма, но сега забеляза уплашен, че тя се издига бавно под оглушителен съпровод и със скрибуцане на прастари механизми. Неволно протегна ръце и блъсна ръждясал лост, който предизвика нов шум, а след това се счупи. Пляси виеше. Виктор видя как Джинджър изтърва факела на пода и притисна длани към ушите си.

Гигантски издялан камък се изхлузи мудно от стената и се стовари с трясък върху седалките. Разхвърчаха се парчетии, а дълбокото боботене наоколо подсказваше, че оглушителният шум променя формата на цялата пещера.

Най-сетне стихна с дълго задавено гъргорене и последно хъркане. Хаотични тласъци и скърцане оповестиха, че древните машинарии, случайно задействани от Виктор, са проработили за последен път.

Тишината се завърна в залата.

Виктор внимателно се измъкна от музикалната яма, която вече стърчеше два-три метра над сцената, и притича до Джинджър. Тя се беше свлякла на колене и хлипаше.

— Ставай! — подкани я той. — Да се махаме по-бързо.

— Къде съм? Какво става?

— Изобщо няма време за обяснения.

Факелът припламваше бледо на пода. Вече не излъчваше отровно бялата си светлина, а беше най-обикновен почернял и почти угаснал плавей. Виктор го докопа и размаха ръка, докато не се разгоря мътно жълт огън.

— Гаспод!

— Ъ?

— Хайде, вие двамата вървете отпред.

— О, много благодаря.

Джинджър се притискаше до него, докато залитаха нагоре по пътеката между седалките. Въпреки просмукващия се в душата му ужас Виктор си призна, че усещането е много приятно. Погледът му се натъкна на останките от седящите наоколо и той потрепери.

— Май са умрели, както са гледали филм…

— Ъхъ. Трябва да е бил комедия — вметна Гаспод.

— Защо ти хрумна?

— Я ги виж как още се хилят.

— Гаспод!

— Хъ, трябва да гледаме на нещата откъм веселата им страна, нали? — заяде се кучето. — Няма нужда да се вкисваме само щото сме в проклета подземна гробница с луда любителка на котки, а факелът всеки миг ще…

— Върви, де, върви по-бързо!

Тичаха и се препъваха по пътеката, плъзгаха се неприятно по водораслите и доближаваха малкия свод, който ги подмамваше с великолепието на чистия въздух и дневната светлина. Факелът вече изгаряше пръстите на Виктор. Захвърли го по неволя. Поне в тунела нямаха затруднения с посоката. Надяваше се, че ако вървят до едната стена и не направят някоя страхотна глупост, непременно ще стигнат до портата. Навън сигурно се зазоряваше, скоро щяха да видят светлина.

Виктор се поизпъчи. Доста геройски се прояви. Нямаше чудовища, с които да се сражава, но вероятно дори местните чудовища бяха изгнили преди много столетия. Разбира се, беше си страшничко, но се натъкнаха само на… един вид археологически находки. Щом всичко остана зад гърба му, вече не изглеждаше толкова зле…

Пляси, който тичаше отпред, се разлая.

— Какво казва? — попита Виктор.

— Тунелът е препречен от срутване — преведе Гаспод.

— Само това ни липсваше!

— Май е станало заради твоето изпълнение на орган в залата.

— Наистина ли е препречен?

Така си беше. Виктор пропълзя по отломките. Няколко големи плочи от покрива бяха пропаднали, повличайки тонове камънак. Той подръпна и побутна тук-там, но само предизвика още едно срутване.

— Дали няма друг път навън? Защо вие, кучетата, не отидете да…

— Забрави, мой човек — спря го Гаспод. — Единственият друг изход е по ония стъпала. А те накрая потъват в морето, нали помниш? Трябва само да се гмурнеш и да се надяваш, че ще ти стигне въздухът в дробовете.

Пляси излая.

— Не приказвам на тебе! — сопна му се Гаспод. — И никога не си предлагай доброволно услугите.

Виктор продължаваше да се промушва между парчетиите.

— Не знам дали не бъркам, но май оттук светлее. Ти какво ще кажеш?

Чу как ноктите на Гаспод задраскаха по камъните.

— Може би, може би — неохотно изсумтя кучето. — Май два отломъка са се заклинили и са оставили тесен проход.

— Но достатъчно широк, за да се промъкне някой по-дребничък ли? — насърчи го Виктор.

— Знаех си, че точно това ще кажеш — сърдито промърмори Гаспод.

Виктор чу приплъзване на лапи по хлабав скален къс. След малко до него стигна приглушен глас:

— Тука се разширява малко… а тука пък е теснотия… Ама че гадост…

Тишина.

— Гаспод? — подвикна Виктор плахо.

— Наред съм. Минах. Вече виждам портата.

— Чудесно!

Въздухът се раздвижи, други лапи зачегъртаха по камъните. Виктор се пресегна предпазливо и напипа едно тяло, което яростно се промушваше напред.

— Пляси се мъчи да дойде при теб!

— Много е едър. Ще се заклещи!

Кратко кучешко сумтене, трескав напън с крака, който посипа чакъл по главата на Виктор, накрая тържествуващ лай.

— Да, де, той е по-млад и гъвкав — призна недоволно Гаспод.

— Тичайте да доведете помощ! — подкани ги Виктор. — Ъ-ъ… Ние ще почакаме тук.

Бързите стъпки се отдалечиха. Радостното джафкане на Пляси оповести, че кучетата излязоха на открито.

Виктор се облегна на камъните.

— Сега ни остава само да чакаме.

— Под хълма сме, нали? — промълви Джинджър в мрака.

— Да.

— И как се озовахме тук?

— Тръгнах след теб.

— Казах ти да ми попречиш.

— Вярно, но после ти ме върза.

— Нищо подобно!

— Върза ме — натърти пак Виктор. — Дошла си тук, отворила си портата, направила си факел и си влязла в… онова място. Страх ме е да си представя какво още можеше да сториш, ако не те бях събудил.

Тягостно мълчание.

— Наистина ли съм направила всичко това? — смънка Джинджър.

— Наистина.

— Но аз нищичко не помня!

— Вярвам ти. Въпреки това го направи.

— Между другото какво… какво е онова място?

Виктор се опитваше да си намести гърба по-удобно.

— Не знам — призна накрая. — Отначало ми се стори, че е храм. Хората май са идвали тук да гледат филми.

— Но нали е опустяло преди векове!

— По-скоро хилядолетия.

— Щом е така, не може да е вярно — възрази Джинджър с немощния глас на разума, който чака безумието да разбие вратата с брадва. — Идеята хрумна на алхимиците преди броени месеци.

— Да, има над какво да се замислиш.

Протегна ръка и я докосна. Тялото й беше вдървено като греда и трепна от допира.

— Тук сме почти в безопасност — добави Виктор. — Гаспод скоро ще доведе някого да ни измъкне. Не се тревожи.

Опитваше се да не мисли за вълничките, плискащи се по стъпалата долу, нито за многокраките създания, щъкащи по невидимия в тъмата под. Мъчеше се да отхвърли представата как октоподи се плъзгат безшумно по седалките пред онзи жив, преливащ се екран. Искаше да забрави зрителите, седящи в мрака, докато над тях минават столетия. Може би още чакаха дамата с подноса, която предлага пукана царевица и горещи наденички.

„Целият живот е като да гледаш филм. Само че си влязъл десетина минути след началото и никой не ти разказва сюжета, затова го сглобяваш по откъслечните реплики.“

„И никога не ти дават шанс да останеш за следващата прожекция…“

 

 

По този коридор в Университета играеше светлинка от свещ.

Ковчежникът не се смяташе за смелчага. Най-голямото предизвикателство, с което се захващаше охотно, беше дълга колона числа. Умелото боравене с числа го издигна по-нависоко в йерархията на Невидимия университет, отколкото магията. Но не можеше да си затвори очите за това, което ги бе сполетяло.

… уумм… уумм… ууммуулшууммУУММУУММ.

Присви се зад близката колона и преброи единадесет изстреляни сачми. Малки облачета пясък се пръскаха над улучените чували. Между изстрелите вече имаше промеждутъци само от две минути.

Втурна се към чувалите и ги задърпа.

Действителността не е една и съща навсякъде. Естествено всеки магьосник знае това. Поначало на Диска действителността не беше особено плътна на никое място. А тук-там направо изтъняваше до рехавост. Затова магията вършеше работа. Риктор бе стигнал до идеята, че може да измери промените в действителността — точките, където реалността бързо става нереална. Всеки магьосник знаеше добре и какво може да последва, ако нереалността стигне до образуване на пролука.

„Но нали за това са необходими огромни количества магия? Непременно щяхме да ги забележим. Щяха да се набиват на очи като… ами точно като огромни количества магия.“

„Май вече минаха петдесет секунди…“

Той успя да надзърне над чувалите към гърнето в импровизирания бункер.

Охо!

Толкова се надяваше, че греши в предположенията си.

Всички сачми излитаха в една-единствена посока. Половин дузина чували с пясък бяха надупчени като решето. А Риктор Мярката бе преценил, че някакви си две сачми на месец показват опасно натрупване на нереалност…

Ковчежникът мислено прокара линия от гърнето през пострадалите чували към края на коридора.

… уумм… уумм…

Отскочи, но се сети, че няма от какво да се страхува. Сачмите изскачаха само от главата на отсрещното декоративно слонче. Отдъхна си.

… уумм… уумм…

Гърнето се разклати силно, щом тайнствените механизми вътре се задвижиха. Ковчежникът се наведе и се заслуша. Да, несъмнено нещо съскаше, сякаш вкарваше въздух в тясно място…

Откос от единадесет сачми се заби в чувалите.

А гърнето се люшна назад в съответствие с всеизвестния принцип на действието и противодействието. Вместо да се блъсне в чувалите, халоса Ковчежника по главата.

Той примига, отстъпи една крачка и падна.

Смущенията в действителността, причинени от Света гора, бяха протегнали слабички, но бдителни пипалца чак до Анкх-Морпорк. Затова две-три мънички синкави птички закръжиха за миг около главата му и изпискаха „чик-чирик“, преди да изчезнат.

 

 

Гаспод лежеше на пясъка и хриптеше. Пляси Подскачаше около него и лаеше нетърпеливо.

— Е, измъкнахме се — успя да изгъгне по-дребното куче, стана и се отръска.

Пляси излая и доби невероятно фотогеничен вид.

— Добре, добре — отвърна с досада Гаспод. — Защо не отидем да си потърсим нещо за закуска, да си наваксаме съня, а после…

Пляси пак се разлая. Гаспод въздъхна.

— Добре, де. Както искаш. Но няма да дочакаш благодарност, от мене да знаеш.

Едрото куче се стрелна по дюните. Гаспод затопурка подир него невъзмутимо и се изненада до втрещяване, когато Пляси се върна устремно, грижливо го хвана със зъби зад врата и заподскача напред.

— Позволяваш си го само щото съм дребничък — оплака се Гаспод, люшкайки се на всяка крачка. — Не, бе, не натам! В тоя ранен час човеците за нищо не стават. Имаме нужда от тролове. Още будуват, пък и добре се справят с камъните под земята. На другата пресечка вдясно. Трябва да идем в „Синият варовик“ и… Ох, мамка му…

Изведнъж прозря, че се налага да говори.

И то пред мнозина.

Ако ще цяла вечност да внимаваш и да криеш, че имаш дар слово, накрая — хоп! — натикан си в ъгъла и трябва да продумаш. Иначе младият Виктор и Любителката на котки ще си изгният в тунела. А недораслият Пляси щеше да го пусне пред някого, да го гледа с очакване и Гаспод щеше да е принуден да се разприказва. После пък да изкара остатъка от дните си в ролята на будещ любопитство изрод.

Пляси изтича по улицата и нахълта през задимения вход на „Синият варовик“, чиято вътрешност за кой ли път беше претъпкана. Промуши се през лабиринта от дебели като дървета крака, стигна до бара, остави Гаспод на пода и излая рязко.

Личеше, че очаква някой да реагира.

Врявата секна.

— Я глей, оня Пляси е доприпкал — обади се един трол. — К’во ли иска?

Гаспод се довлече замаяно до най-близкия трол и учтиво подръпна увиснала ивица ръждива плетена ризница.

— Извинявам се, значи…

— Адски умно куче — сподели мнението си тролът и лениво срита настрана Гаспод. — Вчера го гледах на филм. Може да се прави на умрял и да брои до пет.

— Значи с две повече от тебе.

Разнесе се смях.^[1]

— Що не млъкнеш? Ей, като гледам — промърмори първият трол, — песчето иска да ни рече нещо.

— … извинявам се…

— Ми да, то си личи, щото подскача и лае.

— Вярно си е. По филмите води хората при разни изгубени хлапета в пещери.

— … извинявам се…

Нечие каменно чело се сбърчи.

— Що? За да ги излапат ли?

— Не, бе, да ги изведат навънка.

— А, за скара на открито ли?

— … извинявам се…

Друг крак случайно закачи Гаспод по кръглата глава.

— Може пък наистина да е намерил някого. Глей как само търчи до вратата и пак при нас. Той е умно куче, знае се.

— Що не идем да погледнем, а? — предложи първият трол.

— Убаво се сети. Отдавна не съм хапвал закусчица с чая.

— Ей, в Света гора не може да плюскаш хора. Ще ни излезе лошо име! А Лигата против нападките срещу силициевите граждани ще ти се стовари на чутурата като цял тон от ония ръбести неща, дето с тях се строи.

— Ъхъ, ама може да ни дадат някаква награда.

— … ИЗВИНЯВАМ СЕ…

— Да, бе! И ще поизлъскаме тролския образ в хорските очи, ако намерим изгубени хлапета.

— Ако ще да не намерим, можем да си хапнем кучето, нали?

Барът опустя. Останаха само обичайната пушилка, големите стопилни с тролски питиета, Руби, която мързеливо остъргваше застиналата лава от халбите, и едно дребно, изтощено, проскубано куче.

То размишляваше напрегнато над разликата между външността и същността на Кучето — чудо.

Накрая промълви:

— Мамка му.

 

 

Виктор си спомни как се страхуваше от тигрите като малък. Напразно околните изтъкваха, че най-близкият тигър се намира поне на пет хиляди километра от него. Той упорстваше: „Има ли море между техните земи и нашата?“, хората умуваха и мънкаха: „Е, няма, но…“, а невръстният Виктор ги прекъсваше: „Значи разстоянието е по-големичко, това е всичко.“

Същото беше и с мрака. Всички страшни тъмни места бяха свързани чрез самата същност на мрака. Той беше навсякъде, винаги, само дебнеше светлините да угаснат. Значи досущ като Тъмничните измерения. И те чакаха действителността да се пропука.

Притискаше се до Джинджър.

— Няма нужда да се престараваш — подхвърли тя по някое време. — Вече се взех в ръце.

— О, чудесно — унило отвърна той.

— Да, обаче твоите ръце се превръщат в проблем…

Виктор поразхлаби прегръдката.

— Да не ти е студено? — попита момичето.

— Малко. Тук е доста влажно.

— Твоите зъби ли чувам да тракат така?

— Че кой друг може да е наблизо? — сопна се той и побърза да добави: — Изобщо не мисли за това.

— Знаеш ли — промълви тя след малко, — не помня как съм те връзвала. Аз дори не умея да правя здрави възли.

— Тези обаче си ги биваше — осведоми я Виктор.

— Помня само съня. И гласа, който все ми повтаряше, че трябвало да събудя… спящия…

Той си спомни бронираната фигура върху каменната плоча.

— Добре ли го разгледа? Какво мислиш за него?

— За тази вечер нищо не знам — оправда се Джинджър. — Но в сънищата ми винаги приличаше малко на чичо ми Осуалд.

Виктор виждаше в мислите си меча, по-дълъг от самия него. Никой не би могъл да отбие удара на тази стоманена грамада, защото би разсякла всичко по пътя си. Трудничко му беше да си представи фигурата, въоръжена с такъв меч, като нечий чичо Осуалд.

— И защо ти напомня за онзи твой чичо?

— Защото чичо ми Осуалд също беше проснат неподвижно. Впрочем видях го само веднъж. На погребението му.

Виктор отвори уста… но отдалеч до тях стигнаха неясни гласове. Разместиха се камъни. И някой изчурулика по-наблизо:

— Ей, хлапета, елате насам.

— Този глас ще го позная и в несвяст — заяви Виктор. — Ехо! Скала! Аз съм — Виктор!

Смутено мълчание, после Скалата изрева:

— Ама туй е приятелчето ми Виктор!

— Значи не бива да го изядем?

— Никой няма да яде приятелчето ми Виктор! Ще го извадим тутакси!

Отекна усилено хрущене. Друг трол се оплака:

— На туй да не му викат варовик? Никакъв вкус няма.

Още разместване и тропот, след това трети глас промърмори:

— Не знам що не бива да го изядем. Никой няма да научи.

— Ама че невъзпитан трол си ти — укори го Скалата. — К’во дърдориш? Ако ядеш хора, всички ще те сочат с пръст и ще ти се смеят: „Глей го тоя сбъркан трол, не знае как да се държи в цивилизовано общество.“ И вече няма да ти плащат по три долара на ден, ами ще те изпъдят да се прибираш в планината.

Виктор издаде звук, за който само се надяваше, че е безгрижен кикот.

— Много са забавни, нали?

— До смърт — потвърди Джинджър.

— Разбира се, тези приказки за ядене на хора са обикновено перчене. Вече почти не се случва. Няма от какво да се притесняваш.

— Друго ме тревожи — щом заспя, ставам и отивам някъде, без да знам защо. А ти ми казваш, че съм щяла да събудя онази спяща твар. Смразяващо. Нещо е проникнало в главата ми.

С грохот паднаха още парчетии.

— Точно това ме озадачава — сподели Виктор. — Когато хората са… ъ-ъ, обладани, нещото, което ги е… хъм, обладало, обикновено не се грижи нито за тях, нито за някой друг. Ако е имало нещо в ума ти, нямало е да ме връзва, а направо щеше да ме цапардоса по главата. — Пак напипа ръката й в мрака. — А онова върху плочата…

— Да?

— Виждал съм го и преди. В книгата, която намерих. Нарисувано е десетки пъти и те май са били убедени, че е много важно то да си остане зад портата. Поне аз си мисля, че такова е значението на онези идеограми. Мъжът… зад портата. Затворникът. Разбираш ли, според мен затова всички жреци или каквито са били е трябвало да изричат словата всеки ден и…

Голям камък до главата му беше отместен и проникна мъждива дневна светлина. Почти веднага я последва Пляси, който се опитваше едновременно да лае и да оближе лицето на Виктор.

— Да, да, браво на теб, Пляси — мърмореше Виктор и се мъчеше да го бутне назад. — Добро куче. Добро момче.

— Пляси добро момче! Пляси добро момче!

От лая още няколко парчета се откъснаха от тавана.

— Аха! — възкликна Скалата.

Още няколко тролове надничаха зад гърба му, когато Виктор и Джинджър се подадоха от дупката.

— Тия не са хлапета — мрънкаше онзи, който беше недоволен от ограниченията, наложени върху диетата му. — Виждат ми се жилави.

— Рекох ли ти аз, че няма да ядеш хора, бе?! — заплашително избоботи Скалата. — Тъй само си докарваме бели на главите.

— Ама що да не хапнем едно краче, няма чак толкоз да им…

Скалата вдигна парче, тежко поне половин тон, подхвърли го замислено на дланта си, накрая прасна другия трол по главата с такава сила, че камъкът се пръсна на малки късчета.

— Колко пъти да ти втълпявам — скастри проснатата жертва, — че заради тролове като тебе ни се носи лоша слава? Как ще заемем полагащото ни се място в братството на разумните раси, ако сбъркани тролове като тебе ни подлагат свой или чужд крак по пътя?

Бръкна в дупката, вдигна Виктор и го извади.

— Благодарско, Скала. Ъ-ъ… И Джинджър е вътре.

Скалата го сръга съзаклятнически и му насини не повече от две-три ребра.

— Виждам аз, вижда-ам… И носи много хубавичка копринена нощничка. Значи си намирате потайно местенце да си играете на „Как са със здравето вашите родители“ и Дискът се е разтресъл под вас, а?

— Ами… Да, може да се каже…

— Изобщо не е вярно! — изфуча Джинджър, щом я измъкнаха. — Не сме…

— О, вярно е! — Виктор разпалено й правеше знаци с ръцете и веждите си. — Абсолютно вярно! Много си проницателен, Скала!

— Ъхъ — подкрепи го друг трол. — Колко съм ги гледал по филмите… Той все я целува и я отнася нанякъде.

— Я ме чуйте… — подхвана Джинджър.

— Сега да се махаме оттука бързичко — подкани Скалата. — Щото целия тоя таван ми се вижда много сбъркан. Скоро ще рухне.

Виктор погледна нагоре. Няколко плочи висяха зловещо.

— Така си е.

Хвана за ръката възмутената Джинджър и я задърпа по коридора. Троловете вдигнаха безчувствения си сънародник, който не знаеше как да се държи в цивилизована компания, и затрополиха след тях.

— Отвратително е, че се постара да оставиш у тях такова впечатление… — съскаше момичето.

— Млъкни! — озъби й се Виктор. — А ти какво очакваше да им кажа? Как бихме могли да обясним тази история? Ти какво би искала да научат всички?

Тя поумува.

— Добре, добре… Но да беше измислил нещо друго. Да речем, че сме тръгнали да търсим съкровище или вкаменелости…

Млъкна неуверено.

— Как пък не! Посред нощ, а ти само по хубавичката копринена нощничка… Хайде да се прибираме в градчето. Накрая може и да ми останат два часа, за да поспя.

— Защо пък накрая?

— Първо трябва да почерпим здравата тези приятели…

Тежък грохот разтърси хълма. Облаци прахоляк блъвнаха през портата и обгърнаха троловете. Целият тунел се срути.

— Това беше — отбеляза Виктор. — Свърши се. Ще накараш ли някак сомнамбулската част от ума си да проумее факта? Вече няма смисъл да идваш тук, защото е невъзможно да влезеш. Всичко е затрупано. Край. Ох, как ми олекна…