Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на диска (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Moving Pictures, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тери Пратчет. Подвижни образи
Редактор: Весела Петрова
ИК „Вузев“ — „Архонт — В“, 2002
ISBN 954–422–074–7
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Подвижни образи от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Подвижни образи | |
Поредица | Светът на диска |
---|---|
Автор | Тери Пратчет |
Герои | Виктор Тугелбенд Тида Уидъл Диблър ССПГ Магьосниците от Невидимия университет |
Местоположение | Анкх-Морпорк Света гора |
Мотиви | филми и Холивуд |
Поредна книга | десета |
ISBN | ISBN 954-422-074-7 |
„Подвижни образи“ (на английски: Moving Pictures) е десетият по ред роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е в жанр хумористично фентъзи и е издадена през 1990 г. Това е един от романите, в които главните герои не участват като такива в друга книга от поредицата.
Алхимистите на света на диска са изобретили подвижни образи. Света гора (Игра на думи: holy – свят, свещен и wood – гора или Holy wood, което ни навежда на Hollywood), центърът на новата индустрия предлага надежда за всеки, като по този начин събира хора от различни места. Сред тях са и Виктор Тугелбенд, напълно обикновен младеж от Анкх-Морпорк и Тида Уидъл, момиче, което идва от градче „…за което сигурно не си и чувал.“, се превръщат в звезди във филмовата индустрия. Една от най-важните личности в развитието филмопроизводството е бизнесменът Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, който с малко усилия се превръща в един от най-големите продуценти. Междувременно постепенно става ясно, че продуцирането на филми оказва вредно въздействие върху структурата на реалността.
|
Всичко в Света гора се правеше на скорост, но работата по „Издухани“ фучеше напред като комета. В „Плодният прилеп“ изоставиха другите филми. Същото се случи и с почти всички останали продукции, защото Диблър наемаше изпълнители и майстори на ръчката с двойно по-високи надници.
А по дюните растеше подобие на Анкх-Морпорк. Сол се оплакваше, че щяло да им излезе по-евтино, ако бяха рискували гнева на магьосниците, като снимат тайно в самия град, а после бутнат на някого шепа долари, за да му драсне кибрита.
Гърлото не отстъпи.
— Ако оставим всички други главоболия настрана, пак нямаше да изглежда добре.
— Чичо, говоря ти за истинския Анкх-Морпорк! — възмути се Сол. — Щеше да изглежда точно какъвто си е.
— Анкх-Морпорк не е чак толкова истински, правичката да си кажем — замислено проточи Гърлото.
— Истински си е, дяволите го взели! — озъби се племенникът и роднинската връзка се изопна до скъсване. — Там си е — на мястото! Град като град! По-истински не може и да бъде!
Диблър благоволи да извади пурата от устата си.
— Не е — отсече. — Скоро ще се убедиш.
Джинджър се появи по пладне толкова бледа, че дори Гърлото не посмя да й се развика. Тя се озърташе начесто и намусено към Гаспод, който пък внимаваше да не я доближи.
Диблър бездруго беше затънал в работа. Седеше в кабинета си и обясняваше Сюжета.
Всъщност нямаше излишни сложности, опираше се на познатите истории от рода на „Момчето среща момичето“, „Момичето среща друго момче“, „Момчето е изоставено от момичето“. Само че този път на екрана щеше да се вихри гражданска война…
Причините за гражданската война в Анкх-Морпорк (20.32 часа, 3 груни 432 г. — 10.45 часа, 4 груни 432 г.) открай време бяха повод за разгорещени спорове между историците. Имаше две основни теории.
1) Простолюдието, притиснато с тежки данъци от извънредно тъп и неприятен крал, решило, че вече му е дошло до гуша и е време да отхвърли старомодната монархическа система. Заменило я (както се оказало) с поредица от деспотични управници, които също налагали тежки данъци, но поне не били толкова безсрамни да твърдят, че боговете са им дали това право. Така на хората мъничко им олеквало.
2) Един участник в игра на „Сакатия Лукчо“ в някаква кръчма обвинил друг, че държи в ръката си необикновен брой аса. Били извадени ножове от каниите, после някой халосал някого със скамейката, някой бил наръган, разхвърчали се стрели, някой метнал свещник, невнимателно запратена брадва съсякла минувач, дотичала Стражата, някой подпалил кръчмата, някой потрошил немалко глави, размахвайки крак от маса. Накрая на всички им свършило търпението и се сбили сериозно.
Както и да е започнало, имало е гражданска война, от която всяка зряла цивилизация се нуждае в един етап от историята си…[1]
— Ето как си го представям — излагаше идеите си Диблър. — Има едно момиче с благороден произход, което живее сам-самичко в огромна къща, а нейният младеж отива да се бие на страната на бунтовниците, сещате се, пък тя се запознава с един друг тип, между тях пламва искрата…
— И те избухват? — вметна Виктор.
— Иска да каже, че се влюбват — студено го поправи Джинджър.
— Нещо подобно — кимна й Диблър. — Погледите им се срещат в пълната зала и така нататък. А тя си няма никого на света освен, да речем, прислугата и… да помислим… може би любимото си куче…
— Това ще бъде Пляси, нали? — уточни Джинджър.
— Естествено. Разбира се, тя прави всичко по силите си, за да запази фамилния рудник. Затова малко флиртува и с двамата — говоря за мъжете, не слагам и кучето в кюпа. Единият загива във войната, другият я зарязва, но всичко е наред, защото тя е с много корав характер. — Гърлото си отдъхна и се облегна в креслото. — Как ви се струва?
Седящите в стаята се озъртаха един към друг притеснени.
Мълчанието натежаваше.
— Звучи чудесно, чичо — промълви Сол, който не искаше повече неприятности.
— И е голямо предизвикателство в производството на филми — обади се Техничаря.
На останалите им олекна и дадоха своя принос в хора от одобрително мънкане.
— Не знам, не знам… — промърмори Виктор.
Очите на всички се завъртяха към него, както зрителите в Колизеума са се вторачвали в първия осъден престъпник, хвърлен на лъвовете. А той продължи:
— Нима това е всичко? Не е особено… ъ-ъ, заплетено за толкова дълъг филм. Хората се влюбват на фона на гражданската война… Не знам ще бъде ли интересно, щом ще е дълъг филм.
Отново настъпи напрегната тишина. Седналите до Виктор полека си отместиха столовете. Диблър се вторачи в него.
А Виктор чуваше почти недоловимия гласец изпод стола:
— … да, бе, разбира се, ще се намери роля за Пляси… ама ми се ще да знам какво може да прави, дето аз не го мога…
Диблър пронизваше с поглед Виктор. Накрая изрече:
— Прав си. Да, прав си. Да знаете, Виктор е прав. Защо никой друг не се досети?
— Тъкмо това си мислех, чичо — припряно изломоти Сол. — Трябва да позапълним сюжета с детайли.
Гърлото размаха пурата с неопределен жест.
— Ще измисляме дреболии в движение, няма проблем. Например… какво ще кажете за надбягване с колесници? Хората винаги ги харесват. Увлекателни са. Ще падне ли, ще се откачи ли колелото и тям подобни. Да, това е — надбягвания с колесници.
— Аз… ъ-ъ, попрочетох нещичко за гражданската война — предпазливо подхвана Сол. — Май не споменаваха, че…
— … че е нямало надбягвания с колесници, нали? — прекъсна го Диблър с мазен глас, от който сякаш се подаваше бръснач.
Раменете на Сол се превиха.
— Да, чичо, щом така поставяш въпроса…
— И… — погледът на Гърлото се замъгли — … можем да опитаме… с някоя грамадна акула, а?
Дори той като че се учуди на думите си.
Сол се озърна с няма молба към Виктор.
— Почти съм убеден, че в гражданската война не са участвали акули — заяви Виктор.
— Сигурен ли си?
— Хората биха ги забелязали непременно.
— А и слоновете щяха да ги стъпчат — сдържано процеди племенникът.
— Ъхъ — изсумтя печално Гърлото. — Просто ми хрумна. Дори не знам защо го казах.
Позяпа стената още малко и тръсна глава.
„Акула… — сепна се Виктор. — Всички златни рибки на мисълта ти отплуват весело, после водата се раздвижва и тази грамадна акула нахлува отнякъде. Сякаш някой мисли вместо нас.“
— Изобщо не можеш да се държиш прилично — скастри Виктор кучето, щом останаха насаме. — През цялото време те чувах изпод стола.
— Ако ще да не се държа прилично, поне не се прехласвам по някакво си момиче, дето напира да пусне в света ужасяващите Изчадия на Мрака.
— И аз се надявах да не се прехласваш по нея… — подсмихна се Виктор и усмивката му замръзна. — Какво говориш?!
— Аха! Той вече ме слуша! Твойто гадже…
— Не ми е гадже!
— Твойто вероятно гадже — натърти Гаспод — се измъква от леглото всяка нощ и се мъчи да отвори оная порта на хълма. Пак се опита и снощи, след като ти си тръгна от стаята й. Видях я и й попречих — добави предизвикателно. — Не че очаквам признателност, разбира се. Там има нещо страшно, а тя ще го пусне при нас. Затуй не се чуди, че се успива сутрин и все е уморена. Нали копае по цяла нощ?
— Ти пък откъде знаеш, че има нещо страшно? — отпаднало възрази Виктор.
— Нека ти го река тъй… Ако нещо е натикано в пещера под хълма и е затворено с яка врата, май хората не са искали да изскача всяка нощ и да им мие чиниите, нали? Е, не казвам — продължи Гаспод великодушно, — че тя знае какви ги върши. Може ония твари да са овладели нейното слабо и обичащо котките женско съзнание, за да я подтикнат към угодни на тях злодеяния.
— Понякога плещиш твърде много глупости — промърмори Виктор, но самият той не си вярваше.
— Добре, де, попитай нея — подкани го кучето самодоволно.
— Ще я питам!
— Ами питай!
„Да, но как да започна? — двоумеше се Виктор, когато пак излязоха в жегата. — Извинявай, но моето куче твърди, че ти… Не става. Или… Джинджър, доколкото разбирам, ти излизаш нощем и… Не. Ей, Джин, защо ли моето куче те е видяло да… Не.“
Дали да не подхване светски разговор и да се надява, че сама ще изплува темата за чудовищните изчадия от Отвъдната пустота?
Май се налагаше да поотложи въпросите си, защото пред очите му се разгаряше шумен скандал.
Затруднението възникна заради третата главна роля в „Издухани“. Естествено Виктор щеше да играе самонадеяния и опасен чаровник, Джинджър очевидно беше единствено подходяща за героинята, обаче втората мъжка роля (скучният, но верен поклонник) пося семето на раздора.
Досега Виктор не бе виждал някого да тропа с крак от ярост. Открай време подозираше, че това се случва само в книгите. И все пак Джинджър го правеше пред очите му.
— Няма да го бъде, защото ще изглеждам жалка идиотка! — фучеше тя.
Сол, който вече се чувстваше като гръмоотвод в буря, размахваше ръце.
— Но той подхожда идеално за ролята! Трябва да бъде твърд и непоклатим…
— Твърд ли?! Ами да, много е твърд! Защото е от камък! — изкрещя Джинджър. — Ако ще да му навлечете плетена ризница и да му лепнете мустачки, пак си остава трол!
Скалата, стърчащ като монолит над тях, се прокашля гръмко.
— Хайде сега, дано не почнем да се обиждаме и на химически състав…
Беше ред на Джинджър да размаха ръце отчаяно.
— Троловете са ми симпатични — увери го тя. — Докато са тролове, де. Но нали не искате от мен да изиграя романтична сцена с… с някой, който има каменно лице?
— Я да се разберем, ако може. — Гласът на Скалата приличаше на замахващ бейзболист. — Значи казваш, че нямаш нищо против да показват троловете как трепят хора с боздугани, ама не бива да имат възвишени чувства като вас, лигавите човечета?
— Тя изобщо не е казвала това — трескаво отрече Сол. — Тя не е…
— Ако ме порежете, няма ли да кървя? — драматично възкликна Скалата.
— Няма — отвърна Сол, — обаче…
— А, щях да кървя, ако имах кръв, направо щях да оплискам всичко наоколо.
— Да си изясним още нещо — обади се едно джудже и сръга Сол в коляното. — В сценария пише, че тя притежава цял рудник, пълен с щастливи, засмени, пеещи джуджета, нали?
— О, да. — Сол за миг загърби проблема с трола. — И какво?
— Малко избива на клише, не си ли съгласен? — заяде се джуджето. — Значи „джуджета — миньори“, така ли? Не виждам защо трябва непрекъснато да ни напъхвате в толкова ограничен стереотип.
— Но повечето джуджета наистина са миньори — провеси нос Сол.
— Вярно, но не са непременно щастливи от този факт — възрази друго джудже. — И не пеят непрекъснато.
— Няма да е правилно — добави трето джудже. — Заради безопасността на труда, схващаш ли? Запееш ли, можеш да срутиш тунела върху главата си.
— Пък и близо до Анкх-Морпорк няма никакви рудници — подхвана може би първото джудже, но Сол трудно ги различаваше. — Всеизвестен факт. Разположен е върху глинести слоеве. Ще станем за присмех, ако някой наш съплеменник ни види да копаем край Анкх-Морпорк.
— Не бих казал, че имам каменно лице — боботеше Скалата, който понякога дълго обмисляше събитията. — Може да е малко ръбесто, но защо да прекаляваме…
— В края на краищата — сърдеше се едно джудже — защо хората винаги получават хубавите роли, а за нас остават най-дребните?
Сол си позволи жизнерадостния смях на натикан в ъгъла човек, който се надява да разведри атмосферата с безобидна шегичка.
— Ами защото и вие сте…
— Продължавай — подканиха го джуджетата в хор.
— Ъ-хъм… — Той побърза да смени темата. — Вижте сега, основното в сюжета е, че героинята на Джинджър е готова на всичко, за да поддържа имението, рудника и…
— Дано скоро продължим снимките — намеси се Техничаря. — След час трябва да почистя кутията на духчетата.
— А-а, чатнах — наежи се Скалата. — „Готова на всичко“, тъй ли? За мене се отнася, нали?
— Не ти поддържаш мината, а тя теб — вметна едно джудже. — Изнасяш ценностите оттам, а не ги внасяш. В това е същината на миньорството.
— Е, може би рудникът е изчерпан — побърза да измисли нещо Сол. — Между другото тя…
— В такъв случай не ти е нужен — добродушно подхвана друго джудже с тон, който предвещаваше дълга и подробна лекция. — Изоставяш го, като слагаш подпори тук-там, после прокопаваш нова шахта покрай основната жила…
— … като внимаваш, разбира се, за неустойчивите пластове…
— … и се съобразяваш с възможни тектонични движения.
— Да, вярно, а след това…
— Освен в случаите, когато започваш открита разработка.
— Естествено, но…
— Не разбирам защо лицето ми трябва да дава повод за… — тътнеше недоволно Скалата.
— МЛЪКНЕТЕ! — разкрещя се Сол. — Всички да млъкнат! МЛЪКНЕТЕ ВЕДНАГА! Който не си затвори устата, няма повече да си намери работа в този град! Чухте ли ме? Ясно ли е? Добре. — Той се разкашля и продължи с по-нормален глас: — Така… Искам да се разберем най-сетне, че това е завладяващ, покоряващ зрителите романтичен филм за борбата на една жена да съхрани… — погледна най-горния лист на подложката и продължи храбро — … всичко, което обича, макар че целият свят около нея е обезумял. И никой да не ми досажда повече!
Някое от джуджетата плахо вдигна ръка.
— Извинете…
— Да? — сопна се Сол.
— А защо във филмите на господин Диблър светът около героите винаги е обезумял?
Сол присви очи.
— Защото господин Диблър — заръмжа той — е извънредно наблюдателен човек.
Диблър се оказа прав. Новият град беше концентрирал в себе си стария. Тесните улички бяха по-тесни, високите сгради — по-високи. Водоливниците вдъхваха по-силен страх, покривите стърчаха по-остри. Извисяващата се Кула на Занаята в Невидимия университет тук изглеждаше и по-грамадна, и по-заплашително килната, макар че стигаше само до една четвърт от височината на оригинала. Невидимият университет имаше по-бароков вид. Дворецът на Патриция се кипреше с нагиздени колони. Дърводелците гъмжаха като мравки по творението си, което след довършването му щеше да превърне Анкх-Морпорк в безлично копие на самия себе си. Само че в истинския град зданията не бяха нарисувани на платна, опънати върху рамка, и мръсотията не беше старателно напръскана върху тях. На къщите в Анкх-Морпорк им се налагаше да се изцапат без чужда помощ.
Новият град приличаше на Анкх-Морпорк повече, отколкото Анкх-Морпорк някога бе успявал.
Отведоха Джинджър в палатките за преобличане, преди Виктор да я заприказва, а после започнаха снимките и нямаше време.
„Векът на Плодния прилеп“ (на таблото бе добавено с по-малки букви „Повече звезди, отколкото има в небесата“[2]) спазваше принципа, че един филм трябва да бъде направен най-много за десетина пъти повече време от необходимото за показването му в залата. При снимките на „Издухани“ погазиха принципа. Имаше битки. Имаше нощни сцени, а духчетата бясно размахваха четчиците на светлината на факли. Джуджетата се трудеха весело в рудник, какъвто не бе имало, нито щеше да има — фалшиви късове самородно злато колкото пилета се подаваха от грапави гипсови стени. Сол настояваше да се вижда, че отварят усти, и те си позволиха по-пиперлива версия на песента „Хай-хо, хай-хо“, която стана много популярна сред джуджешката общност в Света гора.
Можеха само да се надяват, че Сол още помни кое къде пасва. Виктор отдавна изтърва нишката. Вече знаеше, че е по-добре да не следи сюжета на филма, в който участва, защото тук бъркотията беше още по-голяма, отколкото в действителността.
Получаваше възможност да говори с Джинджър само пред погледите на двама майстори на ръчката и целия актьорски състав, който в момента не участваше в снимките.
— Така… — подхвана Сол. — Това е сцената към края, в която героят на Виктор среща героинята на Джинджър след всички преживелици, и на табелата ще пише, че той казва… — Вторачи се в подадения му черен правоъгълник. — Да, той ще каже: „Да си призная, скъпа, готов съм на всичко за една… порция… от… деликатесното… свинско… филе… на… Харга… в… специалния… сос… с… къри…“
Сол млъкна и когато успя да си поеме дъх, все едно кит изплува в океана.
— Кой съчини ТОВА?!
Някой от художниците се осмели да вдигне ръка.
— Господин Диблър ме накара! — избълва припряно.
Сол порови в огромната купчина табели, побрали почти всички диалози във филма. Устните му се изопнаха. Кимна на един мъж с бележник в ръка.
— Би ли отскочил до офиса, за да помолиш чичо ми да се поразходи насам, ако може да отдели няколко минутки? — После извади наслуки една табела и зачете на глас: — „О, да, липсва ми старият рудник, но за да си припомня родния дом, винаги… отивам… в… «Къщата… на… ребърцата»“… А-а, разбирам… — Хвана друга. — Да-а… Както виждам, последните думи на смъртно ранен боец от роялистката армия гласят: „Ех, да можех сега да опитам Специалното меню за един долар «Яж до пръсване» в… «Къщата… на… ребърцата»… на… Харга… О, майко!“…
— Според мен е особено трогателно — обади се Гърлото зад гърба му. — Ще се убедиш, когато нито един зрител не успее да сдържи сълзите си.
— Чичо… — процеди Сол.
Диблър го спря с жест.
— Казах ти, че ще намеря пари отнякъде. А Хитрьо Харга дори ни осигурява цялата храна за сцената с барбекюто.
— Обеща да не се намесваш повече в сценария!
— Изобщо не се намесвам — неотстъпчиво заяви Гърлото. — Не разбирам как можеш да твърдиш, че се намесвам. Само го пипнах тук-там. И смятам, че го подобрих значително. Пък и менютата на Харга от типа „Наплюскайте се като за последно“ са много изгодно предложение.
— Действието във филма се развива преди много столетия! — невъздържано изкрещя племенникът.
— Е-е, ти пък сега… — проточи Диблър. — Може някой от героите да вметне: „Питам се дали и след столетия храната при Харга пак ще е толкова вкусна“…
— Това вече не е филм, а бездушно търгашество!
— Дано да си прав — ободри се Гърлото. — Иначе сме затънали до гуша.
— Виж какво… — заплашително изръмжа Сол.
Джинджър побутна Виктор.
— Може ли да поговорим някъде на спокойствие? — помоли кротко. — Но без твоето куче — добави с нормалния си глас. — Задължително без него.
— Искаш да говориш с мен? — слиса се той.
— Да, но досега нямаше кога, нали?
— Добре. Разбира се. Гаспод, ти остани тук. Добро куче.
Виктор тихичко се израдва на нескритото отвращение в очите на Гаспод.
Зад тях вечният спор в Света гора се ускори до обичайните си обороти, носовете на Сол и Гърлото почти се допираха, а доводите и възраженията попиваха в ушите на кръга от развеселени и любопитни участници в продукцията.
— Не съм длъжен да търпя това, чу ли?! Мога и да подам оставка!
— А, не можеш! Ти си ми племенник! Как ще подадеш оставка от поста племенник, ще ми се да знам?…
Джинджър и Виктор седнаха на стъпалата пред голяма къща от платно и греди. Тук бяха в пълно уединение. Никой не би си направил труда да подслушва, щом няколко метра встрани можеше да гледа страхотно представление.
— Ъ-ъ… — запъна се Джинджър.
Кършеше пръсти. Виктор неволно се взря в нейните изпочупени нокти.
— Ъ-ъ… — пак смънка тя.
Измъченото й лице беше твърде бледо под грима. „Сега не е красива — внушаваше си Виктор, — макар че е малко трудничко да повярваш в това.“
— Аз… не знам как да го кажа — накрая започна момичето, — но… дали някой е забелязал, че ходя насън?
— До хълма ли? — уточни той.
Тя изви глава като нападаща змия.
— Значи знаеш? Как си научил? Да не си ме следил?
Събуди се предишната Джинджър, цялата огън и злоба, настръхнала от агресивна параноя.
— Пляси те намерил… заспала вчера следобед — промърмори Виктор и се поотмести.
— През деня ли?!
— Да.
Тя притисна длан до устните си.
— По-зле съм, отколкото си мислех — зашепна. — И става още по-лошо. Нали помниш, когато се срещнахме на хълма? Малко преди да ни завари Диблър и да си помисли, че се… занасяме… — Джинджър се изчерви. — И тогава не знаех как попаднах там!
— Ходила си и снощи — вметна Виктор.
— Кучето ти каза, нали? — потиснато промълви тя.
— Да. Съжалявам.
— Вече всяка нощ е така! — изхленчи Джинджър. — Знам, защото дори да се събудя сутрин в леглото си, целият под е наръсен с пясък, а ноктите ми са изпочупени! Отивам там всяка нощ и дори не знам защо!
— Опитваш се да отвориш портата — просвети я Виктор. — Има някаква древна порта, където склонът се свлече, а ти…
— Да, видях я, но защо?
— Е, предполагам нещо, само че… — спря се той.
— Кажи ми, де!
— Хъм… Чувала ли си израза genius loci?
— Не. За някакъв умник ли се отнася?
— Означава нещо като душа на местност. И може да се окаже твърде силна. Възможно е и да й се вдъхне сила чрез преклонение, обич или омраза, ако това се проточи. Сега се питам дали душата на някоя местност е способна да призовава хората. И животните. Все пак Света гора не е като останалите земи, нали? Тук всички се държат различно. Другаде най-важни са боговете, парите или добитъкът. Тук най-важно е да си важен.
Личеше, че е приковал вниманието й.
— Да? — подкани го тя. — Дотук не звучи чак толкова зле.
— Тепърва стигаме до лошото.
— Тъй ли…
Виктор преглътна на сухо. Умът му вреше като бульон над огън. Полузабравени факти изплуваха тормозещо на повърхността и отново потъваха. Скучни стари наставници в овехтели зали с високи тавани му бяха втълпявали прастари досадни истини, които изведнъж му станаха потребни като вода насред пустиня. Отчаяно се стараеше да ги изгребе от котлето на паметта си.
— Не съм… — изграчи и се прокашля. — Не съм сигурен дали налучквам истината. Това нещо е нахлуло от друго място. Случва се. Нали си чувала да казват, че на някоя идея й е дошло времето?
— Да.
— Ами така се говори за кротките, питомните идеи. Но те не са само такива. Има други, толкова преливащи от жизненост, че не чакат да им дойде времето. Диви. Необуздани. Лошото е, че налети ли една от тях, образува се пролука…
Взря се в нейните очи, преливащи от учтиво недоумение. В главата му сравненията се премятаха подобно на подгизнали кифлички. „Представи си, че всички светове, съществували някога, са притиснати един до друг като сандвич… тесте карти… книга… сгънати листове… и ако има подходящи условия, нещо прониква направо, а не се плъзга по тях… но отвориш ли проход между световете, излагаш се на ужасна опасност, например…“
Например…
Например…
Например какво?
Откри го в паметта си, както би намерил подозрително парченце от пипало тъкмо когато се е заблудил, че пицата е годна за ядене.
— Възможно е и още нещо да се промуши през същата пролука — започна той. — В нищото между… между нещата дебнат твари, които, общо взето, бих предпочел да не ти описвам…
— Все едно вече си ми ги описал — смръзна се Джинджър.
— И… ъ-ъ, те почти винаги напират да се вмъкнат в истинските светове. Вероятно някак стигат до теб, когато си заспала и… — Не му се искаше да продължава. Не можеше да понесе изражението на лицето й. — Може и да бъркам във всичко — побърза да я успокои.
— Трябва да ми попречиш да отворя портата — прошепна Джинджър. — Ами ако съм една от Тях?
— Не ми се вярва — великодушно я увери Виктор. — Обикновено имат повече ръце, доколкото ми е известно.
— Опитах и с кабарчета по пода, за да се будя — призна тя.
— Звучи гадно. Помогна ли?
— Не. Сутринта бяха прибрани в кутийката. Махнала съм ги насън.
Той сви устни.
— Знам ли, може да е добър признак…
— Как така?
— Ако са те повикали… разни неприятни създания, едва ли ги е интересувало дали ще настъпваш кабарчета.
— Уф…
— Нямаш представа какво и защо те е сполетяло, нали? — промърмори той.
— Нямам! Но всеки път сънувам едно и също. — Неочаквано очите й се присвиха. — А ти откъде знаеш всичко това?
— Аз… Един магьосник ми го обясни.
— Да не би и ти да си магьосник?
— В никакъв случай. В Света гора няма място за магьосници. А какъв е този твой сън?
— Ох, твърде чудат е, за да има някакъв смисъл. Впрочем присънваше ми се и като малка. Започва с една планина, но не обикновена, а…
Тролът Детритус се надвеси над тях.
— Младият гусин Диблър рече, че пак е време за снимки — избоботи той.
— Ще дойдеш ли в стаята ми довечера? — изсъска Джинджър. — Моля те! Ще ме събудиш, ако пак тръгна към хълма насън.
— А… твоята хазяйка… може да не й хареса…
— О, госпожа Космипилитска е разбрана жена.
— Наистина ли?
— Няма да каже нищо лошо, просто ще си помисли, че правим секс.
— А-а… — с кух глас проточи Виктор. — Е, значи всичко е наред.
— Младият гусин Диблър не обича да чака — напомни Детритус.
— Я млъквай… — разсеяно го скастри Джинджър.
Стана и изтръска пясъка от дрехите си. Тролът мигаше. Хората рядко му казваха да млъкне. Няколко тревожни вдлъбнатини проличаха на челото му. Обърна се и опита да надвисне над Виктор.
— Младият гусин Диблър не обича…
— Разкарай се! — озъби му се Виктор и тръгна след момичето.
Тролът остана сам, очите му се събраха от усилен умствен труд.
Вярно, и друг път се случваше да му викат „Махай се!“ или „Затваряй си устата!“, но винаги с треперещ от проявената смелост глас. Естествено той се подхилваше и въпреки всичко цапардосваше нахалника. За пръв път обаче му говореха така, сякаш неговото присъствие е последната им грижа в цялата Вселена. Грамадните му рамене провиснаха унило. Май това умилкване около Руби му влияеше зле…
Сол стърчеше над художника, който изписваше табелите с диалога. Вдигна глава, щом Виктор и Джинджър ги доближиха.
— Така… Всички по местата си. Веднага се заемаме със сцената в балната зала.
Имаше много самодоволен вид.
— Разбрахте ли се за репликите? — провери Виктор.
— Няма проблеми — натърти Сол и се озърна към слънцето. — Много време прахосахме, хайде да не го губим повече.
— Чудя се как накара Гърлото да отстъпи…
— Нямаше никакви доводи в своя полза. Прибра се в кабинета си, сигурно се цупи — надменно съобщи Сол. — Всички да внимават, трябва да…
Художникът подръпна ръкава му.
— Господин Сол, не знам какво искате да напиша за голямата сцена, щом Виктор няма да говори за ребърца…
— Човече, не ме разсейвай повече!
— Само ми подхвърлете някаква идея…
Сол решително махна пръстите му от ръкава си.
— Честно казано, не ми пука какво ще надраскаш.
Запъти се към декорите.
Художникът остана насаме с проблемите си. Взе четката. Устните му помръднаха, оформяйки думите.
— Хъ… Това си го бива.
Банана Н’серсем, най-хитроумният ловец в необятните жълти равнини на Клач, със затаен дъх намести последната малка част на механизма. Дъждът трополеше по покрива на колибата му.
Ето. Готово.
Никога не бе изработвал такова нещо, но знаеше, че го е направил добре.
Улавяше в капаните си всевъзможни животни — от зебри до тарги. И какво от това? Вчера обаче закара поредния товар кожи в Н’кух и чу някакъв търговец да разправя, че ако някой изобрети съвършен капан за мишки, светът тутакси щял да проправи път към прага му.
Лежа буден цялата нощ, потънал в размисъл. Още със зазоряване взе една клечка, начерта няколко схемички на пръстените стени на колибата и подхвана работата. Преди да напусне града, бе огледал няколко капана за мишки. Прецени, че са твърде далеч от съвършенството. Не бяха направени от ловец.
Пак взе клечката и полека я пъхна в механизма.
Щрак!
Да, съвършенство…
Оставаше само да отиде отново в Н’кух и да потърси търговеца…
Дъждът направо гърмеше. Всъщност шумът по-скоро напомняше за…
Когато Банана дойде на себе си, лежеше сред останките от колибата си по средата на широка цял километър ивица от отъпкана кал.
Зяпна съсипания си дом. Огледа новия кафяв път, проправен до хоризонта. Взря се в тъмния сивкав облак, мержелеещ се в далечния му край.
После сведе очи. Съвършеният капан за мишки представляваше отчетливи плоски чертички в огромен отпечатък от крак.
— Не знаех, че съм го направил чак толкова съвършен…