Пол Дохърти
Гибелен грях (9)

Глава осма

Корбет вдигна глава и отправи гневен поглед към Ранулф.

— Не желая — повиши глас той — да обикалям из града посред нощ!

Погледна към Мейв, която стоеше зад Ранулф и притискаше маншета на ръкава си към устата си, за да не се разсмее.

— Но, господарю, мислех си, дали пък няма да е от полза? Трябва да разпитаме и двете дами, най-вече лейди Мери. Все пак тъкмо тя последна е видяла лейди Съмървил жива.

Корбет потърка върха на ботуша си в килима. Можеше да долови плача на Елинор и радостните викове на малкия Ранулф, които идваха от стаята долу. Погледна първо към Ранулф и после към Мейв. Помисли си, че може би ще е по-добре, ако те излязат; в къщата нищо не беше както трябва. Мейв мислеше единствено за неизбежното пристигане на чичо си, а двете деца се деряха с пълни гърла. Корбет изобщо нямаше да има мира, а го чакаха неотложни въпроси за разрешаване.

— Добре — съгласи се той. — Но изпрати Малтоут да предупреди за нас. Преди да посетим жените от ордена „Сестрите на света Марта“, искам да се срещна с Уилям ъф Сенч, брат Адам Уорфийлд и дебелия му приятел — брат Ричард. Предай на тези многоуважаеми личности от Уестминстър, че ги очаквам в кръчмата „Трите щъркела“ във Винтри. Ще се опитат да възразят, да се измъкнат с разни извинения, да ти изредят очакващите ги задължения, може дори да са пияни. Предай им, че не давам пукната пара за това! Призовани са от овластен от краля служител и или ще дойдат, или ще прекарат следващите две седмици в тъмницата Флийт^[1], та били те свещеници, монаси или градски управници.

Ухилен до уши, Ранулф хукна през глава. В стаята си се изми старателно и се преоблече, нагласи се пред металния диск, който му служеше за огледало.

— До тук добре! — промърмори той.

Лейди Мери не му излизаше от мислите, тя беше така гостоприемна по време на посещението в знак на любезност, което направи от името на господаря си по-рано през деня. Ранулф й беше казал, че идва по поръка на Корбет. Надяваше се само господарят му да не разпитва твърде отблизо дамата, а лейди Мери дори в тъмната си домашна роба беше като омайно видение. Седна насреща му в малката си гостна, поднесе му чаша студено елзаско вино и му предложи захаросан марципан върху сребърна чиния. Ранулф беше изиграл ролята си, разказа й как баща му бил рицар, убит в смутните години. Как се бил наредил на добра служба във Върховния съд, с добър доход и как целият оставал на нейно разположение. Лейди Мери беше запърхала с ресници и той припна обратно към Бред Стрийт с радостта на Галахад, който се завръща в Камелот.

В този момент Ранулф нагласяше навлажнената си коса и щедро пръскаше елека си с розова вода. Втурна се надолу по стълбите, целуна отрочето си за лека нощ и заблъска мърморещия Малтоут навън през вратата към кръчмата, където бяха конете им.

Корбет излезе час по-късно, все така недоволен от това, че Мейв беше изцяло погълната от пристигането на чичо си и грижите около наранения му лакът — малкия Ранулф го беше прилъгал да поиграят в склада за провизии и беше хвърлил своя меч — играчка по него.

— Тъжен е денят — оплакваше се Корбет, — в който мъжът не намира покой в дома си.

Като продължаваше да проклина, наметна плаща си и се запъти през Тринити към потъналите в мрак улици към Олд Фиш Стрийт, после към Винтри и гостоприемната топлина на кръчмата „Трите щъркела“. Трябва да беше изминал час откакто беше пристигнал и се настанил в тъмна ниша от едната страна на голямото открито огнище, когато към него се присъединиха Ранулф и Малтоут, придружени от неговите трима ядосани посетители: икономът Уилям беше полупиян, докато на останалите двама лицата пламтяха от яд, че са били измъкнати безцеремонно от вечерната трапеза. Корбет ги поздрави и поръча халби ейл, разреден с вода. Пламналото лице, зачервеният нос и отнесеният поглед на иконома Уилям подсказваха, че още вино би го докарало до пиянски ступор. Пазителят на светата утвар наглед единствен се владееше напълно.

— Призова ни тук — той се загърна плътно в тъмните си одежди — без основателна причина.

Корбет се намръщи.

— Братко, кралят е този, който ви събра тук. Затова, ако имате възражения, отнесете ги към него.

— Какво искаш?

— Открити отговори на открити въпроси.

— Вече отговорих на въпросите ти.

— Какво се е случвало в Уестминстърското абатство и дворец?

— Какво имаш предвид?

Корбет измъкна рисунката на лейди Съмървил от кесията си, подхвърли я към пазителя на светата утвар и приближи лоената свещ към него, за да може монахът да я види добре.

— На какво ти прилича това, Адам Уорфийлд?

Пазителят на светата утвар я разглеждаше.

— Нескопосана рисунка — отвърна му грубо той.

Корбет видя, че той се разгневи и усети страха му. Брат Ричард се надвеси и заразглежда рисунката, без да схване нищо.

— Нечувано! — измърмори той. — Който и да го е нарисувал, осквернява църквата.

— Нарисувала я е лейди Съмървил — отвърна Корбет. — Високопоставен член на ордена „Сестрите на света Марта“. Работила е във вестиария и в перачницата на абатството. Какво е разкрила тази вдовица с почтено име, тази благочестива дама от благородно потекло? Какво толкова е видяла, та то я е накарало да нарисува тази пародия на така наречените „Божи люде“? Мастър Уилям, може би ти ще ми помогнеш?

Икономът поклати глава и Ранулф, седнал зад посетителите на Корбет, се ухили до уши. Ситуациите, в които на обявените за „благочестиви“, себичните, високопоставените и онези с власт се търсеше сметка, му доставяха огромно удоволствие. Корбет непрекъснато повтаряше думите на Ювенал: Quis custodiet ipsos custodes? „Кой ще опази пазителите?“. Ранулф непрекъснато повтаряше думите на Корбет, та не се сдържа да ги промърмори и в този случай в ухото на Адам Уорфийлд.

Монахът се извърна, озъбен като куче.

— Млъкни, негоднико! — изръмжа той.

— Стига! — нареди Корбет. — Братко Адам, братко Ричард, мастър Уилям, познавате ли някои от проститутките, които наскоро бяха убити в града?

— Не! — отвърнаха те в хор.

— Говорят ли ви нещо имената Агнес или Изабо?

Адам Уорфийлд скочи на крака.

— Ние сме Божи люде! — беше грубият му отговор. — Ние сме свещеници, монаси, дали сме обет за целомъдрие. Защо ще си имаме работа с проститутки, уличници или куртизанки? — Надвеси се над масата с блеснали от омраза очи. — Имаш ли други въпроси, писарю?

Корбет се намръщи.

— Не — отвърна той. — Но вие все още не сте отговорили на онези, които зададох.

— Не познаваме никакви проститутки.

— И не знаете нищо за смъртта на лейди Съмървил, така ли?

— Не знаем! — извика монахът и привлече вниманието на другите посетители.

— Нито какво е имала предвид с думите: „Расото не прави монаха“?

— Мастър Корбет, тръгвам си. Мастър Уилям, брат Ричард?

Монахът забързано се запъти към вратата, двамата му подпийнали спътници се олюляваха зад него. Когато дрехата на монаха се завъртя около него, Корбет съзря скъпите му испански ботуши за езда с високи токове и красивите позлатени шпори, прикачени на токовете.

— Ей, монахо! — Корбет повиши глас и се изправи.

— Какво има, писарю?

— Дал си обет и за бедност. Преди да дойдеш, си се нахранил и напил до насита. Спътникът ти, брат Ричард, е полупиян, а ти носиш ботуши, за които и кралят би ти завидял.

— Това не те засяга, писарю.

Корбет изчака свещеникът да стигне до вратата.

— Последен въпрос, Адам Уорфийлд!

Пазителят на светата утвар се обърна и се облегна на горния праг на вратата със самодоволна усмивка. Все пак беше дошъл, за да се срещне с този писар, да отговори на въпросите му и случаят да приключи.

— За Бога, писарю, какво има?

Корбет прекоси голямото притихнало помещение на кръчмата и сграбчи полуотворената врата. Приближи лицето си до това на монаха.

— Познаваш ли — просъска той — някого на име Ричард Падликот?

— Не, не го познавам — Уорфийлд се обърна, хлопна вратата зад себе си и излезе на двора на кръчмата.

Корбет се върна при своите спътници. Самодоволната усмивка не беше слязла от лицето на Ранулф. Както винаги Малтоут седеше зяпнал, така и не привикнал с безцеремонното поведение на господаря си към някои от най-видните личности в страната. Корбет седна и се облегна на пейката.

— Нищо не научихте, нали, господарю? — подразни го лукаво Ранулф.

— Не, научих три неща. Първо, Адам Уорфийлд и спътниците му, или поне един от тях, са познавали убитите. Разбираш ли, Ранулф, въпреки яда си брат Адам не полюбопитства защо му задавам такъв въпрос. Всъщност аз изобщо не споменах, че Агнес и Изабо са били проститутки, как тогава той стигна до това заключение?

Усмивката на Ранулф се стопи.

— Да, да, разбира се. Какво още?

— Второ, в абатството става нещо. Не знам какво, но Адам Уорфийлд отново не ме попита откъде-накъде му задавам такъв въпрос. Като на всеки виновен, отговорите му бяха кратки и немногословни.

— С други думи — прекъсна ги Малтоут като момче, което решава задача от училище — колкото по-малко думи, толкова по-добре!

— Точно така!

— Какво още? — попита сърдито Ранулф и погледна Малтоут.

— По-важното… — Корбет погледна към другия край на кръчмата, където някаква повлекана почистваше маса. — Момиче, ела тук!

Прислужницата забърза към тях. Корбет пусна пени в джоба на мръсната й престилка.

— Кажи ми, момиче, познаваш ли Ричард Падликот?

— Не, сър, кой е той?

— Няма значение — отвърна Корбет. — Само се чудех. Виждаш ли — промърмори Корбет, щом момичето се отдалечи, — когато я попитах за Падликот, тя веднага отвърна на въпроса ми с въпрос. Добрият ни пазител на светата утвар не попита нито за проститутките, нито за имената им, за това какво може да става в имението и, най-важното, защо ми трябва да го питам за някакъв непознат на име Ричард Падликот.

Корбет допи халбата си, взе плаща си и се изправи.

— Поне имаме някакъв напредък — измърмори той. — Но само Бог знае докъде ще ни отведе този напредък.

 

 

Корбет, Ранулф и Малтоут наеха лодка от Куиншийт и се отправиха нагоре по реката, слязоха при Митницата близо до Ул кей. Тръгнаха по брега на реката, подминаха потъналия в мрак внушителен силует на Тауър, излязоха на открито поле и поеха, водени от светлините й, към болницата на „Сейнт Катрин“. Ранулф потъна в намусено мълчание, понеже обичаше да хваща господаря си в грешка, а откритото перчене на Малтоут не го караше да се чувства по-добре. Пазачът на вратата на „Сейнт Катрин“ ги пусна и поведе към малка църква, построена до самата главна постройка на лечебницата.

— Сестрите се срещат винаги тук — осведоми ги той. — Струва ми се, че вече са дошли.

Корбет отвори широко вратата и влезе в покритото преддверие. Църквата беше доста скромна: дълъг, тесен неф и над него гредите на високия сводест покрив, преграда за олтара в далечния ъгъл и дебели кръгли колони от двете страни на нефа. Повечето от сестрите вече бяха дошли. В началото никой не обърна никакво внимание на Корбет и неговите спътници, сестрите се суетяха насам-натам, палеха кандила, събираха една към друга надве-натри сковани маси. Отгоре им поставяха купчинки чисти дрехи и разрязваха продълговати хлябове, изваждаха купички със сол, чинии със сушено месо и купи с ябълки и круши, нарязани и поръсени със захар. Лейди Фицуорън влезе през странична врата, усмихна им се и им помаха. Зад нея лейди Мери хитро гледаше към Ранулф.

— Дойде да погледаш ли, сър Хю?

— Да, мадам. Но и да ти задам някои въпроси.

Усмивката на Фицуорън се стопи.

— Когато съм готова! Когато съм готова! — отвърна му троснато. — Още не е изваден кърчага с вино. Мисля, че времето ще се промени и май ще имаме доста работа тази нощ.

Корбет и спътниците му трябваше да седнат на пейка и да чакат, докато Фицуорън и лейди Мери се присъединят към тях.

— Е, сър Хю, какви въпроси имаш още?

Корбет долови раздразнението в гласа й.

— Първо, лейди Мери, ти ли беше с лейди Съмървил онази нощ, в която тя умря?

Жената кимна.

— Кога си тръгна от „Сейнт Бартолъмю“?

— Около четвърт час след лейди Съмървил.

— И не видя нищо необичайно?

— Съвсем нищо. Беше тъмно като в рог. Наех едно момче да носи факла и се запътих към къщи във Фарингдън.

— Лейди Фицуорън, познаваше ли някои от убитите момичета?

— Някои, но както знаеш, жертвите до една са били най-обикновени куртизанки. Стремим се да се срещнем с онези, чието положение е най-жалко.

— Познаваше ли Агнес, убитото в църква близо до Грейфрайърс момиче?

— Познавах я, странно е, че споменаваш името й. След смъртта й получих неясна бележка от някой, който е знаел, че тя иска да разговаря с мен.

— Кой ти даде бележката?

Лейди Фицуорън поклати глава.

— С толкова много момичета се срещам, беше някое от тях.

— Следователно с Агнес не сте се срещнали?

— Разбира се, че не!

— Има ли и друго, лейди Катрин?

— Какво друго да има?

— Срещате се в катедралния съвет на Уестминстър. Забелязали ли сте нещо необичайно в абатството или двореца?

— Напълно запуснати са — намеси се лейди Мери. — Старият абат е болен, нямат си приор, кралят наистина трябва да се прибере в Уестминстър.

Лейди Фицуорън отправи поглед към своята придружителка, после отново се обърна към Корбет.

— Сър Хю, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш — жената заговори с приглушен глас, заради лейди де Лейси, която се втурна в църквата като мартенски порив на вятъра.

— Преди около година — продължи тя почти шепнешком — малко след като започнаха тези ужасни убийства, лейди Мери, която седи тук, дочула слухове — доста разпространени сред скитниците и куртизанките приказки, за това как някои момичета са докарвани в абатството и по-често в двореца, за веселби и гуляи, които траели по цели нощи.

Жената сви рамене.

— Известно ти е как се случва, сър Хю. Обичайно явление. Кралските дворци често пустеят, особено по време на войни. Икономите и управниците лентяйстват и решават да се забавляват за сметка на по-високопоставените от тях. — Фицуорън се усмихна се леко, погледна през рамо и помаха на лейди Де Лейси, която я викаше. — Това е всичко, което знам, сър Хю. Но кажи ми, имаш ли представа кой извършва тези ужасни престъпления?

— Не, милейди, но се надявам да сложа край.

— Пожелавам ти успех в такъв случай.

— А, лейди Катрин?

— Да?

— Знаете ли нещо, ти или лейди Мери, за френския пратеник, сър Амори дьо Краон? Или за мъж, познат като Ричард Падликот?

И двете поклатиха глави в знак на отрицание.

— Дьо Краон не ми говори нищо — бързо отвърна лейди Фицуорън, — но за Падликот съм чувала. Негодник и измамник. Някои от момичетата от улицата говорят за него с такова благоговение и уважение, с каквото аз говоря за краля.

Корбет кимна и остана загледан в отдалечаващите се жени. Седна на пейката и хвърли поглед на Ранулф, който изглеждаше глух и сляп за всичко останало освен за лейди Мери Невил. Корбет примигна и отвърна очи. Беше виждал Ранулф пиян, вбесен, тъжен, похотливо настроен и разнежен, но не и безнадеждно влюбен и на Корбет все още му беше трудно да приеме, че любовта може да порази и Ранулф. Корбет въздъхна и насочи мислите си към онова, което току-що беше научил. Всичко сочеше, че в Уестминстър се случваше нещо нередно. Лейди Фицуорън беше права: за управниците на запуснатите кралски дворци беше обичайно да прекарват времето си в гуляи — веднъж се беше разпореждал с кралското домакинство, за да изправи злосторници пред съда — но в тези ли гуляи се криеше разкриването на ужасните престъпления? Бяха ли монасите от Уестминстър въвлечени в тези пиршества по цяла нощ? Дали не се беше случило нещо и убийствата да са имали за цел да пресекат развързаните езици и позорните слухове?

Вратата на болницата бавно се отвори и Корбет, загубил дар слово, се загледа в двете стари уличници, които се затътриха навътре в църквата. Дрехите, покриващи съсухрените им тела, бяха целите в дрипи. Косите им бяха тънки и невчесани, изглеждаха като две близначки — вещици с кривите си носове, сълзливи очи и зинали устни, от които се стичаше слюнка. Бъбреха и се кискаха като слабоумни, докато се влачеха към масите, настървено отхапваха от хляба и шумно сърбаха от оловните чаши с вино. Вонята от мръсните им тела измъкна даже Ранулф от унеса.

— Мили Боже! — измърмори той. — Не ни трябва да чакаме, докато умрем, за да се сблъскаме с видения от ада.

Лейди де Лейси забеляза погнусата им и закрачи към тях.

— Мастър Корбет, на колко години мислиш, че са тези жени?

— Те са стари вещици.

— Не, не. И двете едва са стигнали трийсет и пет години. Уличници са, мърляви и състарени, разяждани от болест, захвърлени след като дълго време са задоволявали мъжкото сладострастие.

Корбет поклати глава.

— Не съм съгласен.

— Какво имаш предвид? Мъжете са ги използвали!

— А те са използвали мъжете — въпреки че, подозирам, за разлика от мъжете, те са били лишени от избор.

Де Лейси го прониза с очи.

— Така наречените „добродетелни мъже“ са се възползвали от тези жени — продължи Корбет. — Почтените граждани, членовете, които заседават в съвета, вървят в шествията на гилдията, които посещават неделните служби, хванали за ръка съпругите си и с децата си, които тичат наоколо им — Корбет сви рамене. — Тъкмо такива мъже са лъжци, а браковете им са лишени от смисъл.

— Повечето бракове са такива — не му остана длъжна де Лейси. — Съпругата е като движимата собственост, като парче земя, имущество, кон, крава, поток.

Корбет си помисли за Мейв и се разсмя.

— Не всички съпруги са такива.

— Църквата казва: Грациан^[2] написал, че жените трябва да се подчиняват на съпрузите си. Те са тяхна собственост.

— Английският закон — отвърна Корбет — казва също, че предателят трябва да бъде обесен, измъчван и разчекнат, което не означава, че е правилно.

Отправи усмивка към де Лейси.

— Трябва да прочетете свети Бонавентура^[3], милейди. Той казва: „между съпрузите трябва да има най-здравото приятелство, което може да съществува на света“.

Искрена усмивка грейна на грубоватото лице на де Лейси.

— Ами — отвърна тя и се обърна гърбом, — ако свинете летяха, клоните на дърветата щяха да са пълни с прасета.

Корбет я проследи с поглед как се отдалечава и заговори кротко на една от старите уличници.

— Прекрасна е — измърмори Ранулф.

— Такива са повечето светци, Ранулф. Ела, да си тръгваме.

По-късно през нощта Корбет лежеше до спящата Мейв в леглото им с балдахин и се взираше в тъмния заслон от плат над тях. Опитваше се да разреши проблемите, които непрекъснато се явяваха в умореното му съзнание, но въпреки подозренията, нямаше нито едно солидно заключение, нищо, за което наистина да се залови. Припомняше си видяното в „Сейнт Катрин“, двете стари проститутки, благородната загриженост на лейди де Лейси и неговите думи, че мъжът и жената трябва да са най-близки приятели. Погледна към Мейв, която спеше до него. Вярно ли беше това, замисли се той. Странно, той продължаваше да си спомня за Мери, първата му жена и спомените бяха станали по-отчетливи след като срещна лейди Невил. Корбет затвори очи, не можеше да продължава така, трябваше да загърби миналото. Прехапа устни и се замисли какво ще прави след като приключи с тази задача. Беше видял мръсотията и нищетата на проститутките. Вероятно можеше да стори нещо повече от това презрително да мине на отсрещната страна на улицата. Във Франция поне се мъчеха да контролират положението, имаха си специално назначен Крал на нощта, който да налага някакъв ред и да осигурява макар и слаба защита на дамите на нощта. Във Флоренция бяха взети много по-строги мерки, бордеите се контролираха от градските власти, които бяха чиновници, специално назначени в онова, което наричаха „нощна служба“. Църквата не можеше ли да направи нещо повече от едното осъждане? Болници, подслони? Трябваше да посъветва краля да стори нещо, но какво? Корбет в просъница обмисляше възможностите.

В момента, в който господарят им потъваше в сън, Малтоут и Ранулф, с обвити в парцали ботуши, се прокрадваха надолу по стълбите, отключиха страничната врата и се измъкнаха на тъмната улица. Ранулф нареди на Малтоут да запази мърморенето и ругатните за себе си. Заситниха по Бред Стрийт към мястото, където в една цепнатина Ранулф беше скрил букет рози, отмъкнати по-рано от градината на някакъв търговец в Уест Чийп. Цветята бяха непокътнати и той въздъхна облекчено, продължиха нагоре по тесните улички, покрай помийните вади към старата градска стена, подминаха тъмницата Флийт и поеха по Шу Лейн, където живееше лейди Мери Невил. Ранулф забрани на Малтоут дори да шепне, държеше под око стражата, а в ръката си беше стиснал кинжала си заради разбойниците, крадците и яките просяци, които нощем дебнеха за плячка.

Ранулф спря отвън пред тъмната къща и като прибягна до старите си умения на обирджия, внимателно се покачи по покритата с летви и бяла мазилка стена и по ръба на подпорните черни греди. С шепот и мърморене каза на Малтоут да се изкачи до перваза на по-ниския прозорец и да остави розите, които младият пратеник отчаяно стискаше. Като използваше множеството издатини и процепи в мазилката около перваза на прозореца, за който предполагаше, че е на лейди Мери, Ранулф не се спря, докато цялото пространство не беше обкичено от рози. Някои щяха да паднат, но той беше взел достатъчно, за да заинтригува и заплени единствената любов в своя живот. Накрая скочи на земята, засмя се леко и, повлякъл Малтоут със себе си, забърза към Бред Стрийт.

В другата част на града Хоиуза, млада куртизанка, дошла наскоро в Лондон от Уорчестър, пристъпваше леко по Монкуел Стрийт близо до Крипългейт. През нощта беше доставяла наслада на един възрастен търговец в стаята зад магазина му, жена му и цялото семейство бяха заминали да се поклонят на свети Томас от Кентърбъри. Хоуиза повдигна ръба на тъмноморавата си пола, като старателно избягваше купчините с отпадъци, подскачаше и възкликваше страхливо заради плъховете, които се шмугваха обратно в дупките си. Най-после стигна къщата, построена до старата, рушаща се градска стена и стаичката, който търговецът на вълна й беше купил. Хоуиза беше уморена и много доволна, че се прибира вкъщи, в стаята, която беше наредила и обзавела удобно за себе си. Постави ключа в ключалката, завъртя го, а после замръзна заради шума, дошъл отзад. Друг плъх ли беше? Или беше човек? Спря, със сигурност беше дочула стъпки зад гърба си нагоре по улицата. Подаде се навън от портика и погледна зад себе си към тъмните стъпала. Нищо. Върна се и затърси опипом ключалката и тогава се стресна, усетила лек допир по рамото си.

— Хоуиза — чу шепот, — чаках те!

Хоуиза се усмихна, изправи глава тъкмо в мига, в който ножът на убиеца се плъзна към шията й и остави върху нея дълъг, кървав прорез.